Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДВЕ ЖЕНИ

Юлия Желязкова

web

Ана.

Днес съм подранила - 6:35 ч. Доставчиците ще дойдат скоро, Краси ще бяга на МЕТРО и мога да пия кафе в магазина. Поне за 10 минути се надявам никой да не дойде. Току-виж прочета две страници за разсънване.

Пенсионерите напират за хляб още в 7. Сигурно са ужасно самотни, щом се будят толкова рано и бързат да разменят две приказки, пък било то и с продавачката в бакалията. Повечето от тях живеят сами или с половинката си. Някои гледат колумбийските сериали в 5 часа - преди всички - и то, повторенията. Други обикалят блока - за здраве. Едва кретат, хванати под ръка, но докторът е казал - повече движение. Движат, защото могат да предъвкват стари спомени, истории, клюки и да се оплакват за обичайните неща.

През зимата са като привидения в гъстата мъгла. Бързат да се скрият и зъзнат. Тогава много не им се приказва, но са повече от тъжни.

Какво да правя друго в празните моменти, освен да стоя и да гледам през стъклото. През зимата няма нищо за гледане, нито пък хората пазаруват. Беднотия. Знам какво е да нямаш пари за хляб. И този урок научих покрай другите. Пролетта и лятото като че ли дават сили и надежда. Не пари, но слънцето сякаш зарежда по някакъв начин. Самотата не тежи толкова. Но пак свикваш и в крайна сметка сезонът спира да ти прави впечатление.

Даже красавицата Тони сяда на пейката пред входа след работа и следи с поглед детето си. Гледа през него и си мисли за своите работи.

Толкова е хубава, спретната и се държи като истинска жена. Клюкарките без работа я наричат надменна, горда и каква ли още не. Не му се приказва на момичето. С бабите за болести ли да си приказва. Пък и те не разговарят, а говорят, търсят слушател и гледат да запълнят самотата си поне за минута.

Гледам я как седи, кръстосала крака и ръце и дава да се разбере, че иска да е сама, сама и пак сама. Детето си играе - пуска камъчета през капака на канала и не я поглежда. Съседи минават покрай нея и освен едно “добър ден” нищо друго не подхвърлят. С вида си доста ясно показва, че не й се говори просто така.

До няколко месеца не работеше и стоеше вкъщи. Водеше детето на градина, минаваше през мен за хляб или кафе и се скриваше във входа. Рядко излизаше. Гардеробът й беше скромен, да не казвам друга дума. И с мъжа си рядко излизаха.

Когато почна работа, като че ли лицето й светна, започна да се облича по-добре, дори походката й се промени. Но след известно време тъгата се настани пак в очите й. Никой не ходи на работа за удоволствие.

Да си без работа - зле. Да работиш - други ядове. Освен да се примиряваш със ситуацията, друго и да искаш, не можеш да направиш. Изхранването, обличането, купищата сметки, лекарства и какво ли още не, наречено непредвиден разход, убива тръпката за живот.

Пак се отплеснах. Щях да дочета края на “Жерминал”. Познат ми е до болка, но няма нищо по-успокояващо от това да препрочиташ хубава книга. Знам какво ще се случи и успявам да се откъсна от всичко и да се потопя в това, което се случва пред очите ми.

Аха, идват първите. Усмивка, поздрав и заповядайте. Умирам от радост, че мога да ви претегля сирене, да ви запазя килограм карначе до довечера и да изслушам претенциите ви. Щом трябва и трети вид кайма от “кучешката” ще заредя. Аз съм тук - за вас готова на всичко.

Добре, че по обяд Краси ще ме смени. Имам да свърша сума неща вкъщи. Детето ще ходи на курс следобед и трябва да му потърся онази специална тетрадка. Следобедът е мой. Никого няма да взема със себе си. Аман от компания. Дали да мина покрай парка? По това време на деня се срещат майки с колички и те стоят по кафенетата. Ще седна на пейка и ще броя катериците поне за 1 час.

Ако ми липсва нещо от “предишния живот”, то това е тишината и усамотението в библиотеката. Цялата тая гъчканица от хора покрай мен ме изнервя и озлобява.

 

Антония.

Бързо. Бързо, бе, момченце! Ох, че си туткаво! Какво да те правя! .....................................................................................

Трябва да мина през Ана за салфетки и сапун, да бягам до градината и вече да отлепям нататък. Пак закъснявам.

Ана е на пост. И тази сутрин чете Зола. Уважавам хора, които могат да ЧЕТАТ. Плявата с гланцирани корици, разголени красавици или едрият печат “Бестселър” не е на почит в бакалията.

Тя слага книгите отстрани на касата - да не бие на очи. Изглежда толкова нелепо там, както и Ана не е на място между пакетираните стоки и хладилната витрина.

Някога, в “добрите времена”, е работила в библиотека, завеждала нещо си към културата и е биела кучето по цял ден. След като я съкратили през 90-та се хващала къде ли не на работа. Докато с мъжа си отвориха магазина. Не й харесва особено, но работи за себе си, а не като мен. Твърдата заплата ми действа смазващо в края на месеца. 9 часа на ден прекарвам с хора, които нито са ми приятни, нито интересни. Трябва да се търпи обаче. Заради сумата на 28-мо число.

Бабичките в квартала мърморят, че им прибирала пенсиите, че стоката й не струвала, че говорела като от “голямото добрутро”. Но им е приятно да ходят там и да поръчват от незнам-кои листи за баница, да се оплакват от болести и пенсии. И тя какво може да направи, освен да се съобразява с пазара и да ги изслушва. Маркетинг се наричаше това.

Ако има нещо, което да дразни хората повече от всичко, то това е способността да се различаваш. И Ана е различна - представителна, интелигентна и възпитана. Говори литературно и е страшно забавно да слушаш диалог между нея и някой дето не може и името да си каже, без да заеква. Затова ги дразни. То можеш ли да им затъкнеш устите изобщо.

Сигурно и за мен говорят. С никого от съседите не се събираме, нямам приказка с хората от входа. Млади хора няма при нас - само пенсионери. Мине не мине месец и някой умира.

Така и не се водих заедно с другите майки с бебета, когато бях в отпуск по майчинство. Гледах ги от терасата - събираха се в определен час, бутаха количките по определен маршрут, сядаха на едно и също кафене - през лятото отвън, зимата вътре, независимо от цигарения дим. Ходят си на гости по ред. Ужас! Опитах веднъж с тях. Случайно ме забърсаха. Що да не изпия едно кафе, викам си. Пишман станах и едва се откопчих. Три часа слушах едни и същи неща, повтаряни по един и същ начин. Не понасям тълпа кудкудякащи хлапета, размахващи цигара с маниер и със самочувствие на невероятни съпруги и майки. Бяха и по-малки на години от мен. И всичките омъжени поради бременност.

Сама излизах, когато ми се излизаше, когато си свършвах работата. С никого не се съобразявах и никой не ми висеше вкъщи над чаша кафе и да пълни пепелника.

А, има и пастет от онзи, хубавият. Следобед ще купя, за да има за закуската на Иван утре. Довечера е на работа, ще го изпратя, ще сложа детето да спи в 9 и ще се наслаждавам на самотата си. Дори и телевизор няма да пускам. Мисля да чета, но не съм решила какво.

Ана ми пожела приятен ден. Дано да е приятен наистина. Чака ме да изляза и ръката й е почти върху книгата.

Как успява да се усамоти след навалицата и хамалуването, сред миризмите и теснотията в това магазинче, и да склони глава над страниците?

Да си самотник е дарба. Да можеш да си сам при толкова хора покрай теб.

Знам какво е да искаш да останеш сам за известно време, а да не можеш.

Постоянно някой иска нещо от тебе, изисква и настоява.

Постоянно някой те разкъсва и държи парчетата от тебе да му свършат това, което си е наумил.

Можеш ли изобщо да избягаш?

.......................................................................................

Слънцето се показва. Май ще е хубав денят.

 

 

© Юлия Желязкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.07.2001, № 7 (20)