Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕЩАСТНИЯТ ЧИТАТЕЛ НЕ ПРОЩАВА
Българската книга е дискомфортна и се прави в нехигиенична среда

Милена Цветкова

web

Има една максима, изречена от писател: ако на човека някога е съдено да стане бог, то негов престол ще бъде книгата. Всъщност, писателят няма предвид себе си. Човекът-писател е осъзнал, че с негово или без негово участие, книгата и читателят ще съществуват. Като дадености или като независещи от него двигатели на цивилизацията.

Нищо по-различно не изпитваме и ние, “актьорите” от системата на книгата. В нашия специфичен професионален слой - на ума и интелекта, има два структуроопределящи елемента - книга и читател, отговорността за които твърде неестествено вменяваме на държавата. Книги и читатели сме имали и когато не сме имали държава. Те просто са появили се за нуждите на цивилизацията обстоятелства. И като такива - с тях не се преговаря. С тях просто се съобразяваме.

Ако действително страдаме от някаква световна криза на четенето, би трябвало да подложим на диагностика две променливи - не само читателя, а преди него - книгата. Факт е, че позициите на книгата и читателя са проблемни и в Европа, и в целия свят. У нас обаче са занемарени или поне хладнокръвно неглижирани. Казват ни го все по-активно навлизащите в България (особено след 2005-2006 г.) чужди издателски компании и медийни групи.

Погрешно е да се оправдаваме с предприсъединителната си треска. Двете занемарени обстоятелства - качествената книга и доволният читател са встрани от “дисциплиниращия процес” на евроинтеграцията.

Поначало няма обща европейска политика за културата (ако все още смятаме, че книгата и четенето са неин ресор). ЕС никога не е имал и обща политика за книгата. Следователно, смешно би било да изискваме от държавата да се изявява като неин импресарио или продуцент.

С изключение на приетите от ЕК регулаторни механизми в сферата на книгоиздаването като икономическа дейност с обект “книгата като стока”, евростандарти за качествени книги не са изработвани. И затова е безсмислено да говорим за каквато и да е “европейска акредитация” на българската книга.

Нещо повече. Самата Европа изпитва дискомфорт в полето на книгата. И в ЕС си имат главоболия с четенето и купуването на книги. Най-стресиращо върху Континента действа фронтът с “американската книга”. Европейската общност е заставена да се защитава, да противодейства на неоинвазията на американската култура - на метабиблиотечните проекти на лидерите в интернет и на отгледаното в Силиконовата долина трио “Google - Yahoo - Skype”, популярно вече като “Бермудския триъгълник”. Нещо повече - сред страните членки на Европейския съюз зрее своеобразна дезинтеграция относно призива за “ответен удар” срещу глобалния американски проект “Google Print”. Не се забелязва особена европейска съпричастност, било финансова или юридическа, към предложенията за мобилизиране на “европейската книга”, дошли като официална позиция на френския президент Жак Ширак (за създаване на “Европейска дигитална библиотека”, април 2005 г.) или като личен проект на еврокомисаря по информацията и медиите Вивиан Рединг (за обединяване на европейското културно наследство в дигитален формат, септември 2005 г.).

Ако действително българската книга влиза в ЕС с надеждата да се прави “по европейски правила”, шансът й е не в унификацията, а в усилието да се легитимира със своя физиономия, като култивирана, облагородена и чистокръвна селекция. Например - като синоним, а защо не като образец на “комфортна книга” и чрез това - като незаобиколим фактор в европейския каталог.

Качествена книга и доволен читател се формират чрез местен източник на мотивация и чрез локални лобисти.

Ако приемем да говорим за качествената книга като синоним на “комфортна книга”, не би било редно да намесваме аспектите на съдържанието й. Те са отговорност на авторите и рецептивна воля на читателите (да не пропускаме аксиомата на библиопсихолога Николай Рубакин, съгласно която книжното съдържание не е физическа, а психическа категория). От постиздателска позиция, защитавайки комфорта на четящия, сме в правото си да настояваме единствено за максимално висока взискателност спрямо потребителските качества на книгата. В този смисъл една книга би могла да бъде “комфортна” само по форма.

Комфортната или просто качествената за четене книга се прави в условия на саморегулация и самодисциплина. И това не е от днес. Това е платформата на световното книгоиздаване поне от 1972 г., когато е публикуван важният за бранша документ - “Харта за книгата” (приет от ЮНЕСКО на 21 окт. 1971 г. по предложение на МАИ). Член 5. от Хартата гласи: “Тези, които се занимават с производство на книги, са длъжни да поддържат достатъчно високи стандарти на продукцията и нейното оформление”.

Ако до преди 16-17 години българските книгосъздатели знаеха какво значи “стандарти”, към днешна дата за едни този маркер е ненужен, а за други съвсем не задължителен. Разколебан е дори онзи производител на книги, който е готов да спазва “технологичната дисциплина”, регламентирана в набор от десетки БДС/ISO за професията1. Просто защото у нас от 1999 г. прилагането на “стандартите” е единствено доброволно2.

Твърде многобройна е обаче групата на либерално, дори анархистично настроените, на предубедените към думите “дисциплина”, “стандарти”, “правила”. А те са в основата на един сякаш също занемарен учебен предмет - “Култура на книгата”. Днес и в най-модерните програми за обучение по Книжен бизнес или по Творческо книгоиздаване (Creative Book Publishing) фигурира този курс, преценен, че има потенциала да дисциплинира бъдещите предприемачи3.

“Дисциплината” в полето на книгата не е социалистически атавизъм. Очакванията за “правила” не са рецидив на тоталитарни навици. За да отхвърляте правилата или да ги нарушавате - казва Умберто Еко - сте длъжни първо да ги опознаете и едва тогава да докажете несъстоятелността им или несправедливия им характер (Еко 1999: 85).

Правилата в книжния бранш изпълняват три функции, които Умберто Еко напомня в един по-частен контекст:

  1. правилата имат прагматичен (утилитарен) характер, т.е. свидетелстват за загриженост към комфорта на читателя;

  2. правилата са индикатор за ерудираност, а пренебрегването им е симптом за парвенющина;

  3. правилата имат етикетен характер, както във всяка друга сфера - ако някой не говори на езика на професията, е гледан с недоверие като “дошъл отвън”, който “не е от нашите”. Който не спазва корпоративните правила, е или “парашутист”, или крадец, или шпионин.

Създаването на “комфортна книга” обаче не става чрез механично интегриране на стандарти, правила и пазарни закони. Качествена или комфортна книга може да се създаде в среда на дисциплинирани, предприемчиви и обучени хора. Тази силно интелектуализирана среда се откроява сред всички останали с поне 6 характеристики:

  1. като среда с “организиран скептицизъм”;

  2. като среда на изначална виновност - тук не важи “презумпцията за невинност”;

  3. като среда, самоубийствена за лаици, мизантропи и спекуланти;

  4. като наситена с иновации, наукоемка и креативна среда;

  5. като екологична среда - с условия за проектиране на т.нар. природосъобразни или здравословни книги (ако сме съгласни, че книгата е скритата инфраструктура на общественото здраве);

  6. като хигиенизирана среда - с условия за ергономични, перфектно отгледани, комуникативни и дружелюбни книги.

Ще се спра на последната характеристика, тъй като хигиената има пряка връзка с отношението между телата на книгата и на читателя. Писмената медия, и в частност - книгата, е единственото “медийно тяло”, което човекът допуска в личното си пространство - буквално на 30-40 см от очите. Но може и да не я допусне. Както не допуска определени хора по хигиенични съображения: поради несъвместимост на излъчването, поради непоносимост към физическа и душевна нечистоплътност, поради предубеждения към отделни телесни белези или просто като защитна реакция от горчив минал опит, от лоша проба.

Всъщност контактът “книга - човек” е като ръкостискането. Ръкостискането в съвременната психиатрия е най-надеждният емпиричен метод за диагностика на човешкия комфорт или дискомфорт. Защото ръкостискането съществува само при хората - нашата ръка не е “крайник”, а “екстензия на мисълта”, “външен мозък”.

В този смисъл, ако книгата е “нехигиенична”, ако причинява някакъв дискомфорт за тялото, за ръцете, за очите или за планираната читателска стратегия, реакцията на потенциалния й читател - боязливо протягане на ръка или отказ да подаде ръка към нея - е сигурен симптом за психично неравновесие, което няма как да не го прави нещастен.

Друг повод за нещастие, респективно - за психически дискомфорт у потенциалния читател, е усещането за неуважение или за крайно агресивно отношение спрямо него. По личните ми наблюдения точна така се държи “дискомфортната книга” - плод на неразумната либерализация на книжния пазар. Това е книга с напомпана себестойност и с рецептивни дефицити.

Именно усещането за изобилие от дискомфортни книги ме принуди да заема “постиздателската” позиция, да защитавам читателя и да настоявам за неговото право на глас.

Най-вече, защото не мога да се съглася с тенденцията на мощно маркетиране и рекламиране на пазарния продукт “книга”, без да сме се погрижили за калоричността и архитектониката на самата книга. Да не забравяме, както предупреди чешкият писател Михал Вивег, че рекламата е до първо четене.

Не мога да се съглася и с фетишизирането на книгата като индустриална стока. Израз на неуважение и цинизъм спрямо книгата, а оттук - спрямо читателя, е лековатото й причисляване към обектите на занаятчийството и манифактурата. Книгата не е тривиална стока, а откупено преживяване. Като парфюма - с тази разлика, че няма дъно. И пак като парфюма, защото те прави щастлив.

Но нещастието на потенциалния читател се усилва от впечатлението, че така желаната книга всъщност се отглежда в среда без стандарти, в която на почит са самодейността и импровизацията. Тоест, в изпълнена с рискове и неприятни изненади “полева кухня”. Изненадващо, но тъкмо тази практика обожествява една двусмислена реклама на полуфабрикат по bTV (след 21 май 2006 г.): “Знаете ли защо в ресторантите и обществените заведения не се предлагат кебапчета и кюфтета? Ами - защото за тях няма стандарт. Всичко зависи от майстора.”

От заетата тук рецептивна или постиздателска позиция е редно да обясня защо му е нужно лоби на читателя.

Първо, защото читателят се оказва звеното от системата на книгата, максимално лишено от права.Формално той е потребител, но Законът за защита на потребителите не засяга операциите, които той реално извършва с книгата. Вярно е, че ще му сменят екземпляра, ако книжното тяло има дефект, но той потребява книгата в нейната неделимост - като медия. За нанесени щети от четенето й - увеличен диоптър, астигматизъм, изменения в личността, депресия или самозаблуда, обезщетения не се изплащат.

Втората причина за нуждата от лобиране за читателя е фактът, че той е звеното в полето на книгата, което ни е фатално непознато. И няма как да бъде иначе, когато обитава реалност, която дава гласност повече на предхождащите го звена по веригата, а от негово име най-много да се изкаже представител на литературната критика. В тази реалност читателят е повече статистическа единица или респондент в анкетни проучвания, отколкото субект на мнение и източник на оценки за книгите. Е, как да не бъде нещастен?

Едно необходимо обобщение - читателят може да бъде нещастен поради две причини: 1) от бедите, които се стоварват върху главата му и 2) от сполуките, на които другите се радват. Така е и в живота - придобивките на другите пораждат завист и причиняват депресия.

Точно обратното е при щастливия читател.Той е в състояние на благополучие, т.е. непрекъснато получава блага, при това адекватни на непрекъснато растящите му претенции и капризи. Нещо повече - сполуките, на които другите по веригата преди него се радват (автори, преводачи, литературни агенти, издатели, разпространители, търговци, библиотекари), рефлектират и върху неговите сполуки.

Естествено е, че българският читател ще става толкова по-нещастен, колкото европейският и американският читател е по-ухажван, обгрижван с нови технологии и комфортни устройства за четене. Това обсипване с внимание и дарове се нарича реципрочност в системата на книгата - каквото получава авторът, това трябва да получи и читателят. Но правото на реципрочност у нас очевидно се смята за излишен лукс.

Книгоиздаването по презумпция е “умен бизнес”, вторият след науката “съзидателен икономически сектор”, в който образователното ниво е доста над средното, и доказано проактивен (има информация за бъдещето, което всички останали мислят за непредсказуемо, както беше се изразил Йосиф Бродски). И понеже, поне до днес, изпълнява ролята на балансьор в системата на книгата, от него зависи тя да не девалвира интелектуално като поеме по линията на най-малкото съпротивление, на него се пада отговорността да се реваншира спрямо занемарените обстоятелства - “комфортната книга” и “щастливия читател”.

За целта предлагам един примерен “идеен пакет” от шест стъпки, с протекционистична ориентация към правата на читателя:

1. Създаване на условия за некомерсиално обществено книгоиздаване (т.нар. нонпрофитно предприятие, по аналогия с обществените радио и телевизия и обществените библиотеки) по скандинавски образец, което да се поддържа като целево непечелившо производство и да има национално-представителни и социални функции, включително да издава “книги за бедни”. В Швеция например държавата поддържа общественото издателство “Литературфремяндет”, което произвежда книги на изключително ниски цени, а годишната му продукция възлиза на 300 заглавия. По линия на общественото книгоиздаване с държавно финансиране се публикува и актуализира “Националната шведска енциклопедия”.

2. Проектиране на т.нар. социални книжарници. Това са книжарници за “прочетени книги”, които в Япония се наричат магазини за книги “втора ръка” (second hands), а в САЩ - магазини за “употребявани книги” (used books). Предимствата им са твърде много. На първо място отговарят на потребностите на променящия се, ориентиран и осведомен читател, който иска и стари книги (не антикварни) - сега те не са в книжарниците, а в библиотеките; който иска “опитаните”, проверените от времето книги; който се чувства по-спокоен при вида на “прочетената”, обживяната книга (опърпаната, ухаещата на дом, саморазтваряща се на препрочитаното, т.е. на интересното място). Второ, една социална книжарница би била най-сполучливата форма на подслоняване и облагородяване на уличната кашонна книготърговия. Трето предимство - социалната книжарница си позволява натурална търговия, например две донесени книги срещу една получена. Четвърто, изпълнява функцията на благотворителен пункт - разпределя откупените на символични цени книги към армията, социалните домове (за деца и за стари хора), библиотеките в болници, затвори или към новосформиращи се библиотеки, към курорти, към общности в чужбина и т.н. Пето, изпълнява функцията на книжен клуб или дискусионно сепаре, в което се коментират казуси, търсене, откази, липси, прогнози и всичко по-вълнуващо с ключова дума “книгата”. Шесто, една социална книжарница би могла да се наложи като “социално-вкусова лаборатория”, в която се измерва рейтинга на най-четената книга или се обобщават симптомите на “неостаряващата”, “незалежаващата”, “ненужната”, “капризната”, “намразената” или “омръзналата” книга. Седмо, социалната книжарница е подходящ канал за хигиенизиране и освежаване на домашната сбирка чрез освобождаване от излишните и придобиване на желаните книги. И накрая, осмото предимство на социалната книжарница - притежава потенциала да генерира един алтернативен пазар, в който търсещият, а не предлагащият, активира “книжните недра”.

3. Еманципиране на услугите на безплатното, анонимното книгоиздаване и на т.нар. самиздат (изключително популярен на запад като Self Publishing4). По този начин ще се канализира продукцията на амбициозните автори-графомани, а традиционните книгоиздателски фирми ще се освободят от принудата на “свободата на изразяване” и ще се концентрират върху естествения си “екологичен” статус - да са едновременно и публикатор, и филтър на творчеството. Би могло да се предположи, че легализирането на практиката “публикационно самообслужване” (self-service) ще отвори една естествена и мотивираща конкурентна среда за професионалния книгоиздател. Независимо как ще характеризираме този легален самиздат - самозадоволяване на публикационното пространство или самоосвобождаване на изразяването, ефектът ще бъде зависима единствено от читателя среда на естествен подбор. Любопитна в това отношение е защитната реч на в. The Times (март 2006 г.) относно еуфорията по уеб-самопубликуването: “В новата онлайн епоха вече няма извинения за неиздадения автор... стига да има кой да прочете творчеството му. Дигиталната литературна демокрация ще бъде хаотична, понякога нечетивна, от време на време брилянтна и като цяло - прекрасен цивилизационен напредък” (Кликни 2006: 28).

4. Създаване на потребителско Сдружение на читателите или поне гарантиране на представителството им в Асоциация “Българска книга”. Тук просто ще отбележа, че в България нито една общност от медийни реципиенти (читатели, слушатели, зрители) не разполага със своя законова структура и в резултат на това системата на социалните комуникации нито може да “чуе” своята социална поръчка, нито може да разчита на канализирана обратна връзка.

5. Учредяване на награди за “Най-четена книга”. Това е изключително трудоемка, но смислена задача, тъй като само чрез установяване на най-четените книги може да се получи автентична картина на ефективността в полето на книгата. Има и предостатъчно инструменти и канали за селекция на действително “четените” книги, включително и статистика на “най-крадените книги”. Смисълът на тази награда е в подхода - регистрация на рефлексията спрямо книгата, фиксиране и обобщаване на предизвикания от нея социален резонанс. В съвременния свят обратната връзка за една книга най-лесно може да се абсорбира посредством интернет - чрез форумите към големите уебпортали и специализираните литературни форуми. Големите световни издателства интегрират поле за писане на отзиви под анонса за всяка книга на уеб-страниците си, съществуват дискусионни книжни клубове и е-читални, хората споделят впечатленията си в лични съобщения, електронни писма, в чат стаи, по ICQ, в блогове и т.н. Въобще, полето за получаване на обратна връзка е толкова голямо, че е трудно да се проследят всички отзиви за една книга, например, за да се систематизират и обобщят в своеобразно печатно резонанс-издание. Поради присъщи на всеки софтуер технически несъвършенства дори мета търсачка като Google не може да улови всички турбулентно кръжащи реакции за едно издание.

Инструментите за събиране на информацията са поне шест: анкети (традиционни и онлайн) и SMS-гласуване, статистика върху опциите “Прочетено” и “Теглене” (когато книгите са достъпни в уебпространството), научно изследване на обратната връзка с книгата посредством библиографски мониторинг (максимално пълна статистика на анотациите, отзивите, коментарите, рецензиите, дискусиите, цитиранията, читателските форуми), медиен мониторинг чрез журналистически методи, собствено библиотечна статистика (на екземплярите при комплектуването, на заявките за допълнителни екземпляри, на читателските заемания), която задължително да включва и кражбите на екземпляри от конкретни заглавия.

Последният критерий за “четена книга” заслужава специално внимание. Защото кражбата на книга е вид индивидуална рефлексия и достатъчен повод за щастие при някои читатели. Разполагаме с “история на библиоклептоманията”, намерила научната си легитимност и в в изследването “История на четенето” на Алберто Мангел: “Може да не сме склонни да оправдаем кражбите на книги, но копнежът, който стои зад тях, стремежът дори за миг да наречеш една книга своя е познат на много повече честни мъже и жени, отколкото бихме искали да признаем” (Мангел 2004: 232). Всъщност, истинското мерило за ценността и популярността на една книга е честотата на кражбите й. Проумели тази за някои болезнена истина, един клуб на трезвомислещи писатели от гр. Киев вече трета година (от 2004 г.) присъжда наградата “Най-заеманият за четене и невръщан автор”. Статистическите сведения за класацията инициаторите получават от всички библиотеки в Украйна. Но в тях по правило се води такава статистика - оперативна и актуална. А у нас фактът на кражбата се удостоверява едва когато постъпи нова заявка за същата книга или при годишната инвентаризация на библиотечния фонд. В паспорта на книгата рядко се пише “открадната”, а по-често “невърната”, “не е на място” или “липсва”. Във всички случаи за нас това са информативни диагнози, от които е време да се възползваме.

6. Учредяване на награди за читатели. Чрез тях имаме реалният шанс да се зарадваме на неподозиран оборот на книжния пазар, да усилим влиянието на оценката на “потърпевшия” като коректив на оценката на заинтересования вътрешен рецензент, но най-важното - да подхраним “егото” на читателя и да го правим щастлив - чрез морално и парично възнаграждение.

Ще си позволя едно теоретично отклонение. Читателят на ХХІ век (тук включвам и себе си) е все по-прагматичен, все по-меркантилен и все по-отмъстителен. Възможно ли е да го видим щастлив? Съвременният читател е страна в една утилитарна икономика и едновременно в процеси на социална размяна. Следователно, научният подход при търсене на образа на “щастливия читател” налага да стъпим върху известните теории за влиянието и за размяната. Те залагат на принципа на реципрочността (един от занемарените в днешното пространство на книгата), изведен от древноримския приницип “Do ut des” - давам, за да дадеш. Полезни стимули за откриване на път за влияние върху читателя, за постигане на неговото “ощастливяване” получаваме от научните трудове на социолозите Петер М. Блау, Джордж К. Хоманс и Робърт Чалдини. И тримата са единодушни, че в прякото социално взаимодействие (каквото е и отношението “книга-читател”) движещите фактори са три - компенсацията, изгодата и наградата. Петер Блау например установява скритата мощ на изгодата и наградата при опитите за извеждане от пасивност на отсрещната, изпадналата в безразличие страна. Той дори формулира два закона на размяната. Според първия, колкото по-голяма изгода очакваме от другия, докато вършим съвместна дейност, толкова по-голяма е вероятността действително да извършим тази дейност. А вторият закон залага на фактора “награда”: колкото повече възнаграждения обменяме с другия, толкова по-вероятно е да продължим обменните действия, благодарение на възникващите и насочващи ни взаимни задължения. Робърт Чалдини по свой начин регламентира принципа на взаимната изгода като ключовата дума при него е “отплата”: всеки нормален човек е в готовност да се отплати за нещо, предоставено му от друг, склонен е да се разплати за оказаната услуга.

Смея да кажа, че принципът на отплатата е най-игнорираният (допускам - не поради невежество) в глобалните политики за книгата и четенето. А читателят на книги знае какво ще го направи щастлив: това, което му се предлага, да му бъде изгодно, да му носи полза, да му излиза на сметка, да се почувства възнаграден и дори по-печеливш от другия в акта на размяната. В това всъщност е тайната на реципрочността в полето на книгата - в двупосочността и в силата на наградата.

С тази идея преди пет месеца американският професор от руски произход Михаил Епщайн (Mikhail N. Epstein) публикува апел към Съюзите на писателите и издателите в САЩ да узаконят своето “обществено признание към читателя” (Епщайн 2005). Формално това може да бъде чрез “Почетно звание Читател” или медал “За заслуги към четенето” или просто с конкурс за “Читател на годината”. Принципът на селекция е добре обмислен - чрез система от тестове и въпросници. Но по-важното е, че мотивът за участие трябва да бъде и финансов. От един примерен награден фонд от $100 000 - $2000 ще се дават за 50 прочетени и усвоени книги (романи или монографии) или за 200 есета, разкази, статии. Две големи награди от по $10 000 ще отиват за заслуги към четенето на национални книги и за заслуги към четенето на чуждестранни книги, а може да има и поощрителни - по $40 за една прочетена книга и по $10 за един прочетен разказ.

Впрочем политиката за награждаване на читателите изисква изключително нов подход, твърде различен от традиционното награждаване на книги с приз “на читателя” (който е по-скоро на читателската публика), рефлектиращи единствено върху щастието на автора и издателя и първосигнално експлоатиращи “гласа” на читателя.

Съществуват и имитации на награди за читател. От 2004 г. московското издателство “Руска редакция” изпълнява подобна поръчка на Учебния център “Инвента”. На последната страница на всички книги от серията “Учебен курс” се публикува талон, който се изрязва, попълва с лични данни и се изпраща за конкурса “Читател на месеца”. Победителят се определя чрез лотария, а печалбите са безплатен седемдневен курс по програмите на Майкрософт и книга-подарък от прайс-листа на издателството. Съмненията в този приз са на три нива. Първо, наименованието е твърде лицемерно и спекулативно - награждава се не читателят, а купувачът и по-точно притежателят на страницата с талона. Второ, конкурсът е явна маркетингова тактика за увеличаване на тиража на книгите от конкретната серия и за попълване на база данни от адреси на потенциални емпирични или маркетингови обекти. И трето, с подобен конкурсен ентусиазъм се насърчава не четенето, а хазартната надпревара за материални придобивки.

В интерес на истината, трябва да признаем, че успешна частична политика за награждаване на читатели отскоро се води във Великобритания, въпреки че е ориентирана само към подрастващите. В рамките на националната програма „Покана за четене през лятото” (“Summer reading challenge”, 2004) деца между 4 и 11-годишна възраст, прочели над 6 книги през лятната ваканция, получават сертификат, а след съответната тестова проверка “действителните читатели” получават медал. Подобни призове се раздават и по програмата “Четящи шампиони” (“Reading Champions”, 2003) на Националния тръст за грамотността, в която реално четящите деца се картотекират в Шампионската лига на читателите. Реален ангажимент в книгоиздаването е наградата за тийнейджъри, отличили се по програмата “Букпушърс” (на англ. „bookpushers” - “пласьори на книги” или “книготласкачи”). След успешното си участие в рекламирането или рецензирането на книги, младите британци стават консултанти към библиотеки или издателства, а най-оригиналният отзив от тийнейджър излиза на обложката на книгата под формата на блърб. По разбираеми причини британските награди за деца-читатели изключват финансовото изражение.

Награди за зрели читатели липсват в Европейския съюз и дори само тях да реализираме, ще влезем в европейското семейство ако не с комфортни книги, поне със щастливи читатели.

Тъй като целият ни процес по евроинтеграция съдържа метафората на книгата - с цялото отваряне и затваряне на глави, ще я допълня с още една - от фигурното пързаляне. Като държава дисциплинирано затворихме книгата на “задължителната си програма”. Оттук нататък титли в еврошампионата в полето на книгата можем да печелим чрез оригинално представяне на терена на постоянно отворената книга - чрез “волната програма”.

26 май 2006 г.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Към 2004 г. за три от областите в българската система на книгата - издателска, библиотечна и информационна дейност действат 88 стандарта (вж. Гълъбова 2004). В работната програма на Българския институт по стандартизация за 2006 г. фигурират нови 17 БДС/ISO за посочените професионални дейности. [обратно]

2. Вж чл. 5 от Закона за националната стандартизация от 1999 г.; също и чл. 5 от новия Закон за националната стандартизация, в сила от 5.05.2006 г. (ДВ, № 88, 4 ноем. 2005). [обратно]

3. Справедливо би било да отчитаме различията в разбирането за “култура на книгата” на запад и на изток от нас. Западната представа е съсредоточена върху “културата на изданието” като въпрос на репутация, на престиж на марката и чест за издателя. Книгата се цени от потребителя преди всичко заради нейната фундаменталност, категоричност на съдържанието, заради отличните възможности на справочния апарат, заради изкуството и дизайна, т.е. ценят се онези качества, които вдъхват увереност в трайността и жизнеспособността й и обещават комфортно четене на поколения напред. На изток от нас “културата на книгата” е не само издателска практика, а теоретична концепция за хармонично съответствие на съдържанието на книгата и нейната форма заедно със съвкупността от средства и техники за постигането на този ансамбъл. Руските книговеди се придържат към концептуалния подход, който привлича към ядрото на издателския продукт и потребителската, литературната, лингвистичната, историческата, психологическата, социологическата и философската гледна точки. [обратно]

4. За повече информация виж: The Self-Publishing Manual: How to Write, Print, and Sell Your Own Book, 15th Edition by Dan Poynter. Publisher: Para Publishing, April 28, 2006. 430 p.; Self-Publishing Simplified: Experience Your Publishing Dreams with Outskirts Press (Paperback) by Outskirtspress Com. Publisher: Outskirts Press, August 2005. 108 p.; Print-on-Demand Book Publishing: A New Approach To Printing And Marketing Books For Publishers And Self-Publishing Authors (Paperback) by Morris Rosenthal. Foner Books, April 30, 2004. 173 p.; [Self-publishing]: Munson Communications: Bookpublishing (USA); Publish with us; Self Publishing Information & Resources; Go Publish Yourself. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Гълъбова 2004: Гълъбова, Севдалина. БДС за библиотечната, информационната и издателската дейност: Реферативен сборник. София: WINI-1837, 2004, 128 с.

Еко 1999: Еко, Умберто. Как се пише дипломна работа. София: ИК Александър Панов, 1999, с. 85.

Кликни 2006: Кликни го. // Капитал, 11-17 март 2006, с. 28.

Мангел 2004: Мангел, Алберто. История на четенето. София: Прозорец, 2004, с. 232.

Епштейн 2005: Эпштейн, Михаил. Чуткие люди, читкие книги: О заслугах читателей перед литературой. // НГ: Ex Libris, 8 дек. 2005.

 

 

© Милена Цветкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.04.2007, № 4 (89)

Текстът е пълна версия на изказване на кръгла маса „Евроинтеграцията и пространството на книгата”, проведена в рамките на Панаира на книгата в НДК, София, 26 май 2006 г.