ТОПЛИНА

Николай Йорданов

web

Почти ми се усмихва. Определено ме позна. Минавам покрай него често, може да се каже - всеки ден. Забелязах го отдавна. Той изглежда прекрасно - тъмна коса, тъмни очи, мургава кожа - всичко, което харесвам в един мъж като външност. Той също ме забелязва. Нарочно минавам покрай посолството, пред което е на пост, поглеждам го бегло и усещам тъмния му поглед върху себе си.

Разбира се, привлича ме чисто физически, сексуално. Това, което може да стане между нас е просто мимолетно изживяване, един акт, след който ще се забравим и всеки ще продължи по своя си път.

Хората го усещат. Не че ме издават чак толкова външността, походката, или жестовете ми, просто чувствам, че по някакъв начин разбират, че не съм като другите. И в един момент всичко им става ясно.

Да, аз съм гей, хомо, сестричка, швепс, обратен, педал, флейтист, сбъркан, манаф, хюмне, духач, дупедавец или ме наречете както си искате. През целия си живот са ме привличали само мъже, харесвам мъжкото тяло, мъжките черти, мъжкия глас, мъжа като външност и като нагласа. Сигурен съм, че ако един ден се влюбя, то ще е само и единствено в мъж. Колкото и да си говорим за равенство между половете и други такива простотии, мъжете са различни от жените и жените са различни от мъжете. Аз просто обожавам... изпитвам влечение - физическо и всякакво само към единия пол - и той е мъжкият. Не че мразя жените, нито пък считам, че трябва да бъдат унищожени и така нататък. Мразя само феминистките, защото те искат да заменят мъжкото господство с женско, което също е тъпо. Но като цяло жените ми допадат, мога да им бъда приятел, близък, но не и любовник. Въпрос на вкус и предпочитания, нищо лично.

Не се движа из гей-средите, не се обличам и не се държа като тях. Но тайно ги обичам, те ме привличат като че ли против волята ми с веселите си очи, с показността си... Ала никога не съм имал желание да стана част от тях. Неусетно се превърнах в един от ония педерасти, които са презирани дори от самите хомосексуални, които се считат за най-изпаднали. Срещам из градинките, в които се мотаят други нещастници като мен, някой "парков" гей, без много приказки се скриваме в някой по-гъст храст... Удовлетворяваме, макар и временно, взаимния си глад за мъжка плът, а после уплашени, погнусени и отвратени от това, което току-що е станало, се разделяме завинаги. Просто е, а и след всеки път е все по-лесно. Повечето хора правят какво ли не, за да вкарат други хора в леглата си. Лицемерие, фалш и прочие, само и само да задоволят страстите си. Това, което се случва между мен и случайните мъже, е далеч по-чисто. И честно.

Точно това бих искал да стане между мен и войника, който стои в кабинката пред посолството. Колкото по- често минавам покрай него, толкова повече се убеждавам, че той много добре разбира това ми желание... и го споделя. Знаците, които ми дава, са на практика незабележими за останалите хора, но за момчета като мен и... срува ми се, за него, са пределно ясни и отчетливи.

Вечер е. Минавам по пустата улица покрай моя войник. Погледът му днес е по-особен. Виждам очите му, въпреки че не съм чак толкова близо до него. Той се усмихва леко. Безкрайно приятна усмивка. Става от мястото си и излиза от кабинката. Аз съм на няколко метра от тялото му. Очите ми срещат очите му. Очи, които говорят само за едно, които не биха могли да прикрият желанието му. Напрежението между нас е физически осезаемо. Този момент е винаги много напрегнат. Дълъг, продължителен поглед между нас, казващ хиляди неща. Озърта се. Проговаря. Иска огънче. Вадя бавно кибрит. Продължавам да дълбая с поглед очите му. Хваща цигара между пръстите си. Дълги, красиви пръсти. Огънчето угасва. Отново вковава поглед в мен. Няколко секунди време. Влиза в кабинката с новата клечка - да не би лекия вятър да загаси и нея. Последвам го. Вече знам, че ще се случи прекрасното усещане. И че никога вече няма да мина покрай тази кабинка.

Топлината. Топлината, която ти дава докосването до някой друг, някой като теб самия. В кабинката съм. Погледът му гори. Ръката му се плъзва по панталоните ми. Моята - по неговата униформа. Разкопчавам го. Навеждам се, за да го вкуся...

Ударът от коляното му ме прерязва. Хваща ме за косите, вдига главата ми. Погледите ни отново са вплетени.  Моят - замъглен, неговият - пълен със страх и омраза. Юмрукът му разкървавява лицето ми, кракът му се впива в слабините и стомаха ми. Не правя опит да отвърна на ударите, въпреки че едва ли е по-силен от мен. Не правя нищо. Сковава ме студ. Хубавецът ми нанася още някакви уадари и ме изхвърля от обителта си.

- Педал гнусен - застига ме гласът му - така ви мразя, извратени, шибани недоебки!

Вървя по улиците. Не чувствам болка. Само студ. Сковал ме е целият. Ще ме държи доста време. Докато някой не ми даде малко от топлината си.

© Николай Йорданов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.06.2001, № 6 (19)