АЗ, СРЕДНОСТАТИСТИЧЕСКИЯТ ГРАЖДАНИН

Юлия Желязкова

web

Аз, средностатистическият гражданин, съм беден.

Нямам икономическо образование. Не видях особена полза от тригодишното присъствие на МВФ, която да ми помогне да се справям с ежедневието, освен че горе-долу се заковаха цените на хранителните стоки и ракията.

Нямам познания в областта на мениджмънта, но ясно виждам колко е некадърен шефът на завода, в който работя. Дори и приватизацията не му помогна да промени манталитета си от онова време.

Аз съм редовен данъкоплатец. Успявам да внеса годишните налози навреме, за да хвана процентното намаление. Навреме извадих новите документи, навреме плащам застраховката на колата, навреме плащам сметките за ток. В определените срокове избрах личния си лекар. Винаги ходя да гласувам.

Заплатата ми е 160 лв - висока, за някои райони от страната. С нея гледам старите си родители, издържам дъщеря студентка и син без работа.

Тогава защо не живея по-добре, след като съм примерен гражданин. Защо и децата ми не живеят по-добре, след като съм ги възпитал като примерни граждани.

Оказва се, че в повечето случаи пречим.

Аз преча, когато стачкувам на работното си място срещу условията на труд и заплащане.

Жена ми пречи, когато ходи в Бюрото по труда (ама че име!), когато се разписва и пита за работа изнервените служители.

Дъщеря ми пречи, когато иска стипендията си, място в общежитие, безплатна карта за градския транспорт.

Синът ми пречи, когато го изхвърлят от поредния склад, работилница и изобщо всяка дупка, наречена фирма, защото пита за договор, за поне един почивен ден в седмицата и дали ще му се плати в края на месеца.

Родителите ми пречат, защото са пенсионери, защото са болни, защото молят за помощ.

Затова и възниква възможно най-тъпият въпрос - “Защо?”, след като аз съм в ред и правя всичко, което държавата очаква от мен?

Не ме интересува колко е трудно на икономиката, на политиците, на новата ни държава. Очаквам същата коректност, каквато предлагам и аз.

Но Великата Статистика ме опровергава постоянно.

Според нея мога да си купя 1 хляб повече. Цената на зеленчука се е “сринала” с З стотинки, а добавките за отглеждане на дете скочили с 2. Доходите ми са се повишили с някой лев в сравнение с предният месец. Това означава, че мога да си купя повече телевизори на член от семейството. Животът в сравнение с 1997 г. толкова е разцъфтял, че аз, средностатистическият българин, трябва да съм затънал до шия в плодовете на завръза му.

На всичко отгоре се оказва, пак според Статистиката, че дразня мастити артисти, културолози, професори и изобщо интелектуалци, че слушам музика, която ми допада.

Нека да ми кажат, като водя такова жалко съществуване, как да си пусна класическа музика след ракията вечер, да ида на театър или да разсъждавам за нещо възвишено, като мисълта за края на месеца ме убива?

С кого да говоря на “интелектуални” теми, като приятелите и колегите ми са на същият хал?

Защо да не гледам деколтето на Силвия по кабелната? Защо да не слушам тъпи песни с маанета за коли, мацки и пари? Дразня ви, нали?

Аз обаче не се дразня, когато ми прикачате етикети. Това, че харесвам такава музика и такива забавления, ме поставя в някакъв срамен процент, който включва тъпи бачкатори, ниско културни и слушащи чалга.

По същият начин ме дразните и вие, умници, които всичко знаете, а сте си забравили дядовите цървули на тавана.

По същия начин се дразня, че живея в такава държава. Кой тъп и обикновен гражданин беше казал някога: “И аз ке изокам некой ден!”

© Юлия Желязкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.11.2001, № 11 (24)