Лиляна Минкова

web

През октомври 1999 г. Виенският университет чества 150-годишнината от основаването на катедрата по славистика (днес институт). На вдъхваща уважение възраст, на прага на третото хилядолетие Виенската славистика е все така млада и жизнена. Юбилеят бе отбелязан тържествено, гостите се радваха заедно с домакините на просторните кабинети, аудитории и читални, в които институтът се премести едва през 1998 г. След като се намъчиха в теснотия и работиха пръснати на три места, домакините, ако си позволим едно битово сравнение, сякаш посрещаха рожден ден в нова къща.

Мнозина далновидни учени са виждали отрано необходимостта в столицата на Австро-Унгария да бъде създаден център за славистични проучвания. Сред тях са Лайбниц, Шльоцер, по-късно Бартоломей Копитар, с чието име се свързва създаването на славистиката като модерна наука. Съображенията им са повече от убедителни - в Хабсбургската монархия живеят милиони славяни - чехи, словаци, хървати, словенци, украинци, поляци, сърби. Съвсем естествено е тъкмо във Виена да се проучват системно техните езици и култури. През 1809 г. словенецът Копитар, завеждащ славянския отдел на Придворната библиотека, представя на император Франц I конкретен проект за основаването на „катедра по старо- или църковнославянски". Библиотеката вече е притежавала ценни славянски ръкописи, започвало тяхното проучване, подготвяли се издания. Но институционализирането на Виенската славистика се реализира едва след бурните събития от 1848 г., когато всички народи и езици в империята получават равни права.

Начело на катедрата, създадена през 1849 г, застава словенецът Франц Миклошич. Виенските слависти съсредоточават задълго вниманието си върху Кирило-Методиевата проблематика - въпросите на старобългарския език, издаването на паметници на славянската писменост, сравнителните проучвания на славянските езици. Дейността и постиженията на най-изтъкнатите представители на Виенската школа са свързани с тази тематика, а следователно особено тясно с българистиката. Така Бартоломей Копитар издава още през 1836 г. „Клоцовия сборник", Франц Миклошич - Теофилактовото „Житие на св. Климент Охридски" (1847), „Супрасълското евангелие" (1851). Миклошич съставя и много ценен старобългарски и старобългарски етимологичен речник. В капиталния си труд „Сравнителна граматика на славянските езици" той изследва фонетиката, лексиката, синтаксиса на българския език. Наистина, Копитар и Миклошич свързват делото на Кирил и Методий със Словения, а тяхната панонска теория увлича, не на последно място и поради авторитета на нейните създатели, и други учени. С течение на времето, с натрупването на повече факти невярната теория бива отхвърлена. Голям е приносът за нейното оборване и на такива изтъкнати представители на Виенската школа като Ватрослав Ягич и Ватрослав Облак.

Трудно може да се оцени приносът към българистиката на Ватрослав Ягич. Той ръководи повече от двайсет години световноизвестния Семинар по славянска филология. По негов образец и само десет години по-късно Любомир Милетич основава Славянския семинар към Софийския университет. Виенската катедра има изключителни заслуги за развитието на младата българска филология и на първо място на езикознанието. Редица основоположници на българската славистика са пребивавали по-продължително или по-кратко време в австрийската столица като студенти и дисертанти в нейния университет. За времето от 1872 до 1918 г. можем да изредим много имена, сред които тези на Георги Бенев, Георги Венедиков, Беньо Цонев, Димитър Матов, Георги Баласчев, Стефан Младенов, Петър Ников, Павел Орешков, Кръстьо Миятев, Мария Джананова и др. За тяхното следване във Виена, както и за плодотворните връзки на редица български учени с австрийските им колеги много сведения, някои почерпени напоследък от различни архиви, дава книгата на Владко Мурдаров „Виенската славистика и българското езикознание 1822-1849-1918", Пловдив, 1999 г. ^[1]. Особено внимание заслужава участието на българи в създадения от Ягич „Архив за славянска филология". Там се появяват както техни изследвания, така и рецензии за трудовете им. „Архивът" е един от най-сигурните пътища за приобщаване на младата българска филология към световната.

И за да останем още малко при Ягич - неговата „История на образуването на църковнославянския език" (1901) оборва окончателно панонската теория, а неговата „История на славянската филология" (1910) е толкова богата на факти и оценки, че си остава и до днес настолна книга за историка на славистиката. Издаваната постепенно кореспонденция на Ягич с десетки негови колеги от много страни привлича вниманието и на съвременните изследователи. За нас особен интерес представляват публикуваните от Румяна Божилова писма на Любомир Милетич до Ватрослав Ягич (1896-1914) ^[2].

По случай юбилея от 1 до 3 октомври 1999 г. в австрийската столица се състоя симпозиум на тема „Виена и славянските езици и литератури". Организиран беше от Института по славистика, Балканската комисия при Австрийската академия на науките, отдел „Култура" при Виенската община. С подкрепата на Министерството за наука и транспорт, на един от най-четените всекидневници - ,,Ди Пресе", банките „Австрия" и „Кредитанщалт", Австрийските авиолинии, Чешкия културен център във Виена, Хърватския исторически институт в австрийската столица и Виенския център към Полската академия на науките. Добър пример за това, как и от кого се спонсорират международни научни прояви.

Симпозиумът бе открит на 1 октомври сутринта в тържествената зала на основания през 1356 г. Виенски университет. Пръв поздрави участниците проф. Алфред Ебенбауер, протектор на университета. Той очерта широкото сътрудничество на това най-голямо австрийско учебно заведение с университетите в много славянски страни. За голяма радост - подчерта той - сега това може да се осъществява спокойно и със страни, срещали доскоро затруднение във връзките си със Запада.

Д-р Йохан Попелак, съветник в Министерството за наука и транспорт, напомни, че и в трудни времена виенските слависти са градили духовни мостове между Изтока и Запада.

Като представител на Австрийската академия на науките проф. Хервиг Фризингер посочи колко много проекти се осъществяват в тясно сътрудничество между Университета и Академията.

Проф. Херберт Шендл, който е начело на хуманитаристиката във Виенския университет, подчерта, че в него славистиката е създадена преди романистиката и англицистиката. Той наблегна на необходимостта Институтът по славистика да разширява, при настъпилите коренни промени в редица славянски страни, максимално своята дейност.

Прочетено бе обръщението на проф. Радослав Вечерка от университета в Бърно, в което бе напомнено за географските и историческите условия за изграждането във Виена на световен славистичен център.

Проф. Ханс Роте от Бонския университет изтъкна, че през 19. век много германски слависти са специализирали в Славянския семинар на Виенския университет. Както, впрочем, и виенски учени са слушали лекциите на изтъкнати германски слависти.

Проф. Йоханес Кодер, директор на Института за византийски и новогръцки изследвания, говори за неизменното и необходимо тясно сътрудничество между славистика и византинистика при решаване на проблеми като тези, свързани с прабългарските надписи, издаването на старобългарски писмени паметници и др.

Тържественият доклад „Виенската славистика в европейската история на науката (1849-1945)" изнесе известният историк на славистиката проф. Станислаус Хафнер от университета в Грац. Той разкри убедително водещото място на Виенската славистична школа в европейската филологическа наука. При условията в Дунавската монархия естествено е било присъствието в нея на мнозина учени от славянски произход. Те са наред с това и видни дейци на възраждането на своите народи, първи изследователи на техните езици, книжовност и фолклор.

На следобедното заседание бяха изслушани шест доклада. Първият - на един от изтъкнатите съвременни австрийски историци, проф. Хорст Хазелщайнер от Института за източноевропейска история. Той се спря на „Образователната политика на Австро-Унгария в Босна и Херцеговина" след присъединяването им през юни 1878 г. към Дунавската монархия. Тогава в двете провинции се въвежда задължителното основно образование за момчета и момичета. Въпреки големите трудности осъществена е една цивилизаторска мисия.

Госпожа д-р Гертрауд Маринели-Кьониг от Австрийската академия на науките показа убедително колко широк е бил кръгът от „Славяни и слависти в академичния и културния живот на Виена". Известно повече като обща констатация, тяхното участие се потвърждава все повече от многобройни конкретни проучвания. Дълги са списъците на писатели, преводачи, музиканти, художници, актьори - славяни с различни призвания и професии, допринесли за научния и културния живот на Виена, но получили и много от него. Сред тях са Обрадович, Цанкар, Франко, Майкснер, Пат, Попович, Загиба, Дависон и т.н., и т.н. Само музикантите са близо 170, архитектите - към 40.

Проф. Ханс Роте говори за „Славянските литератури през 19. век и тяхното отношение към Австрия". Докладът му заслужава особеното внимание на специалистите по сравнително литературознание. Основната теза на професора е, че през периода, когато в Германия и Австро-Унгария доминира романтизмът, в славянските литератури, като чешката например, той не се разгръща широко и в нея преобладава всъщност идилията. Реалното присъствие на романтизма може да се установи - наблегна проф. Роте - само при съпоставително изследване на славянските литератури с тези на западноевропейските народи. Наблюденията на докладчика ще са много полезни за българските учени, които отдавна ги занимава въпросът за романтизма в българската литература.

Прочетен бе докладът на починалия наскоро проф. Адам Супрун от Минск - „За източнославянските интереси на Виенската славистика". Стана дума най-вече за заниманията на Франц Миклошич и Ватрослав Ягич със съвременните източнославянски езици, за връзките им с Шахматов, Соболевски и други големи руски езиковеди.

Проф. Френсис Томсън от университета в Брюксел разтвори интересна страница от историята на славистиката. През 1827 г., по инициатива на Бартоломей Копитар, от манастирите Зограф и Хилендар трябвало да бъдат купени славянски ръкописи за Придворната библиотека. Австрославистьт Копитар държал те да не се озоват в някое руско книгохранилище. Затова настоявал пред министъра на вътрешните работи граф Метерних за средства. Убеждавал го, че руското правителство дало със същата цел много пари на Юрий Венелин... В случая и двете правителства, както, за съжаление, често става, останали глухи за нуждите на науката.

Заседанията продължиха на 2 октомври в Театралната зала на Австрийската академия на науките. Докладите бяха езиковедски, затова ги представям съвсем кратко. Когато бъдат публикувани в поредния том на „Виенския славистичен годишник", ще ги оценят специалистите.

Проф. Ищван Ниомаркай от университета в Будапеща говори за „Влиянието на виенски граматики при съставянето на граматики на народите в монархията".

В доклад за „Развитието на езика в Чехия и Моравия" проф. Александър Щих обоснова становището си, че езикът на Чешкото възраждане все още не е добре проучен. Има какво да се възрази дори на най-големи авторитети, що се отнася до твърденията за упадък или стагнация на чешкия език през 17. и 18. век.

Проф. Юрай Фурдик от Словакия се спря на „Развитието на словообразуването в словашкия език през периода 1780-1918 г." Подчертана бе тенденцията към семантично образуване на немско-словашки синоними, както и към създаването на неологизми на старословашка основа.

Проф. Александър Молдован от Института за руски език - Москва, говори за „Изграждането на украинския език в Галиция". Наблюденията му се отнасяха за периода, в който Източна Украйна е в състава на Руската, а Западна - в пределите на Дунавската империя. Докато в Русия с прословутия Валуевски циркуляр е забранено издаването на книги на украински, в Австро-Унгария украинският се изучава като майчин език в основните училища, запазва се в църквата, откриват се Духовно училище, университетът в Чернивци.

На следобедното заседание пръв говори проф. Радослав Катичич от Виенския институт по славистика. Докладът му „Въздействие на съвременната езикова политика върху развитието на славянските езици и славистичните изследвания" постави открито някои деликатни въпроси. Изразът „езикова политика" наистина не звучи добре, но е реалност - каза проф. Катичич. Затова филологическата наука трябва да пази своята независимост. Проблемът продължава да е актуален. Така, каквото и да се говори за единен сърбохърватски език например, той все повече се разглежда като сложно образувание от компоненти, носещи свои отлики. Професорът напомни и за трудностите, изпитани от някои западноевропейски университети при преподаването на македонския. Разумно е - заключи проф. Катичич - да се изчака естественото, наистина продължително, развитие на процесите в един или друг език, защото само те могат да са основа за научни изводи.

Проф. Вернер Лефелд от Гьотингенския университет говори за „Състоянието на езика в Босна". Според него там разликите между народен и литературен език са по-малки, отколкото в Сърбия или в Хърватско. От 1990 г. босненските мюсюлмани настояват езикът им да бъде наричан босненски сърбохърватски. Изводите на проф. Лефелд от проучванията му на съвременната публицистика в Босна е, че в речника на босненските мюсюлмани се наблюдава изтласкване на сръбски форми за сметка на хърватски. Освен това в него присъстват славянски думи, липсващи в сърбохърватските речници. Проф. Герхард Невекловски от университета в Клагенфурт се спря на „Приноса на австрийската славистика за изучаването на хърватските, босненските и сръбските диалекти". Докладът е изграден върху дисертациите в областта на диалектологията, защитени във Виенския университет при Ватрослав Ягич и Милан Решетар.

Докладът на проф. Тодор Бояджиев от Софийския университет беше посветен на „Ватрослав Облак и приносът му за изучаването на българските диалекти". Ученик и последовател на В. Ягич, Облак работи в Грац. Особено голям е приносът му за проучването на македонските говори, предоставил необорими доказателства за старобългарския характер на езика на кирило-методиевските писмени паметници. При това по време, когато панонската теория още има привърженици.

Проф. Борис Успенски (Москва), който преподава понастоящем в университета в Неапол, говори за „Свети Константин-Кирил и сакралната филология". Той нарече Константин-Кирил първия славист. В преводите му е постигнато хармонично равновесие между запазването на гръцките езикови модели и новаторството. Следвайки преводаческите принципи на свети Йероним, Кирил Философ създава в лоното на един славянски език семиотични връзки, които не съществуват в други езици, а това има впоследствие огромно значение за духовния живот на славяните. Проф. Успенски говори и за християнската символика, върху която еизградена глаголицата.

На 3 октомври сутринта заседанието се проведе в една от залите на Института по славистика. Първият доклад, на проф. Стефан Симонек от Словения, беше озаглавен „Между неизразимото и неизказаното: пътувания с влак до Виена като литературен мотив на славянския модернизъм". За Иван Цанкар например австрийската столица е нещо нереално. За разлика от Любляна, също голям град, тя не може да бъде описана. Противопоставени са две семиотични действителности, между които не може да има диалог. Близка за писателя е Виена у Тадеуш Ритнер. За Иван Франко виенското е „неизказуемо". Й. Маха възприема като реална страната Австрия, но като химера нейната столица.

Проф. Александер Флакер от Загребския университет говори за „Виенския калейдоскоп на Мирослав Кърлежа". За хърватина от времето на Дунавската монархия пресичане на граница не е имало. Познати са му били и блясъкът, и нищетата на нейната столица. Картините из Виена са у Кърлежа ту радостни, ту скръбни, описани със симпатия или със сарказъм. Особено внимание обърна проф. Флакер на въздействието върху Кърлежа на фламандската живопис от виенските музеи и най-вече на Брьогел. Писателят е познавал отблизо и музикалния, и театралния живот на столицата, като автор той еживял не само със словесното, но и с всички други изкуства.

Проф. Нина Павлова, германистка от Московския университет, се спря на „Рецепцията на Ото Вайнингер в Русия". Тя подчерта, че възприемането на този толкова спорен автор в една или друга страна зависи от отношението във всяка от тях към еротичното и към жената. Според нея от руските читатели и критика Вайнингер е бил преценяван като по-откровено груб от писатели като Шницлер или Арцибашев. Проф. Павлова се спря специално на интереса на Зинаида Гипиус към Вайнингер.

Проф. Петро Рихло от университета в Чернивци, Украйна, говори за "Виенското в литературния живот на Украйна". Той изреди предпоставките за проникването на „виенското" в Галиция и Буковина по времето, когато те са част ог Австро-Унгария. Очерта дейността във Виена на т.нар. „Барбареум", училище към черквата на украинските униати. Проследени бяха връзките с австрийската столица на изтъкнати украински писатели и учени: Марко Вовчок, Осин Маковей, Марко Черемшина, Филарет Колеса, Иван Крушелницки и др. По време, когато в Русия е забранено издаването на украински книги, в Галиция и Буковина излизат 15 украински периодични издания, в парламента заседават и украинци. Това не значи, че украинската интелигенция е идеализирала Дунавската монархия. Убедително доказателство е творчеството на Франко.

Поради сгъстената програма на симпозиума почти нямаше дискусии. Но мисля, че не бива да пропускам репликата на проф. Аверинцев към доклада на П. Рихло. Проф. Аверинцев каза, че за него е разбираема остротата, с която в Украйна се противопоставят днес отношенията с Русия на тези с Австро-Унгария. Правомерно е да се прави съпоставка - славяните под Турция, Русия или Австро-Унгария. Разликите не са малки, въпреки че потисникът си е всякога потисник. От друга страна, от перспективата на времето сигурно ще можем да видим и доброто, произтекло от взаимното обогатяване на руската и украинската култура. Думите на проф. Аверинцев са съзвучни със стремежа, невинаги лесно осъществим, към преодоляване на противопоставянето на народите.

Проф. Роман Таборски от Варшава бе избрал темата „Полските писатели - Виена - Галиция". Стана дума за пребиваването във Виена, столицата на Хабсбургската империя, на такива световноизвестни полски творци като Крашевски, Сенкевич, Виспянски, Ритер и др. Австрийският мит може да се открие в произведения на Ева Гигант, Алоис Волтан. За Галиция пишат Кушневич, Стрийковски и др.

„Образи предразсъдъци между Изтока и Запада: Русия в очите на чужденците и в собствените й очи" беше темата, разгърната от проф. Ааге Ханзен-Льове от Мюнхенския университет.

Според него наблюдава се, от една страна, обичайна защита на своето, убеденост, че собствената култура е най-добрата. На другия полюс намираме отричане на всичко свое, който можем да наречем Чаадаевски комплекс. Той се проявява в твърдението, че Русия не притежава нищо свое, всичко е плагиат, страната е азиатска и деспотична. Очевидно е, че за мисълта за Русия както в самата нея, така и на Запад, са присъщи крайностите.

Проф. Лудгер Удолф от Дрезден се спря на „Австро-българските културни връзки през 19. и 20. век". Той започна от Петър Парчевич, Петър Богдан и Партений Павлович. На фона на развитието на учебното дело през Възраждането нроф. Удолф се спря по-подробно на издаването на български книги във Виена, свързано с имената на Хр. Г. Данов, Ив. Момчилов, Др. Манчев, Янко Ковачев и др. По-нататък докладчикът се спря на Алековия „Бай Ганьо", на връзките с Виена на Константин Величков, Иван Шишманов, Теодор Траянов, Георги Райчев и Гео Милев.

Тематиката на симпозиума беше особено тясно свързана с периода до 1918 г., т.е. до разпадането на Хабсбургската империя. Тясното съжителство през продължително време в нейните рамки на немскоезично и славянско население е създало връзки и процеси, чието изследване далеч не е приключило. Особен акцент поставя обстоятелството, че в редица славянски страни сега могат да се проучват въпроси, били доскоро табу. По тях тепърва ще се работи и спокойно ще се спори. В новите условия значението на Виена като славистичен център само ще се засилва. Както подчертават в интервю за „Ди Пресе" директорът на Института по славистика проф. Хайнц Миклас и неговата колежка проф. Юлиане Бестерс-Дилгер, днес Виенският институт с неговите повече от 1100 студенти, шестима професори и повече от 50 доценти, асистенти и лектори е навярно най-големият извън славянския свят^[З].

Като дар от Виенския институт трябва да възприемем издаването по случай юбилея на компакт диска „Bulgarica"-та във Виенската печатница на мехитаристите". Авторката, госпожа Петра Моиси, подчертава, че сред издаденото изпъкват списание „Мирозрение" и редица български книги и учебници, най-вече от 60-те години на 19. век. ^[4]

Съвсем доскоро Специализираната библиотека към Института по славистика се намираше в крайно тежки условия. Сътрудниците й работеха в тесни, затрупани с книги помещения, част от фондовете бяха пръснати в книгохранилища на съседни улици. Сега библиотеката разполага с достатъчно място, счудесна читалня. Книгите са достъпни с помощта на азбучен и тематичен каталог. Когато се залових преди време да прегледам „Bulgarica"-та в библиотеката, останах, трябва да призная, с твърде тягостно впечатление. Двете световни войни, а след тях ограничение на средствата, условията, при които се развиваше духовният живот в България след 1944 г., са наложили своя отпечатък. Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий" ще издаде в скоро време тази библиография на „Bulgarica"-та в Специализираната библиотека към Института по славистика към Виенския университет. От нея и от предговора всеки ще може да се убеди колко големи и разностранни са липсите по отношение на българската литература и фолклор. Това важи с особена сила за издаденото през последните десет години. Тъкмо времето, през което, можем спокойно да кажем, с работите на редица свои представители българското литературознание достигна европейско равнище. Затова молбата ми - както към авторите на съвременна българска поезия и проза, така и към учените литературоведи, фолклористи, етнографи, социолози и др., към всеки, който би желал да допринесе за културните, традиционно така плодотворни връзки с Австрия, - е да отдели книги за Специализираната библиотека на Института по славистика. Книгите могат да се оставят в дирекцията на Народната библиотека или в канцеларията на Института за литература при БАН, ул. "Шипченски проход" № 52, блок 17, 7. етаж. Книгите ще бъдат изпратени с любезното съдействие на посолството на Австрия в София. Благодаря на всички, които ще се отзоват. Попълването на библиотеката ще позволи на студенти и преподаватели да задоволят интереса си към България, да включват български материал в сравнителните си изследвания. Надявам се това да допринесе и за появата на повече дипломни работи на български теми.

БЕЛЕЖКИ

1.Мурдаров, Владко.Виенската славистика и българското езикознание 1822-1849-1918. Пловдив, 1999. [обратно]

2. Любомир Милетич до Ватрослав Ягич. Писма 1896-1914. Съставителство, превод от хърватски, уводна статия, обяснителни бележки Румяна Божинова. С., 1996. [обратно]

3. 150 Jahre Slawistik: Oesterreich-Ungarn, Wien und die Slawischen Sprachen. Zum Jubilaeum des Slawistik-Instituts der Uni Wien, in: Die Presse, Dienstag, 28 September, 1999, S. 10. [обратно]

4. Виж също: Heinz Miklas. Eine Wiener Schule der Slawistik? in: Slawistik an der Universitat Wien 1849-1999, S. 3-13; Juliane Besters-Dulger. Das Institut fuer Slawistik heute. Ibid. S. 27-42; Radoslaw Katicic. Die Wiener Slawistik an der Schwelle zum dretten Jahrtausend. Ibid. S.43-51. [обратно]

© Лиляна Минкова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2000, № 5
© Електронно списание LiterNet, 30.07.2001, № 7 (20)

Други публикации:
Български език и литература, 2000, № 5.