Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАЗКАЗ, КОЙТО ИСКАШЕ ДА Е ДРУГ

Иво Георгиев

web

Веднага искам да ви кажа, че отначало този разказ беше съвсем друг, но не му провървя. Бях го публикувал в един интернет сайт, посещаван най-вече от чувствителни жени, с лек уклон към меланхолните есени и пилешко със зеленчуци и може би затова разказът започваше ето така:

"Жената си живеела съвсем сама в оня родопски градец. То, уж градец, градец, ама си бил като един малко по-голям, протегнат край реката селски смок. В него имало къщички с прекопани, терасирани дворчета, из които хаотично стърчал по някой стрък зарзават, и разкаляни, миришещи на отлежало спокойствие, улички. По тях, важно и методично, кълвяли пилци чак до късна есен - когато, за да спазят поговорката, хората ги брояли..."

Началото не е лошо, нали? Едно такова идилично и някак предразполагащо. След това обаче се разказваше за сина на тази жена, който бил женен в Германия, но изведнъж, взел, че умрял. Германката, вярна на своята северна практичност и последователност, изпратила праха на покойния си съпруг с колет в България. Нищо не подозиращата майка получила кутията с праха в родопския градец, но помислила, че това е кафе (защото и преди била получавала колети с кафе и немски курабийки) и с него взела да черпи комшийките, когато й идвали на гости. Ето как бяха описани събитията към финала:

"А нашата жена, майката де, като получила пратката, естествено, пак събрала комшийки и приятелки на актуална раздумка, сварила кафе от новия колет, само дето германката не пращала въобще такъв артикул този път. Вярно, поучудили се всички, че този път кафето от Германията имало странен вкус и не се разтваряло както друг път, но кой ги знае там какви щуротии пият сега младите, така казали нейните гостенки."

В този си вид, разказът си беше сносен и той много се обичаше. Но като започнаха да го одумват, че това било чисто плагиатство, че такъв разказ вече съществувал, че автор му бил Станислав Стратиев, други казваха, че не, това бил разказ от Станислав Сивриев, но го били чели много отдавна, а трети настояваха, че са го чели оня ден - книгата им била още в чекмеджето и бил, ама сто процента, от Чудомир. Аз, разбира се, много се притесних и ми идваше да си отгриза я едното ухо, я едното око, но ако можех, разбира се, нямаше да го направя. Утеших се с това, че и Шолохов някога бил обвиняван, че е плагиат, и то за цял роман, да не говорим, че Моцарт използвал в сонатата си в а-moll (писана в Париж през 1778 г.) цяла партия от една соната на Хюлмандел. На мен историята ми беше разказана от една леля и мислех, че е оригинална, защото не съм се и съмнявал, че една истинска леля може да ме подведе. Вярно - и друг път съм имал подобни "откривателства". Веднъж сънувах как конструирам страхотна машина - много проходима, еднокошова, отпред с мощно гребло, отгоре с жълта кабинка, с красиви лостове за управление, хидравлики и т.н. подробности и когато се събудих, с почуда установих, че съм "изобретил" багера.

Както и да е, ходих в библиотеката, намерих след много лутане въпросния разказ, който се оказа на Светослав Минков и в който ставаше дума за колет от Америка, но така или иначе, като изключим различията, двата разказа си приличаха. И въобще не ме интересуваше, дето Гьоте бил казал, че само един глупав творец може да твърди, че неговото произведение е само негово. Дали от това, или беше съвпадение, но космите в ушите ми взеха да растат по-гъсто и започнах да виждам околния свят с един нюанс по-сиво.

Зачеркнах разказа и той ме зачеркна, и взаимно се забравихме.

След две-три години обаче - чиста случайност - се появи Снежанка. Тогава, онзи разказ, съвсем самичък дойде при мене: "Сега, виж какво, вика, ние със Снежка си направихме нов разказ, макар и със същото начало, като тук-там само намърдахме малко пряка реч, за повече непринуденост. Няма да ни се сърдиш, сега това е демократично, пък и аз нали си имам собствен живот..."

И започна да си се разказва сам, променен до неузнаваемост:

- Какво да ви кажа, работа ли е това? Да работиш на такова място, сред такава безумна зеленина, прозрачен въздух и диви флуиди, но да не можеш да им се наслаждаваш, защото прекарваш целия си ден като ошашавен, в една затворена кутия, метър и половина на два.

Снежанка живеела съвсем сама в родопския градец Чепеларе. То, уж градец, градец, ама си бил като един малко по-голям, протегнат край реката селски смок. В него имало къщички с прекопани, терасирани дворчета, из които хаотично стърчал по някой стрък зарзават, и разкаляни, миришещи на отлежало спокойствие, улички. По тях, важно и методично, кълвяли пилци чак до късна есен - когато, за да спазят поговорката, хората ги брояли. Хорските истории, денем припкали по припечните места, а вечер се гушели в кръчмите и по здрачните ъгли на дворчетата с припламнали очи - защото тя, всяка история, по право си принадлежала на градчето и никой не можел да я затваря и да си я пази само за себе си.

Жената със снежното име била свикнала с пейзажа, с въздуха, с комшиите и с лепкавото им любопитство и не се интересувала много от това, какво става извън шепата преплетени като в родопска престилка сокаци и побитите помежду тях четвъртити фигури на къщите. Живеела си пестеливо, без патос и буйни желания, с оня ритъм, който се удава виртуозно на хората на нейната понапреднала възраст. Умеела да си доставя малки удоволствия в ежедневието - да си купи хляб и да отчупи веднага краешника, да яде с часове една ябълка - от онези гигантските, сорт "Цар Александър" (нейното дърво било единствено от този сорт в цялата област), да стъпче няколко колорадски бръмбара, самонадеяно гризещи листата на картофите, или вечер да гледа звездите, изпълнена с неизбистрени, неоромантични и натурфилософски мисли.

Снежанка работела като асансьораджийка на кулата "Снежанка" на Пампорово. Не че имала нещо общо с онова белоснежно барби от приказката, но когато открадвала няколко мига да погледне хората отгоре, от високото, всички те, наистина, изглеждали като джуджета, че дори и по-дребни. И в такива моменти си представяла, че е една тъжна, южна Снежанка, която посреща и изпраща своите винаги различни джуджета. Понякога се усещала сраснала с асансьора. Последната Нова Година я застигнала в подвижната кабинка, докато си тананикала с чаша евтино вино в ръка: "О, мила сеньора, ела със мен в асансьора".

Кой знае защо, когато се въздигала нагоре, гледала надолу, сякаш искала да види основите на кулата, през всичките етажи и стени, а като се спускала пък, все забивала поглед нагоре, в тавана.

- Какви ли не банални неща могат да се прочетат по вестниците. Как монах се размонашил и станал ватман (може в статията да е пишело "батман", но тя да го е прочела като "ватман"), как дете убило съученика си, как капитан "далечно плаване" подстригвал овце и кандидатствал за "Гинес" (дотук бил подстригал 3769 тънкорунни). Но някой да е чел нещо за това как Снежанка, която работи в асансьор, е посрещнала Нова Година? Никой. Това може само да се измисли. А ето, на - аз измислена ли съм, или съм истинска.

"Сигурно съм измислена", така заключавала Снежанка, защото това са осем часа. Горе-долу, горе-долу... Осем часа, а понякога и повече. Все нещо трябвало да се прави през това време, а тя почти нищо не правела. Нямало телевизор, нито мухи за зяпане. Командното й табло се състояло от, всичко на всичко, пет копчета, от които най-често натискала две. Нагоре до панорамния бар (2019 м надморска височина) и надолу до партера (1926 м н.в.). Затова и погледът й бил един такъв... Не гледала никога настрани. Само нагоре и надолу. Това бил най-дългият асансьор в България. Близо сто метра денивелация.

- Близо сто метра е денивелацията - поглежда ни тя отгоре надолу - но мен не ме интересуват рекордите. Болят ме краката и ми се подуват колената. Казват, че същото било и при парашутистите.

В очите й пеят птици, а някой поет би казал, че плуват асансьори.

Огледалото в асансьора пази отраженията на хиляди лица. Само нейното отражение го няма там.

Веднъж видяла как едно момиче клекнало още на влизане в асансьора и на нея й просветнало, че може да кляка и тя от време на време, с опрян на стената, срещу петте копчета, гръб. Как не се била сетила по-рано! Краката... Имало дни, когато не ги чувствала, сякаш била на кокили. Вярно, че пък умът й сякаш се изострял. Тялото се спихвало, но умът...

- Като нямаш какво да гледаш и да слушаш, размишляваш. И така, всъщност аз осем часа мисля. Иначе през останалото време гледам да не го правя.

Снежанка имала мъж, който си бил отишъл отдавна от видимия свят. За разлика от приказките, където овдовяват предимно мъжете, а жените най-често са мащехи. (Сигурно защото повечето приказки са писани от мъже). Синът се бил запилял по някакво уж приказно място и там се оженил. Първо казал, че за украинка, после се изпуснал, че за албанка, а накрая си признал, че невестата му била ама стопроцентова албанска украинка.

- То, чунким има значение каква е, казвала Снежанка на съседката си леля Марулка, когато получила снимка от сватбата. - Важното е да е òправна.

Имала и дъщеря, ама нея я затрупала лавина преди десетина години, някъде в Пирин. Била студентка последна година. Точно по времето на лавините се случило - през април.

- Няма нищо вълшебно в моята работа. Спарен въздух и изкуствено осветление - това е. Чувствам се като бройлер. Когато съм горе - на две хиляди и двайсе метра - съм толкова близо до звездите. Но донякъде е по-добре, че не ги виждам, защото звездите са като очите на дъщеря ми. Само когато си тръгвам, ги гледам как ми се пулят, едри, едри - и ме замерват с отблясъците си като с костилки от череши.

Освен че размишлявала, обичала и да разглежда хората, които се качват в асансьора. "Идвали са всякакви: пъстър свят - и надути, и скромни, и такива, дето ги дават по телевизията, и съвсем непознати, и от град Кула, че даже и от Кулата...", изрежда тя като в скоропоговорка.

- Това лято, дойде даже един Икар - подема съзаклятнически Снежанка - хубав съвременен Икар - с делтапланер и с обица на ухото. Сглобил си крилото на терасата и после полетял. Не го видях, но сигурно е било красиво.

И в очите й пак запяват птиците, докато говори за Икар с обицата.

През август, дошло малко момченце с дрезгав гласец и носело две самолетчета от хартия. Стискало ги здраво и разказвало превъзбудено как специално ги направило предишния ден, за да ги пусне от кулата да летят, да летят, да летят.

- За някои кулата "Снежанка" е незабравимо преживяване, но за мен е като Балдуиновата кула за Балдуин. Или като Хеопсовата пирамида за Хеопс.

Понякога с асансьора отивала при Бог. Ей така, натискала копчето за панорамния бар, вратата хлопвала като капак на ковчег, и след това пътувала, пътувала нагоре, час, два, три, и все не стигала до бара. В един момент, когато вратата се отваряла, виждала, че е над облаците. Краката вече не я болели и била една лека, не чувствала никакво тяло, никаква умора, само се смеела, смеела, без сянка в смеха - както се смеели децата й, когато били на 3 годинки. И нищо друго. Всъщност добрият Дядо не се появявал да я посрещне, но тя усещала, че е при Него, че Той е съвсем наблизо.

В останалото време, когато не пътувала до Бог, се вслушвала в шума на асансьорния мотор. Понякога - не винаги - хората я заговаряли, а нерядко и тя ги заговаряла. Така научавала разнообразни и безполезни неща. Някакъв арендатор от Нови Пазар й разказвал, че засадил 400 дка кориандър. Кориандърът бил от хилядолетия известен като възбуждаща билка (тук й се усмихнал закачливо), но той продавал плодовете на военните, които го използвали за почистване дулата на оръдията.

- Веднъж припаднах, в самия асансьор. Пет минути ме нямаше - ей така, видях си тялото отгоре. Виках си: "Снежанкеее, Снежанке, какво си се пльоснала, като че ли някоя вещица ти е дала отровна ябълка.".

Онзи ден чула две жени да си говорят за някакъв странен случай, за който едната била чела в някакъв разказ: "И той, като умрял човекът, естествено не можел да се обади на майка си, да каже, че е умрял, а пък германката не знаела бъкел български, щото те в техните немски училища, ама изобщо не учели български. Тогава снахата взела мъдрото и хуманитарно решение (немците, нали ги знаеш, мила, открай време си падали по хуманитарните решения и мисии) да кремира своя съпруг и да изпрати кутията с праха му в колет на родната му майка, та тя да си го жална ожали, както си му е редът. Направила тя каквото решила и през цялото време имала усещането, че прави нещо много добро, и от това й било леко и спокойно, само че по немски леко и спокойно.

А нашата жена, майката де, като получила пратката, естествено, пак събрала комшийки и приятелки на актуална раздумка, сварила кафе от новия колет, само дето германката не пращала въобще такъв артикул този път..."

- Какви ли не щурави истории чувам, понякога без да искам - продължава Снежанка.

Един шейсетгодишен, собственик на ресторантче в Пловдив я харесал. Идвал няколко пъти при нея, уж до бара. Препоръчвал й да отиде на Павел баня за краката. Там водата била такава, че направо те разтропвала. Самият той правил бани в продължение на десет дни и кокалите му започнали да тропат. Все едно че вървял скелет. Негов колега му викал, "абе, какво тропа в тебе бе, Анани (името му не е много типично за бизнесмен, нали), да не са твоите кокали?" Тропал, тропал така една седмица и после се оправил.

Усещам, че втори път се качвам с асансьора, което означава, че и втори път трябва да сляза. Преди няколко дни, някакъв доцент по физика, или може би по физическо, й препоръчал да си маже коленете с грес, за да се излекува. На него това му го предписал бай Тошо - известният чакръкчия от Хасково. Доцентът го пробвал - десет дни се гресирал, ама много обилно, като отгоре слагал найлон да не цапа. И коленете му се оправили.

- Ще миришеш - ми вика - на прясно гресиран "Москвич", но да знаеш, ще ти помогне.

След няколко месеца, от случайни познати разбрах, че Снежанка още била там - на асансьора на кулата, и изглеждала добре като за името и за възрастта си. Те не знаеха нищо дали е започнала да се маже с грес.

Точно тук разказът, мистериозно претърпял пластична операция, млъкна. Обърна се и се отдалечи, без да ме пита за мнението ми.

В края на краищата, аз така и не разбрах, той искаше ли да бъде този нов разказ, или още тъгуваше по предишното си "аз".

Ама можеш ли да ги разбереш разказите - нали във всеки от тях всъщност има два "аз"-а. Както в кулата "Снежанка" през онова лято имаше две Снежанки.

 

 

© Иво Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.09.2009, № 9 (118)

Други публикации:
Иво Георгиев. Исус ми прати SMS. Благоевград: Арс, 2009.