ДРУГО ПИСМО ДО АНГЕЛ

Николай Йорданов

web

Драги Ангеле,

Знам, че за теб това писмо е изненада, но нали приятел в нужда се познава. Ти си ми още приятел, надявам се, а аз съм в срашна нужда. Работата е там, че спешно се нуждая от адвокат, а ти си единственият ми поз...приятел, който има стабилни връзки в правните среди. Нали чичо ти е един от най-известните адвокати в страната! Моля те, говори с него да ми помогне, защото страшно съм го закъсал.

Както си спомняш, последния път, когато се видяхме, беше на сватбата ми с Вера миналата година. После семейният живот ни отдалечи, но ето че пак той ще ни сближи, вярвам в това.

Всичко започна малко след медения ни месец. Вера изведнъж се промени. Оказа се, моля ти се, че обожава да яде до полуда макарони, спагети и прочие подобни и решително отказа да готви каквото и да е друго, като изискваше тия работи и аз да ги ям. Та близо седмица ядохме сутрин макарони, за обяд - спагети и фиде, а вечер кус-кус. След като седмицата бавно и мазно изтече, аз решителноп отказах да се подчинявам на тази кулинарна диктатура и заявих, че ще си готвя нещо друго. Тогава Вера ми се развика и каза, че явно вече не я обичам и не мога да я търпя, и съм съжалявал, че сме женени, че той, бракът, се градял на отстъпки, които аз не искам да правя, че мама й била права за мен и още много неща в този дух. Наложих си да ям от ония неща (гнус ме е дори да ги изпиша) още три-четири дни и тъкмо когато бях готов да се съглася за правотата на мама й, Вера ми съобщи, че е бременна в третия месец.

Животът ни отново започна да тече нормално. Аз и гинекологът й успяхме да я убедим, че тестената гнъс ще е вредна за бебто и макароните потънаха в забвение.

След няколко дни ми се наложи да отсъствам от страната за няколко месеца и когато се върнах, разбрах, че Вера ще роди всеки момент. И тя наистина роди след няколко дни. Но не просто едно бебе. Роди шест.

Всичките момичета. Получихме поздравления от директора на родилното, от министъра на здравеопазването, от председателката на Съюза на жените и от директора на Женския пазар. Даже писаха в някакъв вестник- имаще съобщение на страница "Куриози". Това обаче не намали паниката ми - та как щях да издържам шест дъщери. Отгоре на всичко Вера настояваше всички да се казват Кичка, в памет на покойната й баба. Всякакви доводи против срещнаха виковете през плач на Вера за брака и компромисите и другите неща, за които ти писах по-горе, придружени с твърдението, че не съм зачитал паметта на баба й, видна ятачка. След дълги преговори все пак постигнахме консенсус - сега децата се казват Кичка, Кичка-Мария, Кичка-Богдана, Кичка- Зафирка, Кичка-Милена и Кичка-Вера. Това, последното, е един вид кръстено на майка си.

Малко след това Вера се прибра вкъщи. Обясни ми подробно какво е да изкараш шест бременности наведнъж и заяви, че има нужда от почивка. Легна на едно легло и това бе един от последните пъти, в които я видях права. По цял де плюска спагети и тям подобни. И си почива, когато не се тъпче, защото кърменето я изтощавало. Аз си взех едногодишен отпуск (неплатен) и само готвих, чистих и се грижех за дъщерите. Те пък освен да се напикават и да плачат заедно и поотделно, друго не правеха. Тъкмо си мислих, че по-лошо не може да стане, когато съдбата се ухили доволно и много мазно и каза, че може. Разбрах, че баща ми, вдовец от много години, решил да се ожени за сестрата на Вера, ученичка в девети, да, да девети клас. Видели се на сватбата ми и разбрали, че се обичали. Аз взех да не понасям Вера, а ето че допълнително се обвързвах със семейството й. Вече не просто мразех Вера. Бе ми станала и физически противна. След като роди не отслабна, а леко надебеля, грубо едно трийсе-четирсе кила наддаде. Устата й лъщеше от мазнотиите, които поглъщаше, а се оказа, че разкошната й коса е всъщност перука. Не можех да я понасям. Нямах сили да започна дело за развод нямах сили за нищо. И реших: ще се самоубия! Разбрах, че това е единственият начин да се отърва от всичко и от всички.

Решението бе лесно, а изпълнението, мислех си аз, още по-лесно. Да, но не! Първо реших да скоча от покрива. Покатерих се на него. Приближих се до ръба. Погледнах надолу. Беше ужасно. Ужасно високо. Помислих си за Вера, която ме чака, потна и лъщяща и всяко колебание изчезна. Скочих. Падах дълго или поне така ми се стори. Животът ми мина пред очите ми като на филмова лента, както си му е редът. Стигнах до долу и почувствах остър сърбеж по тялото си. Сградите започнаха да се движат със страшна скорост и се чуваше странно ръмжене. В ада съм, помислих си в един миг, преди да разбера, че съм попаднал в движещ се камион и бодежите са от сламата, която той превозва. Скочих от камиона при първа възможност. Застанах в центъра на едно кръстовище с надеждата, че някой добър човек ще ме блъсне с колата си. Получих само псувни и звук от набиращи се спирачки. Няколко шофьора слязоха от возилата си. Надявах се, че ще ме убият. Е, не ме убиха. Само ме биха. Ама много.

Тогава ми хрумна да се удавя. Качих се на първия автобус и, правейки се, че не забелязвам погледите, събрани от разкрасрното ми лице, се запътих към крайградското езеро, което ми се стори подходящо за целта. Стигнах до езерото, смело навлязох в студените води, потопих главата си, загледах се пак в минаващия пред очите ми като на филмова лента досегашен живот и чаках прожекцията най-после да свърши. В момента, в който с радост усетих, че губя съзнание, две силни ръце ме грабнаха и ме изтеглиха на повърхността. Огромен мъжага ме изнесе от езерото. Не можех и да помръдна до мига, в който мъжагата не се опита да ми направи изкуствено дишане. На мига скочиха на мокри крака. Оня ми обясни. че като малък много искал да стане спасител, но не успял и когато имал свободно време, дебнел край езерото с надеждата да спаси някой удавник. Аз съм му бил първият. Киманх му с благодарност, мразейки го до дъното на душата си. В момента, в който се изгуби от погледа ми, атакувах езерото отново. И така осем пъти. И осемте пъти си изглеждах филмовата лента, а онзи успяваше да ме измъкне от шастливия край. Отказах се и, мокър до кости, се замъкнах към къщи. Явно да умра бе по-трудно от това да живея. Но веднага щом влязох в апартамента и чух пискливия Верин глас и ревовете на Кичките, мнението ми бе съвсем друго. И ми хрумна спасителната идея. Ще се обеся! Бях убеден, че поне в това ще успея. Смъкнах въжетата от простора за пране и ги превърнах в дебело въжище с примка. Окачих го на полюлея и сложих  примката около врата си. Бутнах стола, върху който се бях качил и се озовах с трясък на земята. Полюлеят не издържа на тежеста ми. Аз обаче бях твърдо решен този път да доведа нещата докрай.В неравната борба паднаха и корнизите, и закачалката,  и душа в банята. Беше от ония, високите... Докато търсех отчаяно някоя подходяща мебел, нахлуха ченгетата. Оказа се, че Вера, принудена от шума, бе станала и видяла какво се опитвам да направя и звъннала в полицията. Аз реших да обясня на ченгетата всичко - и това се оаказа най-голямата ми грешка.

Хванат на местопрестъплемието, сега съм оплетен в две дела. Първото разглежда вината ми в обвинението, че съм сериен самоубец, което било престъпление от първа степен. Второто е заведено от Вера - настоява за обезщетение за стреса, който била изживяла и иска развод с издръжка от моя страна.

Ето, братко, как съм я закъсал. Моля те помогни ми чрез вуйчо ти да се оправя с тоя случай. Предварително ти благодаря.

Твой приятел: Добромир

П.П. Пиша това писмо от затвора. Можеш ли да ми пратиш някакви пари за гаранцията?

© Николай Йорданов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.06.2001, № 6 (19)