Петьо Пейчев

web

Толкова недовършени сюжети се бяха извървяли през това заведение, че се чувствах като многоточие. Семпъл, здрав и чист като многоточие. Няколко едри камък в плиткото, полирани от вятъра и солено осмукани от вълните до плътна пастелна вътрешност.

Кафенето - остъклено и на ъгъл - беше като ведра фуния на стар грамофон, замлъкнал по много естествен начин - категорично и от раз, за да даде път на нещо друго, но естуарното усещане си оставаше.

Пиех си кафето, импрегнирах тръпчивия вкус, всмуквайки иглено или настъпателно от цигарата, хаквах си от време на време по една инжекция газирана вода /пиех направо от шишето/ и гледах. Върховна релаксация. Никаква телевизия, станиол, химикали и ефтини ефекти от сорта “по-така”.

Разказите, по-точно важното от тях, сами влизаха и излизаха, оставяйки след себе си пунктирна бродерия и едва наболи стръкове магданоз. Дъвчех, без да гълтам. Екстракт, есенция и никакви товарни вагони. Довършването е просташка работа. Поне ако го прави човек. Речеш ли да довършваш, все ще се озовеш в разкаляния черен път, в който е затъвала магарешката каруца на дядо ти, или е буксувала шкодата на баща ти.

Гледах си с периферното зрение, един поглед като много дълъг пясъчен плаж, допълнително наносно нагънат от гледната точка, а вкусовите усещания - кафето, цигарите, содата довършваха нещата посвоему. Те бяха някакъв разум, който с готовност поемаше функциите ми. Какво дописваше не ме интересуваше, важното бе тиктакането.

Понякога влизаха обещаващи начала, след това неочаквано се опошляваха по вестникарски и си излизаха прегърбени и изкуфели, но след време някои се завръщаха по възхитителен начин, чиста проба литература.

Веднъж, както си седях, влязоха две страхотни момичета - тяло, лице, всичко. Бяха с момичешка свежест, но си бяха и съвсем израснали, завършени жени. През 70-те и 80-те години такива хибриди нямаше. Две магистрални момичета, не във вестникарския смисъл за магистралната проституция, бедрата им бяха страхотни магистрали: с осевата линия, с пробива, с плътния асфалт на прилепналите панталони. Всъщност тогава си дадох сметка с какво ме опияняват и истинските магистрали.

И като седнаха двете, и като щръкнаха четири изваяни колене, направо прекроиха заведението. И така надвесени над масата си - с капковидни бюстове и отлети коси и едни такива бели лица и тъмни очи... оставих се изцяло на техните контрасти и релефи. Поглеждах ги рядко, но ги усещах през цялото време, те ме поглеждаха по-често. Бяха през една празна маса от мен, една празнота за възможни развития, но не смятах да ги питам колко е часът, те пък си имаха огънче, но усещах, че може да им свърши газта, защото започваха да скучаят и направо да ги поканя на моята маса. Кой знае какъв непохватен разговор би се получил. Кое колко струва или пък за някой превзет филм или нашумяло тв предаване на надъхани, изрусени рапончета, които се кефят глуповато от английски думички. Те не заслужаваха такова нещо, но си давах сметка, че не го знаят.

От моя гледна точка нещата и така си бяха добре. И тъкмо се беше оформило руслото на този безмълвен контакт, и влязоха две добичета. Две набити мутри, малко под среден ръст, но доста широки, точно като крайпътни камъни с означени километри - mile stones и съвсем свойски седнаха точно до магистралните момичета, просто си влязоха в метафизиката. Гледката изведнъж стана много завършена, толкова завършена, та чак се затапи. Не им бяха гаджета, по-скоро бяха пазачи. Момичетата продължиха да си говорят най-вече помежду си, мутрите пък си ръмжаха нещо една на друга. И така в две съседни вестникарски колонки.

След малко си тръгнаха: мутрите - отпред, двете момичета - след тях като корабни комини от едновремешните. Пак си беше внушително, но по някакъв подчинен, тъжен начин. Аз обаче ги запомних с добро, запомних едрите им изваяни растителни тела с непринуден речитатив, задействан от мек полъх. “Да се разберем, пък после се трий в стеблата ни, качвай се нагоре”. Милосърдни момичета, попаднали по неволя в чужди патъци. Време на робство, клишета и робски клишета.

Този тип женственост обаче остава като сърцевина в мъжа и неизбежно идва някоя, която я изважда и дооформя.

Веднъж пък бях седнал на една от дългите маси от края и както филтрирах отвън навътре, се изсипа цяла тумба. Всъщност не бяха много хора, но двете жени и мъжът на средна възраст бяха достатъчно обемисти и валчести, запълващи. С тях бе и едно момиче на около 17 години, изявено грациен тип, правено по друг физически закон. Все пак вероятно бе дъщеря на някоя от жените, възможно беше дори да е дъщеря на този добродушен дънер с бял, грубо плетен, трактористки пуловер. Като капак на всичко на два пъти въздъхна: “Аз бял ден не съм видял, а те...” и си гледаше масивните напукани ръце. След тези реплики цветето вече не изглеждаше чак толкова абсурдно до грубия зид от дялани камъни, сред гниещата слама.

Момичето седеше до мен, но ми беше дало гръб, така й беше по-лесно да остава част от заварената си рождена среда. Беше се усукала диагонално и едната й плешка бе щръкнала като рецептор. Сигурен бях, че ме наблюдава с нея и усеща възхищението ми. Беше с опушено сини очи и сенки като патина под тях, лицето й по начало имаше съвсем лек мургав тен. Древна арамейска раса. Гърдите й сякаш бяха поникнали за една нощ и детското й изражение още не бе свикнало с тях. През стругования овал на бедрата й прозираха ръбовете на произхода й, което ги правеше още по-секси и по-достъпни. Всъщност можах да я наблюдавам в пълната й релефност само на два пъти, когато се връщаше от тоалетната. На два пъти ме захлупи с цялата си разклоненост.

И тя, и аз си стояхме съвсем неподвижно, но сервитьорката бе усетила флуидите и ставаше радразнителна. Тя отдавна ми беше хвърлила око, гледаше ме все сам, бе една такава страстна с татарско лице и сини очи, които лесно стават злобни. Започна да профучава като камионетка, дрънчеше с таблата, тряскаше чашите по масите, на няколко пъти идва да сменя пепелника на нашата маса, въпреки че беше полупразен, правеше го с резки движения. Подчертаваше, че сме на нейна територия. Беше прехапала тънките си устни и цялото й тяло ми казваше: “Знайш ли кво ши стани, ако се съблека”, а пантолонът й се впиваше още по-силно. Имах чувството, че ако моите хора постоят още малко, целият щеше да се нацепи и разцъфти по жлъчната й плът.

Момичето се изправи и ми се стори, че от плешката й се отрони малко листче със същата форма, на което ми бе написала нещо. Дали в такива гранични моменти не се променя кодът на съдбата? Въпреки, че ако има такова нещо, то по всички закони трябва да се прояви по-късно, на няколко пъти се взирах инстинктивно в дамаската на фотьойла.

При следващия случай пък магистралните момичета се завърнаха. Всъщност беше само една и този път от самото начало бе ясно, че няма да ми сервира някоя вестникарщина. Беше с един “захлупен”, “мухльо”, един от онези мъже, които най-общо казано са извън изразителния рисунък на нещата. Беше хилав, с очила с голям диоптър, а веждите му стърчаха над тях като покрив на колиба. Какво правеше тоя кльофнал добряк с такава расова жена, направена да се люби с кентавър, какво правеше тя с него: тя - вълчицата, с този дребен Ромул или Рем под острите й бозки. Усещах, че ако поговоря с нея, всичко щеше да се отдалечи безкрайно много от тези визии. Точно в това е силата на мълчаливото възприятие - то не допуска “по-висшите форми” да оплескат нещата.

А двамата усилено си говореха. Възможно беше да й е брат от първия брак на майка й, възможно беше да е момче за всичко от импресарска агенция, изпратено да договори нещо от боса, който е бил възпрепятстван да дойде. Босът си вардеше шансовете и бе пратил някой, който не може да го конкурира. Възможно беше да е пратеник и на приятеля й. И той не беше будала да си вкара таралеж в гащите с някой красавец. Дали пък не беше лесбийка, станала такава поради лош опит с мъжете и сега ги дразнеше и им отмъщаваше, като се появява с мухльовци. А може би просто ставаше дума за допълване на противоположности, или сглобка от друг вид: тя, такава овладяно знойна, дори самата овладяност беше знойна - опънати ремъци имаше в нея, той пък такъв полиетиленово-парников. Един господ знае на кой скрит хоризонтал се решават нещата. За мое голямо удоволствие се очертаваше безкрайна верига от версии. И доста след този случай се усещах, че се хващам за нея, когато скучая. Веригата си висеше на снагата на повелителката, беше преметната през дясното й рамо, спускаше се надолу, докосваше едрата й златна гривна, връщаше се към шията, увиваше се около нея като огърлица, пак се спускаше надолу... с този резонатор женствеността подхващаше нови вибрации, преминаваше в нещо друго. Но това ми се откри в по-късна фаза, а тогава имах физическото усещане как профила на формите й се поръбва на фона на фъфлещия добряк до нея, как зърната на гърдите й стават твърди като кокички на череша.

На тръгване го изчака до вратата, изправена в целия си ръст като триумфална арка с дългия си тъмен шлифер, късата пола под него, черния чорапогащник, властните бедра, които бяха сключили перфектна сделка с изкусителното, бюстът който излъчваше естествено превъзходство, но без предварително високомерие, огромните гръцки очи и откритото бяло лице, над което преминаваха сенки от някакъв епос, облаци над затихнало полесражение от 18-ти век с рухналите коне, потрошените топове и придобилите керамичен отенък убити войници. Погледна ме, знаеше, че си мисля за нея. С нещо ми даде знак, че с предположенията си съм далече от истината, че винаги ще бъда далече, че нейният смисъл не е в сюжетите, а в тънката ивица нещо между рисунъка и думите...

Веднъж остана малко да прекрача в думите, и съм сигурен, че щеше да си струва. Поредната. Тя нямаше завладяващо телесно внушение, но лицето й беше одухотворено, онази тръпка на 80-те, същевременно бе от търсещите близост жени на 90-те. Време, в което жените вече имаха достатъчно реални проблеми и не измъчваха мъжете с недостъпност.

По едно време извади една книга от чантата си, разгърна я за малко и я остави до себе си - на две педи от дясната ми страна. Погледнах я крадешком. Заглавието ми подейства като оръдеен изстрел - ”Теория на психодрамата”... Имаше още хора, които четат такива неща?... Идеален повод да я заговоря, идеална възможност за приютяване. Лицето й беше леко изпито, сипейно, с интелектуална съсредоточеност. Истинска интелектуалност, която кореспондира с интимното проникване. Постепенно набирах решителност, тя очакваше. Движенията й, начинът, по който вдигаше голямата порцеланова чаша, запалваше цигарата си, издаваха самосъхранителна самота, в жестовете й го нямаше онова масово, свойско нещо, онази отработена машиналност. Те бяха с дъх на хербарий, подсилван от дискретния резец на обвиняващата самотуваща жена.

И в този проточил се миг в заведението влезе жена ми. Знаеше, че отсядам в това кафене и на връщане от работа бе решила да се отбие. Тази вечер изглеждаше много добре и успях моментално да превключа. Нищо не усети. Седна на табуретката от лявата ми страна, кавалерски взех чантата й и я оставих на свободното място до мен. Чантата се допря до “Теория на психодрамата”. След много кратко безвремие токът от непознатата леко ме жилна и решително слезе на по-ниско стъпало, тя дори си отмести книгата. Беше разочарована, но не ме обвиняваше, просто случайност. Всъщност и тя си беше взела своето от абстрактната възможност, храна за после, а на първо време трябваше да констатира коварното попарване. Самотата й се надигна отново, след това се дръпна рязко навътре в нея и очертанията й станаха като изрязани с оксижен. Побърза да приключи с капучиното и след 15-ина минути си тръгна, без да ме погледне, оставяйки дълга сребриста следа. Все пак имах възможността да й отдам мълчаливо почит, жена ми по това време разглеждаше новия вестник.

След този случай катеренето ми по въздуха секна. Пак виждах впечатляващи жени в мълчаливи етюди, но това беше нещо “вече видяно”. Страницата беше затворена. Дори ми се струваше, че новите впечатлителки просто позират. А вероятно вече нямах място за повече оригинали. Човек е просто устроен - като село. Църквата, училището, кръчмата; даскала, попа, кмета - все по три и едно невъзможно или изпуснато на косъм четвърто.

© Петьо Пейчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.10.2001, № 10 (23)