Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ДЕБЕЛЯНОВИЯТ МОДЕРНИСТИЧЕН ПРОЕКТ ЗА ЧОВЕКА И СВЕТА

Людмила Берковска

web

Литературнообразователният дискурс институционализира словото на Поета, признава неговата конститутивна аксиологична стойност. Димчо Дебелянов е ситуиран в "темата" Родът и голямата човешка общност, вън от съвременния му художествен контекст, съреден с автори с различен "почерк", интерпретиращи "темата" с различни жанрови стратегии. Всичко това би могло да затрудни възприемането и осмислянето на стихотворенията "Да се завърнеш в бащината къща" и "Помниш ли, помниш ли..." Към тях осмокласниците пристъпват без "предразсъдък" (авторът не е изучаван досега), с ограничен анализационен опит и читателска култура (има се предвид характерът на изследователската работа върху художествен текст до 7. клас включително). Ето защо е необходимо да се потърси такъв подстъп към творчеството на Дебелянов, който да е съответен на авторовата интенция и художествена специфика, да отговаря на познавателните потребности на учениците и да реализира образователната идея.

Дебелянов е поет на реминисценциите. Той активно цитира не само чужди, но и свои текстове. Творбите му са "отгласи", викат се една друга, припомнят се и... "разказват", сюжетират лирически битието на човека. Лесно е да възприемем отделните стихотворения като фрагменти от един цялостен, концептуално организиран "разказ", тематизиращ и проблематизиращ родовите и универсалните ценности. Тук намираме отправна точка на "пътуването" - узнаване, осмисляне и приобщаване към авторовото послание.

Настоящият текст се съсредоточава към реконструирането на Дебеляновия модернистичен проект за човека и света и културните кодове, чрез които е означен.

Стремежът към рационално неизразими истини, към разкриващите се в един метафизичен и религиозен опит дълбини на битието насочва естетическите търсения на Дебелянов към един универсален символен език, почерпан от културните пластове на митологичното съзнание. Такъв универсален език, който улавя и изтръгва битието от неговата мимолетност, раздробеност и хаотичност, за да го трансцендира в "йерархически координирани елементи на една мирова система - мистичната книга на Божествената мъдрост" (Ив. Грозев), е Библията. Тя му дава онова "съществено слово", в което според Хайдегер "съществуващото се въздига до същността си, такова каквото е". В съответствие с библейския разказ Дебеляновата лирика гради своя модернистичен проект за човека и света.

Зададеният в Библията модел на света поставя човека изначално в центъра на битието - в сакралното пространство на общение с дълбинните основания на мирозданието, с чистите същности, с Бога. Представите за рая отвеждат към един образ на света като "умиротворено, укрито, упорядъчено и украсено, обитаемо и дружелюбно към човека" битие ("Мифы народов мира"), който образ се съотнася с архетипа на дома. В акта на грехопадението, разбирано като бунт и отпадане от Бога, човекът е прокуден в чуждото и враждебно пространство на един свят, потопен в злото и греха.

Дебелянов въвежда митологемата за "изгубения рай" в центъра на своя поетичен проект за свят, за да изрази модернистичните усъмнявания в позитивистичните идеи за света и човека. Митът за грехопадението внушава представата за кризис, за упадък, мислени като кризис на цивилизацията и разпадане на човешката идентичност. С мотива за изгубения дом-рай се изгражда образът на модерния човек - лишен от уюта и защитеността на смислоподредената вселена, изгубил сигурността на безпроблемната вписаност в един битиен порядък, предзададен от висш промисъл (Бог, еволюцията).

Пътят - символ на отпадналостта на човека от божествения ред - задава бездомността като основен модус на съществуване на Делебяновия лирически герой. "Пътят е името на бездомността" (Вл. Атанасов). Пътят е пределната откритост на пространството, отвореност към други пространства и други битийни редове, центрирани около други топоси. Той е пространство на среща с Другото. Но и пространство на изгубените смисли и идентичност, на търсене на нови смислови ориентири, залавящи и задаващи идентичността.

В библейския теоцентричен модел на света пътят се асоциира с периферията като пространство на изпитваната идентичност. Метафората за човешкия живот като път представя идеята за земното битие на човека като пътуване изпитание към ценностно натоварения център - благото, вечен живот в Бога. Пребиваването в греховността е основна характеристика на човешкото съществуване, но съдбата на душата след смъртта се определя от свободния избор в живота. Оттук и представата за двата пътя в Библията - "пътят на праведниците" и "пътят на нечестивците" (Пс. 1:6), "добрият път", който води към "покой на душите" (Йер. 6:16), и грешният път, "пътят, който води към погибел" (Мат. 7:13).

В поезията на Дебелянов тази библейска символно-метафорична образност придобива още едно измерение - тя става означаващо на вътрешните, на психологическите състояния на лирическия герой. Благодарение на "смисловата реверсивност на символа като знак" (Д. Добрев) и на залегналия в основите на философските и естетическите построения на символизма принцип на отражението религиозномистичният опит става част от вътрешния опит на конкретния индивидуален Аз на лирическия герой и същевременно - в отнесеността си към началата на религиозната метафизика - интимноизповедната лирика на Дебелянов израства до глобално художествено обобщение на същностни за човешкото битие екзистенциални истини. В сложното и напрегнато единство на иманентно и трансцендентно, на индивидуално и универсално се заличават границите на субект-обектното разделение, на противопоставянето "човек - свят", видяни като "символизация на мистерията на духа" (Н. Бердяев), за да се разкрие вечната драма на човешката душа в нейните падения и възходи, грешна и богоустремена. "В този смисъл Димчо Дебелянов е нашият най-дълбок християнски поет, поет на вътрешната драма на свободната личност със сурова и непрощаваща съвест, с безгранична отговорност за лична и универсална, надлична вина" (Т. Жечев).

У Дебелянов домът се асоциира с хармоничното битие отпреди грехопадението. Той е архетипален образ на света - космос, пронизан от божествения ред, сакралният център, "осветен от присъствието на теофанни сили" (М. Елиаде). Отнесен към "вътрешния пейзаж на душата", той се свързва със състоянието на невинност и приобщеност на душата към своята изначална идентичност като сътворена "по божи образ и подобие". Домът символизира пълнотата на божественото битие и единението на душата с първоизвора на всичко съществуващо, с Бога.

В поезията на Дебелянов този образ на дома има и своите трансформации на семантично равнище в символа на градините, отвеждащ към библейската представа за рая. Отъждествяването "душа - градина" внушава идеята за райското състояние на човешката душа, радваща се на цялата пълнота на живота, непомрачена от греха, свободна от тъмната власт на злото:

Там летим и цъфтим сред цветята - цветя...

("Светъл спомен")

Там в бистри лазури се носи псалома
на вечната младост и вечния мир
и скланят се вейките в нежна притома,
целувани сладко от девствен зефир.

("В предсмъртно блаженство...")

Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни?

("Помниш ли, помниш ли...")

Като символ на невинността и чистотата на първите "битийни трепети на душата" (Д. Добрев) образът на градините се преплита със символиката на пролетта, утрото, детството, цветята, пеещите потоци. Типични са символните съчетания "първата пролет щастлива", "венците на пролети китни", "мощ и пролетни венци", "дивен китний май с потока негов бистропенни", представящи осенената от божията благодат душа отпреди грехопадението.

За Дебеляновия лирически герой дните на невинно блаженство и светло щастие са безвъзвратно отнесени в плана на миналото, преди душата да падне в плен на греха. И възкръсват единствено в спомена:

...аз спомням за деня си невъзвратен
и пролетното слънчево сиянье.

("Когато нощ се спусне...")

Връщането назад в спомена е средство да се избяга от ужаса на настоящето. В него се изчиства всичко незначително, грубо и преходно, действителността се пречиства от всичко материално и делнично, като добива духовните измерения на идеала:

...и милват ме в спомен далечен
две тихи очи.

("На лунния блясък вълните...")

...утеха последна -
на спомена в здрача...

("Ти смътно се мяркаш...")

Неусетно миналото "заживява и с битието на мечтата, изравнява се по смисъл с нея, като сфера на далечното, на недостижимото, като пристан сред жизнените бури" (Р. Ликова). Споменът се припокрива семантично с образите на съня и бляна, като символи на инобитието на идеала, света на мечтите. Така, от една страна, той изразява порива на душата към първоизточниците и невинността преди грехопадението, но, от друга страна, появата му в аранжименти с образите на мечтата и съня разколебава онтологичния статус, реалността на битието му:

Светлий спомен за теб е кат книга любима...
......
Всеки ред буди в мен непознати мечти...

("Светъл спомен")

Крайната точка на това разколебаване, разкриваща безнадеждността и трагизма на запленения в греховността на настоящето лирически герой, е достигната в известните елегии:

...укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане...

("Аз искам да те помня все така")

...жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!

("Помниш ли, помниш ли...")

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

("Да се завърнеш...")

Настоящето е видяно като нерадостно съществуване в плен на тъмните сили на пребиваващия в греха свят. Както отбелязва Вл. Атанасов в анализа на сонета "Грижа", "човекът е пристъпил отвъд своето минало, той е фаталистично оголял във - сред настоящето. Парадигмата на Миналото, Майката и Дома се разпада" (Вл. Атанасов). На нейно място се разгръща една нова картина на света. Това е светът на погубените надежди и "рано умрели мечти". Изгубена е райската невинност, помрачени са в греха и чистите радости от битието - дом. В душата се вселяват "съмнения тъмни", "горест безотрадна" и "умората ранна". Появява се образът на мъртвите градини и повехналите цветни венци:

Мойте градини Неволята черна
с преспи засипа.

("Never more")

Росните градини скреж и сняг покри...

("Отгласи")

Венците на пролети китни
ще свехнат, посипани с прах.

("Лъст")

Смислово тъждествен се явява образът на пустинята като символ на живота след грехопадението. В опозиция на дома и човешкото пространство тя представя света като пространство на хаоса и смъртта. Пустинята внушава идеята за земното битие като битие сред миражите и измамите на греха, разкрива безплодността и пустотата на живота без мечти, без вяра. Въвежда се мотивът за изгубеността на човека, откъснат от истинския източник на живота, лишен от божието присъствие:

...мен - изгубений пътник в мъглите
на безплодни пустинни страни.

("Отдих")

...и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.

("Черна песен")

Образите на "тъмните градини" и "пустините снежни" изграждат представата за земното битие на душата като небитие. В пространствен план те отговарят на периферията и внушават идеята за падналия в греха свят, децентриран от битийния център и видян като обиталище на смъртта и злите сили. В темпорален аспект те обрисуват картината на настоящето - живота след грехопадението, потопен в греха и загубил връзката с Бога. Около тези противопоставяния на център и периферия, минало и настояще, въплътени в опозицията "дом - бездомност", се гради символният ред от митологични опозиции, носещи внушението за грехопадението: живот - смърт, светлина - мрак, утро - нощ, пролет - есен:зима, градина - пустош.

Висшият, сакрализиран модус на дома - храма, като топос на теофанията, - символизира душата, изпълнена с вяра, надежда и любов:

...Горд и недостъпен храм ще изградим!

("Отгласи")

Осенената от божията благодат душа, душата - божи дом, обител на Светия дух, се свързва най-често с чистата духовна любов:

Една ще си в вселената безкрайна,
като весталка в светъл, хубав храм.

("Сонет")

Любовта в поезията на Дебелянов е боговъзвисяваща сила. Душата, живееща в любовта, е мислена като пребиваваща в божествената реалност на инобитието. Любовта издига душата във висините на божествената хармония и светлина, далеч от световните бури. Тя е трансцендиране във вечността, в света на идеала, на духовната чистота и общението с Бога:

Кристалното небе на любовта ни,
знам, няма бурята да помрачи
и кът един дори не ще остане
в сърце ми, непрепълнен със лъчи.

("Рози")

И живеем в страни, чийто мир не смущава
ни суетна мълва, ни гнетяща печал;
любовта ни е чист, непомътен кристал
и със звездни венци вечността ни венчава.

("Светъл спомен")

Сред пустинята на живота любовта е оазис, кът на заслон и почивка, където морният пътник дири спасение от битийните несгоди ("Не!"). Любовта е възкресяваща сила, надмогваща мрака на греха и връщаща човека в невинността на рая, извеждаща го към спасение:

...и нов живот в жилите разлива,
и с райска сладост пълни ми духът!
......
и кат звездица в тъмний мрак сияй,
и мойта лодка води сред морето
на щастьето към светлий хубав край!

("На таз, която...")

Ела, възмечтана, и вожд ми бъди,
                    към светли ме дни поведи -
и песен за вяра и бодрост запей,
                    страха ми, скръбта ми развей!

("Непозната")

Напротив, падналата в греха душа, изгубила божествената светлина на вярата, надеждата и любовта, е видяна като мъртъв храм:

...сърцето страдно - пуст безмълвен храм...

("Аз ще го запазя...")

...сърце - без бог останал храм...

("Не!")

...и колко божества измряха неродени
на страдното сърце в най-пазения кът...

("Грижа")

Като лампада в мъртъв храм погледна мъртвата луна...

("Далеч")

Появата на образа на луната редом до този на мъртвия храм създава богато поле на конотативни значения, отвеждащи към идеята за греха и духовната смърт. Много древни митологични представи свързват луната, измамата и смъртта:

И в глухия мрак ще въстане
над сипеи страшна луна -
скръбта пред велико познание,
ала и пред гибел, жена!

("Лъст")

Противопоставена на символа на слънцето - носител на божествената светлина на живота и вечната истина, побеждаваща тъмата на греха и смъртта, - луната символизира неистинската светлина, носеща лъжливо, измамно по-знание.

Съответно - изгубеното или неизгрялото слънце представя изгубената в греха божествена светлина. Така се появява образът на "слънце невидели слънчогледи" като метафора на затъмнения божи образ в човека, на обречеността на душата да се стреми към Бога и идеала на вечното битие, но да остава пленница на греха и вечната нощ.

В стихотворението "Отдавна е слънцето чуждо за мене" се явява друг един образ символ на греховното битие, свързан с представата за греха като духовен мрак, като плен на душата на тъмни, гибелни страсти:

Отдавна е слънцето чуждо за мене,
аз тлея на мъките в тъмен вертеп.

Тъмният вертеп, дом на греха и позора, окончателно разгражда пред-ставата за дома като пространство на чистото битие на невинността и единението с Бога. Такъв е видян и градът в поезията на Д. Дебелянов - "огрешен и позорен" ("Миг"). Като тънещ в греха топос на падението и пленността на човека в света се явява градът и в елегиите - той "тръпне в мътен дим" ("Аз искам да те помня...") или "спи в безшумните тъми" ("Спи градът"), но тук сънят не представя идеалното битие, а по-скоро - като забрава в мрака на греховната нощ - е противопоставен на евангелската повеля: "Бъдете будни!"

"Мъглите на шумний град" ("Станси" - І) внушават чувството на безверие, безнадеждност и самотност, обзело човека в съвременния свят. В поезията на Д. Дебелянов градът е по-скоро Содом и Гомора и никога Небесният град, Новият Йерусалим. Той очертава пространството на отчуждението и самотата:

...аз плувах самин из тълпата огромна
на някакъв град огрешен и позорен.

("Миг")

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз - бездомен и самин...

("Спи градът")

И днес аз бродя в тоя скръбен град -
едничък дом на мойта скръб бездомна...

("Пловдив")

Самотата и тъгата на Дебеляновия лирически герой са основни състояния на преживяване на света. Те отвеждат към основния мотив за богоизоставеността на човека. Самотата при него не е толкова гордата поза на романтичен индивидуалист, колкото изразява острото усещане за дисхармония и разминаване със света и другите. Тя свидетелства за откъснатостта на душата от живителната връзка с Другия - с общността, с любимата, с Бога. "Възжаждал вечна красота", духът отвръща своя взор от земното съществувание на "суетност вседневна" и "предвечна тлен", но, устремен към светлите висини на идеала и безкрайността, той е обречен на вечно поражение в крайността, приковаността на света към материалното и временното:

Аз пак съм сам и пак ридай
в сърце нестихналата жал
по радости невкусени,
по недостигнат роден край...

("Победен")

Много точно може да бъде илюстрирано това усещане с думите на Н. Бердяев: "Тъгата е насочена към висшия свят и е съпроводена от чувството за нищожността, пустотата и тленността на този свят. Тъгата е обърната към трансцендентното и същевременно тя означава неслятост с него. ... Тя говори за самота пред лицето на трансцендентното."

В поемата "Легенда за разблудната царкиня" този порив на душата към възвръщане в пълнотата и целостта на вечното битие в единение с Бога е видян "в сън безсилен", "в трепета болнав" и внушава слабостта и невъзможността да се преодолее грехът:

Понявга само в сън безсилен лъх повява
и в трепета болнав на мигом сепнат стон
проеква тъмна жал по девствената слава
на някой овдовял и обезславен трон...

Копнежът по "трансцендентното, по другото, различното от този свят, по онова, което минава отвъд границите на този свят" (Н. Бердяев) в друго едно произведение на Дебелянов е мислен през мотива за кръстния път на страданието в търсене на изкупление:

Да тъгуваш по скрити,
неизгрели слънца,
сам понесъл тъгите
на мильони сърца.

("В тъмница")

Творчеството на Дебелянов радикално разколебава възможността за самоидентификация на лирическия Аз в романтичните героично-месианистични "фигури на Жреца, Война, Водача" (Б. Пенчев), като въвежда представата за пленността на човешкия дух в света чрез символите на тъмницата и затвора. "Изначалният грях е робство, несвобода на духа, подчинение на дяволската необходимост, безсилие да се самоопредели като свободен творец, изгубване на себе си, утвърждавайки се в необходимостта на света, а не в свободата на Бога" (Н. Бердяев):

Като воин в тъмница
да не можеш - пленен,
да развържеш десница,
в гняв безумно-свещен.

("В тъмница")

Свободният човешки дух - богорòден в своята креативна мощ, призван за богообщение - е в плен на греховния свят, видян като царство на материалната необходимост, като изпадане във властта на временното и крайното. Първородният грях, отделил човека от Бога и истинската му родина, го обрича на робство, което тегне над него през целия му живот и възпира всеки опит за освобождаване в трансцендентността на инобитието:

...аз съм заключеник в мрачен затвор...
...
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!

("Помниш ли, помниш ли...")

Живях в заключени простори,
в неумолима пустота...

("Под сурдинка" - ІV)

Същностната разнородност на света и човешката душа, чиито произход и природа са извънсветовни, вкоренени в безкрайността на божественото битие, въвлича човека във вечна вражда - със своята паднала в плен на греха природа и със заобикалящия го свят на злото и мрака, в който действат ирационални, чужди на човека сили:

Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.

("Черна песен")

Грехът, разбиран като откъсване на душата от нейното лоно, от първоизточника на божествената реалност, внася дисхармонията на трагичното разминаване между човека и света, между духовната свобода и приковаността в материалната необходимост на земното битие:

О, неволя - да крееш,
на неволите раб...
 ...
надломяван от своя
и от чужда вражда.

("В тъмница")

Откъснат и отчужден от битийния център, загубил божия образ в себе си, Аз-ът става подвластен на стихийни и демонични сили, които влизат в противоборство с божествената същност на човешката душа. Но за разлика от яворовското радикално разпадане на личността, при което всяко от двете противоборстващи си в човешката природа начала добива автономна воля ("Две души"), Дебеляновият лирически герой остава монолитен в своята "разноликост". Той целият е себе си - и в живота, и в смъртта, - побрал в духовния си мир трагичната антиномия на съзидателното и разрушителното начало:

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

("Черна песен")

Както пише С. Франк, "демоничната стихия (също както и Бог) не е реалност или инстанция, безусловно чужда на човешката душа и отчетливо стояща извън нея". Злото е мислено като дремеща в дълбините на Аз-а потенция. То не е чуждо на човешката личност (поради изначалната й свобода) и се проявява като тъмна, стихийна и хаотична сила, обсебваща отпадналата от Бога греховна душа. "Легенда за разблудната царкиня" разкрива тази драматична борба на божественото и греховното, духовното и материалното, светлината и мрака в човешката душа:

- Аз пих сладостта на упойни треви
и мракът чрез мен светлините надви.

В грехопадението човек се обявява за самовластно и автономно от Бога същество, с което се отвръща от светлината на божия образ в себе си и се отдава във властта на греховния мрак и тъмните сили:

О, нощ на поруганите корони,
о, нощ на поруганите скрижали,
самотна, безнадеждна, бди над мен!

("Нощен час")

Оригинална интерпретация на темата за свързването на душата с тъмното начало на греха и злото дава поезията на Дебелянов чрез любовно-еротичните мотиви, развити в стихотворенията "Лъст", "Сън" и "Жъртвоприношение".

В "Сън" любовта, която не е към и във Бога, земната, плътска любов е видяна като измамна, сатанинска. Тя не е възвисяваща и спасителна, а отвежда към гибел в бездните на греха и смъртта:

Предсмъртен вик процепи тишината -
аз паднах в бездни, - свяст ми се зави,
и ти, с злорадний смях на Сатаната,
изкиска се и гърбом се изви!

("Сън")

В "Лъст" тъмните сили са въплътени в образа на жена - носителка на греховно познание, отклоняващо човека от верния път към Бога. Отделните символи изграждат единен семантичен ред, който препраща към библей-ския мит за грехопадението на първия човек - Адам. "Извивка неволна" заедно с "отрова" и "луна" будят асоциации с образа на "Сатаната - стародавната змия", който чрез жената ("властта ти на демони власт е") и плътските съблазни подмамва душата към гибел: "Плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване - живот и мир; защото плътското мъдруване е вражда против Бога" (Рим. 8: 6-7).

"Жъртвоприношение" въвежда образа на весталката като символ на душата, обрекла се на Бога и на духовна чистота. Текстът на Дебелянов обръща брачната символика, разгърната в Библията, където тя изразява съюза на човешката душа с Бога, небесния жених. В стихотворението земното битие е видяно като брачен пир, свързване на душата със света, при което божият лик е изместен:

...и над сърца ни бог на жажда властна
крила широки властно наклони.

Подчертаният акцент върху еротичното начало внушава идеята за греха като отдаване на сладостите на плътта.

Това противопоставяне между духовната любов вярност към Бога и склонността към плътски наслади, заглушаващи неутоления копнеж по единение с божествения любим, е развито и във вече посочената "Легенда за разблудната царкиня". Тук грехопадението е мислено като измяна на завета на "оня цар далечен" и слизане в "мрачните зали на мрачен позор". Отново се явява образът на пира като символ на отдаването на плътските наслади, на свързване с греховното, с тленното битие.

Другият ярък образ от символния ред на грехопадението е бездната. Тя маркира пространството на духовно падение, на слизане в тъмния свят на злото и греха:

...в бездните на сладости възмездни,
дето я Грехът зове.

("Легенда за разблудната царкиня")

В митопоетичната традиция бездната представя света на хтоничните сили, на злото, хаоса и смъртта, противопоставен на светлите висини на божественото битие. Чрез идеята за греха християнството трансформира тези образи в нравствени категории, означаващи потапянето на душата в греха, загубата на божествената светлина и отпадането от Бога и божествения ред на битието. В опозиция на небесната родина на душата, бездната представя крайната деструкция на света - дом, внушавайки идеята за богоизоставеността и бездомността на човека в света:

...над бездна пак стоя надвесен...

("Спомени")

Над бездна, в непрогледни мрачини
стояхме...

("Сън")

Двойствената семантика на бездната, реализирана чрез "пейзажа на душата", отразява представата за съдбовната обвързаност на човека и света в грехопадението: падението на човека в греха е падение и на света. Греховността е преди всичко състояние на душата, отчуждена от Бога.

Видението в "Миг" разкрива картината на света, който се разпада в хаоса на небитието, неподдържан от (вярата в) Бога. Божието присъствие удържа космоса в света, структурира го и го подрежда според своя промисъл. Лишен от него, светът става подвластен на слепи и случайни стихийни сили:

...и видех света като пропаст бездънна...

Образът на бездната структурира ценностно пространството по вертикала и допълва символния ред на опозициите "дом, храм, градина - затвор, мъртъв храм, пустиня". Така въздигането на душата към Бога - в копнежа по идеал, в любовта - е представено като полет:

...над долини и бездни,
преизпълнени с мрак...

("Отдих")

...над пропасти от смрад и суета!

("Замиращи звуци" - ІІ)

Обратно, падението в греха и властта на злото и мрака, изгубването на вярата, надеждата и любовта е изобразено като пропадане в "пропастни ями" и "блата разтленни".

Културната традиция мисли небето като опозиция на бездната. То е обиталище на божествените сили и се асоциира с безкрайността, вечността и абсолюта: "нетленния блясък на вечния мир и вечния ден" ("Полет"). Падналата човешка душа обаче пребивава в мрака, в духовната тъмнина на греха. Тя е сляпа за божествената светлина и пред нея небесата се разкриват като "тъмни", "пусти" и "безмълвни".

Остро усещане за богоизоставеност завладява лирическия герой в "Миг":

Над мене, замръзнало в мисъл безумна,
небето немееше странно далече...
...
...Небето бе празно и глухо...

Чувство на безнадеждност и безизходица от безответния порив на душата към Бога пронизва и стихотворението "Далеч":

...просторът царствено мълчи - навеки сляп, навеки глух.

Мотивът за непознаваемостта на великата тайна на битието, за непроницаемостта на Висшия промисъл, обрекъл човека на страдание в плен на злото и греха, преминава през цялото творчество на Д. Дебелянов:

...да чакам ответ на великата тайна,
която душата ми в мрак обгради.

("Обичам да гледам...")

...помислих, че някакъв глас ще вещае
незнаен завет из незнайни скрижали,
че някакъв бог умилен ще разкрие
след толкова дни на безумства метежни:
защо е тъй горд и надвластен, а ние -
тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни!

("Миг")

"Безмълвие, мрак" откликват на отчаяния порив към познание на божествената истина. Молитвите остават нечути и замират в мрак ("Обичам да гледам...", "Отдавна е слънцето чуждо за мене", "Аз знам, че когато..."). Човекът е сам, изоставен от Бога - "и в немощ пред смисъл неведом" ("На злото...").

Изгубил връзката с Бога, светът става арена на ирационални и разрушителни стихии, пространство на хаоса и злото, над което всевластно се разпореждат слепият Случай и Съдбата - измамница. Човекът е играчка в ръцете на тъмни, неподвластни на разума сили.

"Бездомността като екзистенциален статус на Аз-а" (Вл. Атанасов) е представена и в образа на пътя. "Пътят е онтологичната примка, в която човекът попада" (пак там). С него е въведен мотивът за неотвратимостта на историческото време, на запленеността на човека във временното и преходното:

...о, дни, де свършва ваший път,
де тъй в безумна изпревара?

("В тъги родени...")

Човешкият живот е мислен като пътуване, чието начало се свързва с невинността на детството, с любовта и радостите от битието. Тогава пътят е "равноширнат", "царствен", "стремителен", пътуването по него е леко, изпълнено с вяра. Съпътстват го символите на утрото, пролетта. Възвръщащо се в спомена и чрез него отнесено към вечността, началото на пътя семантично се свързва със символа на дома. То представя пътуването на душата, водена от божествената светлина, изпълнена с вяра, надежда и любов:

И аз, пиян от светлина,
в зорите ранни на деня,

повярвал в слънцето, вървя...

("Утро")

Стихотворението "Аз горд напуснах твойта мирна стряха" пресъздава архетипалния акт на грехопадението, разбиран като индивидуалистичен бунт срещу Бога. Човекът се обявява за самовластен господар на своята воля и отхвърля божественото покровителство в дирене на "нови пътища световни". Това е единственото произведение, където Дебеляновият лирически Аз заема гордата поза на романтически богоборец, противопоставил тревожния и непримирим човешки дух на сковаващата волния полет власт на един тираничен Бог. Но и тук се явява съзнанието за "размирния" и "греховен" характер на богоотстъпничеството, експлицитно е изведена бездомността като основно състояние на човека в света и е въведен мотивът за невъзможното завръщане.

Но ако в "Аз горд напуснах твойта мирна стряха" завръщането е видяно като невъзможно поради същностната, онтологична различност на човека и Бога, в повечето произведения на Дебелянов то е мислено като следствие от греха, разбиран като отклонение от божиите пътища. Водеща е представата за безпътицата, за изгубения или сгрешен път:

Напразно дирят път очи...

("Далеч")

...къде съм - диря и не зная...

("Под сурдинка" - ІІ)

...аз бродя за утехата нерад -
и кат загубен в пустошта огромна.

("Пловдив")

...изгубений в бездните път...

("Отдих")

...мен - изгубений пътник в мъглите...

("Отдих")

Пътят на греха е "пустинен", "стръмен" и "нерад". Той е "път на мрак и безнадежда" и представя богоизоставеността на човека. В стихотворението "През векове" се появява образът "път окървавен", будещ алюзии за човешкия живот като път на страданието и за божието проклятие над прокудените от рая първи хора:

"От вас навеки взор отвръща бог,
идете в безнадеждните юдоли
и в мрачни окаянства и неволи
узнайте неговия гняв жесток..."

Важно място в символиката на пътя заема образът на кръстопътя. От една страна, той отвежда към идеята за свободния избор на човека, от друга - той е пространство, където се срещат различни светове и битийни редове. Отнесен към плана на миналото или настоящето, този символ внушава представата за изгубеността и безпътицата на човека, лишен от вяра, надежда и любов, от сигурната опора на божествената светлина. Тогава той е видян като топос, над който властват тъмни и "метежни" сили, и символизира душевните борби, поражението на човека пред съмнението и греха:

Аз помня кръстопът в поля безбрежни,
там с гордо пълновластие Нощта
от всички зли покраища в света
на пир извика вихрите метежни.

("Кръстопът")

Свързан с плана на бъдещето, кръстопътят се явява пространството на решителния сблъсък на силите на доброто и злото, на светлината и мрака:

След вековни, неспирни борби,
на уречен, свещен кръстопът
ще се срещнат две вражи съдби.

("Кръстопът на бъдещето")

В този смисъл символът на кръстопътя се свързва и с образа на намерения брод, внушаващ идеята за победилото добро, за верния път, помиряващ и свързващ човека с божественото битие:

Намериха те търсения брод
и виждат бряг във пурпурна позлата...

("Светла вяра")

Древната митологема за острова на блажените е един от най-честите образи на трансцендентното битие в творчеството на Дебелянов. Инобитието е видяно като незнаен, далечен бряг, като последен пристан сред бурите на житейското море:

...край цветни брегове...

("Усмихнати вълни")

Там, край злачни брегове...

("През април" - ІІ)

...и край незнайни брегове
съзрях притихнали вълни.

("Спомени" - І)

Този образ обаче се среща само в "спомена за бъдещето", както определя Т. Жечев характерното за поезията на Дебелянов преплитане на спомена с мечтата и съня, внушаващо иреалността му:

В тревожна мечта се унасям
и виждам през горестен сплин,
че в някаква светла страна съм
на бога най-светлия син.

("На злото...")

Последователно прокараният мотив за изгубения път отвежда до идеята за крушението на телеологическото съзнание, което мисли човешкия живот като изпитание преход към истинското битие на вечно щастие и хармония. Той създава усещането за абсурдността и безсмислието, бележещи земното съществуване на човека, за тъмните и ирационални сили, предопределящи съдбата му.

Лирическият герой на Дебелянов е изведен пред края на пътя. Цикълът "Под сурдинка" внушава декадентската представа за извървения път и пътя, спрял пред бездна. Човешкото битие е стигнало предела и настъпва оня "час на черните итоги", когато взорът се обръща назад в скръбна преоценка на отминалия живот:

Назад, през сънища стъмени,
аз впивам взор неутолен...

Пред прага на смъртта животът разкрива своята безцелност и безсмислие. Преходността му обрича на "измамна слава" и неуспех всяко начинание. Земното битие се явява само бледа сянка на истинното, разкриващо се в съня мечта битие. Чужд на света, откъснат от духовната си родина, човекът е осъден на вечно разминаване със себе си и с действителността:

Ах, моят труд бе труд безцелен
и блян безплоден - моят блян!

В края на пътя, когато са изчерпани всички възможности и сили, последен изход от безцелното лутане след мъглите на световните измами и последна възможност за трансценденция е смъртта.

В "Смърт" и "Гора" тя е утешение и вечно блаженство сред покоя на инобитието. В нея лирическият герой постига последния си дом - завърнал се към истинската си изначална идентичност и отново съпричастен към тайната на битието.

Цикълът "Под сурдинка" представя смъртта в персонифицирани женски образи - "лиха сприя" и "царица",- властващи безпощадно над човешкото битие:

И де сега сърце да скрия,
де сетен плам да приютя?
- Далече тътне лиха сприя
и дебне в мрака, дебне - Тя!...

Тук смъртта не е смърт възкресение, преход, приобщаващ душата към вечността на божественото битие. След "неумолимата пустота" на живота тя идва да посочи пределната оголеност и самотност на човека пред трансцендентното. Последната утеха, която носи смъртта, е забравата на абсолютната пустота на небитието.

По този начин смъртта разкрива докрай трагичното разминаване между човека и метафизичните основания на неговото битие. Загубил упованието си в божествените първооснови на всемира, човек губи вярата в собствената си богообразност и богородство, с което пада  в плен на преходното, крайно битие на греховния свят. Оттук и трагичната обреченост пред смъртта на всичко, подвластно на времето. Със смъртта като абсолютно небитие се затваря и последната възможност за трансценденция към вечното, божественото първобитие.

Специфичното отнасяне на Дебеляновата поезия към абсолюта и мистичните пространства на тайната и божественото битие трябва да се мисли в характерните за символистичния проект усъмнявания във възможността да се постигнат целостта и хармоничността на света и личността. Лирическият свят на Д. Дебелянов не е центриран в отвъдното на инобитието, но е изцяло детерминиран от извънсветовни сили. Или, по думите на К. Ясперс: "Ние, хората, никога не сме достатъчни сами на себе си. Стремим се да отидем отвъд себе си и израстваме заедно с дълбочината на нашето съзнание за Бога, чрез което същевременно прозираме своята нищожност." Лириче-ският Аз в поезията на Дебелянов мисли себе си и света през връзката с Бога и трансцендентното, при което образите на дома и пътя са изведени като основни "топоси", за които се "захваща" неговата идентичност.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Атанасов, Вл. Логосът на бездомността. В: Диалогични прочити. С., 1994.

Бердяев, Н. За робството и свободата на човека. С., 1992.

Бердяев, Н. Самопознанието. С., 1993.

Грозев, Ив. Новото изкуство. В: Литературната задруга Хиперион. В. Търново, 1996.

Добрев, Д. Огледалният свят на българския символизъм. В: Интерпретации на класиче-ски текстове от българската литература.

Добрев, Д. Справочник на символите в българския символизъм. Шумен, 1996.

Елиаде, М. Трактат по история на религиите. С., 1995.

Жечев, Т. Въведение в новата българска литература. С., 1990.

Ликова, Р. Проблеми на европейския символизъм. С., 1984.

Ликова, Р. Художествени насоки на българския символизъм. С., 1988.

Мифы народов мира.

Пенчев, Б. Потеклото на модернизма. - Сезон - зима, 1998.

Радославов, Ив. Българският символизъм: Основи - същност - изгледи. В: Литературната задруга Хиперион. В. Търново, 1996.

Франк, С. Реалност и човек: Метафизика на човешкото битие. С., 1992.

Хайдегер, М. Хьолдерлин и същността на поезията. В: Същности. С., 1993.

Ясперс, К. Въведение във философията. С., 1994.

 

 

© Людмила Берковска
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2001, № 2-3
© Електронно списание LiterNet, 07.05.2002, № 5 (30)

Други публикации:
Български език и литература, 2001, № 2-3.