ЧУМНАТА ЕПИДЕМИЯ

Мисия ССХСІV

Из “Дневника на специален агент Мефист О`Фел”

Мариян Петров

web

Тъкмо вкарвах петдесет и втория си кош от седнало положение в закрепения обръч над вратата на кабинета ми, когато влезе секретарката ми Меги, вещица енти разряд. Естествено, топката я удари по русата глава, но това едва ли щеше да набие вътре основното правило, че първо се чука, а после се влиза, или дори това, че служебните ни положения позволяват използването на интеркома.

- Босът те вика - каза тя.

Десет хиляди осемстотин и четирите удара, включая днешния - бях ги броил, откакто ми я изпратиха за секретарка от отдел “Кадри” преди две хиляди сто двадесет и седем години - с тежката баскетболна топка по главата не успяха да й втълпят и учтивата форма на обръщение. Сигурно се чудите, защо е толкова малък броят на ударите по главата й за такъв дълъг период от време. Причината е в естеството на работата ми, което рядко ме задържаше на тежкото махагоново бюро, зад което седях в момента.

- Веднага - добави тя и се фръцна в преддверието на кабинета ми, за да се зяпа зад бюрото си в дамското си огледалце и да се чуди защо е само енти разряд.

По пътя към Стария, а той беше самият антиархангел Сат Анаил, шеф на Агенцията за държавни алтернативи, съкратено АДА, се почудих дали да не се отбия в отдел “Кадри” и да поискам от ония книжни плъхове да разкарат секретарката ми, но знаейки, че повикването при боса гарантира минимум няколко години липса от работното ми място, зарязах идеята.

- Очаква те - с очарователна усмивка ми съобщи иззад бюрото си секретарката на Стария, самата легендарна Баб Аяга, вещица първи клас.

Почуках и с кълбо през рамо се стрелнах през вратата на кабинета. Пльоснах се върху дебелия персийски килим, разминавайки се на сантиметри с летящата стреличка на дартса. Станах и седнах на посочения ми фотьойл. Стария се премести на фотьойла срещу мен. Влезе Баб Аяга и постави на ниската масичка пред нас две чашки с големина на напръстници, пълни с абсент. Вековна традиция, какво да се прави.

Отпихме.

- Заминаваш, а? - попита за сведение Стария.

- Заминавам - не му счупих хатъра аз. И този “разговор” бе с многовековна традиция.

- Е, Вел ще ти обясни - каза Стария и стана.

Станах и аз. Нямаше сълзи, прегръдки, лигави прощавания. Само едно мъжко ръкостискане. Такъв си беше той. Никога не излагаше на показ чувствата си, макар че всички в АДА знаехме, че за всеки от нас той беше готов да слезе и в ада. Е, образно казано, защото Агенцията си беше самият ад. Не съвсем образно казано.

- Здрасти! - каза Вел Зе Вул.

Той беше шеф на отдела “Планиране, инструктиране, технически, магически и други подробности”, което често водеше до сривове в изпълнението на задачите, понеже това не би трябвало да е един, а цели четири, че и повече отдели. Но, какво да се прави, свиване на бюджета, икономии, недостиг на квалифицирана работна ръка в администрацията при тези ниски работни заплати, за да имало за нас, богоизбраните оперативни работници, наречени по името на професията с човешкото “дяволи” ¹. Поне така твърдяха от счетоводството. То пък едни заплати и за нас - при риска, на който се излагахме непрекъснато, ама нейсе.

- Призоваха ли ни? - попитах аз.

Имах предвид, че добре смазаната ни организация се задействаше винаги, когато в горния или белия, или както искате го наречете, свят някой споменеше професията ни, независимо под каква форма и число, т.е. кажеше: “Дявол да го вземе!” или нещо подобно. В деветдесет и девет цяло и девет в период пъти на сто тревогата се оказваше фалшива, но ние винаги се юрвахме. Да ни се чуди човек на акъла.

- Не, този път е по-различно - отговори Вел. - Молба отгоре.

И посочи тавана.

- Имаш предвид от белокрилите?!? - учудих се аз.

Наричахме ги така, понеже човешкият род имаше навика да доукрасява снимковите им образи с бели крила.

- Че защо не си го свършат те?

- Абе, сложна политическа обстановка, конюнктурата е такава и т.н. А и от собствен опит знаеш, че те обичат някой друг да им вади кестените от огъня.

Намекваше за случая, в който бях отпратил по-живо, по-здраво обратно цефеида, незнайно как долетял на Земята от звездната система на Цефей - неизвестно защо хората го наричаха “змей”, а цялата слава обра един белокрил, наречен Свети Георги, който, според човечеството, убил змея. Цялата Агенция много се забавляваше с това и колегите не пропускаха да ми го натякват по всякакви поводи.

- За какво става въпрос? - попитах, правейки се, че не съм го чул. А колко добре само го бях чул.

- Абе-е-е... Някакви извънземни открили Земята. И решили, че могат да помогнат на човечеството по-бързо да се интегрира в междугалактическата общност. Но се получили усложнения. Първо: хората, поради особеност в зрителния си апарат, не могат да ги виждат. И второ: всеки техен допир с човешко същество е с летален изход за последното - резюмира Вел.

Мълчах и очаквах продължението.

- Наричат ги мор или чума, а те самите се наричат холе-ра, хора-ле или нещо подобно - продължи след малко той.

- А могат ли хората да ги чуват или усещат по някакъв начин? - помогнах му аз да продължи историята.

- Не - отговори той. - Или по-точно не знаем, защото, както вече ти обясних, след съприкосновение с тях индивидът вече е мъртъв и не може да ни каже.

- Лошо - промърморих. - И защо онези чуми, или както там ги нарече, като виждат резултата, не спрат с опитите си за братска помощ?

- Там е въпросът, я. Защото са безсмъртни и понятието “смърт” за тях няма никакъв, ама абсолютно никакъв смисъл.

- И не разбират, че убиват?

- И това понятие е несъвместимо с техните представи.

- А ние как сме, ъ-ъ-ъ такова... с тях? Комуникация и прочие?...

- Точно това ти ще разбереш - каза Вел. - И трябва да побързаш, докато е останало още някое и друго живо човешко същество, че нали знаеш...

Знаех. Ние също бяхме безсмъртни, но само докато съществуваше поне един човек, вярващ в нас. Нямаше ли го него, нямаше ни и нас.

- Подробности, легенда, техническо, магическо и друго оборудване ще получиш от помощниците ми - завърши разговора Вел.

Той винаги така го завършваше. Подозирах, че поради тази негова фраза в Агенцията бяха и обединили отделите под негово ръководство.

И се започна едно разтакаване от помощник на помощник, и на техните помощници, и на техните... Абе, не ти е работа... А казват, че непрекъснато ни натискали за съкращаване на администрацията.

Първо отидох при заместника по подробностите. Подробности нямаше, но имаше заместник.

- На място ще се ориентираш - рече той.

При заместника по легендите легенда имаше. Даже две... Едната официална, другата неофициална.

Официалната или неофициалната - така и до края на тази история не успях да се оправя с това коя коя беше - се състоеше в следното: Аз бях някой си белокрил Иисус Христос, който преди около хиляда триста и няколко години от времето, в което отивах, се пожертвувал за човечеството, разпнали го, т.е. убили го, възкръснал и други такива глупости - подозирах, че и тази роля съм я играл аз, но беше отдавна, забравил съм - и сега чудодейно се появявах тук-там отново с надеждата да се пожертвам за грешното човечество.

Според другата версия, която основно щях да използвам, аз бях барон фон Меф, единствен останал жив от мора от някакво си селце в Западна Европа, наречено Хаберхаген. Надявах се, че твърдението на разузнаването ни, че такова селце съществува и че всички в него, включая и истинския барон фон Меф, са измрели от чумата преди времето на моето появяване, е вярно. По-късно се оказа, че наистина такова селце съществува, но всички в него са си живи и здрави и безхаберно доживяват края на мора, без дори и хабер да си имат, че той е убивал хора навсякъде около тях. Бяха оцелели, поради простата причина, че селцето бе толкова малко, та извънземните не бяха го открили на картата на Европа. Изглежда нашето разузнаване бе използвало лупа. Това си бе направо успех. Както вече казах, жителите на Хаберхаген не бяха и чули за чумата, но, за съжаление, за мене чуха и не само чуха, ами ме и видяха, но за това после...

При магическия заместник ме снабдиха с няколко прости магии от типа на: пулсиращо появяване и изчезване с примигвания - това за образа на Христос, глас от небето - пак за същия образ, едновременно появяване на няколко места - пак за същото и други такива безполезни глупости...

При техническия заместник ме съблякоха, поляха ме с някаква гадост, за да изглеждало, че не съм се къпал от преди Христа, надянаха ми някакви железа, които не бяха смазвани от памтивека и скърцаха ужасно, включващи и шлем тип а ла Дон Кихот, в наочника на който бяха вградили радиовръзката. Добре, че поне в ризницата бяха предвидили таен джоб за бластера - истинската магия, според мен, за ония времена, в които отивах. Само дето беше вътрешен и не се сещах как ще извадя бързо оръжието в случай на нужда. Дадоха ми и някакво нащърбено желязо, за което твърдяха, че е истински провансалски меч, и кон, съвсем истински, и ме натириха по-живо, по-здраво в четиринайсетото столетие на човечеството, а те отидоха да пият кафе в барчето на четиринайсетия етаж и да си гледат живота.

И така, започна се...

Според плана трябваше да се озова на площада в обезлюденото селце Хаберхаген, намиращо се някъде в Западна Европа. И аз наистина попаднах там, само че...

БЕЛЕЖКИ

1. Дявол - действуващо явно оперативно лице. [обратно]

© Мариян Петров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.09.2001, № 9 (22)