ПАРИ И ДЕТСТВО

Младен Енчев

web

Когато в онези далечни времена нечия финикийска глава ражда знаменитото хрумване за символно остойностяване на материалното, човечеството едва ли е предполагало, че отсега нататък съдбата му ще се подрежда не само под знака на звездите, но и по знаците на парите. Бързо надраснали първоначалната си чисто инструментална (търговска) функция, те скоро разпростират символния си потенциал върху почти всички сфери на социалното битие. Създадени за да обслужват обществени човешки отношения, парите постепенно се превръщат в техен изразител, провокатор и мотив, във феномен, чиято културна значимост е почти съизмерима със значимостта на овладяването на огъня. Подобно на него, те са атрибут, фиксиращ мястото на човека в опозицията природа/култура, доколкото представата за това, в какво се превръщат парите, ако човек живее сам на необитаем остров, има не по-малка аргументационна стойност от представата за ролята на огъня в митологичната кулинарна опозиция сурово/варено. Всъщност, ако продължим с митологията, ще се окаже, че човечеството е живяло вън от влиянието на парите само в т.нар. Златен век и би трябвало да живее така в неговата идеологическа реинкарнация - комунизма. Явно освен всички други свои функции парите притежават още една - те стоят на границата на утопиите. Може би за да охраняват реалността от тях. За разлика от една друга граница - на живота и смъртта - чието преминаване пък опосредстват.

Друг е въпросът дали хонорарът на Харон - онзи, намиращ се под езика обол, е бил по възможностите на всички мъртви.

Всъщност охраната на границите и обслужването на тяхното преминаване ще се окаже една от вероятно най-експлоатираните вторични функции на парите, защото точно с нея те се вписват в парадигмата на социалната стратификация. Те не само разделят обществото на определени пластове, но и пазят техните граници или дават разрешение за тяхното преминаване. Това, разбира се, в най-голяма степен важи за онова обществено разслоение, което почива на имуществен принцип, но в определена степен се отнася и до общественото разделение по възраст. Защото парите са немаловажен аспект на стратификацията деца - възрастни, участвайки както във формирането и поддържането на нейния статус, така и в характеристиката на мотивираните от нея отношения.

В това се състои и предметът на настоящия текст. Неговото заглавие е доста общо и предлага изследователски перспективи, надхвърлящи физическата вместимост на зададения жанр. Поради тази причина, например, няма да се коментира историческата динамика на връзката пари - детство, нито пък спецификата на реализацията Ј в социалните пространства на града и селото, въпреки че тези проблеми сами по себе си са твърде интересни. Работата ще се съсредоточи върху присъствието и функциите на парите в детското битие в т.нар. традиционно общество. Нейните наблюдения, коментари и изводи са основани на материал от българската художествената литература.

Едва ли може да се оспори, че, възникнали в детството (не по Маркс) на човечеството, парите имат важно присъствие и съществена роля и в детството на човека. Те го съпътстват още в несъзнаваните фази на неговия живот. У нас известен етнографски факт е пришиваната златна (сребърна) монета върху шапчицата на новороденото. В този случай парите са освободени от своите символно номинални изражения и функционират, разбира се, отново символно, със знаците на материала, от който са направени. Тук парите са натоварени с апотропейна или благославяща функция, те трябва да предпазят пеленачето от уроки (обикновено такива качества притежава среброто) и да му донесат благополучие, богатство, успех (символно изразявани от златото). Макар и свързано с парите, детето в този случай е пасивно в отношението си към тях. Актът на свързване е външен и изразява релациите възрастен - дете и колектив - индивид, в които парите са символ на суеверията, на страховете и надеждите на възрастните, отнасящи се до детското, но и косвено до собственото им бъдеще.

Възникнала в обредните обстоятелства на раждането, фолклорната връзка дете - пари разгръща своя потенциал в по-следващите фази на детството. В пълно съгласие с общия дух на народната култура и в тях парите реализират главно своите празнично-ритуални значения, докато основната им пазарна функция остава незадействана. Исторически свидетелства за това са пътеписите на минаващите през българските земи западни пътешественици, които "вкупом" изразяват удивлението си от драстичното разминаване между мизерния бит на българските села и богатството на празничните накити, украсяващи главите и шиите на живеещите в тях деца и девойки. Посрещани от традиционното "моминско хоро", чужденците са изумени от контраста между облеклото и нанизите на танцьорките, съставени от аспри, дубровнишки пфенинги, полски ортери, венециански цехини, пиастри и пр. По думите на един от тях "едва ли има достатъчно ниско обществено положение, при което хората да са лишени от тези монети и нерядко се виждат боси и голи деца, закичени с тези парични знаци, чиято стойност е достатъчно голяма, за да им осигури храна и дрехи за година" (Джексън 1987: 359). Друг съобщава: "Виждат се деца с шапки, отрупани с монети, докато те и техните родители страдат от липса на храна" (Джексън 1987: 324).

Срещата на различни културни представи ражда неадекватната интерпретация на видяното. Чужденците англичани прибързано си обясняват това с "глупостта на суетата", защото им липсва туземната обредна памет и в съзнанието им номиналната стойност на парите отдавна е затъмнила техните магически свойства. Коментирайки описания феномен, Елена Попова, на която дължим горния пример¹, заключава, че в случая парите реално "са изведени от обръщение и номиналната им стойност е без значение за притежателя им. Златните монети се ценят заради материала, от който са направени", заради магическите му способности "да пази от уроки и нечисти сили, да носи здраве и плодородие". Пазарната стойност на монетите "се игнорира за сметка на магическите свойства на метала" (Попова 2004: 43).

Интересен е и начинът, по който са събрани тези монети с различно историческо и политическо поданство. Като накити те се предават от поколение на поколение, а попълването им обяснява традиционния финал на т.нар. моминско хоро, при който, както пише Попова, водачката му хвърля бялата си кърпичка в скута на чужденеца, за да бъде напълнена с пари. Според нея "тук е налице една оригинална примитивна форма на "капитализация: монетите се изваждат пред чуждия поглед единствено за да привлекат още монети" (Попова 2004: 43).

Съзнанието за ритуалните аспекти на танца очевидно е вън от съмнение, доколкото то е изцяло освободено от морални скрупули. Неестественото му изваждане от сферата на обреда и поместването му в тази на моралното би придало на акта неприсъщите черти на естетизирана просия.

Вероятно рудиментите на подобна памет за контактуване с чужденеца не са съвсем изличени в съзнанието на майката на Ристу от Алеко-Константиновия разказ "Пази, боже, сляпо да прогледа". Тя, както помним, "учи" по чудо измитото си чедо да отиде при пристигналия в селото консул и да му поиска "пет пари".

- Чичо, дай пет пари! - каза детето и веднага засрамено се наведе и извъртя глава със захапан пръст.

Гавазинът обясни на консула, че детето иска пет пари.

- Защо са ти пет пари? - попита гавазинът по поръчка на консула.

Но детето бе научено само да поиска пари, не бе му казала майката за какво му са пари и затова вместо отговор то повтори:

- Чичо, дай пет пари! - и пак се засрами.

Разбира се, ограничена до ситуативното звено български селянин - гост чужденец, ритуалната памет, асоциираща се с епизода, твърде бързо изчерпва семантичното си влияние, за да отстъпи място на впечатлението за едно профанно, битово поведение. За това несъмнено допринася и размерът на исканата сума - петте пари са медна монета и следователно носят доста опосредствено обичайните обредни значения на монетите. Тогава тяхното предполагаемо предназначение е друго, а това автоматично отнася постъпката към границите на просията.

Интересното за нас в случая обаче е инструменталната роля на детето в проведената финансова акция. То е покорно оръдие в ръцете на възрастния, използващ неговото незнание, доверие и привързаност, за да реализира лични цели. Възрастният използва властта си, за да го накара да върши нещо, което вероятно не би извършил сам. Използваният от автора глагол "учи" и причастието "научено" - "детето бе научено" - едва ли е случаен и имплицира в себе си представата за негативните страни в общуването деца - възрастни. По един близък до романтизма начин героят дете на Алеко е още "сляп" за стойността и възможностите на парите (той не знае защо са му, знае само защо ги иска - защото така е казала майка му). Когато сам стане възрастен и "прогледа", последиците, както разкрива разказът, ще са катастрофални за неговата нравственост.

Преследвайки определени идейни внушения, Алеко всъщност съвсем правдоподобно представя детското отношение към парите в традиционното общество. В патриархалния свят на българското село детето дълго време остава "сляпо" за тяхната пазарна стойност, защото като че ли самият патриархален свят е сляп за нея. В неговото просто съществуване, основано на самоосигуряването и роднинската взаимопомощ, парите не са жизнено необходими. Те придобиват важност само при излизане от неговите граници, само в контактите с "другите", с "несвоите" или тогава, когато хармонията на този свят е разрушена ("Бели пари за черни дни"). Парите, както твърди Георг Зимел, опосредстват връзките ни с чуждите и затова се схващат като "атрибут на чужденеца". В такъв случай не е ли твърде показателно, че моминското хоро, преследващо спечелването на пари, се играе именно пред чужденеца, че малкият Христо е изпратен да проси от консула?

Като част от патриархалния родов космос детето активно се среща с парите най-напред в сценария на празничния ритуал. Една от първите такива срещи му предлага новогодишната баница с късмети. Тя е може би неговият първи реален досег с парите и при всички случаи първият с пари, които може да притежава лично. Защото в новогодишната баница парата изпълнява двойна функция - тя е символ на богатство и плодородие за цялата семейно-родова общност, но и личен късмет на този, комуто се е паднала.

Българската литература пази доста спомени за детските впечатления от новогодишната нощ и вълненията, свързани с парата, се оказват тяхно различимо общо място. В една от главите на "Преживяното" например Т. Г. Влайков споделя как майка му поднася новогодишния "тутманик": "Разделя го на пет равни къса. И слага пред всекиго по един. Бърже грабвам своя къс и започвам да го ровя. Там, там - нищо не намирам. "Аз нямам късмет!" - Готов съм да заплача. "Я виж там, в краешничето какво се червенее" - казва мама поусмихнато. Дръпвам падналото настрана краешниче, сърчено го разтварям и: "Парата, парата!" - извиквам радостно, взел в ръка малкото клонче, на което с червен конец е вързана бяла пара. "Я гледай, я гледай!" - зачудено сякаш казва тато, който сега е в хубаво настроение и готов е дори да се шегува. - "Ами аз чаках мен да се падне големият късмет, че нали съм уж най-голям, пък то…". "Той е най-малък - обажда се мама - ама е, че е най-късметлия…". Аз гордо държа клончето с червения конец и сияя от радост…".

Споменът на писателя хронологически отвежда към последното десетилетие преди Освобождението и свидетелства за все още непрофанизираната стойност на обредната пара. Детето се радва не на нейния номинал и пазарни функции, а на качеството й на "най-голям късмет" в празничната баница. То е гордо, че е победител в своеобразното състезание с останалите, при това "по-големи". Удоволствието идва главно от социалното (родителско) признание на неговата победа, на временната му доминация в един колектив, в който извън празника заема най-ниското стъпало. В режисираното от майката (раздава късовете) състезание ясно личи характерното за българската семейна традиция внимание към най-малкия, желанието да му се достави радост, вероятно с ясното съзнание, че толкова спонтанна и искрена радостта от намерената в баницата пара може да съществува единствено в детството. От друга страна, изкушаваме се в жеста на разпределението да видим характерното празнично шеговито преобръщане на нормата (парите са притежание на бащата) с цел нейното утвърждаване в останалите дни от календарния цикъл.

Ако в този разказ детето още не вижда в обредната пара пазарните възможности, които тя предлага, в един друг детски спомен за Нова година това вече е факт. Той принадлежи на разказващия Аз от "Едно време в Овча купел" на Васил Цонев и дори е точно локализиран - 1932 г. Градският живот отрано е въвлякъл детето в стоково-паричните отношения и затова всяко от деветте деца в семейството очаква новогодишната пара с далеч не само ритуален трепет. Новата практична употреба на новогодишната пара е сложила отпечатък и върху самата семейна версия на традицията: в баницата по стар обичай се поставя сребърна пара, която след намирането обаче бащата веднага разменя срещу десет лева. Тогава "Ей, кой като тебе! Можеш тъкмо два пъти да отидеш на кино. Кеф ти Крачун и Малчо, кеф ти Чарли Чаплин!". Повествователят убедително предава радостта на момчето, намерило парата и подскачащо "до тавана", разочарованието на останалите и общия детски яд в случаите, когато тя попадне в парчетата, предназначени "за умрелите" и "за скитниците, които тази вечер треперят в студа и нямат ни дом, ни стряха". Реакцията на бащата в тези случаи също е показателна за новите аспекти, придобити от обредната пара в градски условия: "С някакъв тих, сподавен смях той прибираше парата в малкото си джобче и потриваше ръце: - Ето че започнахме годината с десет лева печалба".

Нова година като че ли се оказва най-финансово детерминираният по отношение на детето празник. Ако парата в баницата е възможност, стопроцентова само в сферите на надеждата, Сурваки със сигурност компенсира детското разочарование от евентуален "лош късмет". Защото парите са задължителен атрибут на този празник, в който главни участници са малките - те са част от реквизита на сурвакаря и форма, в която той получава дарове от сурваканите. Макар за потвърждение на казаното всеки от нас да разполага с достатъчно индивидуално-емпирични доказателства, нека отново се позовем на Влайков: "(Баща ми - бел. авт.) поразбърква повече кесията си и изважда оттам нещо. Това пък на нашия суруквар. И си простира ръката. Целувам я. Той ми пуща някаква голяма пара. Поглеждам крадешком - стар цвънец. У-у, колко много! Мама пък е пренесла едно възле, развързва го и почва да рови из него. Какво ли търси там? Жълтиче, мъничко, продупчено жълтиче е извадила, хванала го е с два пръста и провира през дупката му ален конец, па го завързва на суровакницата ми… Жълтиче! Не знам де съм от драгост…".

Епизодът въвежда в традицията на празничното патриархално боравене с парите, но подсказва и общите принципи на това боравене. Ако в един символно-ритуален план те са свързани главно с фигурата на майката (вързопа с накитите, от който вади малкото "жълтиче"), в един битово-практичен те несъмнено са атрибут на бащата. Неслучайно парите дар са дадени от бащата, в последващия разказ за сурвакането на роднини и познати също прави впечатление, че пари даряват мъжете, докато жените даряват с краваи, симиди, сушени плодове. Когато жените все пак дават на сурвакарите пари (освен майката в "Преживяното" едно "бяло грошле" на детето дава и негова близка от дом, лишен от мъжко! присъствие), то това не са пари, а завързана с конец пара, която се окача на сурвакницата, тоест пари, които изцяло изчерпват стойността и функционалността си със своето обредно назначение.

Споменът разкрива няколко страни в отношението дете - пари. Най-напред потвърждава констатацията, че връзката дете - пари е най-активна в темпоралната зона на празника. Второ, разкрива, че героят е навлязъл във възрастта, когато детството се е простило с девствеността си по отношение практичната стойност на парите. Той не само определя вида на монетата - "стар цвънец", но при вида й възкликва не "Колко е голяма" или "Колко е блестяща", например, а именно "У-у колко много!". Споделеният спомен изкушава изграждането и на още една връзка - познанието за пазарната стойност на парите ражда в почти библейска каузалност съзнанието за срам. Когато бащата пуска в ръката на сина си "някаква голяма пара", той поглежда към нея "крадешком". Лексемата недвусмислено подчертава съзнанието, че споменатият зрителен жест е нещо нередно, нещо, което излиза от правилата за добро детско поведение. Без съмнение, за разлика от библията, тук срамът не е продукт на внезапно осъзнаване, а е резултат от патриархалното възпитание, в чийто модел парите реализират в живота на детето главно своите развращаващи аспекти.

Точно в духа на това възпитание, след като се връща вкъщи от сурвакарската си обиколка, героят на Влайков дава получените пари на майка си с въпроса "А какво ще ги чиниш тях сега, а, мамо?". Детето е наясно, че, макар да са дадени лично на него, то не може да разполага с тях реално. В света, който обитава, това просто не е прието. Отговорът на майката не оставя съмнения в последното. Тя ще размени подарените пари за едно жълтиче, то ще бъде прибавено към друго жълтиче, получено при неговото кръщене, и към друго от "ланшната Сурова", а към тях ще се прибавят последователно и тези, които ще бъдат получени "и догодина, и по-догодина". Парите, събрани на Сурваки, са "детски" пари, никой от семейството не е и помислял да лиши законния им притежател от тях. Тяхната реализация обаче е отложена във времето. Те могат да се свържат със собственика си (при това, както ще видим, доста опосредствено) едва извън фазата на детството. Дотогава ще съществуват под формата на съкровище, трупано и крито за бъдещето: "ще ти ги скрия и запазя - казва майката - та като пораснеш, от тях ще направим нещо (…) ще позлатим чапразите на твоята невяста, разбра ли?".

В патриархалните възпитателни представи детството няма нужда от пари. Нещо повече, те са му противопоказни.

Всъщност сферата на възпитанието е онова традиционно социокултурно пространство, където парите и детето контактуват най-интензивно. Идеологическото им елиминиране в детското битие, тяхната директна нравствена (или по-точно безнравствена) маркираност са част от опитите на патриархата да съхрани уюта на родово-семейния си космос. Естествено подобна нагласа към парите не е останала без влияние и от страна на християнската традиция, в която прословутите тридесет сребърника на Юда са формирали трайно нравствено негативно отношение към парите.

Литературата обаче дава примери, как още през Възраждането възпитанието открива начини да отстоява своите задачи не като отрече парите, не като се преструва, че те не съществуват, а като ги вербува за своята кауза, като ги накара да работят не за привличане на други пари, а за формиране на нравствени достойнства. Първият пример за това е христоматийно познат. Дава ни го "Под игото" и едва ли е нужно да цитираме текста, в който чорбаджи Марко поверява на децата си ключа от "ковчега с парите", кара ги да му носят "кесията с минцовете" от "севлевия сандък" или да му отчетат от панерчето с жълтиците двайсет рубета, за да възпита у тях честността не само на потенциалния утрешен търговец, но и тази на обикновения човек.

Ако при Вазов връзката пари - нравствено качество (пари - честност) е, така да се каже, твърде директна и подразбираща се и негласно отвежда към принципите на определен професионален морал, в класическата ни детска проза от годините между двете световни войни тази връзка намира своята задълбочена и нравствено избистрена интерпретация. В този период националната ни проза за деца почти равнопоставя по фреквентност утвърждаването на трудолюбието като нравствен идеал на българския патриархат с милосърдието като висша нравствена ценност на християнството. Като представителна за периода, белетристиката на Ангел Каралийчев предлага достатъчно доказателства за тази констатация. На пръв поглед изглежда странно, че парите в прозата на автора избират обикновено далеч по-опосредствената си връзка с милосърдието, отколкото тази с трудолюбието. В неговите разкази утвърждаването на трудолюбието не се нуждае от посредническата роля на парите или, ако ги използва, то е главно в ролята им на митично съкровище, на разбираема метафора на богатството, с което земята се отплаща на човека в замяна на неговите грижи ("Сеитба", "Дядовото Божилово имане"). Реалните пари не присъстват като награда за трудолюбието, защото истинската нравственост не е мотивирана от възнаграждение. А може би и заради сериозните съмнения на автора, че релацията трудолюбие - пари се покрива с отношението причина - следствие.

Парите обаче са съществен елемент от белетристичните сюжети, стремящи се да наложат милосърдието като нравствен идеал в детското възпитание и оттам като поведенческа практика в социалния живот на човека. В тази си функция те са призвани да овеществят проявата, да станат външен израз на душевното качество. Обикновено това се постига чрез въвличането им в благороден жест, където собствените пари се отстъпват в полза на някой друг. Типична илюстрация на казаното може да бъде разказът "Сърце", в който Нешко Татарчето, отглеждано от черковната прислужница подхвърлено дете, се разделя със събираните цяло лято пари, за да може внезапно обеднялото му съселянче Трайчо да си купи обуща, същият Трайчо, който в миналото му е нанесъл тежка обида. В този сюжет парите са въвлечени в "приказния свят" на автора с една-единствена цел да обслужват неговите закони, да хармонизират атмосферата на духовните му пространства, да утвърждават непреходността на нравствените му ценности. Подарените пари стават израз на победата на прошката над отмъщението, на милосърдието над егоизма, на духовното над материалното и в крайна сметка на човешкото над нечовешкото.

Сюжетът може да бъде разгледан като инвариантен за цяла поредица детски разкази от годините между войните. Във всички тях героят дете събира/спестява пари, които впоследствие дава на свой приятел или съученик, изпаднал във финансово поправима беда. Самият Каралийчев го интерпретира неколкократно. Инвариантът може да се прочете в "Итьо, Дядовото Дамяново чираче", където спечелената с труд и определена за гъдулка половин жълтица е дарена за буквар и цървулки на бежанче от Македония, или пък в "Рибарите от Свети Иван", в който печалбата от купения със собствени средства от бедното вестникарче лотариен билет спасява от нищета целия рибарски остров. Не по-различни са нещата и в "Шведска шейна" от Г. Райчев. Разказът извежда още в заглавието детската мечта, провокираща отказа от временното удоволствие в името на бленувания предмет. В него героят отстъпва събраните пари на свой приятел за лекарства на болната му майка. В "Матадорът" на Д. Калфов пък споменатата в заглавието играчка е пожертвана заради счупено от съученик училищно стъкло, което причинителят не може да плати. И двата разказа включват парите в един определено възпитателен сюжет, като освен върху милосърдието и безкористната помощ акцентират и върху нравствените аспекти на другарството. Точно по тази причина поради това, че парите се дават не на непознат страдалец, а на нуждаещ се беден приятел, жестът е изваден от нравствено нееднозначната сфера на филантропията и му е придадена недвусмислена морална същност.

Прозата ни за деца от нейния класически период явно добре съзнава, че при цялата си морална аргументация, при цялата си възпитателна целенасоченост високите послания на разказите могат да срещнат трудно преодолимата съпротива на реалния детски егоизъм, на силната подвластност на детската натура на удоволствието. Затова и във финалите на разказите благородните детски постъпки са овъзмездени не само с душевното удовлетворение на постъпилия правилно, но и с материалното признание на възрастните за тази правилност. По един типично приказен принцип, където всяко добро получава и материална награда, и тук шейната и матадорът стават притежание на желаещите ги с посредничеството на бащиния портфейл. Разбира се, в рамките на литературния сюжет това ни най-малко не намалява стойността на детската постъпка, защото тя е извършена без гаранцията на споменатия приказен принцип. В един извънлитературен, но повлиян от литературата детски свят обаче правилото "ако постъпваш добре, ще бъдеш възнаграден и материално" не е лишено от функционалност.

Посочените разкази от българската литература за деца внушават възпитателната си идея посредством изграждането на аксиологичен ореол около отлагането на удоволствието и въобще около отказа от него. Техните герои деца са способни да преодолеят естественото детско желание да получат удоволствие в мига, в който пречките пред това са премахнати (спестяват пари вместо да си купят лакомства) заради едно компенсиращо лишенията бъдещо удоволствие, но впоследствие изцяло се отказват от него в името на нещо, което лежи вън от сферата на удоволствието. Всъщност разказите се опитват възпитателно да изравнят удовлетворението (моралното) и удоволствието - финалното постигане на желаните предмети е своеобразно доказателство за това.

Възпитателното обвързване на парите с отказа от удоволствието обаче явно посочва далеч по-пряката връзка на парите със самото удоволствие. (Не че парите като условие за детското удоволствие не се използват също с възпитателна цел, например - ще получиш колело, ако завършиш с отличен по математика, - но подобен подход отдавна е негативно маркиран и в литературата присъства винаги като свидетелство за лошо родителско възпитание, причина за недостатъците в характера на човека.) Доколкото българската, както и всяка друга, детска литература преследва далеч не само педагогически цели, а се опитва и да проникне в специфичния свят на детето, тя отдавна е осъзнала и художествено регистрирала важната роля на парите като условие за постигане на детското удоволствие. Още П. Р. Славейков в една от ранните си залъгалки на фолклорна основа пише:

При цялата си краткост залъгалката е изключително информативна за спецификата на връзката между парите и детското удоволствие. Те са лишени от смисъл и нямат присъствие в удоволствията, основаващи се на физическата връзка между детето и майката. Те са посредник в дҐсега към отделените от майчиното тяло удоволствия и по своеобразен начин фиксират периода на раздяла с най-ранните фази на детството, когато светът на човека се простира до хоризонта, очертан от сетивното усещане за близостта на майката. Залъгалката подсказва и нещо друго, че ако връзката майка - детско удоволствие е пряка, то връзката на бащата с удоволствието се нуждае от посредничеството на парите. В един символно-психологичен план това едва ли изненадва, доколкото Фройд ясно свързва фигурата на майката с принципа на удоволствието, докато тази на бащата с принципа на реалността. В този смисъл парите стават едно от средствата, които обслужват онтогенетичната трансформация на първоначалния детски "наслаждаващ се Аз" в "реалистичен Аз", тоест в съзнание, което, казано елементарно, е схванало, че действителността не се управлява единствено от нашите желания, а от множество условия, стоящи извън нас (Фройд 1992).

Доколкото залъгалката по фолклорна жанрова презумция е текст на възрастния, адресиран до детето, и следователно въведената в него реална гледна точка е тази на големите, която в най-добрия случай се опитва да съвпадне с тази на детето, то горните констатации може да ни се сторят недостатъчно съобщаващи автентичното детско отношение към двойката пари - удоволствие. Тези резерви обаче напълно отпадат, когато като илюстрация се привлече текст от т.нар. споменна литература за детството. Един от епизодите в "Моето детство" на Крум Григоров, струва ни се, достатъчно пълно представя общите черти на споменатото отношение. В него парите са означени като изключителна детска ценност. По повод на случайно намерена "поръждавяла пара" героят споделя: "Ако имаше и други деца, с които играех, и те видеха парата, трябваше да водим война за нея, дорде остане у мен.". Неслучайно той дълго я трие, мие с вода, лъска с песъчинки, "дорде светне на слънцето", след което я пъха в специално пришит вътрешен джоб на антерията си, предназначен за "по-скришните си" - на езика на детството - по-ценните, неща. Описаните грижи около парата, целящи да й придадат блясък, издават една несъзнавана детска редакция на митологичната памет за пряката връзка между стойността на предмета и блясъка на метала, от който е направен. Посоката на нейната употреба обаче е далеч от сакралните зони на обреда. Търсеният блясък е стремеж да се потвърди ценността й като пазарна единица, да се постави извън съмнение стойността на нейния търговски потенциал. Ценността на парите в случая е резултат от способността им да проправят път към детското удоволствие: "И не толкова се радвах на парата - спомня си повествователят - колкото на мисълта, че може с нея да си купя бонбони". За разлика от фикционалните и идейно подвластни герои на Райчев и Калфов, споменният Аз от творбата на Крум Григоров не вижда в парата част от съкровище, чието натрупване обслужва отложеното в бъдещето случване на едно свръхйерархизирано желание заедно с удоволствието на духа от постепенното приближаване към него. Той не прилича и на Каралийчевия Нешко, събиращ спечелените пари без ясна предварителна цел, несъзнавано придаващ им статута на съкровище, впрочем механизъм на притежание, твърде познат в детството (топчета, копчета, разнофункционални предмети). За героя от "Моето детство" парите са преди всичко актуален посредник между него и насладата - синоним на удоволствието, оказващ се особено подходящ за случая, доколкото пряко кореспондира с неговото овеществяване - бонбоните.

Разказаният спомен още веднъж потвърждава извода, че в постигане на идеята за ролята на парите като условие за осъществяване на желаното удоволствие детето всъщност овладява и част от правилата на социалния живот. Разбира, че той не се управлява от индивидуалните му желания и търси реални лостове за тяхното постигане, стигайки до съзнанието за закономерния характер на връзката пари - удоволствие.

Но едно е познанието за възможностите на парите, съвсем друго е тяхното притежание. Детето по презумпция е "безпаричен човек". И затова зависи от обстоятелствата в стремежа си към удоволствие. Едно от тези обстоятелства са родителите, възрастните, които владеят парите и които следователно стоят на пътя между детето и неговото желание. Възрастните винаги са били препятствие пред детския стремеж по тотално удоволствие. Това е неизменна и съществена част от възпитанието на малките. Парите се оказват само атрибут на това препятстване, макар че в много случаи осъществяват своята рестриктивна функция вън от волята на родителите (сами лишени от пари) и тогава ролята им на възпитателен посредник изглежда доста съмнителна.

Изкушен от лакомствата на амбулантния сладкар Гергин, например, героят на Крум Григоров моли баща си да му даде "четири пари" за захарно петле. Съобразно с тактическия трафарет на всички небогати бащи обаче той стои невъзмутимо, пуши цигарата и си тананика. "Пак повтарях:

- Татенце, моля ти се, само за едно петленце…

Той подсмърчаше, приведен над масата, и ножиците хрущяха в ръцете му.

- Их, па дебело ли е пушинчето, ще счупя ножиците. Явно тате се нервираше от дебелия шаяк, който трудно се режеше."

Когато бащата шивач вижда, че тактиката му да се прави на ударен е срещнала един достоен в своята недиалогична настойчивост противник, той използва последната си възможност - експлоатира желанието на всяко дете да бъде приемано за "голям", разкривайки реалните проблеми, пред които е изправено семейството: "Я си гледай работата! Вземи книгите и седни да учиш. Не виждаш ли как се изкарват? Никой не плаща. Все за после оставят. Нямаме с какво да си купим брашно, а ти петлета ми искаш…".

Цитираният откъс демонстрира още нещо интересно, което се изкушаваме да отбележим, макар да няма пряка връзка с разработваната тема - използването на възпитателното противопоставяне труд - удоволствие, така характерно за детската ни литература, особено от първите десетилетия на нейното съществуване. В този случай обаче то представя един нов, един особен нюанс - привлечено е като отбранителен похват на възрастния, като самооправдателен изход от трудната поставеност на родителя между безпаричието и трогателността на простото детско желание.

Неполучило пари от родителите си, детето тръси други начини за тяхното набавяне. Трудът още не е сред тях, доколкото възрастта му не позволява да върши нещо, за което някой би заплатил. Затова споменният герой от коментираната книга възлага всичките си надежди на находката. Идеята за набавяне на пари чрез тяхното намиране не е откритие на Крум-Григоровия персонаж. Откриването на съкровище е банален детски блян, а търсенето му - известна детска практика. Аргументирането на това твърдение оставяме на авторитета на Марк Твен. В "Приключенията на Том Сойер" на съкровищата са отделени доста страници, но цитирането на началното изречение от главата "Търсене на зарито съкровище" ни се струва напълно достатъчно: "В живота на всяко нормално момче настъпва период, когато го обхваща непреодолимо желание да търси скрито съкровище".

Героят от "Моето детство" също заживява с фикс идеята, че трябва да "намери" пари: "И отново се заравях в боклука, ходех по шосето, обръщах замръзналите камъчета с почервенели пръсти, дано намеря някое петаче... Ала и това не ставаше. Чудех се на хората как никой не губи пари, за да ги намеря".

Най-накрая, след разочарования, обиди и плач, детето стига до заветното си захарно петле. Скъпернически близано, гордо разнасяно и показвано два дни, петлето удовлетворява не просто вкусовите желания на щастливия си притежател, но повдига и неговото самочувствие в детския колектив. "Чак на третия ден го изядох, че взе да се топи и да лепне по ръцете ми." Постигнато в пространството, удоволствието може да получи допълнителен интензитет във времето. Възможността да бъде удължавано е едно от ценените му не само в детството качества.

Това, че парите за дълго бленуваното лакомство са дадени от бащата, който в края на краищата не устоява на детските сълзи и отваря кесията си, ни връща към вече подхвърления проблем за мястото на възрастния в релацията пари - детство, за да напомни не само за важността му², но и за нееднозначността на неговите употреби. По принцип парите са атрибут на света на възрастните. Те са израз, но и оръдие на властта, която възрастният упражнявана над детето. Ползват се като действен инструмент на възпитанието, но понякога и просто като средство, подчертаващо абсолютната детска подчиненост на волята на възрастния. Присъщата за детството липса на пари нерядко получава изражението на съзнателно лишаване от пари, на съзнателно държане на детето встрани от парите с цел съхраняване на контрола над важни властови лостове от страна на големите. Възпитателното негативиране на парите в битието на детето заедно с външната си нравствено мотивирана функция несъмнено съдържа и подобни властово санкциониращи амбиции. Стоящ с парите си на пътя между детето и неговите желания, родителят си запазва възможността да манипулира детското битие. В най-крайния и най-лошия си вариант тази възможност се реализира за купуване на авторитет и обич. Манипулацията в този случай обаче се оказва двустранна, защото купеният респект и купената обич са фалшиви.

Не така стоят нещата, когато триадата дете - родителски пари - удоволствие напусне сферите на субективната воля и бъде поместена в света на социалните реалности. Тогава осъзналото правилата на съществуване на обществото дете би открило истинските, лежащи извън родителя, пречки пред удоволствието и би отговорило емоционално адекватно на родителските жертви в името на тяхното отстраняване. Да си спомним разказа "Бъдни вечер" от книгата на Добри Немиров "Когато бях малък", в който Дочко преодолява болката от неполучените за празника ботушки, защото е осъзнал причините за това и е доближил собствените си ценностни представи до тези на възрастните. Да се върнем и към вече коментирания епизод с бащината кесия от текста на Крум Григоров, отворена въпреки всички съвети на практичния разум пред смазващата безпомощност на детското разочарование и болка. Монетите в нея са само две, но едната веднага се пренася в детската ръка, за да се превърне не просто в петле, а в утешение, в трогателно с простотата си щастие ("Аз изтръпнах, когато видях в ръката си истинска пара. Да. Та кой бе по-щастлив от мен в този миг?") и след това в искрена детска благодарност ("Искаше ми се да притисна тате, да го целувам два, три, десет, безброй пъти, но се страхувах да не си отиде Гергин с бонбоните").

Властовите функции на парите в детството всъщност насочват и към тяхната мотивировка като детска ценност. Вече стана дума за това, че част от тази мотивировка, може би най-съществената, трябва да се търси в качеството им на условие за постигане на желаното удоволствие. Едновременно с това обаче те явно присвояват ценност и от социално-властовите си аспекти. Притежанието на пари освобождава детето от абсолютната му зависимост от одобрението и разрешението на възрастния в стремежа по постигане на определени желания и по този начин му осигурява относителен поведенчески суверинитет. За да се съгласим с това, е достатъчно само да си спомним как романът на Астрид Линдгрен "Пипи Дългото чорапче" придава реалистична мотивировка на странния факт, че едно деветгодишно момиченце живее самò в действителния свят на големите: първо, Пипи е невероятно силна физически (може да вдигне над главата си цял кон) и, второ, разполага с цяла торба парички. Притежанието на пари е едно от условията, които правят достоверна детската самостоятелност. Несъмнено личните пари са пряко свързани с детската свобода и възможността те да се събират за "свои нужди" е сред първите пробиви в социалните й ограничения. Допускането на подобно притежание е обстоятелство, неотделимо от развитието на обществените нагласи в посока на признаване на детето като личност и в този смисъл не е пресилено да допуснем, че приемането на идеята за "детски джобни" е своеобразна революция в общественото отношение към детството.

Към изброените мотиви, превръщащи парите в детска ценност, може да се прибавят и възможностите им по удовлетворяване на характерния детски стремеж по социално признание, иманентно свързан със също толкова характерния копнеж по порастване. Тук вероятно се крие и някакъв инициационен рудимент, доколкото, както е известно, ритуалът постулира връзката между посветеността и златото, а интерпретиращият го вълшебно-приказен епос откровено дублира новия социален статус на приказния герой с богатството, придобито в пространствата на приключението. Детската проза също не прави изключение от това правило и намереното във финала на "Приключенията на Том Сойер" съкровище, например, изглежда напълно логично в ситуативния контекст на един диахронно инициационен литературен сюжет (Дяков 2004: 40).

В заключение като своеобразно обобщение на всичко казано дотук за парите и за детството би могло да се изведе една друга, много важна тяхна функция - ролята им в детското усвояване на културното пространство. В този контекст парите обслужват раздялата с тесния интимен свят на домашното и навлизането в широкото пространство на разнородните социални отношения. Защото в локуса на дома парите са лишени от функционалност, тяхната действена сила се проявява вън от него. Парите са медиатор в контактите на домашното и чуждото, те са необходимо средство за навлизане и пребиваване в големия социален свят на неродовите общности. По този начин парите по същество обслужват онзи процес по разширяване на детското социално пространство, който протича паралелно и във взаимна зависимост с физическото и духовното израстване на детето, паралелно с постепенното му превръщане от индивид в личност.

БЕЛЕЖКИ

1. Към него можем да прибавим и написаното по-рано (1738-1739) от Келемен Микеш за същия обичай. Вж. Маджарски пътеписи... (1976: 64). [обратно]

2. В традиционната представа за хармонично детство или поне в тази, която изгражда литературата, това място даже е неотменимо, доколкото директният контакт на детето с придобиването на пари най-често е последица от нарушена семейна хармония - детето е сирак и трябва самò да изкарва прехраната си (да си спомним децата от поезията на Ст. Дринов и Тр. Симеонов). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Джексън 1987: Джексън, Дж. 1797. // Пътеписи за Балканите. Т. 7. Английски пътеписи за Балканите. София.

Дяков 2004: Дяков, Т. Мит. Обред. Литература. Мотиви на инициацията в художествената проза за деца и юноши. София.

Попова 2004: Попова, Е. Златото в народната култура на българите през османския период. // Пари. Думи. Памет. София.

Фройд 1992: Фройд, З. За двата принципа на психичната дейност. // Фройд, З. Отвъд принципа на удоволствието. София.

© Младен Енчев
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2009, № 3.
© Електронно списание LiterNet, 19.09.2009, № 9 (118)

Други публикации:
Български език и литература, 2009, № 3.