ОЩЕ МЪНИЧКО... ОЩЕ МЪНИЧКО...

web | Стари неща

Ако електрическите крушки почнат да ме изтезават
и усетя, че се приближава ОНОВА,
аз започвам да си мисля за бушоните.
Задължително е да се мисли в образи.
Образите трябва да са противоестествени
и обидни за бушоните.
Времето протича неусетно, а бушоните - кога да е -
изгарят.

В тъмното настъпва миг успокоение.

И отново се задава ОНОВА.
Бързам да го изпреваря.
Хващам двете котки - мъжката и женската -
и започвам да им трия гърбовете:
гръб о гръб.
Бързо, като ваксаджиите.
А гръбначните им стълбове потракват.
Електрически искри се разпиляват.
Радва ме обърканият им летеж.
Мъжките искри са ненадейно тромави.
Женските са нервни, но внимателни.
При случайните съприкосновения
следват платонически експлозии.
А когато ОНОВА отново го усетя,
не изпитвам ужас,
а си мисля:
колко е смешен задният двор на ада...
Палми протягат стройни снаги,
благоухания струят от водоскоци,
хорали звучат в съвършена акустика.
Малки дяволчета с ангелска лекота
подскачат от палма на палма,
късат едри кокосови орехи,
изпиват част от млякото,
останалото дават на птичките.
И когато кажа «здрасти» на някое дяволче
и се здрависаме,
дланите ни се слепват от кокосовия нектар
и се разсмиваме.
И после се замислям в тъмното-

кога н как онази кукувица
успява да снесе яйцата си в ръчния ми часовник?
Кога и как, та все не мога да я видя?
От пулса на ръката ми яйцата се измътват
и ето - на всеки шестдесет секунди
изхвърча по едно кошмарно пиле.
Толкова кошмарно, че дори ОНОВА,
дори ОНОВА се дръпва уплашено.
И това ми е ползата в случая.

Или стискам в юмрука си
малко стъклено топче.
И започвам да мисля за топчето.
Но навярно ОНОВА е успяло да докосне топчето за миг,
защото то започва да расте в юмрука ми -
все повече н повече.
Достига размер на планета.
Ръката ми обаче си остава същата.
И ие изпитвам болка, а изпитвам лугава сласт
от несъразмерния юмрук и топчето-планета.
В последния миг се досещам
и гласно заявявам нещо много познато и много наивно,
като например:
«Вижте там, направете каквото можете, но ако
може, да не се разбере, че все едно, че сам
е паднал и си е счупил черепа...»
Глупостта на фразата и иронията на интонацията
като пружини блъскат ОНОВА.
И ТО се дръпва с отвращение,
разбрало, че е прибързало, че още не съм готов,
че...
Преди да имам стъкленото топче,
държех в ръцете си момиче -
дребно момиче с големи гърди и тънки плешки.
И резултатът беше същият.
Но ОНОВА...

Измислените думи много ми помагат.
Например - Персифедрон.
Всяко повторение донася ново съдържание.
Персифедрон - опашка на комета.
Персифедрон - убийство на древен грък.
Персифедрон - удар в слънчевото сплитане,
което от момента на удара е престанало да бъде слънчево сплитане,
а е станало сплитане на влечуги.
Персифедрон, Персифедрон, Персифедрон...
Докато изчерпам всеки смисъл
и остане в устата ми вкус на метал.
В случая на бронз.
Бронзовият ми език като езиче на камбана
удря в бронзовото ми небце.
И ечи оглушителен звън.
Чувам си го само аз.
Ако думата бъде Йоланта,
(Йоланта, Йоланта, Йоланта...)
ще получа сребърна камбана.

Обикновено толкова е времето,
за което
някой лицемерен садист поправя бушоните.
И когато светнат електрическите крушки,
срамувам се да погледна предметите в стаята -
знам, че със всеки от тях съм развратничил
по непозволен за същността им начин.
Макар и в името на схватката ми с ОНОВА.
Ако можеха да се изчервяват,
щях да прехвърля част от чувството си за виновност върху тях.
ВСЕ ПАК утешава ме мисълта,
че и днеска победих ОНОВА.

Само да не беше този писклив гласец
от неизвестен източник:
- Още мъничко... Още мъничко...
толкова смислен и утешителен,
колкото Йоланта и Персифедрон.

Или Фреска,
или Фрещи,
или Фритоли,
или Фретон,
или Жиг.
Особено Жиг!

И ВСЕ ПАК!
И ВСЕ ПАК.