Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДЕЦАТА НА РЕПУБЛИКАТА.
Конструиране на детството в българската лирика за деца през първите две десетилетия след Втората световна война

Младен Енчев

web | НРБ-литературата

Детството, както знаем, е не само реална фаза от онтогенезата, но и понятийна абстракция, конвенционална мисловна конструкция с исторически променливо съдържание и непостоянни параметри. Сред езиците, които артикулират тази обществена понятийна представа, важно участие има литературата. От една страна, тя функционира като естетически механизъм, обслужващ изграждането и налагането на актуалната представа за детството, от друта обаче, по интересен начин едновременно “миметира” и конструира и реалното детство.

Казаното акумулира особена валидност при литературата на социалистическия реализъм, тъй като основните принципи на този метод изискват отражение на “жизнената правда”, но същевременно и налагане на “високи” модели за жизнено подражание. По думите на Есаулов, литературата на соцреализма “не само отразява живота, но е призвана да го “насочва”(Есаулов 2000: 596), тя, както добавя Д. Чавдарова, “не следва живота, а активно му въздейства, учи “как да се живее” (Чавдарова б.г.).

Доколкото поезията, избрана за предмет на това изследване, е откровена поезия на социалистическия реализъм, тя би следвало (доктринално) да се стреми да “отразява”, но в много голяма степен и да конструира българското детство от годините непосредствено след Втората световна война. Така наблюдението над нейните изяви би позволило да се разкрие онзи образ на детството, който тя художествено изгражда с презумпцията, че е реалистичен, за да го наложи в обществото като актуален и престижен модел за социалистическо детство.

Това разкриване е и най-общата цел на предлаганата работа.

 

Детето като обект на възпитание

Краят на Втората световна война донася на почти цяла Източна Европа една нова система на обществено устройство, чието коренно различие от дотогавашните социални системи поражда изискването за нов тип обуславящ я морал и следователно за ново съдържание на детското възпитание. Генетично свързана с педагогиката, литературата за деца е натоварена с отговорността да бъде част от процеса на формирането на новия (социалистически) човек, в резултат на което възпитанието се осъзнава не просто като функция, а като мисия на тази литература. Възпитателното става едва ли не достатъчен белег на нейната специфика, което рефлектира и в литературните представи за детето. В дадения период те реанимират най-ранните си форми и, подобно на първите десетилетия от съществуването на литературата (ни) за малките, детето отново започва да се мисли преди всичко като същество, подлежащо на възпитание. То отново се превръща в познатия моделиран човек, за да заеме незавидното си място в неравностойната и властово мотивирана констелация на педагогическия процес, осъществяван от възрастния чрез традиционните за тази цел институции, към които новото време прибавя и свои - обществените детски организации, пионерските лагери, трудовите бригади и пр.

Интересно е, че поставянето на детето в любимата за Просвещението роля всъщност е логичен аспект на общата социална конюнктура на онова време. Колкото и странно да изглежда, точно тази конюнктура допуска подобна роля да се понесе някак си по-леко от детето, защото се оказва ситуирана в една действителност, в която и възрастните като маса също са педагогически обект. Общият патерналистичен натиск на властта над социума като че ли смекчава в известна степен остротата на вътрешната властово възпитателна амплитуда възрастен - дете, тъй като в един друг контекст и двамата са част от общото цяло на възпитавания колектив. Конкретните примери в това отношение биха могли да бъдат и повече, но, струва ни се, достатъчен е и само този с организираната след 9 септември 1944 г. кампания по ликвидиране на неграмотността, при която в една и съща ситуация, понякога и на един и същ чин (детската литература с художествена добросъвестност е регистрирала тези случаи) попадат деца и родители.

На пръв поглед засилената педагогизация на обществения живот след края на Втората световна война би следвало да се свързва с новите форми на този живот, с новите социални идеали, с новите цели, които си поставя националният колектив. При по внимателно вглеждане в нещата обаче началното впечатление бива разколебано от съмнението, че това са само странични аспекти, обслужващи форми на една тривиална практика - осъществяването на социалната власт и осигуряването на постигнатото статукво. Новото възпитателно съдържание, налагано и с посредничеството на детската литература, оказва се, има традиционни в своята дълбока същност ценности и цели. Партийно-идеологическият му семантичен пласт далеч не покрива неговия същностен план. В действителност идеологическите значения, съдържащи се в налагания като “нов” възпитателен модел, са само начин за явяване на техния дълбоко патерналистичен смисъл, само актуален код за реализация на познати и древни “бащини” ценности.

Централно място между тях заема родолюбието.

Поезията ни за деца от края на 40-те и през 50-те години на ХХ в. не само широко експлоатира възпитателната прагматика на патриотичната тема, но прави това с почти същите механизми, познати от класическите й интерпретации у Вазов и Славейков. Традиционният модел за лирическо структуриране на родината, включващ аспектите й на родна земя1 и народ, консолидиран от идеята за общ език и обща историческа памет, получава нов живот след естетическия си пренос в пространствата на т.нар. социалистически реализъм. Към традиционните патриотични топоси и исторически митове се прикрепят нови, идеологически мотивирани маркери на родолюбието. Така до Шипка се нарежда Бузлуджа, а в пантеона на националната ни слава септемврийците и партизаните заемат място до Ботев и Левски (А. Босев: "Двете въстания", 1949, "Слава на тебе, родино любима"). Родната територия като аргумент за социално обособяване, познат от патриотичната ни класика, също получава нова актуалност, и в този случай нелишена от пристрастия към мотива за земята рай ("Родната земя" - Тр. Симеонов, 1948). Сега обаче този мотив се ползва както с художествените си възможности по прослава на отечеството, така и с нарочно подчертаните си значения на обособяващ топос, на ограждане от хаоса на чуждото, понякога и с индиректните си смислови акценти върху противопоставянето между "свое" и "чуждо". Точно така го семантизира например стихотворението на Калина Малина "Граничар", където лирическият говорител дете демонстрира убедеността си, че войнът (в една от редакциите на стихотворението това е бащата! - "Защо ли, мой татко") е сигурен страж на родното пред агресията на абстрактния враг:

И няма да го пусне
над нашата родина,
която разцъфтява
в Димитровска градина.

Новите семантични вариации на родината издават забележимата тенденция към официализиране на понятието, към придаване на подчертана видимост и тъждественост на връзката родина - държава. В поезията от коментирания период родината особено често се именува република или съзнателно се акцентува върху нейната другост, върху нейната новост спрямо довчерашното (ако е държава, тя е “димитровска” - вж. “Братска дружба” на Л. Станчев, 1958). Достатъчно е да си спомним две стихотворения на Михаил Лъкатник от 1958 г. - "Здравей", с показателния рефрен "Републико Българийо, здравей!", и "Моята родина" със строфата

Обичам те, страна свободна,
обичам твоя смел народ,
крепни, републико народна,
под тоя слънчев небосвод!

Същото може да се види и в "Републиката" (1948) на Тр. Симеонов, където патриотичният патос е допълнен със злободневен политически нюанс, ориентиран към предстоящия референдум:

Във България свободна
нека всички се сплотим!
За република народна
наший зов да възвестим!

или пък в "Ученически марш" на А. Босев, където лирическият субект изповядва: "Родината нова ни чака...".

Подобно на ранните образци на българската патриотична лирика за деца, номинативно вариралата в република родина активно отстоява (често експлицитно) женско-майчинската си символна памет.

Републико, майко на стари и млади,
Закрилнице нежна на своя народ...

(Калина Малина “Република”, 1959)

Съзнаваната функция на подобен пренос несъмнено обслужва стремежа по интимизиране на отношението човек (дете) - отечество (република), формиране на определено емоционално съдържание на тази връзка, обозначена като субститут на връзката между детето и майката. Лирическото отъждествяване на републиката и майката в детската ни поезия обаче има и свои несъзнавани последици, ставащи забележими главно в контекста на цялостното съдържание на тази поезия. В общата картина на българската социалистическа поезия образът на републиката майка се вписва съвсем адекватно в тенденцията по изваждането на детето от лоното на традиционното семейство и поместването му в големия социален колектив. Изразът “деца на републиката” буквализира преносните си значения, сякаш за да назове идеологическия проект за новите социални връзки, ценностно маргинализиращи семейството (вероятно заради подозрението, че то е обществен стълб на частната собственост). Републиката, комунистическата партия, народната власт:

Партийо, ти героиньо народна,
ти си ни майчица скъпа и родна.

("Партийо мила" - А. Босев);

Народната ни нова власт
грижовна майка е за нас!

("Пред изборите" - Ран Босилек)

са символните майки на социалистическото детство, абстракции, не само присвоили си катексиса на майчината фигура, но и опитващи се реално да я заместят в големи отрязъци от детското ежедневие.

Подобна участ застига и другият член на традиционната семейна двойка - бащата. Неговите функции лириката ни за деца след Втората световна война делегира на вожда.

Такова, извършвано с патерналистична педагогическа перфидност, налагане на родителски качества върху определени обществени сакралии с цел тяхното позитивно утвърждаване в съзнанието на детето не е новост за детската ни литература. В коментирания културно-исторически период обаче то е много по-подчертано и много по-разпространено, защото черпи основания не само от общата комуникативна специфика на тази литература, но и от всевалидните естетически принципи на тоталитарното изкуство, което, по думите на С. Зимовец, "от множеството социокултурни кодове избира най-устойчивите, сугестивно проработените, най-действените и "физиологично" простите, стоящи най-близо до безсъзнателния опит на масата" (Зимовец 1989: 248). Подобно положение на нещата не бива да ни учудва. "Тоталитарната култура - както обобщава Е. Добренко - е във висша степен инфантилна" (Добренко 1992: 165) и в този смисъл можем да приемем за двойно уместно - веднъж, в плана на специфичното детско мислене, втори път, в този на общозадължителната естетическа ситуация - не само пренасянето на символните значения на бащата върху лирическата фигура на вожда, но и последвалото им, също инфантилно преместване от сферата на тропите в тази на номинативната буквалност. Така в стихотворението на Ран Босилек "Довиждане" (1953) ще се появи в чист вид тоталитарно-патерналистичното клише "Димитров - наш баща", повтаряно в различни варианти и с различна честота няколко поредни десетилетия:

Димитров - наш баща -
ни с обич завеща:
Трудете се! Учете!
Отличници бъдете!

Ще си позволим още един пример, който не прибавя нищо ново към казаното, но просто не може да бъде пропуснат в качеството си на "малка тоталитарна класика":

Любомир е малък още:
лази той едва-едва,
"тате" проговори снощи
и засмя се след това.

Аз посочих към стената:
"На портрета кой личи?"
Вместо "Сталин" - каза "тате".
Греят детските очи.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Сякаш знаят кой закриля
на дечицата съня;
кой за тях не жали сили
през нощта и през деня.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . .

На децата Сталин даде
слънчицето, радостта.
И на стари, и на млади
Сталин е велик баща.

Любомир е малък още:
лази той едва-едва,
ала много право снощи
Сталин "тате" назова.

("Баща" - Цв. Ангелов, 1954)

Разбира се, споменатото преместване на символичната свързаност между вожда и бащата към сферата на номинативно-буквалното не бива да се приема абсолютно. Вождът се отъждествява с бащата само в рамките на определена функционалност, представяща преди всичко неговите властови прерогативи и морално аргументиращите ги връзки с инфантилизирания колектив. Бащата като родител в тясно физиологическия смисъл на думата, естествено, не се съотнася с фигурата на вожда, тъй като, от една страна, това би внесло дисхармония в принципно десексуализирания свят на тоталитарната детска поезия, от друга, защото би провокирало твърде неудобни въпроси за случаите, при които в нея се появяват наведнъж двама (че понякога и трима) мъже, предявяващи право на бащинство над един и същ обществен колектив. За да се илюстрира подобна възможност, достатъчно е до горния цитат от стихотворението на Ран Босилек, където за "наш баща" бе посочен Димитров, да се постави "Пред изборите" на същия автор, една от чиито строфи гласи:

Най-горе ще поставим Сталин,
той бе за нас баща любим.
И днес той жив е и ни гали,
кога по неговия път вървим.

Цитираните стихове са показателни не само за директната бащинска идентичност, приписвана на вожда в лириката ни за деца, но и за съзнателната тенденция по неговото сакрализиране, по натоварването му с почти божествен статут. Практическото безсмъртие на вожда ("и днес той жив е") хвърля здрави асоциативни мостове към атрибутите на божественото, а подчертаването на послушанието и верността към неговия завет като първостепенно условие за бащината благоразположеност ("и ни гали,/ кога по неговия път вървим") почти буквално повтаря старозаветния си инвариант, постулиращ характера на връзката между "народа Израилев" и бога.

За разлика от еднополюсния образ на бога в класическата патерналистична поезия за деца, представяща го не в неговата цялостност, а единствено с качествата му на добронамерен и "благ" (П. Р. Славейков) баща, вождът - бог - баща в тоталитарните лирически варианти на патернализма издава, макар и дискретно, близостта си до амбивалентната функционалност на своя библейски прототип. Във вече цитираната творба на Ран Босилек "Пред изборите", в стиховете, недвусмислено подчертаващи условието за получаване на бащината ласка ("кога по неговия път вървим"), твърде обезпокоително, зад кадър се промъква предположението за последствията от евентуална поведенческа алтернатива. В галещата послушните детски главици длан на вожда баща потенциално присъства и строгата, наказваща ръка, готова да се вдигне над всеки, позволил си да престъпи свещения му завет.

Постулирайки интимно-родовия характер на връзката между детето и вожда, и детето и републиката (партията), детската ни лирика не преследва единствено “възпитание на чувствата” у своите читатели. В по-голяма степен тя, като че ли, се стреми да формира у тях съзнание за дълг, още по-точно, за задълженост. Да обича републиката и вожда, не е единственият отговор на социалистическото дете за грижите, които полага за него тази, натоварена със семеен катексис двойка. Ако в “Майка” на Константин Величков това е адекватната отплата на малките за всичко, което майката е направила за тях (“Толкоз мъки е теглила/ и награда тя не ще;/ едно иска майка мила:/ да я любим от сърце!”), спрямо вожда баща и републиката майка очевидно една гола любов не стига. Необходими са дела в тяхно име, себеотдаденост, градираща в жертвоготовност. Така детството се оказва въвлечено в служба на тези две социалистически сакралии. За да се изпълният със смисъл стиховете на Асен Босев от “Марша на септемврийчетата”: “За републиката родна/ крепнем в градове, села.” или заглавието на негова по-късна стихосбирка - “За родината раста”, смисъл, разкриващ същността си в обкръжението на други подобни текстове. Например:

Да служиме със обич верна
на татковина и народ,
да отдадеме с жар безмерна
тям своя млад и чист живот!

(Ран Босилек “Българчета”, 1953)

Децата на републиката и на вожда са наистина “техни” - с всичките (включително и старозаветни) конотации, които подобно отношение задава.

 

Детето като “утрешен човек”

Впечатлението, че социалистическата детска поезия се връща към ранните форми на литературното ни творчество за деца с характерния им патернализъм би било непълно и в известен смисъл неточно без допълнителното уточнение, че тя прави това, тъй като патернализмът се оказва, от една страна, адекватен спрямо принципите на породилата я култура, от друга, изключително подходящ за осъществяването на нейните непосредствени, а и перспективни възпитателни задачи. Защото, както твърди Е. Добренко, и самата тоталитарна култура по същество е "култура бащина, където основната добродетел е послушанието" (Добренко 1992: 173). Така под влиянието на обществено-политическата конюнктура българската детска лирика отново е принудена да се изгражда под доминиращия натиск на едно, изглеждащо в навечерието на Втората световна война анахронично, разбиране за детето, редуциращо неговата възрастова "другост" до аспектите му на възпитателен обект, на утрешен човек, чиято цяла "сегашност" е принесена в служба на неговото бъдеще, този път ярко осветено от утопичните проекти на властващата идеология. За разлика от миналото обаче сега подобна представа за детето не е само възрастово мотивирана. В тоталитарната лирика то като че ли е просто част от колектива и неговото битие е видяно не в спецификата на детството, а в плана на общото програмирано битие на масата, също едва ли не лишено от смисъл в настоящето и аргументирано главно от подготовката за неотменното "утре" на истинския живот и истинската свобода. Така в идеологически инфантилизираното цяло на българското общество от онова време детето се оказва в доста по-адекватно положение от това на своите родители, които сякаш са принудени отново да повторят бившето си детство, но само в неговите най-негативни аспекти: липсата на свобода, непрекъснатото наблюдение и опека над частния им живот, номинозната вина пред авторитета (вожда и учителя баща), тегобите на възпитанието и т.н.

Представите за детето като “утрешен човек”, пресичащи се с традиционното и идеологически актуално сакрализиране на труда в детската ни литература, ражда особените предпочитания на българската социалистическа поезия към темата за професиите. От една страна, защото тази тема имплицира в себе си високия нравствен патос на трудолюбието като национален възпитателен идеал (вж. Янев 1985), от друга, защото визира отделния човек не в неговите индивидуални и частни, а в неговите социални измерения. В поезията за деца професионалното става поредният код за разтваряне на личното в колективното, за своеобразна идентификация на личността чрез групата, чрез общността. Професионално означеният труд е едно от главните средства, с които споменатата поезия, както и тоталитарната култура изобщо, се опитва, пропагандирайки социалните си концепции, да разтвори семейството, кръга от лица, интимно свързани с детето, в целокупния обществен колектив. Едва ли е случайно, че в стихотворенията за деца от 50-те и 60-те родителите и близките изключително често се идентифицират със своята професия (вж. например “Всички на работа” от Ран Босилек), че тя е изведена като тяхна, често почти единствена, характеризираща ги черта. Стихове от типа: "Миньор е моят татко,/ миньор ще съм и аз" (Л. Милева - "Миньорче") или "Майка ми е текстилка" (Ран Босилек - "Всички на работа"), заглавия като "Мама е архитект" (В. Паспалеева), "Леяр", "Пилот", “Тракторист” (Н. Зидаров) не са примери за оригиналност, а тенденция в детската ни поезия от първите десетилетия след Втората световна война. Поместването на родителите и родствениците в един по-широк социален кръг лабилизира чисто семейните, първично интимни връзки между детето и най-близките му. То го поставя в изкуствената интимност на абстрактния социален колектив, реализирайки по този начин онази идеологически преследвана комуналност, в която вождът баща би се чувствал най-уютно и би упражнявал функциите си най-ефективно.

Схващайки детето като утрешен човек, като личност единствено в перспектива, лириката ни за деца от онези години го осмисля също предимно в неговата професионална бъдещност, допълнително подчертана от отдадеността й на обществената полза. Почти в духа на класическата патерналистична традиция децата са видени като "смяна"2. Младен Исаев и Цветан Ангелов са автори на стихотворения с недвусмислените заглавия "Млада смяна" и съответно, "На поход, млада смяна", при А. Босев те раснат, за да бъдат “бодра смяна” (“Марш на спетемврийчетата”). Николай Зидаров калкира популярния в детската ни поезия мотив за детето, продължител на бащиния труд, в "Пилот", "Леяр" (в "Тракторист" по-малкият брат сменя по-големия). Асен Босев също не остава безучастен спрямо тази практика, дискретно прокарвайки в "Строители ще станем" (1955) идеята, че всички професии имат една обща цел - службата на отечеството и личният избор зависи не от собствените предпочитания, а от това къде човек би бил социално най-полезен:

И си мисля:
щом порасна,
ще ти служа,
шир прекрасна!
Но какъв
да стана аз?

Същото доста по-директно заявява и Л. Станчев в стихотворението си "Какъв да стана" (1958), прекрасно илюстрирайки обобщението, че новото, което литературата ни за деца на трудова тема утвърждава след Втората световна война, е новото "отношение към трудовото задължение - трудът е не само въпрос на лична оценка и средство за осигуряване на собственото съществуване, а задължение пред обществото" (Константинова 1987: 46). След като споделя колебанията си между професиите на моряка, пилота, комбайнера, леяра, учителя и космонавта, лирическият герой на споменатата творба ги разрешава радикално, спонтанно открил тяхната крайна функционална еднотипност:

Какъв да стана? Уча и мечтая
вселената с ракета да пребродя!
Какъвто и да стана утре - зная:
аз цял живот ще служа на народа!

Грядущите професионални проекции на детето в поезията са заличили конкретните му днешни черти, лишили са го от автентична детскост и като че ли от реалност. "Кой по улиците крачи" задава въпрос заглавието на едно сравнително късно (1980) стихотворение на А. Босев, за да отговори:

Крачат утрешни летци,
крачат утрешни тъкачи,
крачат утрешни певци.

Актуалното детство е само подготовка за истинската битност на човека, битността му на възрастен.

Неслучайно централен топос в подобен тип поезия се оказва училището. Това е мястото на "научаването", на възпитанието, на изграждането на бъдещия човек, мястото на неговата действителна социализация. Именно училището е поводът лирическият говорител от последното стихотворение да даде воля на прогностичните си видения за утрешните летци, тъкачи и т.н.:

Към училище прелитат
ученически ята,
смяна млада, гласовита,
огласява утринта.

Училището в социалистическата ни поезия за деца е едновременно топос на типично детския труд - труда учение, но и топос на организираното детско битие. Тези негови два семантични аспекта обаче са взаимно свързани, доколкото трудът за споменатата поезия, както вече бе посочено, е до голяма степен организирана социална дейност. Може би точно в този план на разбиране на труда въвлича стихотворениеjf на Ран Босилек "Всички на работа", в което след акуратното изброяване на трудовото ежедневие на всички членове на семейството:

Татко кара машина.
Днес за Видин замина.
Майка ми е текстилка,
носи синя престилка.
Какичка е сладкарка,
хапва сладки, но с мярка.

(и т.н.)

се появява поантата "Аз пък тази година/ ходя в детска градина". Ако се абстрахираме от нейния умилително простодушен хумор, ще забележим, че лирическият субект явно се причислява към ходещите на работа, въпреки че детската градина не е пространство на труда. Зад психологическата мотивировка на това причисляване (желанието за равноправие и признание за пълноценна част от семейния колектив) обаче се крият невидимите, но действителни основания за подобен акт. Онова, което сближава детската градина с "възрастните" топоси на труда, е нейната недомашност, нейната широка, несемейна социалност, заместваща връзките в интимния кръг на близките с тези на групата и включваща, подобно на колективния труд, индивида в организираното тяло на целокупната общност.

 

Детето като колективен човек

Българската лирика за деца от годините непосредствено след Втората световна война изгражда своя образ на детството на базата на възприемането на детето като колективен човек. Тя не само художествено го моделира така като лирически герой, но си го представя по същия начин и в ролята му на комуникант. В стихотворенията от онова време детето (лирически субект и имплицитен читател) като че ли е лишено от свое лично битие, управлявано от собствените му желания и стремежи. Това битие протича в лоното на колектива, а свободният индивидуален избор по дефиниция зависи от степента на конформизъм спрямо осъзнатата обществена необходимост. Чудно ли е тогава, че училището е доминиращ топос в тоталитарната ни поезия за деца? То е естественият знак за колективно детско битие. Със своята традиционна структурираност на степени, класове, паралелки училището само по себе си придава патерналистично необходимата организираност на детския живот. Това, разбира се, не е някаква особена новост в поезията за малките - училището винаги е било любима патерналистична реалия - различното е това, че сега имплицираната в него идея за ред и дисциплина е реализирана с помощта на една друга знаковост, дублираща традиционната и компенсираща пропуските в нейната всеобхватност. Става дума за пионерската организация, чиято структура - звена, чети, отряди, дружини (вж. "Марш на септемврийчетата" на А. Босев) - внася допълнителен порядък в социалния живот на детето, подчертавайки колективността и дисциплината като негови основополагащи белези. Пионерската организация изглажда несъвършенствата на чисто училищната колективност, произтичащи главно от нейната временност и частичност спрямо детското ежедневие. В новата структура животът на детето се оказва тотално зависим от правилата на колективното общежитие, защото тя е получила правомощия върху него и извън времето, прекарвано в училище, при това не само в рамките на отделния учебен ден, но и в тези на целогодишния школски цикъл. Ако лирическият герой на Константин Величков би могъл с възторжено облекчение да провъзгласи в края на учебната година радикалната промяна в детското си битие, трансформиращо се от битие, доминирано от принципа на организираната педагогическа реалност, в битие по принципа на свободата и удоволствието ("Хей свърши се таз година! Ура! Ура! Ура! / И изпитът премина! Ура! Ура! Ура!"), то неговите връстници от литературата през 50-те и 60-те години на ХХ в. могат само да мечтаят за подобна възможност. Дори последният звънец и лятната ваканция тази литература лишава от "дезорганизиращите и деморализиращи" изкушения на удоволствието, за да ги осмисли в духа на необходимостта от летен обществено полезен труд ("Дружно" - Калина Малина) или като прелюдия към нови форми на организиран живот.

Лириката ни за деца от разглеждания период гостоприемно е отворила вратите на пионерските лагери, в които направо от училището и едва ли не под строй пристигат излезлите във ваканция ученици:

Сбира се дружината
в двора на простор.
В края на годината
да попее в хор.

Но завършва песента.
Някой пита как
в лагера до есента
ще прекарат чак?

("Другари" - М. Лъкатник)

Самото летуване протича задължително организирано и "по план", съзнателно наподобявайки казармените порядки:

Пред училищната сграда
Йонко се намери,
гледа в двора с изненада:
колко пионери.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Важно, важно го поглеждат,
пазят на вратата.
Вътре всички се нареждат,
почва ведрината.

Рапортуват, после трима
спират пред въжето,
с него знамето любимо
хвръква до небето.

("Под лагерното знаме" - Л. Станчев, 1958)

Може би си струва в случая да се отбележи и многозначителното пространствено съвпадане на топосите на училището и пионерския лагер, несъзнателно подсказващо общността на идеологическата им прагматика.

Въпреки това обаче, напълно в духа на патерналистичната логика, лагерният период от живота на детето все пак има второстепенно значение и осъзнато служебен характер: пионерите отиват на лагер не просто да се забавляват, а да починат и да съберат сили за есента, за своята единствена социално стойностна и социално утилитарна дейност - училищното образование.

Детската ни поезия от коментираните десетилетия почти не познава индивидуални драми - личният проблем задължително става колективен, индивидуалните изживявания, настроения и емоции са само нюанс от общите чувства и нагласи на организираното цяло. Пионерската общност художествено афишира представата за себе си не само в аспектите на своята организираност, но и на своята хомогенност. Тя може да бъде вътрешно обособена само организационно и никога неформално или антагонистично. Това е идеалният колектив, в който липсват противопоставяния, в който дори естествените училищни антиномии отличници - двойкаджии, примерни - непослушни, момичета - момчета са фикционално преодолени: двойкаджиите (естествено, с "другарската помощ" на колектива) са само бъдещи отличници ("Другари" - М. Лъкатник), хулиганите - потенциален поведенчески еталон, а момичетата и момчета са просто едно и също - пионери. Ако за момент напуснем конкретните жанрови рамки на лириката, ще забележим, че по това време и в детската ни литература като цяло героите отрицателни примери никак не са много, по правило обитават персонажните маргиналии и рядко запазват първоначалната си негативна определеност до финала на творбата. Тяхното присъствие в текста е продиктувано или поради чисто сюжетната необходимост от наличие на интрига, или от търсенето на контрастен фон за качествата на героя идеал, или пък от стремежа по реализация на така характерното за соцреализма литературно клише, основано върху евангелския архетип на разкаялия се разбойник.

 

Десексуализираното детство

Разглежданата поезия издава патерналистичния характер на своето разбиране за детството и в още едно отношение - в премълчаната сексуална идентичност на нейния лирически субект и на нейните читатели. Подобно на стихотворенията от годините около Освобождението и тук детето присъства в своята умишлена безполовост. Името се оказва едва ли не единственият признак на неговата сексуална принадлежност. Колективното поведение, колективната чувствителност, колективният манталитет са погълнали половите различия между момичета и момчета. Дрехата, един от най-ярките и смислово натоварени културни знаци на човешката сексуалност, утвърдил се като такъв и в детската ни лирика от периода между двете световни войни, след него губи тези си конотации. В т.нар. тоталитарна поезия, в онези не особено чести случаи, в които се появява в стихотворния текст, тя не изразява, а скрива, заличава детската полова детерминираност. Защото там тя вече е дреха не за индивидуалното, а за колективното тяло. Нещо повече, тя е един от неговите структуриращи елементи, доколкото в преобладаващото си естетическо присъствие тя е дреха униформа, дреха, която обезличава и обединява, която сплотява, придавайки визуалното усещане за свръхплътност на колектива, идеологически еволюирал в един общ и хомогенен организъм. Едва ли е случайно, че като знак на колективното пионерската униформа никъде (в рамките на наблюденията ни) не присъства в своята цялост. Обикновено нейните долни части остават вън от полезрението на лирическия обектив, защото носят традиционните културни междуполови различия в облеклото. Панталонът и полата като че ли не са елемент от пионерската униформа, сведена в поезията ни за деца до горната част от ансамбъла - бяла блуза и червена връзка, явяващи се триумф на еднаквостта и безличието на организираната общност. 3

Върви пионерът напред през полята,
в очите му слънце блести.
Гори пионерската връзка в позлата,
на бялата блуза трепти.

("Песен за пионерската връзка" - М. Лъкатник)

Над бялата блузка
червената връзка
ще трепне,
ще пламне
със своите топли крилца.

("Пионери" - Калина Малина).

Същото се наблюдава и в "Първи май" на Ран Босилек, в "Пламъчета сини и червени" на А. Босев и в редица други стихотворения за малките от фонда на т.нар. пионерска поезия.

Характеризирайки смисловата функционалност на униформата в нейния художествен свят, би следвало да посочим още една особеност, това, че тя присъства там като универсална детска дреха. Тя сякаш се е сраснала с тялото на детето в стремежа си да му придаде точно определено културно съдържание. Бялата блуза и червената връзка са детската дреха за училищния делник, това е празничната и култовата (пионерските сборове) детска дреха, тя, оказва се, е и дреха за полето. Този факт ясно демонстрира как една същностно ритуална дреха (първичното й предназначение е да означава принадлежност към определена обществена организация в рамките на нейната присъща обредност) се е превърнала в универсална или още по-точно в единствена детска дреха, сякаш за да илюстрира по свой начин тоталното обсебване на детското битие от живота в пионерската дружина, но подсказва и това, че цялостното детско съществуване, независимо от сферата на културното пространство в която протича, е всъщност едно изцяло организирано, направлявано и управлявано отгоре съществуване, в което индивидуалните желания се приемат като капризи, а отклоненията от колективното "добро" като подлежаща на превъзпитание заблуда.

Както имахме възможност да се убедим, в тоталитарната лирика за деца унифициращата, лишаваща от пол функция на униформата е необходимо условие за видимата, външна хомогенност на колектива, устремен към аспектите на доведеното до свръхплътност организирано общество, създаващо илюзията за монолитно и целеустремено цяло. Затова няма нищо нелогично в това, че опитите за реализация на тази идея в много случаи ползват формите на армейския социално-организационен модел. В този смисъл униформата се оказва само един от аспектите на цялостната военизация на детския обществен живот. Лириката за деца от онова време не вижда в подобна практика нищо лошо. Точно обратното, тя възторжено подчертава, че общите тенденции по социална милитаризация ("На пост" от Ран Босилек например лозунгово прокламира: "В поле, във рудник и завод/ със теб на пост е цял народ...") са функционални и в собствено детска среда. С мажорен патос стихотворенията за малките експлоатират военната лексика за метафорично означаване на различни страни от общественото битие на детето. В тях децата пионери са представени като "армия с червени връзки" ("Пионери" - М. Лъкатник), "редовна войска с червени връзки на гърдите" ("Война" - Л. Милева), те имат свой "марш" ("Марш на септемврийчетата" - А. Босев), клетва ("Първа клетва" - Н. Зидаров), знаме ("Знаме наше пионерско" - Ц. Ангелов), барабан и тръба ("Пионерска стая", "Весел барабан" - Н. Зидаров), крачат "дружно, в строй", бдят на пост, имат своите организационни подразделения и своите командири ("Командир" - Калина Малина). Типично детски дейности като учението например се означават като "война" с двойките и тройките ("Война" - Л. Милева), самият ученик е "войник с тетрадка и молив" (Войникът" - Калина Малина) и дори детското боледуване не остава безучастно към възможността да бъде изразено със знаците на този милитаристичен код ("Война" - А. Босев).

При подобна естетическа конюнктура сигурно не е изненадващо, че в разглежданата поезия като едва ли не перманентна конфигурация на детската общност изпъква строят, символизиращ вече не само организационната сплотеност на колектива, но и неговата целеустременост. Детският строй обикновено е представен в движение, ритуално преиграващ мита за равноускорителното движение напред по "верния (сталински, димитровски, червенковски - имени рек!) път към светлото бъдеще". Дори играта - дейност, иманентно подвластна на забавата, на свободата и желанието, в тази поезия е възможна преди всичко в строй:

Свирчицата за игра
малките деца събра.
- Хайде, бързо влизай в строй!
- Раз-два, раз-два! Сам си брой!

("Игра" - Калина Малина, 1954)

Строят е идеалната конфигурация на едно тоталитарно общество. В него единицата се деперсонализира и загубва собствените си стремежи и желания, подчинява волята си на общия импулс, задвижван от командите на вожда. Строят е най-подходящата форма за управление на дадена общност, той е и средата, в която се осигурява най-пълноценно наблюдение над отделния индивид, защото всяко отклонение от общото правило се забелязва веднага, а неговата корекция се възлага не само на волята на ръководителя, но и на общия позитивен пример на масата. Същевременно строят е и една дълбоко патерналистична констелация на обществото, защото пространствено изразява идеята за отделеността, извънпоставеността на водача, ръководителя, командира. Той никога не е в строя, а вън от него, което е необходимо условие, за да го наблюдава, управлява и ръководи. Строят е за лишените от власт, за лишените от лична воля, лични стремежи и чувства, за лишените от свободна инициатива.

 

Детство и инициация

Вече стана дума, че тази поезия вижда детето преди всичко в перспектива, а такава визия иманентно предполага и идеята за неговото израстване. Това израстване обаче се представя твърде едностранчиво, най-вече като промяна в социалната битност на индивида. То е лишено от аспектите на тъй важната за детското съзнание телесно-полова промяна и е редуцирано до смяната на една обществена роля с друга - тази в училище с тази в професията:

Сега съм отличник и пръв ученик,
а после в завода ще стана химик.

("Чудното прозорче" - В. Паспалеева, 1953)

Заедно с така илюстрирания модел на интерпретиране на архетипа на инициацията на не по-малка разпространеност се радват и текстове, в които инициационният катексис е въвлечен в емотивната семантизация на един идеологически алгоритъм на детското възрастово развитие, подреждащ неговите фази в реда на етапите от организационната социализация на детето. Порастването е осмислено като преодоляване на поредица от посветителни прагове, трасиращи екзистенциалното движение на индивида към висшата социална битност на човека - тази на комуниста. Чавдарчето, пионерът, комсомолецът придобиват собствената си аксиологична значимост именно в близостта си до нея. Достатъчно информативно в това отношение е стихотворението на Г. Струмски "Комунисти, комсомолци, пионери" (1965), в което низходящата градация е художествено натоварена с функциите на недвусмислен и демонстративен аксиологичен знак:

Комунисти, комсомолци, пионери
сме в един и същи строй.
Комунисти,
комсомолци,
пионери
заедно във труд и в бой.

Тоталитарната организационна стратификация на обществото и нейната йерархичност перфидно експлоатират детския копнеж по порастване, стремежа за придвижване от общността на непосветените в тази на посветените. Те съзнателно структурират различни степени на посветеност, за да рационализират (и канализират) споменатия копнеж в един определено идеологизиран морален ред, обслужващ нуждите и перспективите на актуалното социално статукво в тясната полоса между труда и боя. Поезията за деца добросъвестно естетизира посветителните ритуали на тоталитарната социализация и, доближавайки ги до техния архетипен първообраз, засилва манипулативната им действеност:

Червено флагче махам.
Днес пред Червенков аз
да уча обещавам,
отличник да съм в клас!
И пионер ще стана,
другарчета, тогаз!

("Празникът на свободата" - Ран Босилек, 1953)

Неслучайно най-репрезентативните аспекти и атрибути на споменатите ритуали съзнателно повтарят тези на културния им прототип. Така например тоталитарният преходен обряд също предполага определена (и структурирана в степени) възрастова фиксация, той е възможен само при изпълнението на дадени условия от страна на посвещавания, има своите обособяващи общността митове и своите екзотерични и езотерични правила на поведение, както и своите белези на посветеност (синя и червена връзка, комсомолска значка) и т.н. Ето една възможна илюстрация на казаното, подредена в съответния йерархичен ред:

Знаеш ли, мече,
мило другарче,
батко ми вече
станал чавдарче!
С връзка прекрасна,
ясна и синя,
колко порасна -
цял юначина!

. . . . . . . . . . . . . . . . .

Ако се учим
здраво двамина,
там ще получим
връзката синя.
Яж да пораснем,
меченце сладко,
с връзка прекрасна
тъй както батко!

("Батко е чавдарче" - Л. Станчев, 1967)

От две години как мечтая,
как тръпне моето сърце!
Ще вдигнат ли за мен ръце?
Ще ме приемат ли накрая?

("Аз станах вече пионер" - Н. Зидаров,1955)

И когато след пет пионерски лета,
под априлския дъжд и на юни в жарта,
мойта връзка, по-ярка от мак, прецъфти,
ех, сърце, ти, сърце, заиграй,
затупти -
ще отвържа аз връзката с тръпна ръка
и ще пламне над теб димитровска значка!

("Сърце под червената връзка" - Н. Зидаров, 1955)

Многократно илюстрираното обстоятелство, че в лириката ни за малките детето присъства преди всичко в някоя от социалните си роли (ученик, чавдарче, пионер, комсомолец, бъдещ летец, тракторист и т.н.) е иманентен аспект на интендираните стратегии на текста и произтича от това, че ролята е конституиращ белег на всяко институционализирано поведение. В свръхорганизирания свят на социализма детското битие е възможно единствено като институционализирано битие и поезията допълнително обслужва тази негова нетърпяща изключения определеност. Защото ролите в институционализираното поведение - както твърдят П. Бъргър и Т. Лукман - "споделят контролиращия характер на институционализацията. Веднага след като дейците се типизират като изпълнители на роли, тяхното поведение ipso facto подлежи на принуда. Съобразяването и несъобразяването със социално дефинираните ролеви стандарти престава да бъде въпрос на избор" (Бъргър, Лукман 1996: 94).

С други думи ориентирането на детското поведение към определен набор от социални роли е поредното средство за дискретна обществена репресия, за идеологически натиск в процеса на формиране на неговата личност.

Фокусирана върху възпитателните си задачи, българската детска лирика от първите две десетилетия след Втората световна война мисли детето преди всичко в неговата възрастова перспектива, при това видяна задължително в нейния обществено-политически контекст. Обърната към бъдещето, тя изтласква в периферията на естетическия си интерес обичайните детски вълнения, радости, страхове, остава патерналистично строга към детското удоволствие в темпоралните полета на сегашността - нищо не бива да отклонява “утрешните строители на щастливия живот” от подготовката за тази едва ли не изчерпваща настоящето и бъдещето им роля. Затова и приказката (“не си ми интересна ти!/ Я виж какъв живот е вън” - вж. А. Босев и Л. Милева), и самодостатъчната игра (Бедни, бедни патиланци!), през втората половина на 40-те се превръщат в анахронични знаци на детството, за да отстъпят място в литературата на една, колкото автентична, толкова и идеологически коригирана реалност. Въвличайки детето в актуалната събитийност и проблематика на времето, социалистическата поезия успява да го изведе от доскорошния му малък свят, затворен в стаята с играчките, емблематизиращ се с играта на двора или с оприказничените фантазии, за да го помести в една действителност с много широки мащаби, която то споделя заедно с възрастните. Това своеобразно освобождаване от “гетото” на детството (Ф. Ариес) само по себе си е акт с позитивни аспекти. В лириката от коментираните години обаче то провокира и негативни резултати. Защото в него детето несъзнавано губи своята възрастова специфика, превръщайки се в еднородна част на тоталитарно обединения колектив, в малък на ръст изразител на общите му качества.

Просто, в дете на вожда и републиката, населяващо сътворения от тях патерналистичен свят на перманентно социално детство.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Към интересна и многозначителна успоредица относно предпочитанието към заглавия-топоними, така характерни за детската поезия след Освобождението (Славейков, Попович, Вазов) подтиква стихосбирката на Н. Зидаров "Пионерско сърце", 1955. [обратно]

2. Тук ни се ще да отворим скоба и да обясним това “почти” - в традиционните представи детето е “бащина/майчина отмяна”. Да си спомним Ран Босилек с неговите стихове “Отмяна ще си ти на твоя татко стар,/ “Воловете води” - така ми татко рече./ И по-голям от цар/ аз чувствам, че съм вече.” Разликата между “отмяна” и “смяна” е доста съществена. Първото носи семантиката на жест, изпълнен с уважение, с признание за стореното, в него не е заложена безвъзвратната отстраненост на възрастния от трудовия акт, докато “смяна” носи бездушното заместване на един механизъм с друг, оставя впечатлението за употребеност от една социална машина, за дейност, имаща смисъл единствено в нейно име. Смяната създава впечатление за акт, лишен от хуманност. [обратно]

3. При А. Босев се среща един интересен случай на съвместяване на униформата с културен аксесоар на пола. В "Пионерката Румяна" лирическата героиня е представена "С пеперудка на косите,/ с връзка алена на гръд", но този факт по-скоро навежда на мисълта не за евентуален отказ от правилото, а за това, че в случая панделката е знак не толкова за полова, колкото за детска възрастова принадлежност и точно тези й аспекти обезстойностяват нейната пряка полово съотнасяща семантика, доколкото детето в патерналистичното мислене по традиция е десексуализирано. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Бъргър, Луман 1996: Бъргър, П., Лукман, Т. Социалното конструиране на реалността. София, 1996.

Добренко 1992: Добренко, Е. Все лучшее - детям. (Тоталитарная культура и мир детства). // Wiener slawistischer Almanach, b. 29, Wien, 1992.

Есаулов 2000: Есаулов, И. Литература как учебник жизни. // Соцреалистический канон. Санкт-Петербург, 2000.

Зимовец 1989: Зимовец, С. Дистанция как мера языка изкусства. // Даугава, 1989, № 8.

Константинова 1987: Константинова, Б. Заровеното имане. София, 1987.

Чавдарова б.г.: Чавдарова, Д. Прототип судит автора (случай из болгарской социалистической культуры) [ръкопис], б.г.

Янев 1985: Янев, С. За нравствения модел на българската детска литература. // Янев, С. Критически прегледи. София, 1985.

 

 

© Младен Енчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.01.2012, № 1 (146)
© Електронно издателство LiterNet, 21.04.2013
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013.

Други публикации:
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. София: Кралица Маб, Варна: Силуети, 2013.