Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НАСИЛИЕТО КАТО НАЧИН НА ЖИВОТ

Юлия Желязкова

web

За повечето от нас насилието се изразява във физическата страна на въпроса. Когато си личат синините, избите зъби, белези, локвите кръв. Това, което не се вижда, остава под дрехите, зад заключените врати или в тъжните очи.

Заставате вечер на прозореца, гледате светлините на града, виждате силуети на хора зад прозорците и си мислите колко е красив града в отминаващия ден.

Прибирате се вечер уморен, напрегнат и си мислите как ще се излегнете пред телевизора или как ще шетате до 22 часа. Вариантите не са много.

Ако сте мъж - лесно. Вестник, вечеря, телевизия и малко алкохол или малко повече алкохол. Крясвате на децата да не се мотат в краката ви и да си отидат в стаята. Срязвате съпругата да не ви надува главата с проблеми. И релаксирате.

Ако сте жена, мислите целия ден какво трябва да се свърши, пазарува, готви, учи с децата и по кое време горе-долу може да си легнете или да заспите пред телевизора. Може и да се сдърпате с половинката, ей така, спортно, без да се ангажирате кой знае колко.

Това е нормално и щастливо семейство. С дребни проблеми. Твърдят, че се обичат. Обединява ги грижата по изхранването, децата и навикът да са заедно.

Но малко са такива. Според статистиката “другите” семейства са повече.

Млада и красива туркиня - сини очи, румени бузи и слънчев характер. Запознава се с бъдещия си мъж покрай приятелка, женена за брат му. Той е от турските цигани. Излизат два пъти. На втория път той я завлича в храсталаците до заведението, но освен кал по дрехите и учестено дишане друго не успява. Тя е засрамена, но горда. Още нещо - срамува се да се прибере в този вид при баща си и то в 2 часа посред нощ. Прибира се с него и изгаря.

Баща й научава всичко и прави нещо толкова нетипично за българските турци - отива да си я прибере и й се моли. Не само защото е любимата от петте дъщери. Така би направил за всяка. А защото е човек и баща. Но тя е горда и както често става, гордостта троши глава. Правят сватба по бързия начин. Живеят в стая без прозорец. Отглежда първото си дете до 6-тата му година там. И се местят в самостоятелен апартамент.

Ако досега е изяждала по някой шамар заради дръзкия си език или защото онзи е нямал какво да прави след двете ракии, то отсега побоищата стават нещо нормално. Забранява й да излиза дори със сестрите му. Не й дава да подстриже дългата до кръста коса. Не носи панталони, не ходи да види родителите си. И всичко това, за да не го дразни. Само че циганинът се дразни от всичко. Не ходи на работа, постепенно се пропива, не се грижи за двете деца, забърква се в кражби и измами. Дори лежи година в затвора като през цялото време циганската рода я следи дали е достойна съпруга на мъжа си.

Тя работи на норма и се пребива като куче да строи социализма и да изкара някой лев отгоре. Мъкне синините си и не смее да влезе в банята да се изкъпе заедно с колежките. Звярът е внимателен - избягва лицето. Което не му пречи веднъж да я вкара в неврохирургията със счупена челюст и сътресение. Тя отрича пред съдебния лекар - паднала по стълбите.

Доживяват демокрацията. И мизерията. Онзи не работи. Тогава тя решава да промени живота си. Натирва го. Не че не я причаква пак с юмруци по ъглите. Но с времето нещата се уталожват. Когато изкара по някой лев, идва на гости да ги види. Моли я, плаче. Тя - не. Щом е казала, че така ще бъде, значи така и ще остане.

Наистина стъпва на крака. Става куфарен търговец и ходи до Румъния през ден. За първи път разбира какво значи да имаш пари за храна и дрехи. Децата ти да са спокойни. Тя самата - също. Не че й е лесно, но контролира всичко.

Когато нещата се оправят с юмруци, изглеждат по-прости за тези, които търпят психически тормоз от половинката си. Тогава има друго положение - по-добре бой, отколкото смазващото психиката отношение. Тук няма предимство на единия от половете. Тук слабият физически издевателства с други средства. Силният финансово определя правилата на живот и поведение. Целта - зависимост. Последствия - неувереност, депресия, комплекс за малоценност, неуважение от страна на децата. Животът се обезсмисля.

Той е работник. Учил и трупал квалификации и благодарение на златните си ръце е носил пари и награди. Бил е щастлив с работата си, по-малко в семейството, но е бил зает и се чувствал добре. Докато не приватизират завода. Заплатите стават мизерни и половината от специалистите в тази област биват изхвърлени на улицата. Между тях се оказва и той. Но не се отчайва. Знае, че с тази специалност може да работи навсякъде и всичко, защото без такива като него не може в което и да е производство. Но уви. Започва голямото лутане.

В същото време съпругата била дребна служителка в същото предприятие. С висше образование и не работела по специалността. Изкарва магистърска степен по счетоводство и работи тук-там, докато отвори своя фирма. Стъпва на крака и нещата в семейството се оправят. Но само от финансовата страна.

Тя има ново самочувствие, нови дрехи, дори “нова” кола - на 10 години, германско производство. Посещава нови места, нови хора, закъснява вечер. С децата и къщата се оправя той. Научава се да готви - къде да иде. Стои вкъщи или обикаля Бюрото по труда и фирмите. Нещастен е заради положението си. Тя дава пари за разходите, но той се чувства ужасно. Усеща, че тя се срамува от него. Ако го е взимала със себе си в началото по сбирки с колеги, вече не го прави. Причината била в увесения му нос, не се държал така, както тя искала. Започнали обидите с конкретни имена - некадърник, неудачник, смотаняк - и то пред децата им. Колко им трябва на тях и те да го смятат за такъв. В началото се карали много по тоя повод. После се примирил и продължил да се надява, че ще може да намери работа. Започнал и да боледува. Знаел защо и разбрал какво значи болестта да се дължи на “нервна почва”.

Има доста такива истории. Но не се виждат, когато застанете вечер на прозореца и гледате осветените прозорци.

Има истории, които се случват и през деня. Свидетели много, но нищо не могат да направят. Притиснати от обстоятелствата всички мълчат и търпят. Благодарение на новите икономически условия.

Работите в предприятие от леката промишленост. Сравнително доволни от условията и не толкова от заплатата. Идва Великият приватизатор. Всичко се обръща. Нови норми, нови изисквания и едновременно с това ограничаване на работниците. Инфлацията изяжда заплатите и вече се работи около минималната заплата. Работниците настояват за правата си, но онези се хилят и викат, че на който не му харесва, да заминава - имало други, дето чакали. През зимата работели без отопление. Повечето от хората работят седнали, нямат право на ел.печки и абсолютна забрана за котлон, на който поне чай да си варят или топлят храна. Лятото температурите стигат до 50 градуса и който е работил физическа работа и е бързал да я свърши, знае за какво става дума. Но ония се хилели - добре ви е тук.

За фирмата, за която става въпрос, се стигна дотам да търсят квалифицирани работници, защото 2/3 от тях се разбягаха. И приватизаторите чакат да им изтече договора, че да приключват вече. Но за тези, които останаха, съчувствието не им върши работа.

Или кандидатствате в частна фирма. Независимо в каква сфера на дейност, повечето от тях са по гаражи, мази, бараки, бивши складове, но собствениците са с невероятно самочувствие на бизнесмени. Държат се с вас като с куче, не ползвате почивен ден, не получавате и минималната заплата, която е договорена без договор и не ви плащат осигуровките. Ако успеете да се вредите някъде, ви скъсват задника от бачкане и шефът ходи като плантатор и ви обижда за всяко нещо. Но стискате зъби - за да останете някой друг ден в повече.

Вие сте бюджетен служител. Викат ви сутрин на оперативка и ви започват от вратата. Отпред стои някой, който вика и обижда 20 души. Прави всичко възможно, за да ви тъпче и унижава един пред друг. Половината от хората влизат с доза Лексотан.

В почивните дни ги привикват по разни глупави поводи, държат в коридора с часове, докато прекият им началник прецени, че може да ги приеме и да им възложи някаква абсурдна задача.

Дали тези хора си вършат работата? Дали като се приберат, не “избиват” затормозеното си съзнание чрез семейството? Дали спят спокойно и дали ходят с желание на работа? Дали чувстват, че заплатата им е заслужена? Как се държат с колегите си и хората, с които работят?

В такива случаи трупаната отрицателна енергия се трансформира в агресия. Някои бият, други налагат диктат, трети унищожават самите себе си, без да става дума за самоубийство.

Ако нещата са толкова навързани, има ли изход? Рядко е със щастлив край.

Циниците биха казали, че ако всичко ти е наред, започваш да скучаеш. Колкото ти е по-гадно, толкова по-жив се чувстваш.

Изводът от примерите е един и е изтъркан от употреба. Насилието поражда насилие. Никой не може да отрече, че му се е случвало да иска да реагира в първия миг на посегателство - душевно или физическо - така, както полуизправения “човек” е реагирал - с рев и тояга.

Според психолозите терминът “праг на задържане” определя човека. Вече избягват израза “като животно”, защото животните наистина са коректни помежду си. Ако му трябва женска, бие се с друг самец и я спечелва. Ако му трябва храна - убива. Ако не може да се защити - изяждат го. Отглежда малките си и ги пуска да се оправят. Просто, нали. Всичко е в реда на нещата. Никой не издевателства, никой не му налага модел на поведение, никой не го мачка. Няма изнасилване, няма шамари за грешна стъпка, няма надмощие в двойката и думи, които нараняват.

Човекът е социално същество и има нужда от общуване. Може би, но сме прекалено нагъсто вкъщи, на работа, на улицата. Мразим навалицата покрай себе си и не се отказваме от нея. Сигурно, когато човечеството е наброявало едва 1 млрд., се е чувствало наистина щастливо да общува помежду си по суша и море и да открива комуникациите и парата.

Вече не е така. Общуването носи напрежение. Независимо на какво разстояние се намираме и какъв език говорим.

Остава да разчитаме на “праг на задържане”.

 

 

© Юлия Желязкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.08.2001, № 8 (21)