ИДЕЯТА - ПЪРВАТА МЕДИЯ?

Милена Цветкова

web

Приемам постановката за идеята като първата медия като работна, имайки предвид следните обстоятелства. В семиологията и във френската медиология съществуват теоретични разработки, които осмислят идеята като първа медия (вж. Пиърс 1992, Как пътуват 1997, Ортега-и-Гасет 1948 и др.). Тази теза обаче е доказуема само ако комуникацията не се свежда до предметни отношения, ако се излезе извън вещния подход, който научно некоректно визира единствено веществения свят на комуникационните средства. За медиологията например е важна не материалността, а способността на една медиа да умножава човешките възможности, да се превръща в материална сила. От позицията на структурологията е важно да се търси сърцевината и на най-елементарния комуникативен акт и тя да бъде осмисляна в системата на общуването, а не като мисловен обект сам на себе си. Решението да проуча въпроса коя е първата медия се появи, когато се опитвах да открия причините за жизнеспособността на книгата като медия и с това - да убедя всеки обезверен в категоричното оцеляване на книгата (Цветкова 2003а).

Преди това обаче обмислих нещо много важно.

Преди да бъде социална, природата на медията е човекоцентрична, филогенетична. Предположих, че именно идеята е първата медия за връзка между две съзнания, доколкото под “идея” разбираме всеки неотчуждаем продукт на човешкия ум, който друг ум може да употреби или да си присвои. Следователно в началото на медиалното битие на човека е чисто утилитарното, прагматичното и егоистично-индивидуалното - как да предам (демонстрирам) идеята си пред другия? и възникват знаците; как да скрепя идеята си с ефира? и възниква езикът; как да скрепя идеята си с времето? и възниква писмените знаци; как другите да пренасят моята идея през пространството и времето? и възниква портативната медия - камъка или архе-книгата. После се включва и суетата - как целият свят и всички времена да разполагат с моята идея/идеи? и възникват печатните медии; и как носителят на моите идеи да стане нетленен, неунищожим? и настъпва времето на изобретяването на все по-неподатливи на “ерозия” и “корозия” медии - електронните медии, машиночитаемите книги, e-книгите, вероятно нано-книгите, а защо не и телепатичните книги (логиката на съвкупността от изпреварваща научна информация подсказва подобни хипотези).

В кръга на шегата, можем да бъдем спокойни - докато са живи егоизмът и суетата, ще живее и книгата.

Що се отнася до социалната природа на медиите безспорно трябва да тръгнем от зората на човешката цивилизация. Първото средство, което оттогава до днес вмъкваме между нас и връхлитащите ни затруднения (покриващи се с понятията “проблем”, “въпрос”), са именно идеите. С други думи, идеите са първата социално призована медия, която може да превърне потискащото затруднение във формулирано решение. В един момент обаче от улеснение идеите като медия се превръщат в препятствие - как да се предават, изразяват и възприемат еднакво от всички? Така се появява езикът като първия посреднически инструмент, възникнал в резултат на острата нужда от някакво недуховно средство за осъществяване на духовни взаимодействия. На практика едва с възникването на езика като медия става възможна социалната комуникация. По-късно в медийното битие на човека се появява ново препятствие: изобилието от идеи в пространството и времето се оказва най-сериозното изпитание за човешката памет. Тогава се появява една спасителна идея за изобретяване на нова медия, на ново средство за борба срещу преходността и тленността на носителите на идеите - книгата. Така човечеството се оборудва с целия медиен арсенал, с който оперира и днес.

Това е накратко логиката на медийната еволюция и до днес - идеята като медия прибавя нова медия, която преди това също е била само идея. А е известно, че досега няма изчезнала медия. Всяка от тях, включително и книгата в нейния материален формат, оцелява независимо от обстоятелствата.

Научният подход в проучването на хипотезата за идеята като първа медия изисква да се тръгне от най-очевидното - от етимологията на думата “медия”. Произходът й е латински и вмества в себе си минимум четири значения на термина “medius”: 1. среден, в средата, по средата, между; 2. израз на нещо средно като положение (умерен, обикновен, неутрален; безпартиен; неопределен, двусмислен; посредствен, прост; лавиращ, еднакво способен на; разединяващ, спорен, скарващ); 3. половин; 4. среда (medium), център, вътрешност; общност, общо достояние, за обща употреба, за общо благо; публичност, видимост, на открито, наяве; отстранявам, убивам някого; правя нещо известно. Виждаме, че в етимологичен аспект представата за идеята и като medius, и като medium съвсем не попада в конфликтна зона. Напротив, потвърждава се средищността, контактността и вседостъпността й.

Сериозни аргументи в подкрепа на горния терминологичен “паспорт” и на описанието на идеята като медия ни предоставя синейдетиката (общата теория на комуникациите). Съгласно дефиницията на Елит Николов комуникацията е “изява на едно съзнание, което дава възможност за появата на друго” (Николов 1999: 92). Основополагащото понятие тук е “ейдос” (заимствано от Платон, Хусерл, А. Ф. Лосев), разбирано като “състояние на насоченото съзнание”, като “идеята за нещото, което съзнанието осъзнава”, и доразвито като “единица духовна субстанция”. Ако приемем, че в комуникацията “един ейдос бива изявен, за да даде възможност за възникването на друг ейдос” (Николов 1999: 92), можем да предположим, че именно “идеята” е медиумът, а “ейдосът” е съдържанието и резултатът от така опосредения духовен акт.

Разбирането за идеята като medium (свързващо звено) ще трябва да търси основания и в един комплекс от терминологични означения: “ейдолон” (древногр.) в смисъл на идол, образ, смисъл, значение; “сигнал”, “символ”, “знак” (в семиологията); “аналогон”, с който Жан-Пол Сартр означава духовната единица, предназначена за оповестяване; “комуникационен обект”, с който Елит Николов назовава затаената (в очакване) надиндивидуална духовна единица. Необходимо е обаче задължителното уточнение, че всяко от изброените, включително и идеята, ще добие признаци на комуникационно средство само ако е включено в комуникационен процес.

В обобщение, отнесена към терминологичното значение на думите media, medium, medius, идеята може да бъде дефинирана като: 1. условие и среда, в която се осъществява вътреазовото взаимодействие, т.е. интровертна медиа; 2. средство за субект-обектни отношения; 3. средство за връзка между две съзнания; 4. средство за постигане на “ейдоса”; 5. medium в смисъл на “общо достояние”, за “обща употреба”; 6. духовна сила и фактор в хомеостазиса (средство за преодоляване на препятствията във външната среда).

Ако се отстраним от света на вещите, на предметността, ще можем да докажем не само какво е, но и какво не е идеята. Ако идеята е medium, то тя не е субстанция (субстанцията е “ейдосът”), не е праобраз, зародиш, първоизточник или съдържание. Идеята може да се осъзнае като медия само ако се разграничат понятията “отражение”, “представа”, “вяра”, “понятие”, “схващане”, “знание”, “информация”, “модел”, “съждение” и т.н. Тоест, ако се отдели съдържанието, което влиза в отношение със съзнанието посредством медията.

След като не е елемент на материалното, приемаме, че идеята е част от духовния свят, фактор на духовното развитие. Следователно нуждаем се от доказателства, че идеята е средство за и медиум в духовното общуване. А неговият генезис се открива някъде след примитивната предметно-практическа дейност и преди етапа на техническата рационализация на общуването. Духовното общуване, пише Елит Николов, е обособено от останалите (биологичното и дейностното) чрез това, че при него общуващите приобщават някаква духовна единица или съчетание от духовни единици (Николов 1999: 35). Доколкото в генезиса на комуникацията общуването е било интровертно (самообщуване) и синкретично (едновременно перцептивно и рецептивно, дори хиперсензорно), можем да кажем, че идеята е медия от предкомуникационната фаза в съвременното разбиране за социална комуникация. Тоест, възниква като средство за вътреазово общуване. А доколкото човешкият живот е верига от вземане на решения (от които една част се изпълняват, друга се изменят, трета се отменят, четвърта се забравят), можем да допълним, че идеята е водещо средство в една целесъобразна интровертна дейност по алгоритъма на информационния процес (вж. фиг. 1).

Фиг. 1. Алгоритъм на информационния процес

Той, от своя страна, е в основата на комуникационния цикъл (вж. фиг. 2).

Фиг. 2. Схема на комуникационния цикъл в обществото

Относно свойствата на идеята като медиа можем да отбележим следното. Тя е естествена човешка технология, органично свързана с тялото (с мозъка). За разлика от следващите по спиралата на еволюцията средства, които в генезиса си се явяват технологично разширение на съзнанието (знак, език, писменост и т.н.), идеята е духовно средство за духовно взаимодействие. При това - единственият неотчуждаем и самоумножаващ се медиум. (Например, когато споделя една идея с друг, аз не се разделям с нея, а по-скоро и у двамата вече има по една; и нещо, което не се подчинява на математическата логика, защото идеята не е медиа от материален тип - сборът от две идеи е равен на три, т.е. генерира появата на нова, трета идея). И накрая, идеята е невидима. Тя не е “перцептивна” медиа, т.е. не е предназначена за познатите ни пет сензорни канала. Рецепцията при нея се осъществява на ментално, а не на сетивно ниво.

Идеята става видима едва когато проследим нейната траектория и ефекта от въздействието й или едва когато на по-късен етап стане “съдържание” на друга, видима медиа (напр. чрез идеограмата като писмен метод за фикисиране върху траен носител). Именно това обяснява М. Маклуън с фразата “the medium is the message” - старото средство се явява съдържание на новото. Ако съдържанието на филма е роман или пиеса, ако съдържанието на писмеността е езикът, ако съдържанието на езика е знакът, то съдържанието на знака трябва да е идеята-медиум в “атомарен факт комуникация” (Ем. Дюркем). И ако днес Умберто Еко е прав в твърдението си, че “медиумът предхожда съобщението”, т.е. че вече се създават средства-носители без съдържание, то за идеята като първа медиа можем да перифразираме, че е единственото “съдържание” без материален носител, “съобщение” без видим канал.

Синейдетиката уточнява, че средството (медията) е съвкупността от елементите, намиращи се между начинателя (комуникатора) и възприемателя (реципиента). Въпросът тук е: ако идеята е medium между две съзнания (или между две състояния на едно и също съзнание при самообщуването), кое е съдържанието (“текстът” в идеален смисъл) и кой е носителят, каналът?

Комуникационният процес посредством идеи е обясним в независимата от предразсъдъците и клишетата на субективността естественонаучна парадигма. Идеята, като медиум между две човешки “мнеми” (паметта или съвкупността от индивидуалните психични свойства на всеки човек, според терминологията на Н. А. Рубакин), функционира във физично енергийно поле. А в същото поле се развива всяка човешка комуникация посредством мисловни продукти, думи или писан текст: човешката мисъл, идеална по своя произход, има материална основа (неврофизиологична) - като възбуда на конкретна невронна мрежа; думата е смислов квант, мисловна атомарна структура с лъчиста енергия, предаваща се на вълнови принцип; писменият текст е относително устойчиво явление, съставено от мисловни импулси, кодирани чрез знакова система и фиксирани върху статичен материален носител, наподобявайки процеса на образуване на елементарните частици в природата.

От такава, естественонаучна позиция се доближаваме по-пряко да отговорите на въпросите за съдържанието и канала на идеята-медия.

Ако начинателят (източникът) е съзнанието като съвкупност от предварителен опит, умения и знания (тезаурус) или т.нар. индивидуална “мнема”, то съдържанието на идеята са организираните в система усещания, възприятия, нагласи, представи, настроения, предразсъдъци, мисли, мнения и оценки.

Ако трябва да потърсим носителя, канала в идеята като медиа, трябва да се съобразим с факта, че тя възниква много преди знаците и другите праформи на материалните медии. Въпреки това идеята има своя материална основа и това според неврофизиологията е невронната мрежа, отговаряща за т.нар. втора сигнална система на човека.

Така, върху нетраен носител - паметта, идеята пътува от зараждането си до днес, с най-важното си предназначение - да посредничи в преодоляването на житейските трудности, в справянето с проблемни ситуации, в реорганизирането, облагородяването или най-точно - манипулирането на обкръжаващата ни среда.

* * *

А сега да се опитаме да отговорим на друг въпрос. Има ли си идеята като медия свой траен носител, който я прави невидима за наблюдателите, споени с вещната си среда? Какви неомедийни одежди е намятала, докато е ставала от социална по-социална? За тази цел преди време предприех своеобразен анатомичен разрез на идеята за книга, за да проверя съществува ли в нейната “субстанция” идеята за медия (Цветкова 2003б).

Несъмнено до днес една от най-устойчивите идеи е идеята за Книгата, разбирана като среда и памет за фундаменталното и непоклатимото, канонът и законът (Книга на Произхода, Книга на Природата, Книга на Писанието, Книга на Мъртвите, Книга на Пророчествата или Сибилини книги, чак до настоящата Книга на Живота, съдържаща картата на човешкия геном).

Като основна причина за жизнеустойчивостта на Книгата като най-старата неорганична и портативна медия можем да изведем обстоятелството, че в самата й сърцевина, в ядрото й стои идеята като първа медия, а върху нея се наслагват всички новопородили се идеи за Книгата, без изключение. Наблюдава се нещо като “ефект на матрьошката”, който ни разкрива книгата като“медии в медията”, като медия, носеща в себе си минали и бъдещи идеи и форми на книгата. Съгласно принципа на матрьошката всички значения на понятието “книга” имат едно ядро, обща сърцевина - идеята. Всяко по-широко значение на това понятие поглъща, включва в себе си по-тясното, по-ограниченото. В същото време всяко настоящо, съвременно значение на понятието “книга” е в потенциално очакване на доразширяване, с цел да се доближи до и да уплътни универсалната идея за книгата.

В резултат на анатомичния разрез на “матрьошката”(фиг. 3), моделирала книгата като медия, ни се разкрива една своеобразна мултимедийна апликация, съставена от протомедии или субмедии, а в сърцевината на цялата медийна еволюция стои идеята като първата социално призована и лоялна до днес медия.

Фиг. 3. Субмедиен прочит на Книгата като медия по “принципа на матрьошката”

Когато разглеждаме книгата като “медии в медията”, откриваме, че новите форми на книгата са в обратна пропорционалност на идеята, която ги поражда: докато идеята за книгата се разширява, надгражда по “матрьошката”, материалната й реализация се минимизира и вероятно цели да се кондензира до атомарна, невидима, но комуникативна субстанция.

Доколкото Книгата в зародиша си носи идеята като медия, способна да преодолява пространството и времето, като в същото време съхранява енергията в комуникационната система, то обективно се изобретяват и съществуват не “нови медии”, а нови форми за материализация на идеята като медия.

Приемам, че това е универсалният идеен проект за Книгата - като оптимална среда за изразяване, съхраняване, организиране, разпределение, търсене и възприемане на символна информация от страна на всеки, който притежава ключа към съответната кодова система, т.е. който умее да “чете”.

* * *

Интересно е да се проследят приликите и разликите между двете медии - идеята и книгата.Тук ще маркирам само някои от тях. Забелязват се поне четири нива на функционална идентичност. Първо, обичайно казваме “работя върху една идея” и “работя върху една книга/текст”, “осмислям една идея” и “осмислям една книга/текст”. Второ, и идеята, и книгата са средства за самообщуване, за усамотен и мълчалив диалог със себе си (интровертен тип медии). Трето, и двете са средство и фактор в процесите на познание и вземане на решения по алгоритъма “знание - съобщение - информация - ново знание”. Тъждественост проявяват и в логиката на информационния процес: “търсене - откриване - преработване - предаване”. Четвърто, идеята, като книгата, е среда за разгръщане на функционалния алгоритъм на “четенето”: “възприемане - разбиране - осмисляне - интерпретиране - прилагане в практиката”.

Основните разлики между идеята и книгата могат да се търсят далеч преди зоната на очевидното. Докато идеята е органична медиа, функционираща на ниво втора сигнална система (в т.нар. интелектуално тяло), книгата е също второсигнално функционираща, но алиенирана, опредметена медиа. Книгата е синтетичен тип медиа, тъй като предлага синтетичен тип комуникация. А идеята посредничи в синкретичен комуникативен акт и в този смисъл е синкретичен (неразчленим) тип медиа. Ако книгата може да се раздели на две части - тяло и текст, идеята е само текст, само духовен медиум.

От закона за кумулация на комуникационните средства следва, че идеята не е преставала да функционира като медиа. И днес можем да установим актове на “чиста” духовна комуникация (без материални средства - сигнали, знаци, думи), които популярно определяме като приканване, наговаряне, разбиране “само с поглед”. Но те, доколкото ги има, са възможни само между субекти в приблизително еднакво духовно състояние и само при общ предмет на съзнанията (напр. между играещи деца, влюбени, заговорници, съзаклятници и т.н.).

Макар че хипотезата за идеята като първа медиа тук се приема условно, смятам, че има достатъчно основания за нейната емпирична проверка на терена на генеалогията и археологията на медиите.

София, април 2005 г.

БИБЛИОГРАФИЯ

Как пътуват 1997: Как пътуват идеите. // Куриер на ЮНЕСКО, 1997, 1997, с. 5-29.

Николов 1999: Николов, Елит. Синейдетика. София - Варна: СУ "Св. Кл. Охридски", ВСУ "Ч. Храбър", 1999, с. 92.

Ортега-и-Гасет 1948: Ортега-и-Гасет, Хосе. Мисията на библиотекаря: Лекция. София: Бълг. библиогр. инст., 1948, с.18-19.

Пиърс 1992: Пиърс, Чарлз. Как да направим идеите си ясни. // Теории за истината. София, 1992, с.144-166.

Цветкова 2003а: Цветкова, Милена. За новия стар смисъл на книгата като медия. // Библиотечното сътрудничество - настояще и бъдеще. Доклади от ХIII нац. науч. конф. на СБИР, секция Библиология, София, 6 юни 2003. София, 2003, с. 114-128. Също: Доклади от XIII-тата годишна конференция, 5-6 юни 2003. СБИР <http://www.lib.bg/Tsvetkova2003.htm> (08.05.2005).

Цветкова 2003б: Цветкова, Милена. Медиаспецифика на книгата. // Год. на Факултета по журналистика и масова комуникация към СУ "Св. Кл. Охридски". Т. 10. София, 2003, с. 43-73.

© Милена Цветкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.05.2005, № 5 (66)