Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ARDA LONGA, VITA BREVIS

Иво Георгиев

web

За да изпробват чувството му за действителност, малко след като навърши дванадесет, баща му и дядо му го заведоха на реката и го попитаха на какво му приличат речните камъни. Той отвърна - на камили.

Беше юли, дъждовните месеци бяха отплували или на север, или много, много на юг и камъните кротко дояха течното злато на слънцето.

Дядо му - Камен Киното, а и баща му бяха от тези хора, на които викаха, къде почтително, къде шеговито “пенкилер”. Те разбираха от всичко и помагаха на всички, дори и на тези, които нямаха нужда от помощ. Бяха като правени в един и същи калъп - сухи и кротки, скарани с къпането, но за сметка на това жилави.

- Красиво нещо са камъните, мамка му - беше казал, сякаш на себе си баща му тогава край реката и започна да го учи как да познава кои камъни обичат да пътуват и кои не са мърдали от десетилетия от местата си.

Докато подскачаше от камък на камък, Камен беше усетил за пръв да го обзема тайнствена и красива мечтателност. Още като дете беше усетил, че реката е дълга и край нея се мечтае дълго.

Когато направи четиринайсет или може би петнайсет, дядо Камен Киното му подари първата истинска четка за рисуване и с това го свари неподготвен. Дотогава, Каменчо все още не беше прочел нито една книга, но беше рисувал безброй пъти къщи и таласъми, с въглени от печката или с парчета от керемида. Три дни беше като омагьосан. Започна да драска върху каквото му попадне, с червената боя в красива кутийка, която баща му измъкна незнайно откъде. Това беше хубава, гъста боя, не като акварелите в училище. Най-напред пред погледа му попадна кравата Минка, върху чийто корем се появи интересна рисунка на женско лице с брада, а когато майка му го подгони да го бие, той се опита да я умилостиви като й каза, че това е нейният портрет, когато е ядосана. После, на вратата на клозета в двора, изникна крилата крава с голямо виме и странно вдигната в основата лъвска опашка. След три дни, разбира се, рисуването му омръзна.

На следващото лято, което не можеше да бъде упрекнато в нищо друго освен в леност и оскъдни валежи, пак отидоха двамата с баща му на реката.

- Красиво нещо са камъните, мамка му - каза баща му и започна да го учи как да разпознава кои камъни са болни и кои - здрави. - Подхванеш ли камъка, обърни го оттук-оттам, виж цвета му и дали няма петна от сипаница, почукай го о друг камък, огледай му жилките и можеш да прецениш ще се търкаля ли още хиляда години жив и здрав, или ще се разтроши след първия порой.

Камен се беше зазяпал в отражението на скалите в реката и тъкмо да попита имат ли камъните любовен период, изпита непредвидения копнеж да зърне припичащо се на брега голо момиче. И се отказа от въпроса.

Вечерта, след като се върнаха, получи нова кутийка - в нея имаше черна боя за рисуване. Още беше под впечатлението на осъзнатото през деня, че всяко нещо може да боледува. Най-рядко според него боледуваше дядо Камен Киното. Същият този дядо, който си носеше ревматичните болки в ставите и трите зъба в устата с тихо благородство и добре овладян непукизъм. Старият пенкилер не стоеше на едно място - след като дълги години веднъж седмично беше прожектирал филми в селото и оттогава му бяха лепнали тази опашка към името, сега често го виждаха да ходи из гората, за да търси ябълки-дивачки, които облагородяваше с настървение, да строи чешми с Величко Чучура, или да изнася лекции на пияниците пред кръчмата защо синият цвят липсва от пейзажа на родопските села. Компетентността му беше в широк диапазон и варираше от даване на чисто практични съвети за изтребване на къртиците в картофените ниви, до такива, навлизащи в сферата на легендите, като например, кой ден в годината е най-подходящ да се види гола самовила на Вълчата поляна над селото.

Следващите три години към червеното и черното баща му добавяше по още един цвят - бял, зелен и жълт. Всеки нов цвят го хипнотизираше. След последния подарък Камен започна да рисува отново настървено, сякаш с тези пет цвята се канеше да пребоядиса света. Първо започна, естествено, пак от добродушната крава Минка, която дори не осъзнаваше, че е обект на бодиарт и затова изобщо не се възгордя, нито намали млеконадоя. Пробва да рисува и върху гърбовете на овцете, но рунтавото им руно му пречеше да изпипа детайлите, а и хабеше много боя, което не беше без значение. Но най-вече го отказа това, че овцете нямаха имена - те си бяха овце и смяташе, че е под достойнството му да рисува по тях. В една скучна и женска събота, докато пикаеше недалеч от пасящия добитък, намери в храсталаците писукащо черно вранче и се погрижи то да му стане доверен приятел. Ровеше му червейчета и буболечки и му ги пъхаше във вечно отворената човка, говореше му, подмяташе го, а от благодарност вранчето му кацаше на главата и го нацвъкваше. Кръсти го Врангел, макар да не знаеше дали птицата е мъжка или женска. Дядо му даде идеята за името - преди години бил прожектирал филм с такъв герой - върлинест и винаги в черни дрехи, но с горда осанка, въпреки че бил от “лошите”. За няколко месеца вранчето Врангел се научи да лети, а след още няма и година се научи да прави и разни дяволии, една от които беше, разбира се, да казва на срички “Arda longa, vita brevis!”. Като казвам „разбира се”, имам предвид, че това беше крилата фраза, популярна в цялото село, за чийто автор мълвата сочеше местния философ и луд - Асанчето. Независимо дали той беше измислил фразата, или не, във всеки случай той беше този, който я използваше навсякъде и по всякакъв повод. Затова беше съвсем нормално Врангел да се научи да казва точно тази иронично-мъдра селска сентенция. Казваше я само когато беше на кеф, но пък силно и грачещо, като ходжата, когато му беше прегракнал гласът. На хората правеше впечатление, че черната птица особено натъртваше на “brevis”.

Един петък по обяд баща му и дядо му го заведоха за пръв в джамията и му казаха да не се пули наляво-надясно, а да прави каквото правят и те. Учуди го миризмата на пот и далечното, невидимо спокойствие, което се излъчваше от брадата на ходжата. Тогава именно чу как пее ходжа с прегракнал глас. Помисли си колко много рисунки би могъл да нарисува по белите стени, но веднага се почеса зад ухото, за да пропъди тази мисъл. Знаеше, че в джамия е забранено да миришеш на чесън, да мислиш за жени и най-вече да рисуваш по стените.

Периодите на рисуване обаче ставаха все по-къси, а тялото му - все по-дълго. Успоредно с това все повече време прекарваше в слушане на музика с объл ориенталски ритъм, в тайно надпиване с бира с другите момчетии, или в опознаване на изкуството как се чака целувка от момиче с месеци.

Когато баща му го заведе в Мълчаливата пещера, Камен тъкмо беше избавил едно момиче (няма да му споменаваме името поради деликатността на ситуацията) от романтичната обвивка на девствеността. Това беше станало преди два дни, но той все още се чувстваше така, сякаш изведнъж беше натрупал мускули на културист и едновременно с това беше овладял свиренето на кларинет по-добре от Ибряма. С две думи - беше обзет от красива и раздираща еуфория.

- Vi-ta bre-vis! - изграчи Врангел, сякаш искаше да му намекне, че е било вече крайно време това да се случи.

По целия път враната прехвърчаше над главите им самоотвержено като безполов черен ангел. Въпреки че си даваше вид, че не й пука, Камен все се питаше дали птицата не страда от това, че за толкова време никой не можа да установи каква е - мъжка или женска. Дори и дядо Камен Киното, който можеше да изброи до осемдесет и осем от деветдесет и деветте имена на Аллах, по въпроса за пола на враните беше безсилен.

Входът на пещерата представляваше тясна пролука с форма на патешки клюн, на около три метра височина от земята. През него можеше да се влезе само с мисъл, или с пълзене. Все пак, баща му, след като се изкатери до пролуката, започна да се промушва напред с пъшкане и с пълзене, като недохранена гъсеница, с фенерче в едната ръка. След десетина, пък може да са били и само пет-шест метра - то когато пълзиш като недохранена гъсеница, разстоянията ти се струват двойни - стигнаха до разширение - нещо като малка, продълговата ниша, където човек можеше спокойно да се изправи. Фенерчето се плъзна нагоре по стените и разкри как те се приближаваха една към друга, и там - във високата и влажна тъмнина, вероятно скришом се целуваха. Баща му запали свещ, която взе от пода и изгаси фенерчето. Двамата седнаха и опряха гърбове върху сенките си. Камен се огледа. На едно по-издигнато в пода място видя наредени и вглъбени в себе си камъни. Различно заоблени и с различна големина, което означаваше, че са и с различни патила речни камъни. Но това, което го накара да преглътне сухо и да опули очи не беше нито бройката, нито формата на камъните. Не беше дори и смеещият се скелет, който лежеше в мумифицирания полумрак.

Баща му го наблюдаваше и плетеше плетки от мислите си, но нищо не казваше. Чакаше спокойно синът му да осъзнае видяното.

Камен бавно протегна ръка и докосна най-близкия камък, така както би я протегнал към муцуната на непознато животно, за да се сприятели с него. Плахо, колебливо, но добронамерено.

За част от секундата го осъзна - това бяха камъни-икони. Беше виждал такива християнски рисунки в учебника по история, а веднъж и във вестника бяха писали за такъв камък с рисунка, намерен в коритото на Арда. Бяха сложили и снимка.

Взе камъка в ръце. Камъкът се стресна и от учудване изпусна мирис на влага и тайна.

- Това е тайната - каза баща му с тих глас, който отлетя някак си нагоре, спотаи се в тъмното и не се върна обратно. - В нашия род, откак се помним, рисуваме тайно върху камъните по Арда. Рисуваме Божията майка с Младенеца. Така се наричат в християнството. Младенецът е малкият Иса Пейгамбер, или Исус за християните.

- Но... ние... нали... - от смущение начупи въпроса си Камен, но баща му пое парчетата и залепи майсторски края на въпроса.

- ...сме мюсюлмани? Да, мюсюлмани сме. Разбираш ли - всяко нещо съдържа в себе си и частица от противоположното нему. От отрицанието си. Така всевишният е устроил света. Ето, нашият ходжа, всички знаят, че играе покер до късна вечер, въпреки че е ходжа. И затова често е с дрезгав глас - от викане и каране с другите картоиграчи. Това не му пречи да знае наизуст деветдесет и деветте имена на Аллах, с което със сигурност има отредено място в рая. Нашата частица противоположност е да рисуваме Иса и майка му Мариам върху речни камъни, въпреки или точно защото сме мюсюлмани. Така правят от поколения и поколения мъжете в нашия род.

Баща му хвърли лъскав поглед към наредените встрани от тях камъни и се намести по удобно, като внимаваше да не бутне свещта.

- А - като казах мъже, и се сетих - почеса се някъде в слабините той и продължи, - знаеш ли, че този пророк - Иса, или Исус, също е бил обрязан, като нас... Но по-важно е друго - и не го забравяй - една тайна винаги прави човека по-силен.

- Ще го запомня. И... камъните, като ги нарисуваме..., трябва да ги складираме тук в пещерата ли? - попита с пресъхнал глас Камен, като нанесе още една рана на тишината.

По-отдавна изографисаните камъни пукаха от скука и се прозяваха, защото бяха слушали подобни разговори десетки пъти вече. На скородошлите им беше интересно.

- Нарисуваните камъни пускаме в реката. И оттам нататък не ни интересува съдбата им. Ти трябва само да подбираш подходящите камъни, да ги рисуваш и да ги пускаш на свобода. Аз ще те науча как се рисуват. Използваме само петте цвята, които ти вече познаваш. И комбинации от тях. Никога не използвай синьо. Понякога можеш да използваш златисто, но синьо никога. Помни - само черен, бял, червен, зелен и жълт цвят. Тук, в Мълчаливата пещера, ще оставиш само два камъка за следващите поколения. Два камъка, от най-хубавите, които прецениш. И най-важното - никой не трябва да те вижда, когато ги рисуваш. Тайната трябва да е пълна. Пъл-на - въздъхна баща му и сякаш едва тогава забеляза леко изнервения от нарушеното спокойствие скелет.

Камен също погледна натам и най-вече към озъбения череп, и веднага беше обзет от желанието да се насълзи.

- Това е един наш прадядо, Камене. Издал тайната на младата си булка. Като разбрал, баща му го довел тук и го затрил, а жена му уж, казват, се удавила в реката.

- А той имал ли деца?

- Имал. След смъртта на сина и на снахата, отгледали невръстния си внук и после дядото тайно го окъпал в традицията.

Когато се измъкнаха от пещерата, слънцето ги заслепи безмилостно и Камен трябваше да сведе глава към земята и да затвори очи за известно време. В средата на огнения диск, там, където беше най-ослепяващата светлина, за миг само беше видял тъмно петънце. Противоположности, значи...

Заслизаха към реката. Със сигурност вече знаеше, че реката е дълга, но за живота не беше сигурен.

Врангел не се виждаше, но иззад шубраците сякаш се причу неговото грачещо „Ar-da lon-ga”. Долу, в ниското, се мяркаха измитите гърбици на речните камъни - камили, и всичко това - пещерата с тайната, граченето, камъните, слънцето, създадоха у Камен странното усещане за някаква световна подреденост.

“А какво ли ще стане, ако в някое от поколенията се родят само момичета” - помисли си момчето, но реши, че за това ще пита баща си някой друг път.

 

 

© Иво Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.03.2011, № 3 (136)