* * *

І.

Някога във оня град пастелен
имаше сърни.
Опитомени, те идваха до центъра,
пресичаха прилежно улиците,
кимаха на пухкавите минувачи
пред големия административен кораб,
нехаещи за банката с потайните трезори
а също и за пощата /със ново АТЦ/.

Обичаха сърните оня град
и хората му - мъртвите и живите,
и реката - тъй непостоянна като ученик,
и сезоните с различните треви...

И хората обичаха сърните -
децата с карфиолени коси
откриваха очите им - големи
тъжно плуващи планети,
а старците отделяха с усмивка
с годините натрупаната благост.

ІІ.

Сърните в оня град са вече монументум
очите им отдавна следват други орбити.
Последната - подгонена без аргументи
прескочи във картината на саможив художник
и тъй остана там - фиксирана
от дегустатори на смесената техника.

А краят нещо май не е загадъчен -
защото другите сърни без патос
потънаха в ленивите черва на демоса.