НАФТАЛИН

web | Стари неща

Уви, панталоните на жокея
ми напомнят жокей
повече от самия жокей, защото
нали той... о, боже, като си представя...
Но за него по-нататък.
Крачолът е издут в колената
напред и встрани,
лъщи подплатеното с кожа седалище.
Това е достатъчно,
за да видим отново:
стойката,
старта,
финиша.
И най-вече победата,
завършила с катастрофа
в последното състезание.
Конкур ипик!

О, нафталин!
Съзвездие от кристалчета!
Ти го боцваш!
Ти го боцваш молеца,
дето хищно пълзи ...
върху крачола на жокея.
В слабините!
Молецът процвилва!
Подскача от болка!
През стъклото на гардероба,
като през лупа:
див кон,
хванат от ласо мустанг,
необязден звяр,
скок нагоре - изгърбено,
скок встрани,
скок в обратна посока,
на задните крака.
Ще утихне той,
ще се предаде.
Но защо потрепервам аз!
И защо е това сластно желание
да пробия със скок
витрината на гардероба?
И да сграбча за шията кончето?
Да вбия пети в слабините му?
Не бива да гледам.

Но разбирам сега лаборантката.
Разбирам нейния срам,
безпричинното й изчервяване:
Върху екрана на микроскопа -
огромен микроб:
скокове - нагоре, встрани, обратно.
Див кон! Хубав кон!
Еротичен ток разтърсва лаборантката -
поривът да укротиш неукротимото -
да го яхнеш тоя микроскопен кон,
да го подчиниш между бедрата си...
Трепват бедрата на лаборантката,
Трепва фокусът на микроскопа.
Няма конче,
има непонятен срам:
Не! Не срамът на хвърлея ездач,
не! -
действието не опозорява.
Нещо друго -
всички го разбираме,
но това ни прави двойно срамежливи.

Всичко дотук -
между другото.
Да си спомним сега за жокея:
последният старт
и победата,
завършила с катастрофа.
Името на коня беше Нафталин.
Що за хрумване!
Що за съвпадение!
На терена - с походка на тигър!
Над препятствията - с летеж на птица!
И когато закова на финиша,
и когато запрати в праха жокея,
сам обра аплодисментите!
Стар кон беше!
Опитен кон беше!
Хитър беше!
Нафталин!
И когато...
Какво?
На погребалната процесия,
с черно кадифе наметнат,
най-отпред красиво пристъпваше,
никой не мислеше за жокея -
всички те него гледаха!
А трофеите на победите
така му подхождаха!
Бяха негови!
Единствено негови!
Вече.
Ето това е понятно.
Всичко е, както трябва.
Конят убива ездача -
не е за първи път.

Гардеробът е пантеон:
гащите на жокея,
куртката на полковника,
лампазите на генерала,
бельото на монахинята,
кърпата на предателя,
торбата на просяка,
ръкавицата,
чорапът копринен,
н банкнотата, скрита в чорапа
и...
И е ясно, че това не е безсмъртие,
не е дори дълголетие.

О, нафталин!
Съзвездие от кристалчета!
Боцни го! .
Боцни го молеца!
Да подскочи!
Да изцвили!
Да се запремята лудо -
върху гащите,
върху лампазите,
върху пагоните, върху скрижалите!
Превърни го във вихър,
от агонизиращ живот.

Или?
Всъщност?