Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАК КОМПЮТЪРЪТ РЕАБИЛИТИРА КУЛТУРАТА НА ЧЕТЕНЕТО?

Милена Цветкова

web

Всяка нова култура - от първата култура на непосредственото, живо общуване, през писмената култура и аудиовизуалната култура до настоящия феномен виртуална култура - е генератор на някаква знакова трансформация и в културния пласт на цивилизацията, и в индивидуалните културни умения и характеристики. Аудиовизуалната култура например се легитимира благодарение на техническите новости за запазване и предаване на образ и звук (телевизия, видео, мултимедия). Тя предоставя нов начин за фиксиране и транслиране на културна информация, не просто допълваща, но и алтернативна на господстващата преди нея вербално-писмена комуникация; видимият резултат от тази метаморфоза се изразява главно в две посоки, първо, настъпва “удвояване на културната среда”, т.е. всички културни продукти получават и аудио-визуално изражение, писмените и аудиовизуалните текстове заживяват като взаимопреводими относително еквивалентни на “прототекста”, и второ, оформя се плуралистична културна среда, в която наблюдаваме “мирно съвместно съществуване” на текстове с различна природа.

Аудиовизуалната култура и културна практика очерта плуралистичните тенденции в културната среда (обратната връзка, еклектиката, постмодернизма), които според много хуманитаристи не доведоха до нищо качествено ново, а просто до парализиране постиженията на писмената “ветеранокултура”, до комплектуване или просто колажиране на вече открити технологии и маниери, до своеобразно “цитиране” на класическите с нови технически средства.

Технико-детерминираната метаморфоза, наречена “компютърна култура” обаче съвсем не може да се обясни от една гледна точка, не може да се редуцира до просто “копиране” или “мултиплициране”, тъй като теоретично засега се дели на две фази: “култура на компютърната страница” и “виртуална култура”. Втората фаза е прецедент в еволюцията на цивилизациите. Компютърната култура, като качествено нов тип среда за общуване посредством дигитални текстове, ефективно си взаимодейства с традиционните типове жива или “междуличностна”, “писмена” и “аудиовизуална” култури и се формира на основата на синтеза между компютъра и видеотехниката, но с напълно нови средства за връзка и канали за предаване на информация, образуващи в крайна сметка “инфраструктурата на глобалното пространство” (Прохоров 1989: 19).

Кое е новото, което внесе в културния ни фон технико-детерминираната компютърна култура? На първо място, въведе технологичната дисциплина, като коректив на дисциплината “на крак”, характерна за културите от конвейерната индустрия, за културите на неподвижността, и основаваща се на мобилността (буквална и ментална). На второ място, компютърната култура ни предложи нов тип общуване, свързано с възможността за свободно гравитиране в информационното пространство (напр. за четене на електронен вестник от всяка точка на света и отворен за контакт към всеки) и за пълноценен и наситен с обратни връзки посредством екрана полилог. Компютърната култура, на трето място, наложи нов тип образование и мислене: срастване на логическото и образното, синтез между понятийното и нагледното, визуализация на смисъла и материализация на чувствата, реабилитация на чувството за историчност, “археологическата страст” от възможностите за “дълбинно” и дистанционно сондиране чрез видео компютърната “машина на времето”.

Може би най-противоречивата културна метаморфоза от края на XX век бе легитимирана като “култура на компютърната страница”, като тип метаекранна култура. Тя се появи на върха на така наречената “културна пирамида”, която градира на базата на приемствеността между живата, писмената и аудиовизуалната култури.

Има ли закономерност, която да обяснява тази културна приемственост? Още Айзенщайн в изследването си “Перспективи” установи спираловидното “завръщане” към ново стъпало на световъзприемане. Имаше предвид откритието на цивилизацията, наречено “кино”, което реабилитира погледа и образите в движение. По-късно друго цивилизационно творение - телевизията до такава степен заплаши равновесието в културната среда, че се формираха множество медиаекологични движения и направления. Тогава директорът на Конгресната библиотека във Вашингтон Даниел Бърстин (1998: 199-200), от еко-цивилизационна позиция, заяви: “Противоотровата срещу натрапвания образ е в книгите, в бягството от потока на тривиалното. Книгите са стабилна крепост за оцеляване, те отсяват опита и преживяванията не в конюнктурната актуалност на случващото се, а в дълготрайността и съотносимостта. Ако защитим книгата днес, защитаваме бъдещето на цивилизацията, предпазваме я от внезапни обрати на съдбата, гарантираме оцеляването на всички идеи, създадени от великите личности. А именно те са стимулирали човечеството в неговия възход”.

Закономерността на Айзенщайн и днес се потвърждава: “цивилизацията на образа” се намира на завой, след който започва спираловидното “завръщане” на “цивилизацията на книгата”, разбира се, върху ново стъпало. А това ново стъпало е именно компютърната култура, съ-положена на върха на “културната пирамида”. Посредством наслагването на спиралата на еволюцията върху пирамидата на културата може да се проследи механизмът, водещ до реабилитацията на практиките на писмената култура с техните метаморфози “компютърна страница”, “дигитален текст” и “екранно четене” (вж фигурата).

Закономерност, според която “компютърът” реабилитира “книгата” и “четенето”.

Да се дискутира по проблема за реабилитацията на практиките на писмената култура или за защитата на книгата като, по думите на Д. Бърстин, стабилна крепост за оцеляване и противоотрова срещу натрапвания образ от телевизионния екран, изисква първо, да се операционализира и актуализира представата ни за “употреба” на книгата или за понятието “култура на четене”. На индивидуално ниво културата на четене отразява перцептивната способност и умствената предразположеност, която позволява на типографските символи, уловени чрез ретината, да оформят духовен смисъл. А от информационно-когнитивна гледна точка четенето е своебразна концептуална дейност за формиране на информационната култура на човека, разбирана като степен на съвършенство в откриването, получаването, съхраняването, обработването, организирането на информация, създаването на ново знание и практическото му приложение. Появата и непрекъснатото актуализиране на критериите за усъвършенстване на културата на четене са социално и психически детерминирани от следните обстоятелства в рамките на писмената култура: експоненциално растящ обмен на социална и научна информация, необходимост от преодоляване на пространството и времето, необходимост от технология за възпроизвеждане на историческата памет, възможности за натрупване на индиректен (опосредстван и обобщен) минал опит, както и от спецификата на интелектуалните усилия при работа с книгата и преди всичко психофизиологичните затруднения при възприемането на писмения текст като виртуален образ на действителността.

Реабилитирането на практиките на писмената култура означава преди всичко реабилитиране на четенето като достатъчно разпространена културна дейност. От еволюционна гледна точка първият въпрос е кой е катализаторът за появата, респективно за залеза на дадена културна практика. Ретроспективният поглед към историята на медиите, на техническите средства и формите за комуникация показват, че това е конфликтът, сблъсъкът между стари и нови медии. Ситуацията на реабилитация идва след кризисното противоборство в отношението “потискане-оцеляване”, отнесено към две култури (жива и писмена, писмена и визуална), и като отражение на напрегнатото съжителство между две различни знакови системи (устна реч и азбука, азбука и аудиовизия). При което, обаче винаги е съществувала времева зона на съвместяване, взаимно примиряване на конфликтуващите културни антиподи. Първият подобен прецедент е наблюдаван в Древна Гърция през V в. пр.н.е., когато се осъществява преходът от живата (дописмената) към писмената култура. Забелязват се несъмнени аналогии със съвременното културно състояние с оглед общата за двете епохи конфликтност, но и толерантност между противоположни интелектуални умения и биологично детерминирани различия на комуникационните средства: от едната страна, е писмеността, а от другата - образ, движение и звук. А комуникативната практика и тогава, и днес съвместява наблюдението и четенето, рецепцията и перцепцията, в компилативния си вариант, наречен хиперцепция. Своеобразна конвергентност можем да наблюдаваме и при наченките на визуалната масова комуникативност през първите десетилетия на ХХ в., когато се формира европейският литературен авангард - като съчетание или съюз между вербалното и визуалното. По подобен начин и днес, на прага на глобалната хипертекстова комуникативност, конфликтът между писаното слово и аудио-визията се “успокои” в измеренията на пост-модерността. И все пак, имаме ли основания да говорим за закономерност в еволюцията на културните практики?

Ако се върнем към началото на човешката цивилизация, ще открием, че няма изчезнала форма на комуникация (с изключение на телепатията, ако приемем хипотезата на Елит Николов, че тя е съществувала). Причината за безсмъртието на информационните феномени е уникалният природен и социален хомеостазис на човешкия мозък и на информационната среда, създавана от човечеството, които взаимно се формират и преобразуват. И понеже културата се формира по сложната спирала на еволюцията, настъпват фази ту на “заспиване”, ту на “събуждане” на вече използвани технически средства и форми на информационен обмен. Това е същността на така наречения “Закон за съхранение на информационните средства и технологии” (Субботин 1994: 12). Механизмът на този закон е нещо като носталгията по “Златния век”: през цялата история на вербалната, писмената, печатната и дори аудио-визуалната култура човечеството се е стремило към изоставените древни форми на комуникация, към изгубения синтетизъм на “сензорните” технологии. Стремежът към възкресяване на пълнотата на възприятията е регистриран още от древните “митограми” (нелинейна форма на писменост, праобраз на хипертекста според изследователите на първобитната култура и най-вече според Льоруа-Гурон), през ръкописите с миниатюри до съвременните илюстровани книги, от книгите и списанията с вложени грамофонни плочи или оптически дискове до съвременните мултимедийни електронни издания, които използват най-успешната реабилитация на дописмените средства - образ, движение и звук, въплътена в телевизията. Цялата тази еволюция е еволюция на търсенето на онази информационна технология, която ще приближи човека до първичната му хипертекстова среда.

Спираловидният подход към развитието на културните практики и на формите на обмен на информация установи, че двигателят или мобилизиращият развитието фактор са иновациите в техническите средства за комуникация в сферата на информационните технологии. Всяка нова културна практика е реабилитация на по-стара, но реализираща се на по-високо технологично ниво. Освен това, всяко ново средство, всяка нова медиаформа е продължение на предходната: киното се появява като “синтетично звукозримо четиво” (Н. Милев), екранизацията - като продължение на романа, видеофилмът - на кино-филма, като резултат от вътрешната индивидуализация на средствата за масова комуникация със стремеж да се “преповтори личния контакт с книгата” (Вл. Михайлов), видеокасетата и компактдискът - като мобилна форма на комуникация, продължаваща статичните (театър, кино, телевизия), така както книгата се появи като мобилна форма на текстовете по стени и обелиски.

Самото наличие на компютъра стана фактор за глобални трансформации в “културната пирамида”. Неговата популация и акселерация като “самотрансформираща се система” доведе до “медиаморфозите” в мрежовото общество. Благодарение на Мрежата, която реално се самовъзпроизвежда, се обособява своеобразно “трайбализирано общество” от граждани на света, на друг тип споделено пространство, със свои правила и закони, със своя култура. А това е именно “компютърната култура”, основаваща се на нов материален носител - не писменост, а “екранност”, не на линейно писмо, а на система от плоскостни изображения, не на писмена реч, а на “екранна реч” в смисъл на времеви поток от екранни изображения, синхронизирал поведения, изречения, анимация, колажи и витражи.

“Компютърната” култура, както показа и спиралата на културното развитие, е само предтеча на друга, по-различна, която днес условно означаваме с “виртуална култура”. Каквито и промени в сферата на новите информационни технологии да настъпят, факт е, че всяка от тях е предизвиквала и ще предизвиква метаморфози и на текстовете, и на възприемането им.

Компютърният екран е еманация на еволюцията и метаморфозите по спиралата й на линейния език на писмеността: първо се появява плоскостният език на изобразителното изкуство, след това - киноизображението с реалната последователност на движенията върху затвореното пространство на екрана, след него е телевизията, която връща у дома “страницата”, но вече оживена, появява се и видеокасетата като “жива книга”, която се подрежда на библиотечния стелаж, за да стигнем до компютърния дисплей като “компютърна страница” и до персоналния компютър като разтворена и “жива”, диалогична книга. Такива са и основанията за определянето на съвременната “култура на компютърната страница” като метаморфоза на книжната култура, резултат от еволюцията на книгата или по-точно на нейния текст.

Компютърният текст е запазил много от спецификите на традиционния писмен тест: съдържа записана, фиксирана информация, като преди това тръгва от идея върху “ръкопис”, може да се унищожи, може да стане лична собственост, преминава от един вариант (hard) към друг (soft) и обратно (както писменият текст се екранизира, а екранизацията може да роди писмен текст), нуждае се от идентифициране, т.е. от библиографски данни - адрес, локализиране и т.н. Основната прилика обаче между писмения текст и e-текста си остава тяхната обща дигитална природа, което прави възможна и приемствеността, и метаморфозата. Човешкият език по начало е дигитален (както е дигитален и строежът на мозъка), той предава значения, комплексни и абстрактни понятия. Съдържателният аспект на комуникацията се предава дигитално, чрез знаци (англ. digits), които нямат семантичен потенциал и са организирани в почти произволна система, например, азбука. Буквите от азбуката реално не са знаци на нищо: “к-н-и-г-а” представлява сбор от пет букви, които само по семантично споразумение, по аналогов път (противоположен на дигиталния) “означава” един и същ предмет и за писателя, и за читателя. Дигиталното съществуване обаче на e-текста не отпраща към свой предметен аналог. Защото дигиталните технологии в компютърните комуникации изтръгнаха писмения текст от материалността и го инфилтрираха в ефира на двоичността. Както настояваше Никълъс Нигропонте, метаморфозата в комуникацията с новата медия трябва да започне от разликата между “атома” и “бита”. Макар че и двете форми на текста съдържат информация, при книжния вариант тази информация се разпространява по материален път, а при e-текста - по нематериален, сигнален и дигитален. Докато традиционната книга стига до читателя по дълъг и пълен с препятствия физически път, дигиталната книга винаги е тук, никога не излиза от печат, не попълва тиражи и не се изчерпва. Оттук произтичат и новите характеристики на дигиталния текст: съхранява се в електронни бази данни и се предоставя в on-line режим; мултиплицира се не просто като копия, а като идентичен на оригинала и се пренася под формата на компактдискове или дискети; превърна се в задължителен предварителен вариант на всеки печатен документ; освободи съществуването и на паралелни издания, предоставящи една и съща информация (в печатен и дигитален вариант).

Дигиталният текст увеличи по ненаблюдаван в еволюцията на текстовете механизъм информационните си възможности: дигитализацията осигури компресиране на обема, ускоряване на създаването, оптимизиране на разпространението и на търсенето. Под формата на компютърна страница, дигиталният текст предложи съвсем нови възможности за своя потребител: възможност за диалог с екранния текст, при което “диалогът” вече не означава традиционното за естествените науки “взаимодействие”, а “интерактивност”, спираловиден растеж на диалога, който вече се нарича “полилог” (разширен обмен на значения и смисли, в който влиза всеки нов автор и всеки нов текст), а негов обект е “интертекстът”, издигнал на качествено ново стъпало по спиралата “полифонията” на М. Бахтин;

Докато съвременната цивилизация се развива паралелно с технологизацията, каквато и метаморфоза на новите медии да настъпи, компютърът ще продължи да съществува като основен носител на “екранната култура”, като основен предмет - “носител на бъдеще” (А. Мол) по съвременния културен терен. Той се появи като разширение, като “екстензия” на човешката функционална мощ, наред с всички предхождащи го изобретения, но докато те бяха инструмент за одесетворяване на интелектуалната сила, сега компютърните средства надминават човека. Защото компютърът е не просто “техническо средство”, а явление на културата на знаковите системи: той внесе нова представа за опосредстващата функция на знака; знакът не е вече “обозначаване” на реални предмети, а програмиране на нематериален обект. Компютърът не посредничи в комуникация с традиционен писмен или аудиовизуален текст, а създава принципно нов тип синтетичен текст, който при това е и самотрансформиращ се, благодарение на заложената в него програма за интерактивност, с което реабилитира диалога с човека, опосредстван от текстове за разчитане.

След появата на “новите медии” (компютъризираните, on-line медиите) се заговори за “нова” грамотност. Само че, както вече стана дума, компютърната култура не е нова култура, а нов тип “синтетична” култура, формирана и съжителстваща с традиционните - живата култура на общуване, писмената и аудио-визуалната култура. Тя е базирана на синтеза между компютър и видеотехника, между писмена и аудио-визуална комуникации и като такава не е висяща, автономна, а стъпила на раменете на “ветеранокултурите”, съ-положена като връх в културната пирамида.

Аналогичен поглед можем да отправим и към “ новата” грамотност - компютърната. В сферата на конвенционалните представи феноменът “компютър” се сравнява с феномена “писменост”, последван от книгопечатането, при което интелектуалните усилия за получаване на всеобщата “компютърна грамотност” оставят усещането за съпоставимост единствено с получаването на “първата” грамотност в писмената цивилизация. Определянето на компютърната грамотност като “втора”, а и настояванията за нова интерпретация на грамотността, освободена от старите термини “четене”, “писане”, “смятане”, са в известна степен нефункционални и исторически неоправдани.

Защото, какво се крие под понятието “грамотност”? Това е способността на човека да придобива, обработва и използва информация, необходима за пълноценната му практическа дейност в обществото или “грамотността” се покрива с нивото на “фундаменталната информационна култура” в нейната прагматична проекция. Грамотността не е отживял времето си термин, а функционална детерминанта на онова, което председателят на ООН Кофи Анан нарече “успех в живота”: функционалната грамотност, която не достига не само в “информационно бедните” страни (твърде неправилно обединяваща формулировката за страните с липсващо образование и за страните с частична компютъризация), а и в развитите информационни общества, където милиони възрастни са функционално и маргинално неграмотни.

А защо казваме, че всяка нова интерпретация на грамотността е исторически алогична и неоправдана? Защото грамотността както и развитието на техническите средства, следват историята на човешкото развитие. В първобитното общество например дефиницията за “грамотност” би трябвало да обхваща умението да се “четат” следите на животните по незабележими признаци, знанията и ориентацията в кръвнородствените отношения, степента на познаване, запаметяване и умение за разказване на легендите на племето. Днес понятието “грамотност” съвсем не се покрива с четенето и писането, наложени през античността, а включва еволюиралите способности, знания и умения, придобивани ако не във висшето, то поне в средното образование. По тази логика, разбира се, един компютърен инженер през XXI век, попаднал в първобитната епоха ще изглежда и функционално, и практически неграмотен във всяко отношение, освен в едно - ще разказва митове и легенди за бъдещето.

Съвременната функционална грамотност не може да се абстрахира от историческата си обусловеност: и днес се разказва, чете, пише и гледа, но на много по-високо “технологично” ниво. С други думи, няма нова, автономна, изкуствена грамотност (дори изкуственият интелект ще следва функционалните връзки на “естествения” човешки мозък): актуалната за началото на XXI век грамотност е диалектическо единство между езиковата, писмената, аудио-визуалната и компютърната грамотност и следователно не е нито “втора”, нито “нова”, а нов сегмент, нова детерминанта на грамотността.

Ако се върнем към спиралата на културната еволюция, ще трябва да признаем, че “компютърната култура” реабилитира на по-високо технологично ниво читателските умения, обхващащи и понятието “компютърна грамотност”. А самото понятие “грамотност” винаги е било “забележително умение”. В античността да можеш да четеш е означавало, че си вкаран в кръга на “забележителните”. Свети Августин, интелектуалецът от V в., споменава за уникалността на своя ментор свети Амброзий, който освен епископ на Милано, бил единственият, който можел да чете дори на ум, без да си движи устните, и поради това нечовешко усилие си спечелил прозвището “най-умният човек на света”. През 19. в. грамотен става всеки, който чете, за да се просвещава, за да се сдобие с най-високия статус в обществото, поради причините, които Любен Каравелов лаконично-поетично обобщава: “Умното ще да бъде богато”.

Сякаш нищо не се е променило в изискванията за грамотността, за престиж и забележителност, когато се вгледаме в така актуалните за началото на 21. в. концепции за “общество на знанието” и “икономика на знанието” на А. Тофлър, Лестър Търоу, Даниел Бел, Джон Гълбрайт, Зигмунт Бауман, Жак Делор и т.н. Обобщаващ и емблематичен за всички подобни теории е аргументът, който привежда Л. Търоу (1999) в изследването си “Изграждане на благосъстояние”: “Най-богатият човек в света Бил Гейтс не притежава нищо осезаемо - нито земя, нито злато или нефт, нито фабрики и промишлени процеси, нито армии. За пръв път в историята най-богатият човек на света притежава единствено знания”.

Една афористично изказана закономерност от 20. век гласи: четенето е метод за придобиване на знания и за културно оползотворяване на свободното време, използван от човека за изобретяване на телевизията. Действително, всички знания тръгват от книгата: книгата е алфата и омегата (Ст. Цвайг) на всяка социална сфера, начало на всяко знание и първоизточник на всяка наука. А и всяка техническа система се нуждае от интелектуален двигател, който да детерминира отвътре нейната външна експанзия.

Не всяко знание днес може да се получи по алтернативни пътища. Ако човек не чете, няма как да получи най-новата и свръхспециализирана информация, защото такава не постъпва чрез телевизията: телевизията може да разшири и онагледи културния и научния хоризонт, но не и да го създава.

Ако липсва интерес към писмената информация, човек би живял с десет години по-назад и би притежавал само 30% от новополучените знания в света, а след петнадесет години рискува напълно да се дисквалифицира. Ако човек реши да използва цялото богатство на компютъра и интернет, преди това трябва да е прочел достатъчно специализирани и “навигационни книги”. Защото, и без да прилагаме резултати от текущите изследвания върху компютърното поколение, е ясно, че само човек, притежаващ културата на четене, само квалифицираният читател може да стане квалифициран и компетентен on-line потребител. Читателското ниво в най-голяма степен детерминира нивото на информационното развитие на човека и влияе върху културата на усвояване на техническите средства за информационен обмен.

Необходимостта от насърчаване и развитие на културата на четене не е субективна представа, нито самоцел. Настоящата “компютърна култура”, както показа и спиралата на развитието на културните практики, стои на основите на двете традиционни - “живата” и писмената култури и може да се развива само в техния непрекъснат контекст. Откъсването от него застрашава с деформация в собствената й еволюция. Налице е именно “културна пирамида”, цялостен масив, в който компютърните технологии не са само надстройка, а ново измерение към целия този масив - и към подножието, и към върха.

Ново измерение, нов смисъл трябва да получи и насърчаването на културата на четене: да се осмисли като грижа за бъдещето, като грамотност, която стои в основата на културата на новите информационни технологии. Точно с онези основания, с които бе положена в основите и на аудио-визуалната култура: доказваше се, че посланието в писмен текст е много по-съдържателно от прякото предаване на образ и звук, че образите не могат да заменят познавателната култура, усилията на понятийното, дискурсивното и абстрактното мислене, а напротив - културата на образите предполага тези усилия. “Една самолетна снимка няма да разкрие нищо на онзи, който не е запознат поне отчасти с археологията - аргументира се Режи Дебре от ЮНЕСКО. Ако не научим децата да четат, няма да ги научим да виждат. Ако поставим разпространяването на посланията над формирането на човешкия ум, впрягаме каруцата пред коня” (Дебре 1995: 7).

Стратегията на познанието е една - няма моди и ретро-стилове. Тя винаги е била печеливша, когато е съвместявала традиционни и нови средства за познание, когато е развивала паралелни духовно-технически способности. Познавателната култура и днес предполага интерес и достъп до различните знакови реалности - всекидневна, художествена, научна, социална, а компютърната реалност си има своето място и време и не бива да измества нито една от тях. В познанието на XXI в. има място и за виртуалната компютърна реалност, и за книгата, която ще битува като източник на съвсем различни реалности, като полиграфичен продукт и ергономичен събеседник, като източник на фундаментално знание и като основание за писмена култура.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Бърстин 1998: Бърстин, Даниел. История на образите: От псевдосъбитията до виртуалната реалност. // В края на века. София, 1998.

Дебре 1995: Дебре, Режи. [Интервю на Даниел Буню по проблема “медиология”]. // Куриер на ЮНЕСКО, 1995, № 3, с. 7.

Прохоров 1989: Прохоров, А., Разлогов, К., Рузин, В. Культура грядущего тысячилетия. // Вопр. философии, 1989, № 6.

Субботин 1994: Субботин, М., Гипертекст: Новая форма письменной коммуникации. Москва: ВИНИТИ, 1994.

Търоу 1999: Thurow, L. Creating Welth: The New Rules for Individuals, Companies and Countries in a Knowledge-Based Economy. New York: Harper Collins, 1999.

 

 

© Милена Цветкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.04.2006, № 4 (77)

Други публикации:
Наука, 2002, № 3, с. 48-53.