Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЛИТЕРАТУРНОТО ОБРАЗОВАНИЕ И ПРОБНИЯТ ЗРЕЛОСТЕН ИЗПИТ - МЕЖДУ ОЧАКВАНОТО И "ЯВЕНОТО"

Людмила Берковска

web

Резултатите от пробния зрелостен изпит са известни. В МОН е представен статистически анализ на данните. Отговорите на най-важния въпрос - "Каква информация носи изпитната оценка?" - се търсят "през" факторите за нейното формиране1. Избраният изследователски модел навярно е адекватен спрямо обекта на статистиката, но е безотносителен към образователната парадигма. Тук намира своите основания настоящето изложение. В смисловото поле, очертано от релацията очаквано - явено, ще бъдат интерпретирани получените резултати. Избираме за отправна точка на коментара слабите и отличните оценки, защото те не само "означават" най-ниското и най-високото равнище в "очакваното", но и защото са (статистически) значими величини на "явеното". Двойките са най-висок процент (54,07%), а шестиците - най-нисък (0,68%).

 

КАКВО ОЗНАЧАВАТ ДВОЙКИТЕ?

Концепцията за зрелостния изпит (учебно съдържание, изпитен жанр, оценявани сфери на компетентност) се основава на Държавните образователни изисквания (ДОИ) и учебните програми (УП). Именно те задават и очертават "очакваното". Ето някои от техните изисквания:

Ученикът:

- притежава диференцирани знания за своята национална и културна идентичност;

- притежава системни знания за строежа и функционирането на художествената творба, умее свободно да навлиза в изучаваните произведения и си служи непротиворечиво със специфична литературна терминология;

- ситуира изучаваната литературна творба в породилата я културна система и я анализира в съответствие с присъщата й културна и художествена норма;

- извлича художествения смисъл на конкретно литературно произведение във връзка с неговото място в творчеството на писателя;

- владее структурата на литературноинтерпретативното съчинение и техники за неговото изграждане.

Пробната матура показва, че 54,07 % от явилите се ученици не покриват ДОИ. Изпитните им резултати са под равнището на "очакваното". Съотнесени с конкретните критерии за оценка на литературноинтерпретативно съчинение,2 двойките означават:

- слаба езикова компетентност, т.е. напълно неовладяна правописна, пунктуационна и граматична норма; неумение да се изгражда формално и съдържателно интерпретативен текст;

- слаба литературна компетентност. Ученикът:

- не разбира условния характер на художествената литература;

- не познава основни характеристики на литературни жанрове3;

- не познава основните структурни и композиционни елементи на литературния текст;

- не разпознава тропите и фигурите на езика;

- не се ориентира в спецификата на поставената задача4; не може да интерпретира художествен текст;

- не познава основни автори, творби и факти от българската литературна история5;

- слаба социокултурна и литературна компетентност - не се разбира връзката между литературния текст и културния контекст.

 

ВЪЗМОЖНИ ПОСОКИ ЗА ОБЯСНЕНИЕ НА ДРАСТИЧНОТО РАЗМИНАВАНЕ МЕЖДУ "ОЧАКВАНО" И "ЯВЕНО"

1. ДОИ и УП манифестират образователна реформа, без да се основават на предварителни диагностични и прогностични проучвания. Те неизменно визират ученика, вменяват му задължения, изискват, очакват, но не познават, респективно не се съобразяват с неговите възрастови особености - действителни интелектуални възможности, читателски очаквания и желания, потребности и нагласи. Институционално моделираният образ на ученика е различен от "явения" в изпитните текстове. Поражда се въпрос за адекватността на ДОИ и УП. Имат ли реален адресат? Не са ли утопични спрямо настоящия момент?

2. Липсва отчетлива граница между "средното" и "високото"6 литературно образование и учебните програми с лекота придърпват проблемно-тематични полета от университетски дисциплини. Допустимо ли е един методически проект за литературно образование да пренебрегне важни дидактически принципи - системност, достъпност7.

3. В учебниците по литература е нарушен, с оглед на "очакваното", балансът между литературноисторическите и литературнотеоретичните знания. Превес има литературната история, а изпитната задача изисква солидни и стабилни теоретични знания.

4. Учебниците за 11. клас представят творчеството на българските писатели панорамно8, а от учениците се очаква да интерпретират конкретен художествен текст.

5. Речниковата дефиниция на понятието интерпретация, ключово в проекта за матурата, се извежда още в осми клас9. В нито един учебник за 11. клас обаче10 не може да се открие урочна статия за същността на интерпретацията11, за целта и смисъла на интерпретативната дейност и връзката й с разбирането (на Другия, но и на себе си); не се предлага методически адаптиран дейностен интерпретативен модел. Основателно ли е тогава изискването/очакването учениците да владеят и да прилагат при решаването на изследователска задача различни интерпретативни техники?

6. Интерпретацията е онагледена във всички учебници по литература, но акцентът е поставен върху проблемите, мотивите, образите. Обяснението (в смисъла, който Рикьор му придава)12 почти е елиминирано. Жанровите конвенции също рядко се изясняват и използват като инструмент на тълкуването. Така учениците са лишени от възможността да постигнат очакваната от тях литературна компетентност, която специално се оценява на зрелостния изпит.

7. Образованието е институционализиран път за предаване на знания и умения с цел успешна реализация на младия човек в динамичната социокултурна реалност. Преобладаващият процент двойки на пробната матура проблематизира самата "слученост" на литературното образование. Проявените на пробния зрелостен изпит знания са неинтериоризирани (не-усвоени, не-свои). Ето защо тези знания не биха могли да формират нито личностната идентичност на ученика, нито културната, нито националната. Учебното съдържание е механично запомнено и се възпроизвежда силно редуцирано. Така могат да се обяснят многобройните незавършени интерпретативни съчинения, прекъснати почти в началото им. Репродуктивното знание не засяга ценностните ориентации и личната мотивация, не може да се "прилага", не задава поведенчески модел13. То е проблем на паметта, лесно се свързва с безотговорността. За 54% от учениците Ботевият текст е непроницаем, "заключен" и те остават безмълвни пред него, без отговор за "питането" в изследователската задача. Умението да се общува с художествена творба, пожелано и очаквано от ДОИ, е непостигнато. Литературната образованост, чийто същностен компонент е то, - също. Ученикът е все още обект на обучението, а не субект в литературнообразователния процес.

 

ЗА КАКВО ГОВОРЯТ ШЕСТИЦИТЕ?

На другия полюс стоят отличните писмени работи. Техният процент е само 0,68. Шестиците14 са валидни в контекста на общите резултати. Тук очакваме дълбоко усвоено знание, вътрешно моделирано и продуктивно конструирано. Превърнато в "собствено" притежание, то е основа на умението. Очакваме прилагане на "система от поведенчески актове за реализиране на изследователската цел с висока степен на ефективност"15. Очакваме пълно покриване на изпитните критерии и на самите ДОИ.

Да проверим очакването. Коментарът се основава на шест интерпретативни съчинения от пробната матура, получили отлична оценка в интервала 5,81-5,94. Публикуваме ги в автентичния им вид, без съкращение и без редакция на грешките (правописни, пунктуационни, стилови и т.н.).

ТЕКСТ 1. (Т. Я.)

Възраждането е важен период в българската гражданска и културна история. То представлява преход от средновековното общество и характерната му култура към ново общество, което си създава нова култура. Този преход се осъществява постепенно, поради турското нашествие, през ХVІІІ и ХІХ век. Настъпват значителни промени в сферата на изкуството и литературата. Утвърждава се националната идея и се формира нов тип личност. За това най-много допринасят големите фигури, творили през тази епоха: П. Хилендарски, С. Врачански, П. Берон, П. Славейков, Л. Каравелов, Д. Чинтулов, Г. Раковски и др.

Всяка епоха ражда своя гений. За Българското възраждане това е младият революционен поет Христо Ботев. Неговото творчество не е голямо, но то завладява читателя с героизма и борческия устрем на всички онези смели български мъже, живяли и дали живота си за една велика кауза - свободата на народа и родината; то разкрива на читателя истинския вътрешен свят на човека, неговите най-съкровени мисли, мечти и чувства. В своята поезия Ботев черпи идеи и теми от митологията, фолклора, възрожденските писатели, чийто идеи доразвива и обогатява, с което продължава традицията. Като новатор той внася в българската литература много нови мотиви и образи, въвежда нови опозиции например: родно/чуждо, дом/недом, песен/плач, вик/мълчание. Последната е негово откритие. Поезията му притежава повишена комуникативност, изказът променя своята посока - един път е насочен към себе си, втори път към фикционния възприемател, трети - към избрана аудитория и четвърти път към народа и днешния читател. Лексемата "юнак" при Ботев има други измерения. Тук тя е с много контури, синоним е на лексемата "човек", антипод на лексемата "скот". Забелязва се още невероятно звуково и стилово единство, с които се повишава напрежението в текстовете. Ботев прави съчиними понятията майка и родина, като експлицира връзката между двата пласта в човешкото съзнание: фолклорният (свързан с образа на майката) и възрожденският (свързан с образа на родината). Ботев създава елегията като жанр в литературата. Първата елегия, която пише е и първото му стихотворение, наречено "Майце си". Това е незряла Ботева творба, която в контекста на лирическата му система, възприемаме като теза на цялото му творчество. Това е така, защото всички образи и мотиви, които поетът изгражда в "Майце си" се доразвиват във всичките му стихотворения до "Обесването на Васил Левски", където образът на майката е изравнен с образа на родината.

В елегията "Майце си" Ботев разкрива същността на човека като разкрива неговия душевен свят изпълнен с болка и тъга по родина, роден дом, семейство, близки и приятели. Тук той е самотен, изолиран от всичко и всеки. Затова търси утеха и подкрепа в семейството си, най-вече в своята скъпа майка. Майката е тази, която дарява живот, тя създава хармонията в семейството, символ е на майчиното мляко. Именно затова тук връзката човек-родов свят е неразривна и тя стои в основата на цялото стихотворение.

Още в заглавието е употребена архаична форма, която подсказва фолклорното мислене на поета. Самото заглавие звучи като послание, изповед и ни насочва към фикционалният възприемател. Първата строфа започва с обръщение към майката. Обръщението в поезията на Ботев е симптоматично и създава една повишена комуникативност. Лирическия аз се обръща към нея с "мале". То звучи гальовно и създава усещане за уют. Анафората "ти ли си" разкрива огромното желание на героя да си обясни причината за своето скитничество, своята самота и вина: "та скитник ходя злочестен азе и срещам това, що душа мрази?" Огромна е неговата мъка, че вместо сред род и семейство, той се сблъсква само с грозното в живота. Гласът на майката звучи като песен и плач, като песен и клетва: "тъй жално пела... три годин клела". Във втора строфа продължава опитът на лир. аз да си изясни причината за своето изгнаничество. Изказът променя своята посока, насочен е към вътрешния свят на аза. Той търси причината и в друг образ от семейството - бащата, символ на родовото, кръвната връзка: "Бащино ли съм пропил имане". Търси я и в разрушената любов на майката: "тебе ли покрих с дълбоки рани". Тук се появява мотива за завръщането на блудния син. Лир. аз е съсипан, защото младостта му, която може би е най-хубавото нещо от един човешки живот, "съхне и вехне люто язвена?!" Натрупването на пунктуационни знаци в края на строфата повишава напрежението. В трета строфа продължава духовното умиране на лир. герой. Тук са въведени други образи от пространството на дома, а именно другарите. Те обаче не знаят "че аз веч тлея, че мойта младост слава попари". Създава се усещане за цялостно съсипване, умиране, тлеене на аза, за който сякаш вече няма спасение. Това личи от израза "приятел нямам", от ІV строфа, който е градиран до "никого нямам" в V строфа. Тоталната безнадеждност е обсебила вътрешния свят на лир. герой. Единствена майката е човека, който може да му помогне, да го върне към младия му живот, защото единствено на нея той вярва. Интересен е начина, по който са въведени библейските ориентири "вяра, надежда, любов" в строфата: "ти си за мене любов и вяра". Неговата майка е всичко истинско и добро за него. И въпреки това - "не се надявам". Отново е разкрита тоталната безнадеждност на аза, неговото духовно умиране, тлеене. Усещането за смърт се дооплътнява и чрез израза "сърце догаря". Сърцето, което е символ на живота, тук е изгорено до такава степен, че умира. В следващата строфа кръстосаната рима "мечтаях", "желаях" и миналото време на глаголите показват, че мечтите и желанията на героя са мъртви, за всичко ще се приготви "яма". В този смисъл пространството е сведено до гроб, смърт. Лир. глас замлъква, замлъква и плача. Всичко е сведено до тотална безнадеждност и смърт. В следващата строфа чрез повторението на "една" се показва избраността на майката, нейното величие. Тук тя се издига на пиедестал на фона на духовното тлеене на героя. Появява се и мотива за прегръдката, без която лир. герой няма да намери покой. В последната строфа се появяват и други образи от пространството на дома: "Баща и сестра и братя мили/аз да прегърна искам без злоба..." Оказва се че лир. аз ще намери пълно духовно равновесие само след прегръдка със своето скъпо семейство И това е нормално. За всеки един нормално мислещ човек семейството и родът са най-ценното в живота. Духовното равновесие на аза обаче е в смъртта: "пък тогаз нека измръзнат жили,/пък тогаз нека изгния в гроба!" Тук смъртта на лир. герой не е естетизирана, защото е свързана с духовно тлеене.

В цялото творчество на Хр. Ботев единствено елегията "Майце си" най-ясно експлицира връзката син - майка, човек - другари, син - семейство или най-общо казано - човек - родов свят. Тук по невероятно гениален начин поетът описва сложните човешки чувства и отношения, огромното влияние на човешката душа. Въпреки че елегията "Майце си" не е елегия за среща с родното, а за тоталното разминаване с него, тя изключително много завладява читателя именно с оригиналното и чувствено представяне на отношенията между човека и родовия свят. Ето защо можем да твърдим, че това стихотворение е единствено по своя вид и материя, затова остава и ненадминато.

ТЕКСТ 2. (С. Г.)

Христо Ботев живее и твори в годините преди Освобождението на България. Това е Възраждането в българската литература и история. Водещи идеи в Ботевата лирика са осъзнаването на робската принадлежност на българите и желанието им за свобода. Интерпретацията на идеите започва от най-личното за българина от онова време, а именно семейството.

Патриархалният родов свят е цикличен. Той приема и робството като циклично. Човекът е личността, която дръзва да се откъсне от него, за да потърси пътя към Освобождението. Промяната, която настъпва в светоусещането му е причината за нарушаването на принципът на патриархалното семейство. Образът на сина, осъзнал робската си принадлежност, е разгледан чрез мотивите за самотата и скитничеството. Напускането на бащиното огнище оказва силно влияние върху майката, която е духовният стожер на дома. Взаимоотношенията между сина, който не изпълнява дълга към родителите си, и майката се променят. Той обрича живота си на скитничеството. Човекът е този, който жертва себе си и семейството си в името на свободата. Изходът за него е смъртта, защото всяка свобода изисква жертва.

В стихотворението на Христо Ботев "Майце си" родовият свят е представен главно в лицето на майката, а личността е синът, който е напуснал дома си. Заглавието "Майце си" предполага, че съдържанието е насочено към майката. Това представлява изповед пред нея:

Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен азе...

Стихотворението започва с обръщение към майката. Образът на майката е въведен чрез нейната клетва. Майчината клетва застига този към когото е отправена. Като резултат от клетвата лирическият герой остава сам и неразбран. Той жертва семейството си и се превръща в скитник. Пътят на скитника е неопределен и не предполага завръщане.

Откъсването на лирическият говорител от корените му представлява нарушаване на родовата традиция. Патриархалният свят предполага дълг към семейството. Бащата осигурява материалното благополучие, а майката е духовната подкрепа. Лирическият "аз" се откъсва от този свят, защото не приема цикличността му. По този начин той не изпълнява дълга си към него. Това са причините за майчината клетва. Лирическият герой е роден в патриархално семейство. Той е част от него, но не желае да приеме традициите и условностите му. След като го е напуснал веднъж не може да се върне отново. Майчината клетва го обрича на самота. Това е неговото наказание за предаването на родовата традиция.

Лирическият "аз" напуска семейството си, защото притежава различен светоглед от останалите. Неговата болка е силна, защото няма с кого да сподели. Той не се примирява с факта, че живее под османско подтисничество. С откъсването от своя дом лирическият говорител се обрича на смърт.

...та мойта младост, мале, зелена,
съхне и вехне люто язвена?!...
...Весел ме гледат мили другаре,
че с тях наедно и аз се смея;
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слава попари!...

Лирическият говорител е представен чрез мотивите за самотата и скитничеството.

...Приятел нямам
да му разкрия що в душа тая,...

Въпреки че вече е напуснал родовия свят, лирическият "аз" все още знае, че майка му е неговата духовна подкрепа. След като разбира своята обреченост на самота се обръща към нея:

...Освен тебе, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря!

Лирическият герой усеща липсата на основните християнски ценности вяра, надежда и любов. Отсъствието им определя обречеността му и намеква за единствения изход, а именно смъртта.

...Но за вси жалби приготви яма!

Мотивът за смъртта присъства в цялото стихотворение. Той е обвързан и с мотива за прошката. Прегръдката на майката и роднините е символичен жест, който разкрива желанието за опрощение. Лирическият говорител се чувства виновен, за предаването на родовата традиция. Той търси разбиране от страна на семейството си.

...Една сал клета, една остана:
в прегръдките твои мили да падна...
...Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба!

Лирическият "аз" би умрял спокоен, ако знае, че е получил опрощение от най-близките си хора. Стихотворението "Майце си" на Христо Ботев разглежда взаимоотношенията на родовия свят и личността, която решава да го напусне. Човекът не може да се откъсне изцяло от светът, в който е роден и където е отрасъл. Той остава свързан с този свят индиректно до смъртта си.

ТЕКСТ 3. (З. В.)

Ботев е безсмъртният гений на българската възрожденска литература. В една от незабравимите му творби "Майце си" той акцентира върху връзката между индивидуалната личност и родовия свят, което отличава стихотворението от останалите му творби и му придава общочовешки и универсален смисъл.

Стихотворението "Майце си" е обръщение на лирическия герой към най-скъпия човек в живота му - неговата майка. То е молба за прошка и желание за разкаяние. Образът на майката е въведен в самото начало, като героят се обръща към нея с въпрос, търсейки отчаяно обяснението на своето страдание. Като последна причина за своята болка той вижда напускането на бащиното огнище, отказването от патриархалното, близкото, за да тръгне сам по широкия свят. Майката е олицетворението на всичко онова, които героя смята за родно. Не случайно той се обръща точно към нея - тя е единствената опора в живота му.

Освен тебе, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра.

Непосредствено с образа на майката се свързва и древния мотив за силата на майчината клетва. Неслучайно той е споменат още във втория ред на творбата:

ти ли си мене три годин клела

В майчината клетва героят вижда вероятната причина за своето страдание.

Образът на майката изпъква още по-силно при застъпване мотивите за самотата и скитничеството. Отделяйки се от родното, героят е обречен да скита и среща "това що душа мрази". Той е сам в душата си и това го връща към дома, макар да прикрива тази самота пред приятелите си:

Весел ме гледат мили другаре,
че с тях наедно и аз се смея.

Самото нарицателно "скитник" създава асоциация за безцелност, безпомощност, които непосредствено се свързват със самота, с липса на упование, с липса на близък човек. А всичко това мъчи героя. Той таи емоциите си в себе си, няма да кого да се довери.

Но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слава попари!

В "Майце си" е отразен мотива за завръщането. В един миг героят е обзет от оптимизъм, от надежди и мечти отново да се върне у дома, да види майка си, баща си, сестрата и братята си. Това е заветната му мечта, защото той усеща, че вече не е възможно да постигне пълно щастие у дома отново. Миналите глаголни форми "мечтаях", "усещах", "желаях" подсещат да нещо отминало, необратимо. Но той вижда като единствена цел завръщането си у дома. Ненапразно той споменава прегръдката. Веднъж лирическият герой говори за майчините прегръдки и веднъж за желанието отново да прегърне останалите си близки. Но правят впечатление думите:

в прегръдки твои мили да падна

Глаголната форма "да падна" изобразява безпомощността, желанието да се потърси утеха в майчините прегръдки. Мотивът за прегръдката се свързва с мотива да разкаянието, за получаването на тъй дълго желаната прошка. Да падне в майчините прегръдки, да прегърне семейството си, за героят означава да достигне отново онази близост, която някога е загубил, защото се е отделил от патриархалното.

Непосредствено след завръщането героят чертае представата за края. Той вижда своята смърт - вероятното наказание заради отделянето му от бащиното. Глаголните форми "съхне", "вехне", "тлея", "догаря" свидетелстват за бавен, но сигурен край. Сякаш за момент проблясва пламък - пламъкът на надеждите на героя, който след миг отново угасва. Глаголите са подбрани и подредени в градация, докато в последната строфа окончателно е описана представата на героя за смъртта. За разлика от останалите творби на Ботев в "Майце си" смъртта не е опоетизирана, напротив - тя е грозна, отблъскваща, плашеща:

пък тогаз нека измръзнат жили
пък тогаз нека изгния в гроба

Но повторението "пък тогаз нека" изобразява готовността на героя да приеме своята обреченост. Той не страда при мисълта за близкия край имайки пред вид факта, че отново би видял семейството си.

Стихотворението "Майце си" е своеобразна творба, показваща силата на връзката между човека и родовия свят. Тя изобразява един завършен кръг, който започва с раждането, отделянето от патриархалното, скитничеството, завръщането отново в патриархалното и окончателния край - смъртта.

ТЕКСТ 4. (П. П.)

Първата публикувана Ботева творба е стихотворението "Майце си" - своеобразна изповед пред тази, която е дала живот и още по-важното - осмислила и изградила нравственост в него. Произведението носи белезите на песенното творчество, както и елементи от фолклора - специфични думи, мотиви и ритъм. Неслучайно книгата, в която е издадено, се нарича "Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова". Думата песен е показателна в много аспекти. Чрез песни и предания майката оформя съзнанието на своето чедо, внушава му обич и почитание към ценностите, изиграли значима роля във времето на робството - сплотеност и любов към семейството, пламенен патриотизъм и жертвоготовност. Песента носи легенди, надежда и радост сред хората. Така е закърмен и Ботевият лирически герой в стихотворението "Майце си".

Творбата изгражда родовия свят на героя и на човека като цяло. Кръвната връзка е здрава и внушава сигурност, защото скиталецът винаги може да се върне при семейството си. Дори неразбран, отхвърлен и огорчен от околните, човек има упование в рода си, там той се чувства спокоен и обичан. В стихотворението "Майце си" Ботев майсторски разкрива този сигурен свят, изпълнен с любов и разбиране. Център на родовия свят за всеки човек е майката. Тя е утеха и сигурност за своите деца. Единствена подкрепя и успокоява тревогата на чедата си.

Образът на майката в "Майце си" е изграден косвено, чрез думите на нейния син, борец за свобода. Родителката е единствения другар, пред който лирическият герой може да разкрие съкровените си мисли и да е сигурен, че ще получи съчувствие и подкрепа. Галеното обръщение "мале" напомня за фолклора, където на майката е отредена свещената мисия както за продължаване и опазване на рода, така и за неговото ценностно и нравствено извисяване. Жената дарява живот не само биологично, но и духовно. Тя изгражда личността и характера. Именно майчината любов е закрилата и упованието, от които човек черпи сила и енергия за своите дела. От друга страна това нежно обръщение показва конкретните чувства на лирическия герой към майката. Тя е единствената, която ще му помогне в трудния път, който е поел, път, осеян с разочарование и злочестия. Скиталецът знае, че рискът, на който се излага, причинява страдания на майката. Тя пее жално, защото осъзнава, че може да не види повече сина си. В същото време е готова да му даде подкрепа и смелост, за да продължи със започнатото.

Освен тебе, мале, никого нямам

Родителката осъзнава, че е единствената опора за детето си и въпреки болката и страданието, които раздират майчиното й сърце, тя е готова да понесе това и да влее у сина си сила - "ти си за мене любов и вяра". Ролята на майката е трудна, заради нейната безмълвност и скрито страдание, което трябва да запази вътре в себе си, за да не натъжи и без това огорчения си син, откъснат и изолиран духовно от своите другари.

Скиталецът-бунтовник намира у майка си сродна душа, с която да дочака светлото бъдеще, уви останало недостижимо. Той е любящ и добър син, отнася се с уважение към родителите си, в съзвучие с моралните правила, господстващи в българското семейство през робските години. Благодарение на стабилната и здравословна среда, лирическият герой е изградил ценностна система, в която любовта към род и родина са изведени на преден план. Бунтовникът е категоричен и праволинеен в поддържането на каузата за освобождаване от подтисничеството на турския тиранин. Тук се усещат чувствата и емоциите преживени от самия Ботев, който не остава безучастен към картината на робска България.

Лирическият герой, поел пътя към смъртта в името на свободата е олицетворение на всички патриотично настроени българи, които са готови да рискуват живота си. Цената е висока - раздяла с близките, неизвестни премеждия, смърт - не всеки може да я плати. Но веднъж тръгнал по този път, лирическият герой няма как да се върне. Оттук идва и вината му пред майката - този център на родовия свят. Синът трудно понася майчиното страдание и болка. Единствено вината му пред неговата родителка помрачава ясния и предначертан път на бореца за свобода. Творбата се явява като своеобразна молба за прошка за последна изповед преди края. Всеки човек, тръгнал на труден и опасен път, се прощава първо с тези, които най-много цени и обича. Спокойствието в родовия свят дава душевен мир дори на търсещия и борещия се за по-добър живот.

Скитничеството на сина е обвито в печал. То не носи нищо добро и среща само това "що душа мрази". Търсещият дух на лирическия герой го води по опасни и трудни места. За жалост никъде не среща разбиране и единомислие. Трудно намира другари по съдба и оттам все по-тежко е за героя, който остава самотен и неразбран от приятелите си. Той носи в себе си други цели, мечти и копнежи, различна е ценностната му система, поставя националното и мащабното пред личното. Оттам идва и неговата самота. Тази духовна изолираност между него и иначе близките му другари, това външно и вътрешно различие ("весел ме гледат"; "що в душа тая"; "в какво вярвам"), както и светлото мечтано бъдеще в душата му ("щастие, слава") показват вглъбения свят на бунтовника, устремен единствено към каузата.

В това интимно, лично пространство специално място е отредено за семейството. Сбогуването с най-близките е съкровено изживяване за човек, тръгнал на смърт. Прегръдката за раздяла е последният физически контакт с любимите същества. Тази ласка е скъпоценна и оставя дълбоки следи в сърцето. Това е единствената останала жива мечта на измъчения и уморен скитник. Едва след този съкровен акт бунтовникът е готов на жертвоготовност. Повтореният в последните два стиха израз "пък тогаз нека" разкрива категоричността на човек, който вече няма какво да губи. След сбогуването с любимите хора, със своя родов свят, бунтовникът е спокоен за изпълнения синовен дълг и с нова увереност може да продължи своето дело.

Стихотворението "Майце си" е показателно за ролята на родовия свят в живота на човека. И бедите, и несгодите са търпими, щом в сърцето стои споменът за най-милите същества. Бунтовникът страда за мъката, която причинява, но заедно с това е спокоен за бъдещето. Силата на кръвната връзка, на майчината прегръдка, на братската обич успокоява тревожната душа на търсещия човек. Важността на рода е изведена на първо място в творбата. "Майце си" е символ на семейството на духовната сила, която то притежава. Майката и бащата, братята и сестрите винаги остават верни и си помагат във всяко начинание. Родовият свят изгражда човека като достойна личност с ценностна система и уважение към традициите. Благодарение на него българинът се е изградил като носител на националните си белези, като пазител на българската духовност и история, като продължител на българската народност.

ТЕКСТ 5. (Г. Г.)

Ботев е роден през 1848 година и умира... всъщност, той никога не е умирал. "Жив е той, жив е! Там на Балкана", в най-високата точка на българската духовност и литература - Ботев връх. Оттам той ни наблюдава и блести с героизма на своята борба - борба за национално и, преди всичко, духовно освобождение. Да, Ботев е борец и революционер. Какво, обаче, лежи в основата на неговите стремежи, какво го кара с неизчерпаема енергия да си пробива път през духовните блата на един народ, преживял пет века под тежестта на Турското робство? Това е любовта към родината. Но родината всъщност е само един символ, събирателен образ на голямото българско семейство-народ и неговия дом. Именно любовта към хората по принцип, към народното семейство (а не само към отделните индивиди) е Ботевото вдъхновение и сила. Той се бори, защото обича - обича всички страдащи хора, обича сиромасите, онеправданите, обича българските майки, своето собствено семейство и, за да избави тях от мъки, е готов на смърт. В стихотворението "Майце си", обаче, революционният елемент не е ярко изразен и отстъпва на разочарованието и мъката на една страдаща душа, търсеща приют в лоното на майчината прегръдка.

Образът на родовия свят в стихотворението е изграден странично чрез мислите и чувствата на лирическия герой. Майката е единственото останало прибежище в жестокия свят, изпил силите на младия син, превърнал го в самотник и оставил неразбрани и неосъществени неговите копнежи и "желби". Макар и излъчваща топлина и любов, майката не е способна да възвърне радостта и живота във вече посърналата душа на лирическия герой. Нейната прегръдка е просто последната спирка преди смъртта, катарзис и опрощаване на греховете.

Майката е най-близкото същество за лирическия герой:

"освен тебе, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра"

Тя го е родила - не само физически, но и духовно, и е обект на голяма любов от негова страна.

"Много аз, мале, много мечтаях
щастие, слава да видим двама"

Мечтаел е да раздели тази благодат не с някой друг, а именно с майка си. В този момент пред нас се разкрива образът на един любящ син, предан и всеотдаен. Но той е напуснал семейството си, за да осъществи стремежите на неспокойния си дух. За тази своя постъпка едва ли съжалява, но все пак изпитва голяма доза вина за мъките, които е причинил на майка си:

"Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли потрих с дълбоки рани..."

От родителска гледна точка, скитничеството, на което е обречен героят, наистина може да бъде разглеждано като "пропиване на имане" и със сигурност причинява болка на любящата майка, напълно естествено тревожеща се за сина си. Ботевото лирическо превъплащение осъзнава дълбочината на раните, нанесени от него в родителската душа, и ги признава за единствена справедлива причина за неговите мъки.

"Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен азе
и срещам това, що душа мрази?"

Единствено майчината клетва е достатъчно силна, за да причини подобно нравствено и духовно страдание. И така, майката е не само съзидателна сила, но и потенциален носител на страшна разрушителна мощ.

Но въпреки всичко, тя остава най-обичното същество за лиричния герой и когато, уморен и разбит от непрекъснатите срещи с "това, що душа мрази", той изпитва желанието да излее пред някого душата си и избира майка си.

"Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана..."

"Майце си" е едно стихотворение-изповед. Майката-изповедник ще изслуша сина си, може би няма напълно да го разбере и да се съгласи с неговата гледна точка за света, но ще се опита да го утеши и да му вдъхне вяра. Лирическият герой се обръща към нея и с надеждата да получи прошка в нейната прегръдка. Отреждайки на майката ролята, обикновено изпълнявана от духовни лица, подчинени на църквата, поетът ни внушава идеята за нейната святост. Няма по-подходящ човек от майката, който да изпълнява тази роля и единствено нейната благословия и прошка даряват освобождение от светските мъки. Полученото внушение се подсилва и от начина, по който е въведен образът на майката. Тя не се появява пряко в стихотворението, не изрича нито дума, нито е описана външността й (нещо съвсем излишно в дадения случай, тъй като образът й е по-скоро обобщение, символ на майчинството). Ние чувстваме присъствието й като някаква сила, топла и уютна в своята широта. На такъв образ не са нужни физически, материални очертания.

Останалите членове на семейството са споменати само мимолетно, те не носят силата на майчиния образ. Но от тях също се иска прошка:

"Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба"

Ключовите думи тук са "без злоба" - лирическият герой иска чрез прегръдката на близките хора да премине през катарзиса на обичта и, очистил се от всичко зло, да освободи измъчената си душа. Всички други желания са мъртви ("за вси желби приготви яма") и погребани. Получил желаната прошка, лирическият герой също може да напусне този свят без да съжалява:

"пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба!"

Фаталността на ситуацията е обусловена от конфликта на сина с външния свят, както и на невъзможността да изрази свободно чувствата си поради липса на доверен приятел.

"Весел ме гледат мили другаре,
че с тях наедно и аз се смея;
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!"

Лиричният герой не принадлежи на този свят на весели и непринудени усмивки. Неговата младост, способността му да се радва на живота "съхне и вехне люто язвена". Но той не принадлежи и на родовия свят, който е прекалено тесен, макар и да носи в себе си частичка от него. Бездомен, не намиращ в света подходящо място за себе си, образът на сина в стихотворението "Майце си" носи романтическите черти на самотника, скитащ се и страдащ от неразбиране, далечен от традиционните модели на поведение. В него дори се прокрадва известна доза демоничност, изразяваща се в загубата на способността да обича:

"но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря!"

Но всъщност героят не престава да обича майка си. Посърнал под тежестта на душевното си бреме, той се връща в светилището на майчините прегръдки, но само за да потегли след това отново на път - този, водещ към смъртта.

Стихотворението "Майце си" е една от първите творби на Христо Ботев. Отношението семейство-син е разкрито от гледна точка на духовното страдание, но и на обичта и неразривната връзка между майката и сина. Образът на дома и семейството ще приема и по-различни, понякога коренно противоположни форми, в следващите му стихотворения.

ТЕКСТ 6. (Д. Ж.)

Младостта е онзи период от човешкия живот, в който детето прави първата крачка по дългия път към разгадаване на сложните загадки на духа и материята.

Едва на деветнайсет години е младият Ботев, когато неговото първо стихотворение "Майце си" е публикувано в Славейковия вестник "Гайда".

Годината е 1867 и Възраждането е далеч от своя край. Процесите на възкресяване на българските история и традиции и изграждане на българския народностен, а по-късно и национален космос протичат все така динамично. Основа на тези процеси, стожер на българщината все още е родът, семейството.

В такива именно условия се формира началния облик на Ботевия творчески талант. Негова първа проява е стихотворението "Майце си". То обаче не е вдъхновено от стабилността и хармонията на родовия космос, а от техния сблъсък с духа на индивидуалистичното човешко начало, под чието влияние Ботев попада по време на престоя си в Русия.

Двете години, през които Ботев учи в гимназията в Одеса, са време на размишления и дълбоки душевни противоречия, причинени от сблъсъка между високите идеали за свобода и личните интереси, които властват в руската полицейско-помешчическа държава.

Изпаднал в дълбок душевен и емоционален кризис, в своята първа творба Ботев търси опора в най-близкото и обръща очи навътре към себе си и към своята родина, към човека и към родовия свят.

Човекът в стихотворението "Майце си" е сложен и разнолик. Неговият образ не е еднозначен, а е съвкупност от образите на майката, лирическия герой и неговите "мили другари". Затова на лицето на този обобщителен образ на човека са изписани ту усмивка, ту грижа и страдание. Преобладават обаче тъгата и мъката, бръчиците от които стават още по-забележими върху лицето на човека в резултат от рядката и мнима веселост.

Единствена опора на човека е родовият свят, символизиран от образите на "баща и сестра и братя мили" и на неговата майка "горкана". Семейството, откривано в тяхно лице, е светлия образ в стихотворението, лъча надежда сред безутешието, спасението от скитничеството, самотата, тъгата и страданието.

Централен образ в стихотворението е лирическият герой, поради което негова е и основната роля при изграждане цялостния образ на човека в творбата.

През изповедта на лирическия герой прозира откровението на самия Ботев, което е показателно за дълбочината на неговите чувства и емоции, за техния пределно личен характер.

Още в първата строфа е въведен мотивът за скитничеството, който е тясно и неразделно свързан с фокусирания по-нататък мотив за свободата.

Лирическият герой се определя като скитник. Звучи неправдоподобно, имайки впредвид автобиографичния характер на стихотворението. Но отговорът е налице: "Злочестен" ходи героят и среща "това, що душа мрази". Бягайки от всичко онова, което отрича и презира, в постоянното търсене на идеала и неотменно повтарящата се истина за неговото несъществувание в действителността, лирическият герой се е превърнал в "скитник". И то не просто "скитник", а "скитник" "злочестен", защото неговата

...младост, мале, зелена,
съхне и вехне люто язвена.

Той търси, но не открива и постепенно търсенето се превръща в машинално действие, лишено от цел и смисъл. Логично лирическият герой си задава въпроса: "Защо? Какво направих, та ме сполетя това?" Отговаря си: "Вероятно съм прегрешил! Вероятно аз съм си виновен!"

Ботев въвежда мотива за вината, но не с увереност и знание, а питайки: "Бащино ли" е "пропил имане" или е майка си потрил "с дълбоки рани", та да заслужи това?

Освен композиционните, стилови и лексикални сходства с народно-песенния фолклор, стихотворението има още едно сходство с фолклора и то е именно мотива за вината.

Самокритичността и вярата, че лошото не идва незаслужено са черти, характерни за народопсихологията на българина от втората половина на деветнайсти век. Лирическият герой се пита за причината, довела го до страдание и душевна дисхармония, защото не може да приеме, че високите идеали и патриотичните ценности биха могли да бъдат заплащани с мъка и болка. Незнанието за причината за тях е страшно за него. По-страшна е само самотата.

Идеята за самотата е третият основен мотив, който поетът въвежда. "Приятел нямам/да му разкрия що в душа тая" казва лирическия герой.

Страданието, болката, които се усещат в речта му са породени не толкова от липсата на разбиране, а от чисто човешката нужда да споделиш, да кажеш:

кого аз люба и в какво вярвам -
мечти и мисли - от що страдая.

Човекът е социално същество. "Другари" лирическият герой има, но за човек така чувствителен, емоционален, съзерцателен, човек на идеала обикновените забави и удоволствия не са достатъчни. Той изпитва нужда да изрази всичкия плам, който се таи в него, всичките си чувства, мечти и мисли.

Проблемът за самотата се задълбочава още повече от мотива за разминаването между вътрешната нагласа и външния облик.

"Весел" е лирическият герой със своите "мили другари", "с тях наедно" и той се смее, ала отвътре тлее. Не лицемерие, а страх, липсата на доверен приятел го спира да разкрие, че неговата младост "слана попари". От приятел той има нужда, за да сподели, а може би и с негова помощ да се спаси.

Но все пак има един човек, който е за него "любов и вяра".

Любовта и уважението към майката е също характерна черта за българина-възрожденец. За лирическия герой тя символизира добротата, душевната чистота, любовта, надеждата. Нея "тука" я няма и затова неговото "сърце догаря".

Макар и символ на родовия свят, образът на майката може да се обособи като съвсем цялостен и завършен. Въпреки, че не присъства пряко, в емоционалното, характерно за фолклора обръщение "мале", както и в цялото откровение на лирическия герой прозират нейните черти - мила, нежна, грижовна и добра.

Но много по-значима е ролята на майката за разкриване чертите на родовия свят.

За българина от втората половина на деветнайсти век, какъвто е лирическият герой, семейството е вместилище на народния дух, той е защитеното сакрално пространство на обич, разбирателство, доверие и топлина.

Този мотив за рода като средоточие на всичко добро и положително не е характерно само за Ботев. Той бива продължен и от Вазов, като намира особено силно проявление в романа "Под игото".

Родовият свят е светът, в който започва животът, но лирическият герой желае там и да умре:

Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба.

Идеята за прегръдката е един от основните мотиви в стихотворението. Тя символизира прошката, пречистването и спасението. Тях лирическият герой търси отново в лицето на най-святото - рода, олицетворен в образите на неговите близки и роднини. Само прошка за своята незнайна вина желае лирическият герой и само семейството е достатъчно, свято, за да му я даде. Получил по този начин спасение, той може гордо и без страх да посрещне смъртта и да поеме по пътя на вечността и гроба.

Песимистичен е краят на Ботевото стихотворение "Майце си". Песимист е и човекът в него. Но това е само привидно, защото Ботевият човек е личност, отдадена на идеала и неотстъпваща от него дори с цената на живота си.

Оптимизмът на откровението е не в края или началото, а в неговата дълбочина. Лицето на човека е потъмнено от мъка и болка, но в душата му свети чистотата на идеала и макар и уязвим, той намира опора и защита в света на рода и семейството.

 

И шестте писмени съчинения демонстрират овладяна граматична, правописна и пунктуационна норма, но не и "напълно", както изисква критерият за оценяване на езиковите компетентности. Допуснати са единични, но груби правописни грешки (Текст 1. - дооплътнявам, живяли; Текст 2. и Текст 4. - подтисничество; Текст 5. - Турско робство, превъплащение; Текст 6. - впредвид). Навсякъде се бърка при членуването на имената от м.р., като за Текст 3. това е единствена правописна грешка. С изключение на Текст 3. и Текст 5. във всеки един от останалите се откриват пропуски във вътрешно изреченската пунктуация. В Текст 5. е нарушено пунктуационно правило при цитирането.

Критерият за "отлично" владеене на езикови компетентности, проявени при изграждане на текст, изисква/очаква "демонстриране на пълен контрол върху композиционното и структурното изграждане на текста"16. "Явеното" отново свидетелства за разминаване с "очакваното". Съчиненията отчетливо открояват основните композиционни елементи - начало, изложение и край. Въпросът е дали те са функционални с оглед на жанровите конвенции на интерпретативно съчинение. Началото има функцията на встъпление, ако въвежда в темата и подготвя изказването на личното разбиране на пишещия по проблема, който трябва да бъде интерпретиран. Нито едно начало в шестте текста не е същинско встъпление по темата "Човекът и родовият свят в Ботевото стихотворение "Майце си", защото не извлича от придобитото знание необходимото - това, което би могло да бъде оползотворено в смисловото разгръщане на текста. Формална е смисловата свързаност между двата композиционни елемента начало - изложение. В Текст 1. например началото е толкова пространно, че създава композиционен дисбаланс - натежава в общия текстов обем. Проявената литературна компетентност е неудовлетворителна. Изобилстват неуточнените и некоректни твърдения: Ботев създал елегията като жанр в литературата, внесъл "нови мотиви и образи" (не е уточнено кои), въвел "нови опозиции, напр. родно/чуждо" (?!), човешкото съзнание имало "възрожденски пласт" (?!), "Майце си" е "незряла творба". Опитите за теоретизиране също са неумели - липсата на компетентност проличава при изясняването на "насочеността" на лирическия изказ, при идентифицирането на експлицитните и имплицитните адресати. Допускат се изрази без смислово съдържимо, напр.: "Забелязва се още невероятно звуково и стилово единство, с които се повишава напрежението в текстовете." Именно по принципа "забелязва се още..." се композира началото в Текст 1.17. Изреченията се нанизват съчинително-присъединително, като невинаги се удържа логическата свързаност18. Разколебаната текстова структура е в пряка връзка с невъзможността да се структурира знанието, което се изказва.

Началото има различна конкретизация в шестте текста. Тъкмо затова по-ярко се откроява "общото" в различното. То става значещо, заявява важна особеност в мисленето на/за литературата. Не се прави разлика между емпиричния свят като непосредствено даден и (квази)света, моделиран в художествения текст. За ученика литературата е самата реалност. Границите между тях са размити, интерференцията - естествена19. В Текст 4. това конципиране намира и директен израз: "Така е закърмен и Ботевият лирически герой в стихотворението "Майце си"20. Според Текст 2. патриархалният родов свят е естествено вложен в художествения текст (виж втория и началото на третия абзац). Текст 6. допуска "Майце си" да е автобиография на твореца.

За разлика от началото, завършекът е функционален и много по-убедителен (с изключение на Текст 6.). Той "заключва" учениковия интерпретативен текст, като усилва, конкретизира, повтаря или прави нова вариация на тезата. Във всички случаи обаче тезата и заключението са в смислова и структурна връзка.

Безспорни са знанията на учениците за структурните елементи на интерпретативното съчинение и за тяхната функция. Умението да се структурира интерпретативен текст обаче все още не е овладяно напълно. В Текст 1. и Текст 3. не са изведени подтези, на места изложението на аргументацията става фрагментарно, не са усвоени дискурсивни техники за поставяне на логически акценти. В Текст 3. изобилстват противоречивите и некоректни спрямо художествения текст твърдения по проблема. Последната особеност препраща към литературната компетентност - третия оценяван критерий. Припомняме неговите изисквания/очаквания.

Ученикът:

- разбира условния характер на художествената литература и използва условността като инструмент на интерпретацията;

- познава основните характеристики на литературните жанрове и интерпретира текста във връзка с жанровите особености;

- сравнява жанровите модели на тематично свързани текстове;

- коментира ролята на структурните и композиционните елементи на литературния текст в съпоставителен план с композиционни модели на други текстове;

- осмисля и коментира функцията на тропите и фигурите на езика във връзка с цялостния смисъл на текстовете;

- отнася се критически към различни интерпретаторски подходи и успява аргументирано да защити своя собствена позиция на четене;

- разглежда поставения в творбата проблем в съпоставка с други текстове на други автори от определена школа или направление;

- уверено се ориентира във фактите от българската литературна история и европейския литературен контекст.

Нито едно интерпретативно съчинение от пробната матура не покрива в пълнота тези изисквания. Те са максималистични, проектират свръхочакване. Навярно е уместно да бъдат мислени като конституенти на литературната компетентност, изисквана на изхода на средното образование, а критериите за оценка да бъдат прецизирани и операционализирани във връзка с конкретната изпитна задача.

Да проверим каква литературна компетентност е проявена в шестте текста. Безспорна е връзката между структурирането на интерпретативното съчинение и умението да се интерпретира художествен текст. Като изказват решението на проблема и неговото обосноваване, тезата и аргументите разкриват как ученикът "чете" Ботевата творба.

"Текстът поставя един въпрос пред интерпретатора... най-първо трябва да се постигне въпросът, на който тя отговаря, ако искаме да я разберем; т.е. разбираме я като отговор" - твърди Гадамер (Гадамер 1997:510-512). Изпитната тема опосредява връзката на ученика с творбата ("отговора") и в същото време скрива "въпроса" в своята формулировка21. Декодирането, разчитането на "питането" в темата изисква херменевтичен опит - формулират се въпроси, които откриват "битието на питаното" (Гадамер 1997:500), явяват в дискурса "подвъпросното" и така перспективират търсенето и намирането на неговите възможни решения. Разрешаването на въпросите, отговарянето разкрива доколко ученикът читател е разбрал творбата ("отговорът"). Именно в този дейностен процес се подготвя формулирането на тезата и подтезите, които направляват структурирането на интерпретативното съчинение, задават целенасочеността на аргументите. Тезата не само очертава обекта на изследването, задава неговите граници, но представя концептуалния проект на интерпретацията.

С какви резултати е означен този дейностен процес в тезите на интерпретативните съчинения? В Текст 3. не е протекло питане в херменевтичния смисъл. Утвърдена е като налична имплицираната във формулировката на темата връзка между човека и родовия свят. Не се извеждат подтези. Задействано е речево клише, обслужващо мисловната инертност. Става дума за отказа да се постигне спецификата и уникалността на художествения текст. В писмения дискурс на ученика всяка творба, обект на изследване, би била "незабравима", с "общочовешки и универсален смисъл". Когато питането е неосъществено, лесно се правят (произ)волни твърдения. Релацията човек-родов свят е репрезентативна и за други Ботеви произведения, а не "отличава" само "Майце си", както настоява началото на Текст 3.

Текст 2. изобщо не зачита обстоятелствената синтагма във формулировката. "Подвъпросното" се запазва, но разрешаването на въпроса се търси извън творбата. Питането не е "през" "Майце си", а "през" социокултурните знания за родовия свят. Тук социокултурната компетентност потиска литературната. Не е разчетена коректно и лирическата идентичност на човека. Герой на стихотворението не е борецът за свобода, както се твърди. Тезата "обещава" манипулиране на смисъла на творбата в интерпретацията.

Текст 1. и Текст 4. разгръщат по-богата парадигма на "питаното" - преживяването на Аза, взаимодействието майка - син, ценността на родовия свят. В отговорите обаче все така се долавя "ехо" отвън. Интерпретационното отношение не се открива вътре в творбата, а на границата между вербално-семантичната и извънезиковата реалност. Носталгичното чувство, което изпитва лирическият Аз, е разпознато по вазовски (Текст 1.), връзката човек - родов свят е видяна като безпроблемно утопична, "неразривна" (Текст 1., Текст 4.). Не се откриват отграничаването от родовото, напрежението в отношенията със "своите", невъзможното завръщане/"бъдене" у дома.

Текст 6. извежда логически противоречива теза поради опита концептът "човек" да се семантизира като родово понятие с "видови" конституенти "майката", "бащата", "братята"22... И тук на "своето" са приписани значения, които контекстът на творбата апострофира ("семейството... е лъчът надежда... спасението").

Едва в Текст 5. е формулирана коректна теза с отчетливо откроени подтези. Единствено тук "питането" е осъществено целенасочено. Открити са различни аспекти на проблема, взаимообуславящи се и преплитащи се. Разбира се, че литературният текст разкъсва връзката с действителността и се търси художественият облик на битието. "Под въпрос" се поставя "ситуацията" на Аза, напрегнатото му отнасяне към света, в чийто контекст се изпитва ценността на рода, противоречивото "явяване" на майката в художественото изображение - едновременно излъчваща любов, условие за живот, и безсилна да опази живота на сина.

Ако съберем и обобщим резултатите, може да направим поне два извода. Първият е очевиден. Все още не е постигнато умението да се задават въпроси, да се проблематизира (уж) ясното, известното знание. Търсенето на смисъла не изкушава. Предпочита се мнението, авторитета на чуждото знание. Този резултат е усилен от самата формулировка на изпитната задача, която в пълния си обем включва три насочващи въпроса:

1. Как е въведен образът на майката?

2. Как се разкрива образът на сина (мотивите за вината, скитничеството, самотата)?

3. Каква е ролята на мотива за прегръдката?

За по-голяма част от учениците те стават задължителни, изчерпват напълно диалога с творбата, закриват нейния "хоризонт", полагат се като план на изложението на интерпретативното съчинение. "Мнението потушава питането" (Гадамер 1997:505).

Вторият извод е във връзка със спецификата на питаното. По това, за какво се пита, може да бъде разкрит учениковият проект за четене. Без значение доколко отговорите/тълкуванията са задълбочени и пространни, въпросите насочват към "дешифриране на скрития смисъл в явния" (Рикьор 2000:18). Насочват към интерпретиране на художествената творба, към откриване на нейния "свят". Не се пита обаче за строежа и функционирането на художествения текст. Така един важен критерий за оценка и ДОИ остават непокрити. Отново изпъква разликата между "очаквано" и "явено". Институционалният проект за четене, струва ми се, следва концепцията на Рикьор за "четенето като ново придобиване на смисъла". В нея противоборстват и се примиряват два подхода - обяснението и интерпретацията. "Ние можем като читатели да останем в прекъснатостта на текста, да го третираме като текст без свят и без автор; тогава ще го обясним чрез неговите вътрешни отношения, чрез структурата му. Можем да отстраним тази прекъснатост на текста, да го довършим с думи, възвръщайки го на живото общуване; тогава ние го интерпретираме" (Рикьор 1994Б:59). Обяснението осигурява прехода от наивната, незадълбочена интерпретация към критическата, която изразява истинското предназначение на четенето - "движението на текста към значението". Да четеш, означава - с цялата невъзможна хипотетичност на казаното - да прибавиш нови думи към думите на текста; да интерпретираш, означава да поемеш по мисловния път, открит от текста. Позволихме си по-пространни перифрази и цитати от статията на Рикьор "Какво е текстът?" (Рикьор 1994Б)23, за да изпъкне в тях по-автентично един херменевтичен модел, приложим в литературното образование.

Нека обаче се върнем на интерпретативните съчинения. Същинското реализиране на читателския проект се съдържа в изложението, чиято функция е да представи аргументите на тезата. Откроими са три различни читателски проекта. Първият може да бъде наречен условно "линеен прочит". Реализиран е в Текст 1. Тълкува се заглавието, началото, първа строфа, втора строфа... Следва се редът. Погледът е самоограничен, не прескача напред, не се връща назад; убягват му вертикалните връзки, релациите на смисъла. Губи се структурният континуитет, не се достига до дълбинната семантика. Невъзможността да се открият структуриращите текста опозиции прави невъзможно разчитането на апориите в лирическото битие на Аза.

Вторият следва развитието на мотивите (Текст 3., Текст 4., Текст 5., Текст 6.). В Текст 3. обаче всеки мотив е тълкуван сам за себе си. Както в първия проект, не се търсят и откриват взаимовръзки и отношения. Интерпретацията е оскъдна. Тълкувателският дискурс е насочен по-скоро към това, което се казва (денотатът), отколкото към това, за което се говори (референцията). Текст 5. и Текст 6. надмогват до известна степен тази ограниченост. Изследва се развитието на мотивите. Тълкуването е коректно. Текст 6. и най-вече Текст 5. представят най-убедителната и целенасочена интерпретация на проблема. Тук литературната компетентност е съчетана непротиворечиво със социокултурната24.

Третият проект опира до читателския произвол. Поетическата реч в Текст 2. и Текст 4. не се е състояла, защото не е разбрана. Сякаш се "четат" други Ботеви текстове, не "Майце си". Развива се друг сюжет на взаимоотношенията майка - син. На лирическия Аз е приписана чужда идентичност. Интеференцията е пълна. Интерпретацията отказва да изследва лирическото явяване на човека и родовия свят. Решението на проблема се търси вън от творбата.

Неовладяната литературна компетентност е означена и чрез неумението да се разпознават лирическите механизми на изграждането на смисъла и да се използват като инструмент на интерпретацията. Неопределеността, недоизказаността, замълчаването не създават херменевтичен проблем. Вездесъщият читател дописва, приписва и... манипулира смисъла. Авторът на Текст 2. знае и известява причините, поради които синът е напуснал дома, защо майката го е проклела (вярва се, че клетвата е факт), защо е самотен и неразбран.

Деформирането на смисъла идва и от неумението да се разчита многозначността на думите в художествения контекст. Най-често те се възприемат с речниковото им значение. Лексемите "другар" и "приятел" се разчитат като синоними и оттук става невъзможно адекватното изясняване на отношението Аз - другите. Тематизираното в "Майце си" мълчание, таеното в душата например е в отношение с невъзможността да се обича, да се приеме Другия като "приятел" (в контекста се активира изконно, дълбинно значение на лексемата "приятел" - любим, приет). В някои интерпретативни съчинения незаслужено се вменява вина на "мили другари" - лирическият Аз страда, защото те не го разбирали. Смисловопродуктивна е една друга посока. Проговарянето, изричането на стаеното е опит да се надмогне себегубителната омраза. Мислената изповед пред майката разкрива най-съкровената "желба" на сина - да бъде приет и опростен с любов, за да може сам да приеме и даде любов. Да бъде прегърнат, за да прегърне ("без злоба"). Живеенето-в-омразата е смърт. Азът търси изход и го намира в етоса на любовта, намира го в сподялбата. Тя е залог за живота, защото свързва, единява с общ "дял" (участ, жребий). Ботевият Аз ще се идентифицира със Словото (изреченото), с Гласа (чутия). Така проблематизирането на мълчанието, а не дописването му прави възможно нарастването на смисъла.

Коментарът може лавинообразно да увлича нови и нови обекти - разчитането на фигурите, коректността на интерпретацията, владеенето на метаезика, стиловата уместност на изказа, социокултурната компетентност и т.н. Неизменно обаче се стига до един извод: дори получилите отлична оценка интерпретативни съчинания говорят за разликата между очаквано и "явено". Някои от причините за този дискредитиращ резултат вече бяха споменати. Нашето питане не засяга причини, които всеки занимаващ се с литературно образование знае - качеството на преподавателския труд, недостатъчния брой часове, отговорността на самия ученик. Тъй като матурата е институционален проект, важно е да се откроят причини, спрямо които Институцията може да вземе пряко отношение. Остава открит въпросът, какво още да се направи, че зрелостният изпит да явява ценността на родния език и литература.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Признати за релативни са следните фактори:

- условия за провеждане на изпита;

- организация на изпита;

- материална среда;

- външна мотивация на учениците. [обратно]

2. Критериите за оценяване са изготвени от национална комисия за зрелостния изпит по български език и литература. [обратно]

3. В конкретния случай - елегията. [обратно]

4. Човекът и родовият свят в Ботевото стихотворение "Майце си". [обратно]

5. Творчеството на Ботев. [обратно]

6. Литературното образование във ВУЗ. [обратно]

7. Учебниците по литература съдържат над 300 страници. Някои от тях включват задачи, присъщи за университетските семинарни занятия. [обратно]

8. Учебникът на издателство "Анубис" за 11. клас например надмогва този традиционен модел, като включва интерпретации на отделни художествени текстове. [обратно]

9. Виж учебниците на изд. "Кръгозор" и изд. "Просвета". [обратно]

10. Имат се предвид учебниците в интервала 8.-11. клас, тъй като пробната матура беше проведена с единадесетокласници. [обратно]

11. Интерпретацията е основа на различни и дори противоположни изследователски методи. [обратно]

12. Според П. Рикьор "да се обяснява, значи да се разкрива структурата, т.е. вътрешните връзки на зависимост, които изграждат статиката на текста" (Рикьор 1994Б: 69). [обратно]

13. Редуцирането на учебното съдържание за матурата е мним изход дори за настоящия момент. Проблемът за качеството на знанията и уменията остава нерешен. Необходим е решителен преход от репродуктивни към продуктивни дейностни модели. [обратно]

14. Шестиците на пробния изпит са 24, една е пълна (6,00), а останаките са в интервала 5,50-5,94. [обратно]

15. Така е конципирано умението в ситуационната теория (вж. Минчев 1991). [обратно]

16. Цитатът е от "Критерии за оценка на литературноинтерпретативно съчинение", с които работи Националната комисия при проверка на пробния зрелостен изпит.[обратно]

17. Това е и преобладаващият в учениковите текстове композиционен принцип. [обратно]

18. Например в първия абзац на Текст 1. четвъртото и петото изречение би трябвало да разменят местата си, а във финала на втория абзац всяко изречение "отключва" различна тематична посока, нарушава се кохерентността. [обратно]

19. Тази особеност е усилена в изложението на интерпретативните съчинения. [обратно]

20. Има се предвид всеки един човек, който принадлеци на патриархалния свят. [обратно]

21. Ако формулировката е неадекватна спрямо художествения текст, опосредяването ще бъде блокирано, а прочитът - застрашен или манипулиран. [обратно]

22. Тази теза е симптоматична, защото сочи към един дефект на формулировката - обектите на изследването се назовават с разноредови понятия ("човек" е родово понятие, а "родов свят" - видово), равнопоставени в синтагмата чрез съчинително-присъединителния съюз "и". Коректно определени, струва ми се, са релациите човек-свят, син-родов свят. [обратно]

23. Вж. от същия автор: Живата метафора. (Рикьор 1994А). [обратно]

24. В това отношение Текст 2. и Текст 6. разкриват две крайности: хармонично съотнасяне и обогатяване на литературна и социокултурна компетентност и изместване, потискане на литературната компетентност от социокултурната. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Гадамер 1997: Х.-Г. Гадамер. Истина и метод. София.

Минчев 1991: Б. Минчев. Ситуации и умения. София.

Рикьор 1994А: П. Рикьор. Живата метафора. София.

Рикьор 1994Б: П. Рикьор. Какво е текстът? - Литература, 1.

Рикьор 2000: П. Рикьор. Конфликтът на интерпретациите. София.

 

 

© Людмила Берковска
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2002, № 4-5
© Електронно списание LiterNet, 05.06.2003, № 6 (43)

Други публикации:
Български език и литература, 2002, № 4-5.