ВЕЗНИ
23 септември - 22 октомври

Юлия Спиридонова-Юлка

web

Везничката си имаше магазинче. То не беше обикновено, а специално магазинче. Какво пък му е толкова специалното, питате се вие? Ами, там не може да намерите брашно и кисело мляко, дрехи или пък пирони. В магазинчето се продаваха красиви неща. Ако търсите подарък за някого, когото обичате, или пък искате да зарадвате себе си, отбийте се в магазинчето на Везничката. Тя е там, усмихната и любезна, заобиколена от красивите си неща. Ето я.

Всеки ден при Везничката идваха сума ти човечета и никога не си тръгваха с празни ръце.

- Какво желаете, моля? - питаше весело Везничката. Тя винаги беше в добро настроение.

И човечетата избираха. Имаше прясно консервирани хубави сънища, мечти, които се продаваха на килограм като дъвчащи бонбони, имаше дори целувки - истински, не от захар. Везничката тичаше из магазинчето, мереше мечти на кантарчето, слагаше целувки в шарени пликчета с връвчица, предлагаше нежни думи на метър. Човечетата напускаха магазина щастливи и доволни.

Вечер Везничката измиташе пода и избърсваше красивите неща - всяко поотделно. После спускаше капаците на прозорците и затваряше магазинчето. Прибираше се вкъщи, но не си лягаше, а дълго гледаше Луната и тежко въздишаше. Да, наистина, имаше чудесно магазинче и прекрасна работа, която правеше всички човечета щастливи, но това не означаваше, че Везничката беше доволна.

- Ах, Морето, Морето! - въздишаше нощем тя.

Много искаше да види Морето, но как да остави магазинчето? А?

Морето беше толкова далеч. Всяка вечер тя си го представяше - голямо и бурно, с посребрени от пяната вълни. Точно такова, каквото беше на красивата картичка, изпратена й някога от далечна роднина.

На сутринта Везничката отново отваряше магазинчето и цял ден продаваше красиви неща на човечетата. Никой не подозираше, че това, което искаше Везничката за себе си, не може да се купи от магазинчето. Че кой може да купи цяло Море? И в какво ще му го опаковат?

Една вечер, както винаги, Везничката гледаше Луната и въздишаше.

- Олеле! Какво си се развъздишала! Такова течение правиш, че ще настина - извика Минаващото човече.

- Как да не въздишам? - попита тъжно Везничката.

- Мечтая да видя Морето, голямото, красиво Море с посребрени от пяната вълни. Но то е толкова далече.

- Какво ти пречи, защо не тръгнеш още утре? - чудеше се Минаващото човече.

- Ами магазинчето, кой ще се грижи за него, кой ще прави човечетата щастливи? - заплака Везничката.

Минаващото човече също се развъздиша. Двамата гледаха Луната и заедно въздишаха така, че брулеха листата на дърветата.

- Хрумна ми нещо - извика Минаващото човече. - Нека някой друг да се грижи за магазинчето, докато те няма!

- Да, но кой? - плачливо попита Везничката.

Минаващото човече отново се замисли.

- Какво да се прави? Като няма кой друг, защо аз да не стана продавач на красиви неща - вдигна рамене то.

- Ти! Ами че ти си Минаващо човече. Как ще издържиш на едно място?

- Ще издържа. Особено ако знам, че на мен ще ми донесеш най-големия морски подарък - каза геройски Минаващото човече.

Везничката се зарадва и обеща да донесе на Минаващото човече такъв огромен подарък, какъвто никой не е получавал досега.

На другия ден Минаващото човече отиде да отвори магазинчето и кой, мислите, видя там? Самата Везничка.

- Ти пък какво правиш тук? - попита то.

- Ами, сетих се, че не съм подредила едни работи и затова... реших да замина утре - мънкаше Везничката.

- Добре, тогава. До утре - каза Минаващото човече и си отиде.

И така, всяка сутрин Минаващото човече пристигаше и намираше Везничката в магазина, която измисляше всевъзможни оправдания, само и само да не замине на пътешествие.

Тя непрекъснато се колебаеше и все не й стигаше смелост да остави магазинчето. Все така гледаше Луната вечер, тъжно въздишаше и мечтаеше как един ден ще стигне до Морето.

А Минаващото човече? И то започна да гледа вечер Луната и да въздиша. Мечтаеше Везничката да тръгне на пътешествие, че да му донесе най-големия подарък. Кой знае, можеше да му донесе истински кит?

© Юлия Спиридонова-Юлка
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.10.2005, № 10 (71)