БАБА И ДЯДО

Баба сладка кашица вареше,
столчето й дъбов желъд беше.
Ала как се желъда търкули,
клекна баба и очи опули,
та събори още и гърнето.
Два дни близа лакомо прасето.
Викна баба като луда Яна:

- Тичай, дядо, каша не остана...
Чу я старо-харо отдалече,
от гора зелена се довлече,
ядом гледа и със яд мърмори:
- Мари бабо, пак ли пакост стори?
Желъд ли е столче за седене,
малко не помисли ли за мене -
че ще бутнеш със крака гърнето?
Или каша готвиш за прасето?

- Що съм крива, дядо белобрадо,
като ходиш весден с вакло стадо,
та не мислиш, че на твойта баба
на три крака едно столче тряба.
Крива ли съм - счупи се гърнето.
Да сме живи, да гоим прасето...