Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БАБА

Юлия Желязкова

web

След самотния си рожден ден започна да разбира. Порасна.

Особено сега, като вдига баба си, преоблича я, храни я, води я за ръчичка до банята и я настанява на пластмасовия стол, тя е порасналата внучка на баба - момичето на баба.

Баба. Залутана в спомените си, бърка хора и събития, няма име, не познава внучката си, кръщава я с други имена, но не и с нейното. Разказва дълги истории с толкова безразборни думи, редени в безсмислени изречения, а най-зле е, когато задава въпрос с хаос от думи и чака отговор. Гледат се объркано и двете, всяка говори на друг език, не се разбират, а баба е уплашена, умислена и стресната.

И е изтощително. Приятелката й каза, че дете се гледа по-лесно.

Започна да я залъгва и занимава като братовчедките, когато проговориха и щапукаха на малките си крачета. Хайде да станем, да минем през банята, виж каква закуска съм ти приготвила, любимата ти, виж какви малки сладки хапченца - хайде да броим, седни тук пред телевизора и ме чакай да дойда, ще ти топля супа за обед.

И хуква към работа. Добре, че е близо.

Бегом в обедната почивка обратно. И пак обличане, миене, хранене. Хайде да полегнем след обяда, и ме чакай да си дойда от работа. Ще ти сготвя кюфтенца.

Проверява набързо контактите и щепселите - дано не е опитвала нещо, тапите си стоят. Затапи контактите, не защото щеше да бърка с нещо в тях, а за да спре змиите, които излизат от там. Водата я спира по няколко пъти на ден, за да не наводни съседите, оставя чаши с вода в стаята до леглото, до креслото, на скрина. Понякога ги намира обърнати на мебелите и водата попила където може.

Нощите са ужасни. Въпреки успокоителните, които вечер дава със залъгалки, скача посред нощ, стресната от трясък на стол, думкането на тялото й в пода, хленченето и писъците.

След като я преоблечеше за пореден път и оправеше леглото, баба си лягаше успокоена и заспиваше, преди да е сложила глава на възглавницата. А тя лежи, брои часове и се гърчи.

Всеки път като превърти ключа на входната врата, не знае какво ще завари. Дали лежи, спи, ровила ли е в скрина, непрекъснато крие дрехите си, разсъблича се, и не може да се облече сама. Стои като малко дете, със същия чист и открит поглед, недоумяващ защо - ръцете не слушат, къде съм, ти чия си. Боже, чия съм наистина?

Само телевизорът работи, барикадиран нависоко. Но не му обръща внимание. Обикновено забива поглед пред себе си, някъде долу, за часове.

След работа има пазаруване, аптека, пране и простиране. Трябва да има и умиране, но не може. Нямаш право на желания. Тя е тук, с баба, и трябва да се гледат, докато едната падне.

Майка й е в Гърция. Тя вечно е в Гърция. Затова и баба я пое от много малка. Затова няма да те оставя, ще те люлея и приспивам, храня и преобувам, няма да те оставя, може би защото няма къде да те оставя. Когато майка й звъни, пита от учтивост как се оправят двете. Не е интересно. Праща пари, значи, е достатъчно. Не искам пари, искам да си до мен поне веднъж, да мога да ти кажа всичко, да ти прехвърля целия товар, да мога да дишам.

Няма наспиване. Няма онзи край на седмицата, когато се събуждаш сама, протягаш се в леглото, телевизорът бръмчи, кафе по два пъти.

Натрапчивите мисли, които минават вече с постоянство. Сутрин става с твърдото убеждение, че като отвори вратата, баба ще се е втренчила в пространството.

Не излиза след работа, не може на кафе да седне. Единствено на работа може да си почине, ако изобщо е почивка това.

Приятелката й идва веднъж в седмицата и се опитва да води разговори за всичко друго, но обикновено всичко се върти около баба, грижите за баба, пелените на баба.

Не иска да я помни така, както от една година насам. Жената, която гасне в другата стая, е някоя друга. Същите бели пухкави коси, които вече тя подрязва, същите кафяви очи с големи клепачи и дълги мигли, вече замътени. Отнесена усмивка.

Това е баба. И не е баба. Непозната жена, бръщолеви глупости, хленчи и се лигави. Така и не си спомни името на детето, единственото й внуче, дължащо живота си на нея от тригодишна възраст.

Отваря албумите със снимки и плаче. Седи в скута й, усмихват се на нещо, което само те си знаят. Къде е проклетата й майка, вечно бягаща от някого - мъж, дете, майка, от всичко. Така и не се прибра да я види, да е тук, поне да има още някой с нея, да не е сама в този свят.

А баба беше мила и добра, миришеше на питка с масло и сирене, винаги до нея и я бранеше от всичко. Споменът избледняваше и понякога си мислеше, че засмяната, чевръста жена никога не я е имало. Когато я сънуваше, винаги беше болна, с вдървените крака, странна.

От време на време вика линейка. Я сърцето, я пневмония. Съседи помагаха да смъкнат баба до долу, сядаше вътре и държеше ръката й. Сълзите или се стичаха, или ги държеше в гърлото. Загуби и представа за сезоните. Ако някой навън й каже нещо мило, тя се изненадва, че не е невидима.

Ходи като сляпа по улиците - само целта пред теб - да си готова за всичко и да си навреме вкъщи, нищо друго не е важно.

В главата й се върти мисълта, че всичко ще свърши, ще свърши, не може да се живее така, да не можеш да крещиш, да спиш, да избягаш. Само да плачеш.

С отключването на входната врата се задейства инстинкт - да подуши първо въздуха - дали всичко е наред. Рядко е наред. Вратите разтворени, мебели бутани, килимът набран, вадени неща от кухнята и подреждани от някое твърде голямо дете в странен пъзел. Слава богу, мина манията да се съблича непрекъснато. Времето застудя. Един ден, като се прибра, я намери гола, трепереща, стояща права в локвата си. Като видя внучката, ревна с глас. Утешаваха се часове наред. Повече не се съблече.

Животът й тича в някакъв странен коридор. Тя е сама, забързана и задъхана, отстрани като фон са другите и другият живот, в който тя няма място. Кога ще свърши това, това не е реално, боже, искам да умре, и двете се мъчим. Ужас без край или ужасен край. Просто иска да види изхода напред във времето, за да събере силите си за крайния срок.

Поредния път с линейката. Няма ги съседите и тя хвана края на туристическата носилка. Краката и ръцете й треперят. Стоя пред спешното 4 часа и се прибра с такси.

Не за първи път правеше това. Събра всички завивки, дори и чистите, дрехите, разтвори прозореца, мина с разредена белина по очуканите мебели, забърса всяка повърхност. Пусна няколко перални, задръсти терасата с парцали. Като свърши, минаваше 10.

Не можа да се отпусне. Няма я в стаята й, а напрежението се е наслоило навсякъде. Опита се да заспи, но до късно се въртя.

На другия ден стана рано. Приготви дрехи и пелени. Ще успее да ги занесе и да закъснее половин час за работа. Ще им се обади.

Стовари голямата торба до обувките и започна да се обува. Телефонът й иззвъня от чантата. Сигурно от работа пак искат да ида по-рано.

Не бяха от работа. От болницата. Не е изкарала нощта.

Седна на шкафа в коридора. Не може да събере мислите си. Всичко свърши. А усещането, че вече не е нужна, не донесе никакво облекчение. Само вина - не бях достатъчно добра за баба, карах й се, исках да умре.

О, боже, колко съм виновна...

 

 

© Юлия Желязкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.02.2018, № 2 (219)