РАЯТ НА СИЛВИЯ ПЛАТ - ИСКРЯЩ И СТРАХОВИТ
(Естетическото й кредо в пет стихотворения)

Юлияна Тодорова

web

"Зад стиховете й се крие строга и безкомпромисна натура. Крие се също така едно дете, отчаяно завладяно от света. Има я и странната муза, плешива, бяла и дива, носеща се над пейзажа като музата на Примитивните Художници, едно изгарящо, искрящо видение на Рая. Рай, който в същото време е странно страховит, едно непроменимо светло видение на смъртта."
Тед Хюз

"Писането е религиозен акт, то е състояние, реформиране, учене наново и повторно залюбване на хората и света такива, каквито са и каквито биха могли да бъдат."
Силвия Плат

"От скарването със самите нас създаваме поезия."
У. Б. Йейтс

Името на Силвия Плат е създало поредния мит в американската литература. Произведенията й все още са енигма за много от нас и ще продължават да бъдат, струва ми се. Те ни карат да се удивляваме и да си задаваме въпроси; следователно, в тях има нещо, заради което си струва да се четат и преосмислят. Смятам, че това е естетическата красота на поезията й, поезия, с дълбоки корени в живота. Самият живот - с паденията и върховете, с триумфите и несполуките, създава естетическата сила на стиховете на поетесата. И естествено, тази сила изцяло влияе на онези, които разбират живота в този му смисъл.

Може би вече стана ясно, че нямам намерение да отделям стихотворенията на Плат от живота й. Приемам, че никоя от творбите й не е изцяло лична, но без съмнение отразява какво поетесата е чувствала в деня, когато го е сътворявала. Искам да кажа, че при Силвия Плат човек не може да пренебрегва виещата се линия на женските й чувства и мисли, просто защото, бидейки жена, тя е много по-зависима от тях, отколкото е мъжът. И така, това довежда до стихотворенията, които читателят има пред себе си. Накратко - това, към което се е стремила в живота си (както показват и дневниците й), се сбъдва. Плат е имала за цел съвършенството в творчеството си - достигнала го е; искала е да надмине Сесил Рич - времето показва, че, малко или много, това е станало; съзнавала е, че е била "гениален поет" - стиховете й го доказват. По този начин съвършенството, към което се е стремяла толкова силно, някак донася в поетическия й свят една феноменална естетическа красота.

От това, което съм чела от Силвия Плат, оставам с впечатление, че естетическата красота на стиховете й е резултат, крайна сплав, ако може да се каже така, получена от полярни чувства: любов и омраза, нежност и грубост, щастие и отчаяние. Изглежда, това е естетическото й кредо за живота. Разбира се, техниката на стиховете й е необходимият показател, без който човек не би могъл да разпознае поетичната сплав на Плат.

По мое мнение съществуват три аспекта на естетическото кредо на С. Плат за живота, а именно: животът е всичко, което заобикаля едно човешко същество; това "всичко" е огромно и могъщо пространство, което изисква човешки чувства, за да можем да се изправим пред него; ако нечии чувства са възможно най-силни, това би могло да доведе до самоизолация и саморазруха. Нека сега разгледаме тези аспекти един по един. Ще се опитам да направя това, имайки предвид пет от късните стихотворения на Плат: "Огледало", "Лейди Лазаръс", "Татко", "Ариел" и "Дете". Всички те са от "Ариел" - сбирката стихове, която се появява след смъртта на Плат през 1963 г. Избрах тези стихотворения, защото, според мен, те са най-доброто доказателство за естетическата красота и творческата мощ на нейната поезия.

Поетът е човешко същество. Това, което другите виждат, чуват, чувстват и усещат - и поетът, и поетесата също го правят. Единствената (макар огромна) разлика е, че поетът го прави, бидейки, преди всичко, творческа личност. Ето защо животът, отразен в стиховете на Плат, има, на първо място, този атрибут - художественост. Петте стихотворения, изброени по-горе, ни разкриват живота на една жена от ХХ век: тя има деца, остарява, размишлява върху собствената си личност и тази на баща си, тя живее. "Лейди Лазаръс" и "Татко" отиват по-далеч: след живота настъпва антиживотът или смъртта, която, според поетесата, е по-чиста и по-съвършена от самия живот. Това изглежда е "всичкото" около живота на Плат. Не е много, признавам, но под него вулканът от емоции и преживявания е наистина нестихващ. Тази същата жена е способна да обича децата си и все пак, в "Дете" тя е готова да ги остави без майка. Тя изпитва омраза към баща си, който е направил грешката да я предаде, като е умрял, когато тя е била само едно невинно и безпомощно дете. Тя не се страхува да говори за смъртта, да я описва, дори да се изправи лице в лице с нея и да я скицира, колкото се може по-обективно:

"Затворих се
с трясък като мида.
Трябваше да викат и да викат
и да откъсват червеите от мен като лепкави перли."

("Лейди Лазаръс")

Човек би трябвало да признае, че картината на смъртта е, поне, страховита. Сякаш поетесата е била запленена от идеята за смъртта и живота след нея, може би. Точно за това ни говори стихотворението "Лейди Лазаръс". Най-първият ред ни разкрива една драматична ситуация, сцена, където младата жена разказва историята за смъртта:

"Направих го отново.
На всеки десет години
успявам."

На пръв поглед това е шокиращо. Някакво напрежение се настанява от самото начало. Зад простите думи и леката форма излиза на преден план сериозността на описаното преживяване, така че на човек му се иска да чете още и още. Образът на умрялата жена се появява с някои подробности за оживяване на картината: лицето й е "без черти, тънък еврейски лен", ето го "носът, очите, пълният набор зъби". До този момент читателят се е питал: възможно ли е? Някои критици (примерно Холбрук и други) интерпретират мрачните образи на смъртта при Плат само от гледна точка на психологията и психоанализата. Техният отговор на този въпрос е, че силното въображение на поетесата и почти болната й мисъл са довели до тези редове. Не съм съгласна с това мнение. Извън съмнение е, че човек не бива пълно да идентифицира личността на поета с личните преживявания на лирическия герой вътре в поетическия свят. Ако Плат пише за смъртта и умирането, това означава, че нещо я е накарало да го направи. Струва ми се, че това "нещо" е липсата на любов и разбиране в живота. Когато някой загуби доверието си в нещата и хората наоколо, изходът (поне в този момент), изглежда, е самоубийството. Но в същото време поетесата рисува Рая, размишлява за него, дава му плът и кръв, така че накрая въпросът на читателя изглежда различен: Възможно ли е такава тема да се естетизира?

"Умирането
е изкуство, като всичко останало...
И има цена, много висока цена
за дума или докосване,
или капка кръв,

или кичур коса, или парченце от моята дреха...

Хер Господ, Хер Луцифер,

пазете се,
пазете се.

От пепелта
се изправям с развята коса
и ям хората като въздух."

("Лейди Лазаръс")

Най-удивителното в цялото стихотворение е абсолютният контрол, почти обективност, с която поетесата пише за смъртта. Сравнително кратките строфи, ясно отсеченият ритъм изглежда допълват цялата идея - смъртта и умирането си имат собствена логика и естетична красота, просто защото те са около нас, те също са "живот". Както пише А. М. Еърд:

"Оригиналността на Плат е в настояването й, че това, което традиционно е било наричано женски свят на къщовност, гледане на деца, брак, също е и свят, който може да съдържа трагичното. Макар че е свят, който накрая се разрушава от смъртта, нейното творчество съвсем не е трагично, поради художествеността, с която поетесата рисува видението си." (Еърд 1973: 13).

Накратко, Плат е достатъчно смела да пише за тъжната страна на живота. Образът й на смъртта е страховит, в същото време той ни дава висока степен на драматично преживяване. Всичко това създава високата естетическа стойност на стихотворенията й.

По-горе споменах, че, по мое мнение, вторият аспект от естетическото кредо на Плат за живота се изразява в следното: животът около нас изисква човешки чувства, за да го погледнем в лицето. На пръв поглед човек си мисли за жената в петте стихотворения: тя е отчаяна, самотна и е загубила доверието си в живота, освен това се контролира, когато говори за смъртта, а по този начин отслабва силата на нейните чувства. Но това е само на повърхността. На дъното откриваме истинския океан - отговорността на силно емоционалната личност за света, който става все повече лишен от любов и човечност. Дори такова спокойно и конкретно стихотворение като "Огледало" разкрива наситеното чувство на лирическия герой:

"Аз не съм жестоко, само вярно -
окото на малък бог, четириъгълен.
Повечето време медитирам в отсрещната стена.

Тя е розова, на точици. Гледало съм я толкова дълго,
че мисля - тя е част от сърцето ми."

("Огледало")

Тук лирическият герой се идентифицира с конкретен предмет. Точно като огледало той може да отразява всичко наоколо. Точно като човек огледалото е способно да чувства и съди, да е тъжно и дори отчаяно. Изглежда емоциите на поетесата са толкова силни, че те почти я заливат - до степен, в която тя е едно с неодушевения предмет, за който пише. Както посочва един критик, това е атмосферата на "истинската душа", разбирането на себе си като конкретен предмет, нещо. Това почти пълно сливане с външния свят е, струва ми се, нещо уникално в стиховете на Плат. Може да се проследи някъде в типичното за нея разбиране за живота, в начина, по който тя гледа на него. Май Тед Хюз го е интерпретирал най-успешно:

"Това, от което тя се страхуваше най-много, беше да не й се наложи да живее извън дарбата си да обича, която тя приравняше също с кураж, или "стиска ми", да използвам нейния израз. Този дарба за любов тя със сигурност имаше, и то не абстрактно. Тя не съвсем знаеше как да го управлява, той я обсебваше. Привързваше я към порцеланови чаши, растения, същества, гледки, хора в един здрав екстаз. Тя складираше колкото можеше от това в стиховете си." (Холбрук 1976: 279).

Мисля, че ключът към разбирането й се намира в нейните дневници. Тя винаги пише за себе си като изцяло зависима от външния свят, диша чрез него, живее само в него. В дневниците си Плат пише: "Имам добра душа, която обича небето, хълмовете, мислите, вкусните ястия, ярките цветове." (Плат 1982: 176) и по-нататък: "Господ се просмуква във всичко. Практикувай: бъди стол, четка за зъби, буркан за кафе отвътре навън; узнай, като го почувстваш." (Плат 1982: 82).

Мисля, че най-добрият пример за силното въображение на поетесата е стихотворението "Татко", което представлява завършено поетично цяло от любов и омраза. Е. М. Еърд в книгата си "Силвия Плат" посочва, че "Татко" има "темата на преплетените любов и омраза" (Еърд: 1973: 82) Това, което най-много ме впечатли в това стихотворение, е позицията на лирическия герой. Очевидно, това отново е младата жена, която обвинява баща си, че е умрял, когато тя все още е била дете. Оттогава тя го носи в мислите си - като модел, някакъв вид Господ, който винаги и навсякъде присъства. Без него момичето се чувства изоставено и безнадеждно, нещо повече, тя има чувството за отговорност за такива социални явления като концентрационните лагери в Дахау и Аушвиц.

"И така, никога не разбрах
къде си стъпил, къде си оставил корена си,
никога не можех да ти поговоря.
Езикът ми заклещен в челюстта.
Той прокънтя в бодливата тел.
Ich, ich, ich, ich,
Едва можех да говоря.
Мислех, че всеки немец си ти."

("Татко")

Драматичното чуство се развива постепенно. С всеки ред то набира скорост. Силният прост ритъм, римите ("do - shoe", "blue - you", "you - through"), повтарящите се гласни (най-вече "у") също допринасят за това. Последните строфи донасят драматичното решение на героинята: баща й е мъртъв за втори път - в сърцето й, и този път убийцата е тя. Вече няма връзка между света на мъртвите и този на живите. "Черният телефон е прекъснат из основи,/ гласът просто не може да си проправи път като червей". Това е резултатът от вътрешното й страдание. Според Алварец, "когато съществува страданието, каквото и да правиш, като си го навличаш сам, ти постигаш своята идентичност, освобождаваш себе си" (Холбрук 1976: 285). "Човекът с каската" най-накрая е вдигнал магията си от момичето. Тя е постигнала духовното си освобождаване.

Досега проследявахме развитието на чувството в стиховете на поетесата. Като цяло, лирическата й героиня е погълната от емоциите си към околния свят. Любовта и омразата са възможно най-силни в сърцето й. Това води до самоизолация и саморазруха. Според мен, това е третият аспект от естетическото кредо на Плат за живота. Не че тя го препоръчва на читателя; но, изглежда, това е нейният изход, нейното действие за помиряването им. Краткият й живот и смъртта й го доказват. Вероятно този факт може да се обясни с развитието на творческата й личност. Тя казва много в стиховете си. Говори за любов, страст, самота и омраза. Сякаш това е цяло, циклично развитие, което не е необходимо да бъде повтаряно на по-бавна скорост. То е преживяло триумфа си и е свършило там, изпращайки най-драматичните и изпълнени със смисъл послания към тези, които остават. "Лейди Лазаръс" показва механизма на това доброволно саморазрушаване. Неговата логика е следната: когато човек не може да намери мястото си в околния свят, по-добре да замлъкне завинаги. Смъртта носи съвършенство и чистота.

Може би е необходимо да се направи малък паралел между Силвия Плат и друга поетеса от нейното поколение, макар и не така надарена и известна: Ан Секстън. Изглежда, че героинята има същите лични проблеми: самота, изолация, заплененост от смъртта. И все пак, Секстън е по-малко емоционална от С. Плат, по-малко крайна в изповедта си, бих казала. Почти никога тя не прекрачва границата на конвенционалното. Както И. Хасан посочва, "тя има по-тесен културен фокус" (Хасан 1974: 69), което обяснява по-ниската степен на трагичното в сравнение със С. Плат.

Ан Секстън има едно стихотворение, подобно на "Огледало" на Плат. То се казва "Три зелени прозореца". За разлика от Плат, Секстън не се идентифицира с предмета. Тя все още е самата себе си - самотната жена. Отново я има изолацията от света, отчаянието (макар не така силно) и животът е една безкрайна болка. И все пак, поетесата оставя някаква надежда - тя все още вярва в себе си. Може би нейният изход няма да е саморазрухата (макар че времето доказва обратното).

"Поставих на грешно място ремъка Ван Белт,
тръбите и канала,
урбанистичното подновяване и градските
            центрове.
Забравих имената на литератур-
            ните критици.
Зная какво зная.
Аз съм детето, което бях,
живеещо живота, който беше мой.
Аз съм млада и полузаспала."

("Три зелени прозореца")

И накрая, бих искала да споделя някои мисли за две стихотворения на Плат, които за мен, изглежда, въплъщават феноменална естетическа красота. Това са "Ариел" и "Дете". Първото, струва ми се, показва виденията на художник. Не е трудно да си представим картината, подсказана от стиховете в най-малки подробности. Има всичко в тях: движение, звук, цвят. Отново формата е изцяло независима от самото съдържание - римите са функционални, сякаш строфите следват скоростта.

"Черни сладки глътки кръв,
засенчва се
нещо друго

издига ме във въздуха -
неща, коса;
люспи от петите ми.
..................................
И аз
съм стрелата,
росата, която лети,
самоубийствена, едно с тласъка
в червеното
око, котела на утрото."

("Ариел")

В "Дете" нещата са различни. Тук поетесата говори на малки си син - последната й връзка с външния свят. За разлика от Секстън в "Малко момиче, мое фасулче, моя прекрасна женичке", Силвия Плат измайсторява развитието на стиха от абсолютна нежност до тотално отчаяние. Струва ми се, че всичката любов и топлина, които са отсъствали от другите й стихотворения, са били спестени само за тези 12 стиха красива поезия:

"Ясното ти око е едното абсолютно кра-
                                   сиво нещо.
Искам да го изпълня с цвят и патенца,
зоокъта на новото,

чиито имена медитираш -
априлско кокиче, индийско пискунче,
малко

стебълце без бръчици,
езеро, в което образите
трябва да бъдат големи и класически,

не това тъжно
извиване на ръце, този тъмен
таван без една звезда."

("Дете")

Това също е част от нейното естетическо кредо за живота - последното чувство на любов у героинята е въплътено в думи към скъпото й малко дете. Каквото и да й се случи от този момент, то няма значение. Детето е научено на последния урок от майка си - да поглежда към звездите в живота.

Трудно е да се сложи точка след смислените и силни изречения на Плат. Достатъчно е да спомена, че бях изцяло завладяна от тях, докато четях стихотворенията й и се опитвах да разсъждавам върху тях. И отново намирам за необходимо да използвам думите на съпруга й Тед Хюз, който пише в предговора към дневниците на Плат:

"Когато една истинска душа намери езика и успява да говори, със сигурност е зашеметяващо събитие - каквото е стихосбирката "Ариел" (Плат 1982).

БИБЛИОГРАФИЯ

Еърд 1973: Aird, E.M. Sylvia Plath. Biography. 1973.

Бутчер б.г.: Butscher, E. Sylvia Plath.

Хасан 1983: Hassan, Ihab. Contemporary american literature. New York: Frederick Ungar Publ. Co, 1983.

Холбрук 1976: Holbrook D. Poetry and existence. University of London, The Athlone Press, 1976.

Клернан 1983: Klernan, R.F. American writings since 1945. A critical survey. New York: Frederick Ungar Publ. Co, 1983.

Плат 1982: Plath, Sylvia. The journals of Sylvia Plath. New York: The Dial Press, 1982.

Симпсън 1978: Simpson, L. Studies of D. Thomas, A. Ginsgberg, S. Plath and R. Lowell. New York: The MacMillan Press Ltd., 1978.

© Юлияна Тодорова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.09.2002, № 9 (34)