КОШМАР

web | Сатири

Сънувах, че съм първият човек...

Не кадифе, а животински кожи
красяха жилавите ми бедра;
вървях и с чудния си вид тревожех
сърните в неспокойната гора.
Вървях и мислех: "Колко е красиво!
Сега да има някоя жена,
и аз ще бъда най-щастливото
създание на цялата земя."
Неотлетяла още тази мисъл,
зловещо трепна близкото дърво
и на един от клоните провисна
едно женоподобно същество.
То скочи на поляната чевръсто,
затича се към мене изведнъж,
опипа ме с коравите си пръсти
и каза настървено: "Ти си мъж!..."
О, ужас... грозота...
реших да бягам.
Отщяха ми се ласки и жени.
Но спрях,
скован от мисълта, че няма
рода човешки кой да продължи.
И казах си: Каквото и да става,
ще стискам зъби и ще бъда мил.
Човечество,
за тебе го направих! -
Да бях се по-добре самоубил,
защото тя ме хвана за ръката
и каза: "Миличък, постой, постой,
ела да се подпишем на скалата,
че винаги ще бъдеш само мой."
Изгледах аз дивачката предвзета -
как бих могъл да й изневеря,
когато сме на цялата планета
единствените хора - Аз и Тя.
И пак реших
да скоча и да бягам. -
Отщяха ми се ласки и жени.
Но спрях,
скован от мисълта, че няма
рода човешки кой да продължи...
Отправихме се към скалата ние
за смях на веселия горски свят,
докато някой наш правнук открие
хартията и кръглия печат.