Юлия Спиридонова-Юлка

web

Много, ама много далеч оттук, зад един ей толкова голям океан, през сума ти планини, гори, градове и села, сателитни антени, кучета и разбира се, деца, растеше голямо дърво. Дървото беше хем обикновено, хем необикновено.

Обикновено дърво, защото на него имаше обикновена къщичка за птици. А необикновено, защото в къщичката не живееше птиче, а момченце. Необикновено момченце, което се казваше Джиго. Съвсе-е-ем дребничък, усмихнат и весел, с коса, ярка като слънце, милион лунички и две издадени напред зъбчета. Джиго е много, много умен. Защото носи очила. Приятел е на птиците и на децата, но е невидим за възрастните.

Един ден Джиго получи по пощата черупка от кокосов орех. На нея бяха надраскани странни знаци. Джиго веднага позна, че това е маймунско писмо. Ето какво пишеше в него:

Скъпи ми Джигу!

Моля те ила в моя оъзис и накарай това противно
крукудилище да спре да мъ турмози чи ни могъ повичи!!!

Чупчи

Кой би могъл да откаже на такова писмо, какво като е пълно с грешки? Нали е маймунско писмо, те са си такива. Джиго веднага пое към пустинята, за да помогне на маймунчето Чупчи. Какво е това пустиня ли? Веднага ще ви дам рецептата:

Рецепта за пустиня

Съберете на едно място пясъка от Черно море и още няколко такива морета. Това е страшно много пясък, нали? Поръсете няколко щипки сухи тревички и кактуси. Изстискайте една туба вятър - докато се получи гъста пясъчна буря. Не забравяйте да забъркате и връзка камили. И най-важното - нито капка водица не пускайте! А сега печете на много, ама много силно слънце.

Моля, скрийте рецептата, за да не я намери баба ви и да я сбърка с рецепта за гювеч! Защото пустинята не е никак приятна на вкус, нито пък съдържа разни полезнотии, като витамини, например.

Сигурно си мислите: не стига, че пустинята не става за ядене, но не става и за живеене. Съвсем не сте прави. В пустинята има чудни местенца, наричат се оазиси. Няма да ви давам рецепта, стига сме готвили. Само ще ви разкажа за един такъв оазис насред пустинята със синьо езеро, зелени храсти, високи палми и палави маймунки.

За да се добере до оазиса, Джиго прелетя няколко континента върху гърбовете на птиците и премина няколко океана с помощта на делфините. Най-сетне пристигна в оазиса, където завари Чупчи. Той се беше качил на една висока палма и оттам замеряше “крукудилището” с кокосови орехи. А самото “крукудилище” пък, дразнеше маймунчето:

- На-на-на, ти си маймунско прасе!

Така викаше крокодилът и се плезеше от езерото. А Чупчи много се ядосваше. Откъде-накъде ще му викат прасе. Ами че той е маймуна! Чупчи хем плачеше от обида, хем замеряше крокодила. Да, ама всички знаят как сълзите замъгляват очите и нито един орех не уцелваше твърдата крокодилска глава.

- Този крокодил по цял ден се заяжда с мен и ме дразни - оплака се Чупчи на Джиго.

- На-на-на, Джиго е джигово прасе - заяждаше се крокодилът дори с Джиго!

Леле, колко заядлив беше този крокодил, дори Джиго започна да обижда. Как може да му хрумне такова тъпо нещо - Джигово прасе?

Джиго нищо не отвърна, седна на брега на езерото и се замисли. Крокодилът млъкна, озадачен. Това не означава, че започна да решава задачи по математика, а че просто се учуди. За какво ли си мислеше това момченце?

А Джиго мислеше защо ли му е на крокодила да се заяжда?

- Ама защо крукудилището все се заяжда? - седна и Чупчи до Джиго.

- Защото на крокодила му е скучно! - сети се Джиго, нали ви казах колко е умен!

- Когато на някого му е скучно, той се чуди какво да прави. Чуди се, чуди се и започва да закача маймунките.

- Вярно. Крокодилът не може да скача по палмите, нито да се катери, да бере орехи, да се люлее на една ръка - започна да изброява Чупчи.

- Какво да правя, като са ми късички ръцете. Чупчи се забавлява, а аз само гледам от езерото и плувам напред-назад, назад-напред. Да не мислите, че е много весело - заоплаква се крокодилът, който досега само подслушваше.

- Защо не започнеш да возиш Чупчи? Той пък не може да плува и никога не се е возил по езерото! - предложи Джиго.

- Еха, каква страхотна идея! - зарадва се крокодилът и Чупчи скокна веднага на гърба му.

Двамата обиколиха езерото сума ти пъти. Джиго седеше на брега, гледаше ги как се сприятеляват все повече, пляскаше с крачета във водата и понеже беше много доволен от добре свършената работа, запя си една песничка без думи, която всички знаем. Ла-ла-ла-ла!

© Юлия Спиридонова-Юлка
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.10.2004, № 10 (59)

Други публикации:
Юлия Спиридонова. Приключения с Джиго. София: Фют, 2003.