КОНСТАНТИН ПЕТКОВИЧ - ЕДИН НЕПОЗНАТ?

Лиляна Минкова

web

Вниманието на изследователите на Българското възраждане си остава привлечено най-често от изтъкнатите негови дейци. Все още са в сянка много други, които заслужават да заемат подобаващото им място. За онези, които са учили и живели по-продължително време в Русия, откриваме все нови сведения в руските архиви и библиотеки. Което значи, че ще можем да научим още много за тях.

Един от тези възрожденци е Константин Димитров Петкович (1824-1898). Опитвам се да допринеса за неговата биография, като се опирам на непубликувани писма на Захари Княжески до негови влиятелни петербургски познати, на запазените в Руския исторически музей (Государственный Исторический Музей) в Москва близо 80 писма на Петкович до протойерей Михаил Фьодорович Раевски и на излезли в Санктпетербург две студии на Петкович: "Исторический очерк Сербской православной общины в Рагузе" от 1859 г. и "Черногория и Черногорцы" от 1877 г. Сигурна съм, че в руските архиви има и други, неизвестни, свързани с Петкович писма и документи. Не разполагаме и с всички негови публикации в руския печат. В нашите библиотеки не можем да намерим написаното за него от 19. век до наши дни в македонския, хърватския, словенския, черногорския печат. Тъй че предстои, несъмнено, още не малко работа.

Константин Димитров (в Русия Дмитриев) Петкович е роден през 1824 г. в Башино село, Велешко. Как е стигнал до Русия, не знаем, но в Одеса той завършва като отличен ученик Ришельовския лицей. Можем спокойно да кажем, че в Санктпетербургския университет постъпва благодарение на упоритите усилия на Захари Княжески.

Княжески живее в Петербург повече от година - от 20 януари 1846 г. с малки прекъсвания до март 1848 г. В писмо до Михаил Петрович Погодин от 4 юни 1847 г. той изрежда в 18 точки какво е успял да направи за родината си. На първо място слага извоюваните стипендии за български младежи. И за Санктпетербургския университет му е обещана една държавна стипендия (Письма к Погодину... 1880: 709-712). През пролетта на 1848 г. на път за Одеса Княжески остава няколко седмици в Москва. Много по-рано, може би още докато е учил в духовната семинария, той се е запознал с Константин Петкович. Сега решава, че току-що завършилият лицея младеж е много подходящ кандидат за обещаното място в Петербургския университет. Не мисли, че поема риск, когато пише на Константин да дойде в Москва и когато го изпраща в столицата. Княжески е разговарял там с попечителя на Петербургския учебен окръг Мусин-Пушкин (става дума не за известния откривател на "Слово о полку Игореве", а за друг член на рода, известен със злоупотреби, заради които е уволнен и заточен.) Та този Мусин-Пушкин го уверил, че Петкович ще бъде приет като стипендиант. В Москва Княжески разбира, че попечителят се е отказал от думите си. Налага му се да се обърне към влиятелни хора с молба да се застъпят за Петкович.

На 29 юли Княжески пише от Москва на Пьотър Александрович Плетньов. Препоръчва му горещо Петкович, който ще му донесе писмото. От Одеса са съобщили на Княжески, че Петкович е издържал много добре изпитите, а Ришельовският лицей е изпратил в столицата дипломата на младежа и всички останали необходими документи. Княжески моли Плетньов да помогне Петкович да получи стипендия и подслон в университеското общежитие. "Знаете, че България е много бедна - продължава Княжески, - аз почти докрай се охарчих и нямам възможност да му плащам наема, докато получи стипендия" (Унджиева 1962: 165).

В следващо писмо до Плетньов, вече от Одеса, Княжески обяснява, че след разговора си с Мусин-Пушкин е смятал въпроса за Петкович за решен. Затова се решил да изпрати младежа толкова далеч и да му плати пътя. Но дори да се е получило недоразумение "...нима между двестата студенти - стипендианти - предполага Княжески - не ще може да бъде приет и един беден българин - за полза на забравената и изоставена България?". Плетньов, не ще и дума, може да помогне, защото неговото име "е навсякъде и за всекиго свято" (Унджиева 1962: 165-166).

Същия ден, 29 юли, Княжески пише и на Измаил Иванович Срезневски, който ръководи катедрата по славистика в Петербургския университет: "Изпращам ви в университета подателя на това писмо, млад и много усърден българин Константин Димитриев. Най-покорно ви моля да благоволите да го наставлявате със съветите си, аз бих искал той да следва камералния факултет, който изглежда да е необходим сега на България" (Архив на Руската...-А).

Практичният Княжески искал Петкович да стане специалист по финанси и търговия, но явно не е възразил и когато той записал филология.

Отново на 29 юли Княжески се обръща и към академик Арист Аристович Куник с още по-смела молба: "...моля ви да се погрижите за този мой българин и да го настаните у вас - пише той, - а щом го приемат в университета, наредете му през свободното си време да се отбива у вас и го обучете на някои умения, та да стане добър наставник за България" (Архив на Руската...-Б).

За да е по-сигурен, Княжески пише и на Пьотър Спиридонович Билярски. И него моли да приеме Петкович "в дома си за няколко дни, докато го настанят в университета". Понеже не е сигурен дали Куник е в Петербург (а той наистина по това време е в Германия), се обръща към Билярски с настояването да помага на младежа с каквото може (Истрин 1906: 162-163).

На 21 ноември 1847 г. Княжески пише отново, вече спокоен, на Плетньов. Благодари му, че се грижи, сега е казал "за моя племенник". Моли, ако младежът не бъде настанен в университетското общежитие, да му намери уроци, за да може да си плаща наема (Унджиева 1962: 165-166).

Княжески е знаел добре кой кой е в руската столица и към кого да отправи своите молби. Изпълнил ги е, по всяка вероятност, Плетньов. Известен като литературен критик, той е високо ценен и като педагог, комуто в двореца е доверено обучението на княгини. Съвременниците пишат за него като за човек отзивчив и безкрайно добър. От 1839 до 1861 г. Плетньов е несменяем ректор на Санктпетербургския университет и навярно не му е било трудно да приеме българина като стипендиант.

Константин Петкович става един от най-добрите студенти на Измаил Срезневски. Това е било известно и на професора по славистика в Казанския университет Виктор Иванович Григорович. От 1849 г. Григорович преподава известно време в Московския университет на мястото на изпадналия в немилост Осип Максимович Бодянски. Може би там Григорович се е запознал с чиновника от митницата в Рени, българина Добри Ганчев. Помолил го е да му прати български названия за предмети от бита. Ганчев го направил с посредничеството на Петкович, когото познавал, предполагаме, от Одеса. Младежът препратил на Григорович записаното от Ганчев. В писмо от Петербург от 13 март 1850 г. студентът уверява казанския професор, че е раздал на посочените лица изпратените му екземпляри от Григоровичевия "Очерк путешествия по Европейской Турции" (Ръкописен отдел...-А).

В архива на Григорович е запазена черновата на отговора му до Петкович. Според професора съобщеното от Ганчев е недостоверно. "Колко жалко, че не мога лично поне две седмици да общувам с вас - пише Григорович. - Тогава не с писмо, а с жива съпричастност за много неща щях да ви питам и да си изясня което не ми е ясно. Старата България, вашата прародина, е сякаш отвъд Лета, и тя не само е забравила, но и ни кара да забравим новата България" (Ръкописен отдел...-Б). Думите са характерни за руски славист, който се занимава най-вече с паметници на старобългарската книжнина, но изпитва остра нужда от книги, по които да изучава и съвременния български. Изказаното съжаление, че не може да поработи с Петкович, е чудесно свидетелство, че още като студент той вече е с име на добър филолог.

Новобългарският език занимава и Срезневски. За усилията му да състави българско-руски речник и за помощта, която му оказва Петкович, съдим изцяло от изследването на Григорий Купреянович Венедиктов "И. И. Срезневский и начало болгарской лексикографии" (Венедиков: 46-74). Руският славист е съзнавал колко голяма пречка е липсата на какъвто и да било речник на съвременния български. А той, освен всичко друго, би допринесъл много за решаването на още спорния тогава въпрос за народностната принадлежност на старобългарския. Материал за речника Срезневски започва да събира още при първото си пътуване из славянските земи.

Княжески, който знае за замисъла на професора, в писмата си често го пита кога ще е готов речникът. На 21 октомври 1848 г. Срезневски пише на Григорович: "От време на време се занимавам и с българското наречие. У дома често идва пристигналият тук архимандрит от Рилския манастир. Той и студентът Дмитриев ми дадоха възможност да увелича речниковия си запас и той нарасна почти двойно. Да имах повече време, щеше още повече да набъбне" (Переписка 1937: 43). Архимандритът е Стафан Ковачевич.

На 24 декември 1849 г. Срезневски представя на Второто отделение на Академията на науките "Записка о болгарском языке и о болгарском переводе Краледворской рукописи, исполненном студентом Дмитриевым". В нея се казва, че се надява да представи скоро своя "Опит за български речник с граматически увод"¹. Срезневски не завършва работата си над речника, но насърчава Петкович да състави малък речник, който се пази в архива на професора. Речникът е записан в тетрадка, на чиято заглавна страница четем: "Словарь болгаро-русский. Составленный болгарином Константином Д. Петковичем. С. Петербург, 12 октября" (Спасов 1977: 143-160). Петкович подготвя по-късно и два речника - чешко-български и българско-руски, към преведените от него "Краледворски ръкопис" и "Съдът на Любуша", издадени от Вацлав Ханка. В писмо на Срезневски до Ханка е казано: "Един от моите студенти, Дмитриев, българин родом, преведе по мое настояване на български език "Краледворския ръкопис" и "Съда на Любуша", прилагайки увод и речник. Сега той съставя към това издание речник на неясните за русин български думи. Аз ще издам тази книжка и ще ви я пратя". Срезневски добавя, че е готов да редактира книжката, още повече, "...че този труд на Дмитриев като мой студент в университета е започнат и завършен под мое ръководство" (Францев 1905: 1054). Срезневски не издава ръкописа и едва през 1852 г. публикува само превода на "Съда на Любуша", но без речник.

Княжески препоръчва на своите петербургски познати Петкович като млад българин. Като студент на Срезневски Петкович помага на професора си за съставянето на руско-български речник. За Срезневски младежът е носител, разбира се, не на друг, а на този славянски език

Още като студент Петкович пише и обширна студия за "Сватбените обичаи на македонските българи" (Свадбеные обычаи...). Срезневски е известен фолклорист и е съвсем естествено да насърчи своя студент българин да напише курсова работа за сватбените обичаи в своя край. Работата на Петкович се отличава със строго придържане към фактите, с безпогрешен усет при подбора на песните. Тя не носи патриотично-романтичния дух, присъщ на много фолклорни изследвания от онова време. Студията на Петкович не е изгубила значението си като съдържаща интересни варианти на песни и като факт от ранната история на българската фолклористика (Минкова 1980: 52-68).

През 1852 г. Константин Петкович предприема продължително пътуване из славянските земи. Близко до ума е, че иска да последва примера на първите руски слависти - Прейс, Бодянски, Срезневски и Григорович, и да се подготви за научно поприще. Това потвърждава и публикуването на две негови писма до хърватския писател Мирко Богович. Поместени са в бр. 37 от 1852 г. на загребското списание "Невен". Към първото Богович дава следната бележка: "Наскоро имахме удоволствието да се запознаем и сприятелим с този славянски добролюб, който пътува от месеци из разни славянски страни, за да се запознае със своите братя от север и юг. Той смята, като завърши пътуването си, да се посвети на славянската наука и книжевност" (Спасов 1971:22). За да не се връщаме към тях, ще приведем тук съдържанието на двете писма до Богович. Първото е от 29 август, от Грац. Петкович споделя чудесните си впечатления от престоя си в Загреб. Вечерта на 25 август той е бил с Кукулевич-Сакцински на разходка из стария град, после на забава в "Народна дворана". Във второто писмо Петкович описва втория ден от пребиваването си в Грац. Тук го посетил литераторът Радослав Разлаг - известен привърженик на илиризма и славянофил. Заедно посетили музея Йоханеум, Грацкия университет и "Славянска дружба". В Любляна всички виждат в лицето на Петкович ерудиран и достоен за внимание млад българин.

Да се върнем към първите дни от пътешествието на Петкович. Отначало негов спътник е Натанаил Зографски (по-късно митрополит Ловчански и Пловдивски). През Карловци, Белград и Пеща двамата пристигат във Виена.

През целия си живот Петкович се е стремил да допринесе за взаимното опознаване на славянските народи. Така след престоя си в сръбската столица той пише "Очерки Белграда", които излизат през 1853 г. в авторитетния "Журнал Министерства Народного Просвещения". Чешкият славист Зденек Урбан анализира работата на Петкович в статията си "K otázce významu díla K. D. Petkoviče" (Спасов 1971: 26). Урбан подчертава, че авторът е искал преди всичко да даде сведения за града - стар и нов, за неговите жители с техния поминък, облекло и нрави, за учебните заведения в сръбската столица. Наблегнал е на нейния пъстър етнически състав, разговарял е с мнозина свои съотечественици гурбетчии, най-често градинари, трудолюбиви и уважавани хора.

През 1852 г. във Виена Натанаил и Петкович се срещат с Франц Миклошич и Вук Караджич. Както винаги, Петкович проявява внимание към всичко свързано с България. Сега се залавя да преведе на руски труда на Миклошич "Фонетика на българския език" ("Lautlehre der Bulgarischen Sprache") (Urban 1987: 7-15).

В писмо от Землин Петкович разказва как с Натанаил обиколили всички манастири във Фрушка гора. Там двамата се разделят, Натанаил продължава за Влашко, а Петкович за Загреб. За престоя в Грац вече бе казано. Оттам Петкович отива в Любляна, където разговаря с Янез Бляйвайс, уредника на списание "Новици" ("Novici") и със словенския писател Миха Костелиц. Петкович отива и в Турноград, за да посети писателката Йосипина Урбанчич-Турнограйска и да Ј благодари за нейната повест за цар Борис I. (В превод на Петкович тя излиза в Цариград през 1853 г. - "Борис, първи християнски цар на българити. Побългарена историйска приказка, писана по словенски от Йосифина Турноградска". Петкович неслучайно е добавил в заглавието думите "на българити".

През Загреб Петкович стига до Атина и Света гора. Там остава близо два месеца, до 26 ноември и, както пише Йордан Иванов, "Той е първият български филолог, който работи научно със славянските ръкописи в Света гора в 1852 г. и печата своя труд в изданията на Руската академия на науките" (Петкович 1852: 29-48). Заради войната на Турция с Черна гора Петкович не може да си отиде в България и остава по-дълго в Цариград. От престоя си там е доволен, защото успява да публикува в "Цариградски вестник" няколко свои работи: в бр. 119 от 2 май 1853 г. - "Свята гора", а в бр. 122 на същия вестник "Зограф, българска обител на Свята гора", в бр. 136 от 29 август 1853 г. помества свой отзив за списанието на Радослав Разлаг "Зора югословенска". Малко по-рано, в бр. 129 от 1 август 1853 г., излиза стихотворението на Петкович "Момина клетва". Под заглавие "Българска девойка и нейзина клетва" то вече се е появило в "Зора югославянска" на Разлаг с дата 28-30 август 1852 г. Между двата варианта има известни разлики.

Петкович е автор и на стихотворението "Български воин", написано в Букурещ на 12. III. 1854 г. и публикувано от Безсонов в "Болгарские песни...", вып. II, с. 118-123. За "Български воин" Борис Йоцов казва: "Това стихотворение, едно от най-дългите до Кримската война, в 24 четиристишни строфи изразява изцяло духа на своето време. То има политическа насока - да се използват разиграващите се събития от българския народ за постигане на мечтата за освобождение. Неговият дух е колкото патриотичен, толкова и революционен - авторът подканя своите сънародници към въоръжено въстание за благото на родината" (Иванов 1970:83, 489).

Наближава Кримската война и Петкович е насочен към военната дипломатическа канцелария в Кишинев.

След войната Константин Петкович става руски консул в Рагуза (Дубровник). Оттам пише редовно на протойерей Михаил Фьодорович Раевски. Няколко думи за Раевски.

М. Ф. Раевски (1811-1884) е от 1842 г. до края на дните си настоятел на църквата при руското посолство във Виена. Немски и френски той знае от ученик. В столицата на Австро-Унгария научава много добре езиците на славянските народи в империята и води обширна кореспонденция с дейци на тяхното Възраждане. По убеждения Раевски е консерватор, но по време и след революциите от 1848 г. проявява разбиране за водачите реформатори. Раевски е в непрекъсната връзка с Комитета на трите видни руски дами: княгиня Т. В. Василчикова, графиня Н. Д. Протасова и графиня А. Д. Блудова, които събират и изпращат помощи за православните църкви и манастири в много славянски страни. Често с посредничеството на Раевски с тях ще е във връзка и К. Петкович. Най-вече с Антонина Блудова, в чийто дом в Петербург е бил винаги радушно приет. От Виена Раевски се обръща и към Славянските благотворителни комитети (Московския, Петербургския и Киевския), които подкрепят не само църкви и манастири, но и училища, вестници, театри, представители на славянските национални движения. Ще изредим в азбучен ред само някои от дейците, писали на Раевски: В. Богишич, Я. Вацлик, Д. Даничич, В. Караджич, П. Негош, И. Кукулевич-Сакцински, Д. Медакович, Ф. Миклошич, А. Патера, Ф. Рачки, В. Ханка, П. Шафарик, Л. Щур, В. Ягич. Писмата на десетки кореспонденти до Раевски, по-точно онези от тях, които според издателите - В. Матула и И. Чуркина - са най-ценни, са публикувани във внушителния том "Зарубежные славяне и Россия. Документы архива М. Ф. Раевского 40-80 годы ХIХ века", Москва 1975 г. Издаденото тук е взето от големия архив на Раевски в Отдела за писмени извори на Руския исторически музей (по-нататък ОПИ ГИМ), фонд 347.

От Константин Петкович са включени пет писма (от общо 78), от Сава Филаретов две (от общо пет). В различни руски архиви намерих писма до Раевски и от Спиридон Палаузов, Тодор Минков.
Първите писма на Петкович до Раевски са още от 1852 г., от пътуванията му из славянските страни. Тяхното съдържание вече бе изложено по-горе.

В Рагуза (Дубровник) Петкович пристига на 19 май 1857 г. Писмата до Раевски ни дават възможност да проследим отначало докрай дейността на Петкович като консул. От самото начало се набелязват две насоки за предстояща работа. Първата е противопоставяне на австрийската политика на налагане на католицизма. Защото католиците гледат на православните като на схизматици и смятат за свой дълг да ги приобщават към своето вероизповедание. Православният свещеник отец Николай не смее да поздрави Петкович на улицата, консулът знае, че непрекъснато го следят. Въпреки това той помага години наред на православната църква и духовенство в Рагуза. В много от неговите писма става дума за получени от Русия помощи за църкви и манастири в редица села и градове на Далмация, Черна гора и Албания: за Йошице, Зара, Катаро, Дечани, Пераст, Верлика, Будва, Шибеник, Цетина, Скутари и т.н. Раздадени са парични средства, икони, кръстове, евангелия и други богослужебни книги, утвар и облачения. За получените пари и вещи Петкович редовно изпраща разписки.

Някои писма добавят съществени моменти към биографията на К. Петкович.

На 10/22 юли 1860 г. той споделя с Раевски: "Ще моля да ми бъде разрешен отпуск в Петербург, за да се видя с брат си, а тогава, надявам се, ще имам удоволствието да поживея по-дълго с вас във Виена" (Писмо до Раевски...).

На 19/31 януари 1865 г. му пише: "Относно моята годеница, ще ви моля да се погрижите сериозно и да ми обадите как вървят нещата, за да се съобразя с тях. Мисля, че вече достатъчно дълго чаках да изпълните обещанието си и справедливостта изисква да направите нещо. Ако се появи сериозна възможност надеждата ми да се осъществи, бих могъл, с божията помощ, да дойда във Виена и да се представя на новия началник" (Писмо от Рагуза...-А). Изглежда бракът на Петкович е бил уреден с помощта на Раевски.

През декември 1866 г. Петкович предава на Раевски поздрави от жена си. За съжаление не научаваме името на неговата съпруга.

На 19/31 януари 1867 г., след пребиваване в Петербург, Петкович пише на Раевски:

"Бог благослови брака ми, като ме дари със син (на 18 юли миналата година) и съм виновен пред вас, че не споделих още тогава нашата семейна радост, но бях сигурен, че сте могъл да я научите от посолството" (Писмо от Рагуза-Б).

От пролетта на 1859 г. Петкович участва в международната комисия, която прокарва границата между Черна гора и съседните турски области.

От 1862 г. консулът започва да се оплаква от здравето си, подкопано от честите пътувания из Черногорието. На 1/13 април обяснява: "Ето че станаха вече пет години, откакто седя тук, а който е бивал поне веднъж в Черна гора, ще разбере колко здраве са ми стрували многобройните пътувания в този планински край без пътища, по всяко време на годината, под отвратителен дъжд и при сняг до колене" (Писмо от Рагуза-В). Минават още пет години, преди за дубровнишкия консул да се появи възможност за преместване. На 19/31 януари 1867 г. той е вече почти отчаян:

"Да се заседява човек на едно място си е поначало нещо лошо, та можете да си представите какво ми е на мене тук, където се подвизавам вече десета година, и то в такива бурни и тревожни времена. Както знаете, службата в тукашното консулство не прилича на службата в другите наши консулства: другите консули консулстват, като си седят преспокойно вкъщи и не се отдалечават от резиденцията си, а аз трябва да пътувам често до Черна гора и в пек, а зиме в сняг, което допринесе не малко за влошаването на здравето ми. Не искам сам да се хваля, но мога по съвест да кажа, че изпълнявах тази трудна служба 10 години с усърдие и самоотвержено и имах щастието да получавам благодарност не само от моето началство, но и лично от самия император, комуто бях представен през 1863 година" (Писмо от Рагуза-Г: 357-358).

Консулът наистина е работил безукорно и резултатно. По време на неговото пребиваване в Рагуза отношенията между републиката и Русия сериозно се подобряват, а френското влияние е преодоляно.

Петкович дълго се надява да бъде преместен в Корфу. Но научава с горчивина, че там е изпратен Карцев. За него със сигурност са се застъпили влиятелни дядо или баба - убеден е Петкович. Себе си той с основание смята за по-подходящ, защото, както мнозина българи тогава, знае гръцки и е в течение на онова, на което Корфу трябва да бъде център. Карцев идвал от Йерусалим и не познавал нито гърците, нито славяните, с които му предстояло да работи.

Колко добре познава Петкович миналото и настоящето на Рагуза научаваме от неговия "Исторический очерк Сербской православной общины в Рагузе". Той излиза в бр. 111 на списание "Русская Беседа" от 1859 г. (Петкович 1859: 1-20). Авторът проследява историята на републиката от 7. век до съвременността. Благоприятно разположена, с търговия и мореплаване, тя ставала все по-богата, присъединявала все повече селища и острови. Населението било отначало православно, имало много църкви и манастири. Прочут бил на остров Млета манастирът с храм на Богородица. Но след време той бил завладян от католическия францискански орден. Подкрепян от Австрия, католицизмът се разпространявал все повече. Дори избягалите от турците сърби се виждали принудени да се откажат от православието. Но през втората половина на 18. век положението се променило. Още при първата война с Турция на Екатерина II, след победата при Чесма, руският флот се появява пред Рагуза и граф Орлов кара републиката да подпише конвенция, с която се дава свобода на православието и се приема присъствието на руски консул. Първият консул е граф Джика, вторият Фонтон. Предшественик на Петкович е П. Н. Стремоухов. Към края на консулството на Петкович православните имали вече двама свещеници - парох и капелан. Вторият обучавал децата на четене и писане, аритметика, закон божи, църковно пеене, на началата на историята и географията. В училището имало 42 деца, от които 9 момичета. Въпреки всички усилия още не бил съграден нов православен храм в самия град. Очеркът на Петкович потвърждава, наред с писмата му до Раевски, в какви насоки са били осъществявани дългогодишните му усилия в подкрепа на православното население в Рагуза.

Константин Петкович получава назначение в Бейрут. Като равносметка на дългогодишната си работа той публикува сега очерка "Черногория и Черногорцы" (Петкович 1877). Тази работа на Петкович е изключително явление сред написаното за Рагуза в течение на няколко десетилетия. Руският консул е обходил страната надлъж и нашир, той познава там всяка педя земя. В разделите "Повърхност", "Планини", "Реки и езера" е описал подробно всяка черногорска нахия (област, край) с обитаващите я родове. По-нататък е изредил какво произвеждат черногорските селяни и какво са принудени да купуват от близки и далечни страни. Подчертал е, че те не са вещи в търговията и австрийците им продават скъпо, а купуват от тях евтино. Очеркът е пропит от симпатия и уважение към този малък, но толкова храбър народ, успявал да отстоява векове наред жертвоготовно своята свобода. В "Етнографски очерк на населението" Петкович обяснява, че хората в тази планинска страна живеят скромно, но ценят повече от всичко храбростта и оръжието, с което я бранят. Презират страхливците и правят живота им сред тях невъзможен. Глава ХII е посветена на "Образованието и учебните заведения". Петкович се радва, че през последните десет години, при княз Даниил и неговия приемник княз Николай, вече се полагат сериозни грижи за разпространение на просветата. Очеркът е всеобхватен и не пропуска нито една страна от живота на черногореца, било то в миналото или в настоящето. За своя труд авторът заслужава благодарността както на черногорците, така и на русите, всъщност на онези хора във всяка славянска страна, които искат да научат повече за другите славянски народи. Очеркът на Петкович не е бил познат и си остава непознат за българския читател. Въпреки че са изминали не малко години, ще е добре той да бъде преведен и публикуван. Защото е немаловажен факт в историята на българско-черногорските политически и културни връзки. Непознати за нас са останали и други публикувани в Русия статии и очерки на Петкович. Крайно време е да положим повече усилия и да съберем както от руските архиви, така и от руските списания и вестници всичко написано от него и всичко казано за него. Когато това бъде направено, ще може да се напише книга за този всестранно надарен и високообразован българин, с когото можем да се гордеем.

БЕЛЕЖКИ

1. Венедиктов дава този цитат по копие от протокола от заседанието на Второто отделение на АН, което се пази в ЦГАЛИ (Центральный Государственный Архив Литературы и Искусства - Москва), фонд 436, оп. 1, арх. ед. 773. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Архив на Руската... - А: Архив на Руската академия на науките, фонд 216, оп. 5, № 298.

Архив на Руската... - Б: Архив на Руската академия на науките, фонд 95, оп. 2, № 418, л. 1-2.

Венедиктов: Венедиктов, Г. К., И. И. Срезневский и начало болгарской лексикографии. // Ученые записки Тартуского государственного университета, № 537. Из истории славяноведения в России. Труды по русской и славянской филологии.

Иванов 1970: Иванов, Й. Български старини в Македония. София, ХIII.

Истрин 1906: Истрин, В. М. Письма к акад. И. С. Билярскому, хранящиеся в имп. Новороссийском университете. Одесса.

Минкова 1980: Минкова, Л. Константин Петкович и неговата студия за сватбените обичаи на македонските българи. // Български фолклор, 3.

Переписка... 1937: Переписка Срезневского с Григоровичем. // Списание на Българската академия на науките, № 54.

Петкович 1852: Петкович, К. Фонетика болгарского наречия, статья Миклошича. // Журнал Министерства Народного Просвещения, часть LXXVI, окт.-дек. СПб.

Петкович 1859: Петкович, К. Исторический очерк Сербской православной общины в Рагузе. // Русская Беседа, № 111.

Петкович 1877: Петкович, К. Черногория и Черногорцы. Очерки. // Восточный сборник, № 6.

Писмо до Раевски...: Писмо до Раевски от Рагуза от 10/22 юли 1860. Отдел письменных источников Государственного Исторического Музея. Москва, фонд 347, арх. ед. 58.

Писмо от Рагуза - А: Писмо от Рагуза от 19/31 януари 1865 г.

Писмо от Рагуза - Б: Писмо от Рагуза от 19/31 януари 1867 г.

Писмо от Рагуза - В: Писмо от Рагуза от 1/13 април 1862 г.

Писмо от Рагуза - Г: Писмо от Рагуза от 4/16 март 1869 г. Публикувано в "Зарубежные славяне и Россия. Документы архива М. Ф. Раевского". Москва, 1975, писмо № 333.

Письма к Погодину 1880: Письма к Погодину из славянских земель (1835-1861), вып. III. Москва.

Ръкописен отдел... - А: Ръкописен отдел на Руската държавна библиотека - Москва, фонд 86, папка 1, № 54.

Ръкописен отдел... - Б: Ръкописен отдел на Руската държавна библиотека - Москва, фонд 86, папка 1, № 16.

Свадбеные обычаи...: Свадбеные обычаи македонских болгар. Ръкописен отдел на Архива на Руската академия на науките, фонд 216, оп. 3, № 508.

Спасов 1971: Спасов, Ал. Престоjот на Константин Петкович во Хрватска и Словениjа во 1852 година. - Спасов, Ал. Нашето припознаванье. Скопиjе.

Спасов 1977: Спасов, Ал. Речник на Константин Петкович от 1848 година. // Годишен зборник на Филолошкиот факултет на Универзитет "Кирил и Методи" во Скопиjе, кн. 3.

Унджиева 1962: Унджиева, Цв. Документи по Българското възраждане в съветските архиви. // Известия на Института за литература, кн. ХII.

Францев 1905: Францев, В. А. Письма к Вячеславу Ганке из славянских земель, Варшава.

Urban 1987: Urban, Z. K otazce vyznamu dila K. D. Petkovice. // Acta Universitatis Carolinae - Philologica 2-3.

© Лиляна Минкова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2009, № 3
© Електронно списание LiterNet, 19.09.2009, № 9 (118)

Други публикации:
Български език и литература, 2009, № 3.