ПОМОЩ! ПРАЗНИЦИ!

Юлия Желязкова

web

Коледа

Искам на работа-а-а!

За пореден път празнувам Рождество Христово, срещам Дядо Коледа, дарувам роднини, посрещам гости и ми идва да крещя.

След цялата истерия по пазаруване, готвене, опаковане на подаръци, тежки маси, махмурлук, капризи на родители и деца, ми идва да си стегна торбичката и да се запилея завинаги. Е, най-много за ден.

За пореден път опитах да си създам коледно настроение. Обаче на работа приключваме годината - лудница. Вкъщи - готвене, тичане, счупи се прахосмукачката и гръмна ел. таблото. Подарих на половинката прахосмукачка за празника. А тя се обиди - не било желания подарък за любимата съпруга, а за вечната слугиня.

Синчето (на тати умника) заяви без никакво притеснение, че подаръците му били недостатъчни (вярно с оригинала).

Тъщата ме убеждаваше на третата ракия, че не може да е била по-малко заета от мен на работа в петък. В сравнение с мен - то моето нищо не е. Нали съм любимият зет - премълчах.

Тъстът ми наду главата, задето не съм му помогнал с ремонта на руското возило (то и как да го наречеш по друг начин). Щом не помагам достатъчно вкъщи, значи имам нужда от уплътнение на почивните дни. Дори получих ценни съвети, без които можех. И там премълчах.

Майка ми и баща ми категорично отказаха да ядат скара по простата причина, че нямат зъби и не желаят да рискуват остатъците. Този път жена ми премълча, обаче по-късно аз го отнесох.

Любимото синче освен подаръците под елхата изяви желание за сняг, “Макдоналдс”, леля си от столицата, червен грейпфрут, да му се обади Дядо Коледа по телефона, че имал нещо да му се кара, да сменя канала на телевизора, баба му да си ходела на село, майка му да донесе вода - и всичко това за 20 секунди с ритане на крака във въздуха и доста децибели над допустимото. Е, моето момче, този път ме улучи в подходящо настроение и познайте.

На всичко отгоре ми е малко да гледам колегите си по цял ден и да търпя Особеностите Им, та отпразнувахме края на годината в някаква изба, наречена механа (заради бродираните покривка май), и цяла вечер наблюдавах гадните им муцуни във великото преображение на винените пари.

Засега всички покрай мен са замаяни от толкова приятни емоции покрай Коледа, че вече правят сметки за менюто и компанията по посрещането на Нова Година. А аз съм на фаза гризане на нокти.

Благодарен съм, че тази истерия е само веднъж в годината.

С нетърпение очаквам да вляза в релсите на работната седмица. Отвреме-навреме някой рожден ден ще се опита да ме одраска по бронята, но аз съм твърд, устремен и непоколебим. Поне до следващата Коледа.

Първи юни

След месеци хленчене и тръшкане най-накрая купих колело на 5-годишния ми син за 1-ви юни. Нали сам си знае, че е детенце - чака с нетърпение празника си.

Заделих пари, колкото ми се искаше да струва колелото, и тръгнах да търся.

След здраво обикаляне и гъчкане в обедния трафик стигнах до извода, че или ще купя или няма да купя. Надделя чувството за вина - бях обещал.

Гледах дълго в яркото и “златно” Колело и си мислех, че за петгодишните представи на сина, това е лимузина в сравнение с триколесника, който кара из къщи.

Когато беше по-малък Наследникът-Диктатор, нещастните вносни велосипедчета струваха два пъти по-евтино. Ооо, има време, виках си, сега и място ли да му търся. Успокоих съвестта си и го отложих в мъглявото бъдеще. Обаче малкият напомни за себе си.

Броих парите, натоварих го и се прибирам примирен. То бяха писъци, подскоци, плонжове и всичко останало, започващо с “п”. Т.е. проблемите.

Награбих колелото под мишница, детето за ръчичка и хайде пред блока. И започна едно бутане, едно влачене, едни викове (от моя страна). Цялата махала се събра да гледа. Айде, викам, да обиколим квартала, че тук ни запомниха.

Преди години жената разправяше колко е трудно да управляваш бебешка количка на дълги разстояния през изровените улици и тротоари. Този път я разбрах.

Пак бутах, стисках зъби и се къпах в пот. На всичкото отгоре детенцето не кара там, където аз искам и на моменти се оказваме от двете страни на кормилото и всеки дърпа към себе си. Че и зъби ми стиска и изпод вежди ме гледа хлапето! Отделно крепя малкия и колелото, щото сме склонни към падане и успяхме да обелим седалката. Задните допълнителни колела минаха и през обувките ми по няколко пъти.

Пресичаме улиците. Колелото под мишница, детето хванато за показалеца ми, защото държа и торбичка с хляб, пиле и 2 кисели млека. Жената каза, че съм можел и да напазарувам така, между другото. Що да не напазарувам, нали съм луд, можех и тъщата да заведа на разходка. Ама отдавна не е идвала да се поразходи към нас с преспиване.

С ревове и писъци се прибрахме - малко сме стояли навън.

С последни нерви и сили се довлякох вкъщи. Каталясах от толкова емоции. Прибрах колелото в килера и поседнах.

Да, ама не. Моята хубавица зяпна насреща ми - как не ме е срам, така да се излягам, че и бира съм си отворил за награда. Тя, горката, толкова работа имала, а не съм си отварял устата да я питам дали да й помогна.

Докато парирам, безценното момченце е измъкнало колелото и се мъчи да го кара през хола. Слава богу! Успял е да счупи грозната ваза - подарък от майка ми, която се събира единствено на пода, в ъгъла. Жена ми граква този път срещу него, а аз се отпускам блажено, отпивам направо от бутилката и кръстосвам крака на масата. Я, успели сме даже да скъсаме десният крачол на панталона.

Сещам се, че утре ще го водя на майка ми. Пада ти се, бабо. “Ма не му се карайте”, “на баба момченцето”, “ела да те гушкам”, “кога ще ми дойдеш на гости”. Само, че този път няма да ти го доведа с пъзела и книжката! Бих гледал. Но нали съм добрият син и не правя такива неща.

Дълго няма да го забравя това колело.

А едва му е първият ден.

Рожден ден

Шефът има рожден ден.

Добре. Само че се е родил 3 дни преди заплата. И подаръкът му не трябва да е какво да е. Нали е Шефът.

Точно от това ми загорчава най-много. Защото подаръкът винаги е Символичен и цената му не е никак символична.

Тази година празнува юбилей. Месец преди щастливото събитие всички са се впрегнали в планове, идеи и късане на подметки. Даже балони за украса купиха.

Всички така са се притеснили, като че те имат празник. Гледам им сеира отстрани и се подхилвам. Те се дразнят - щото съм спокоен като вол.

И какво - дойде великият ден, пихме по едно уиски с бадеми за здраве, дадохме Символичния подарък, символичен и за естетиката, и се прибрахме по-живо, по-здраво.

Колегите останаха разочаровани. Какво ли пък са очаквали? Надявам се да мирясат от утре, че бяха почнали да ми лазят по нервите.

Жена ми има рожден ден. Обичам я тази моя жена. Защото на нейния рожден ден не каним никого. Тя така иска. И кого да каним - същите, които каним и на моя, и на детето, и ни канят и на техните. Близките роднини. Понастръхвам от мисълта за тях. Последния път ми се изчерпа любовта към ближния и теглих една майна над масата. Така се умълчаха всички, че ми стана драго. И се изнесоха. Е, то си беше време и да тръгват.

Миналата година ходихме на кафе. Само двамата, класическа музика, торта, плодова салата няколко пъти и италианско еспресо. Хората около нас имаха прилични физиономии и не говореха на висок глас. Прекрасно. Докато платих сметката. Но когато става дума за любимото същество, какво означават парите...

Само, че тази година съм подготвен. Открих една малка приятна кръчма с много приятни ниски цени. Пък и от известно време кафето не ми пада така добре, както бирата, например.

А децата, знаете, каква лудница е техният рожден ден. Чакат го с нетърпение, карат ви да броите заедно оставащите дни до датата, плануват камари от подаръци, които според тях задължително биха получили. Правят сметки кои от рода да дойдат, като критерият за определяне е в зависимост от подаръците, получавани преди.

А решите ли да се хвърлите в смелото начинание за детски купон у вас, още в началото стигате до извода, че втори път не бихте рискували. Изнемогвате от купищата сандвичи и се чудите как могат да поберат толкова храна и литри разтворим сок. За два часа главата ви е с три размера по-голяма. След “битката” не можете да познаете хола, а килимът задължително има нужда от пране.

От цялата работа единствено детето изпитва удовлетворение и заявява, че би искало рождените дни да са всяка седмица. Поглеждате тавана и благодарите на Господ, че не е направил така.

Та какво да ви кажа друго за празниците. Знаете си ги и сами. За мен са изпитание. Това, което дават по филми и реклами - щастливи роднини, колеги или приятели на едно място по приятни поводи - са пълни глупости.

Мероприятието носи винаги напрежение. Доброто желание да се видите с някого и да го зарадвате с подарък се оказва не толкова просто за изпълнение.

Но като че ли с близките е най-добре. За добро и лошо.

Че вие ако с най-близките не се изпокарате, то с кого друг. Започвате миролюбиво и обсъждате времето. Всички са любезни и усмихнати. От салата на салата преминавате през фаза “италианско семейство” и оттам нататък вадите дипломацията. Само че не всички имат желанието да се изживяват като дипломати. Външните фактори, наречени алкохол, с кой крак съм излязъл от къщи и характер, са пречки, спъващи гладкото протичане на семейното събиране. Е, понякога празникът протича и по всички правила на играта.

Но в такива моменти се закалява и обичта помежду ви.

Обичам ви, съпруго и син, мамо и татко, тъщо и тъст, брат и снаха (дори и племенниците си!). Но ако не мога с вас да се скарам, то с кого?

И точно затова ви обичам. Много. И ако дълго време не се случи да се съберем на маса, започвам да изпитвам носталгия.

© Юлия Желязкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.07.2001, № 7 (20)