Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Януари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕПОЗНАТИТЕ ОТ СЕНА

Христо Трендафилов

web

Под Моста Мирабо през 1912

Sous le pont Mirabeau coule la Seine
Et nos amours.

Guillaume Apollinaire

Под моста Мирабо минава Сена,
и нашата любов...

Гийом Аполинер

 

От Дрина и Ебро

Немалко сме чели и слушали за мостовете като символ на мирната връзка между хората и за техния срутен край като знак на една междучовешка катастрофа, за Моста над Дрина, за взривения от републиканците мост в За кого бие камбаната, за грохналия до смърт Старец на моста (на Ебро), който мисли не за себе си, а за участта на гълъбите в изоставения под напора на франкистите свой дом. Ала този път ще продумаме нещо не за съдбата на пропадналите мостове, а на хората, паднали от тях. Мостовете все един ден ще бъдат възстановени, писатели ще ги запечатат в романи и разкази, но хората ще тънат вечно в дълбините на страниците и реките.

 

Над Перловска река

На 1 април 2019 г. медиите известиха, че човек се е подхлъзнал и паднал от Моста на влюбените (въздишките, настинките) в София. Възрастна жена е спряла колата си, за да извика Бърза помощ и да му помогне, оказва се, че мъжът наистина е сериозно контузен. Никой от людете в движещите се коли не спира, дори за да попита какво е станало. Големият им проблем е спрялата кола и те обсипват притежателката ѝ с обиди и ругатни. Жената била племенница на Левски, но кешки да не беше.

 

От Сена

Спомних си за падането в така озаглавената кратка повест на Албер Камю (1956). В мъчително-егоцентричната изповед на главния герой Жан Батист Кламанс се откроява падането (или хвърлянето) от моста в нощната Сена на самотна млада жена, облечена в черно. Кламанс е съвсем наблизо, но остава напълно безучастен към нейните викове.

Като ученик харесвах и препрочитах Писма до госпожа Z на Казимеж Брандис. През 1970 г. ми я препоръча, наред с други книги, русенският литератор, афористик и учител Тодор Бакърджиев. Имаше пасажи от тези писма есета, които знаех почти наизуст, един от тях бе поместен в края на Писмо XII и се отнасяше именно до Падането на Камю. И макар да прочетох цяло десетилетие по-късно самата повест, помнех лаконичния, но точен и дълбок разбор на полския есеист:

Петнадесет години по-късно (след написването на Чужденецът - б.м., Х.Т.) Камю доведе своята операция докрай. Написа "Падението". В тази книжка никой никого не убива: една девойка се хвърля от моста в реката, минаващият наблизо мъж чува плясъка на поглъщащата тялото вода, но не се спира. Тук никой няма да бъде съден, макар че е извършено престъпление. Но в тази кратка сцена също блясва нож. Истинската вина лежи извън обсега на законите, всеки от нас е неразкрит убиец, животът на съвременния човек е разделен от престъплението с тънка, нестабилна стена.

Ще отбележим три неща. Изразът блясва нож отпраща към предишния отрязък на Писмото, в което есеистът прави разрез на понятията "вина" и "правосъдие" в повестта Чужденецът. А погледнато в дълбочина, ножът неминуемо ни кара да си спомняме за ножа на Парфьон Рогожин от Идиот. Подзаглавието на книгата на Брандис, към която ме насочи случай от нашето настояще, е именно Спомени от настоящето 1957-1961.

А то пак води към творчеството на Камю, към трите му тома есета на съвременни теми с точно указани години и назовани Actuelles (1944-1948; 1948-1953; 1939-1953).

И трето, спорове може да предизвика и самото заглавие. Падане, падение или пропадане. В творбата има и физическо падане (на младата жена в Сена), и морално падение (на равнодушния адвокат егоист), така че е нормално титрологическата разгадка да пулсира между двата полюса. Казимеж Брандис нарича повестта Падение (Upadek).

В оригинала имаме само падане (La Shute), за падение френският език си има отделна дума (dechéans). Но че става дума именно за падане (разбирано като нещастие, отчаяние, житейски провал), а не за морално падение ни помага романът на Виктор Юго Клетниците. Втора глава от неговия първи том Fantin се нарича - както и творбата на Камю - La Chute.

Първият български превод на произведението, публикуван в издателство Народна култура от 1979 г., е на Георги Панов и е озаглавен Падането. Вторият превод е публикуван през 2007 г. в издателство Фама, дело е на същия преводач, но вече е озаглавен Пропадане. Така се нарича една от главите в споменатия роман Клетниците, но там героят Жан Валжан наистина пропада в подвижни пясъци.

Руският превод Падение включва и двете значения, физическо падане и морално падение, така е и в английския превод The Fall, в който падане е първото и основно значение, а падение е второ и преносно. Така е в немския (Der Fall), турския (Дюшюш) и други преводи.

Но да видим точно ситуациите около падането на младата жена в Сена, престъпно-безразличната реакция на героя и появата в реката на смеха привидение като възмездие. Цитатите са по посоченото второ българско издание от 2007 г. И двата случая стават на различни парижки мостове над Сена, като първо е показан смехът привидение, а не падането:

Бях се изкачил на Моста на изкуствата и изправен пред паметника на Анри IV, аз се извисявах над острова... зад мен избухна смях. Изненадан, аз се извърнах рязко: нямаше никого. Отидох до парапета: никакъв влекач, никаква лодка. Обърнах се отново към острова и отново чух смеха зад гърба си, малко отдалеч, като че се спускаше по течението. Стоях неподвижен. Смехът отслабваше, но още го чувах отчетливо, като че ли идваше от водата или Бог знае откъде... впрочем скоро вече нищо не чувах... (с. 31-32).

Смехът продължава под различни форми да преследва героя и след като се прибира вкъщи. Под прозорците му се чува смях на младежи, поглеждайки се в огледалото, забелязва само това, че усмивката му е двулична (с. 32). Може би вид сардонична усмивка, която вещае гибел, към нея неминуемо го води неговото падение.

А 2-3 години преди момента когато му се е сторило, че чува смях зад гърба си, героят върви, този път по Моста Роял към левия бряг на Сена. Когато...

На моста минах зад един силует, надвесен над парапета, който като че ли гледаше реката. Като наближих, различих слаба млада жена, облечена в черно... Вече бях изминал петдесетина метра, когато чух шум на падащо във водата тяло, който в нощната тишина, въпреки разстоянието, ми се стори оглушителен. Спрях се веднага, но без да се обърна. Почти в същия миг долових вик, повторен многократно, идващ също от реката, който изведнъж секна. Мълчанието, което последва, ми се стори безкрайно в изведнъж застиналата нощ. Исках да изтичам, но не можех да се помръдна (с. 53-54).

И така, на два парижки моста над Сена се разиграват две сцени. На Моста Роял е извършено тихо престъпление, проявено е безразличие пред отчаяните викове на потъващата в реката девойка. На Моста на изкуствата се долавя възмездието, от водите избухва смях и се носи по течението, той заглъхва, но съпътства героя и вкъщи. Реалният вик се е претрансформирал в смях привидение, и двата феномена идват от водите на реката. Съответствията изглеждат явни.

Мост Роял

Мост на изкуствата

Мост Роял Мост на изкуствата

Жена надвесена над парапета

Вик, идващ от реката

Героят е неподвижен

Героят е над парапета

Смях, идващ от реката

Героят не помръдва

Ще добавим, че привидение шества и по два от мостовете на Санкт Петербург. То се появява след печалната и нелепа смърт на дребния чиновник Акакий Акакиевич Башмачкин, главния герой в повестта на Гогол Шинел (1842). След като ушитият с цената на неописуеми лишения шинел му е отмъкнат, Акакий Акакиевич се простудява и скоропостижно умира. Какво става в столицата след смъртта му научаваме от превода на Лиляна Минкова.

Из Петербург плъзнаха слухове, че при Калинкин мост и доста по-надалеч почнал да се явява през нощта мъртвец в образа на чиновник, който търси някакъв откраднат шинел и заради откраднатия шинел свлича от всички рамене, без да гледа чин и звание, всякакви шинели... А мъртвецът-чиновник почнал да се появява даже оттатък Калинкин мост... Но това привидение било много по-високо, имало огромни мустаци и като се запътило, изглежда към Обухов мост, изчезнало безследно в нощния мрак.

И тук, както и в Падането, в пространството между два градски моста (Калинкин и Обухов) се появява привидение, което обаче мъсти за ограбването и смъртта на невзрачния, беден, незлоблив и напълно безпомощен чиновник. При Камю викът на страданието е превърнат в привиденчески смях, при Гогол мъртвият малък човечец подир края си сам става привидение и почва да задига шинели, без оглед на мястото в социалната йерархия на техните притежатели.

Що се отнася до възможната връзка на Падането с Шинел, може пак да обърнем внимание на отношението на Камю към руската класическа литература. Той поставя две пиеси по романи на Достоевски, Бесове и Братя Карамазови, показателен е фактът, че сам играе ролята на Иван Карамазов, образ, дълбоко родствен на егоистите в Записки от подземието и Падането. А Падането се съпоставя със Записки от подземието (1864) и наистина, егоцентричният монолог на бившия адвокат Жан Батист Кламанс напомня горчивата и себелюбива изповед на героя на Достоевски, също пенсиониран служител. Кламанс нарича себе си "каещ се съдия", а повестта на Камю спокойно би могла да се нарече и Записки на каещия се съдия. Но авторът страни от записките и центрира заглавието върху едно, но много изразително слово, Падането.

Да се върнем към полунощния трагичен епизод с младата жена в черно, която сигурно е загубила непрежалим човек и отчаяна се хвърля в Сена. Нейната драма има своите предшественици в световната литература.

Но има своите аналози и в българската. Става дума за бездушно и жестоко отношение към гинещи жени. Както и разправа с тях поради ревност. Точно такъв е първият от цитираните три примера.

 

Йовков, Постолови воденици

Близо три дестилетия преди Падането Йордан Йовков пише своя разказ Постолови воденици като част от цикъла Старопланински легенди (1927). Там примитивът козар Марин мъсти на селската хубавица и хубостница Женда и нейния нов спътник, младия и красив керванджия:

Марин заслиза към водениците. Един глух и страшен вой го накара да спре, бучеше долу реката, голяма и мътна. Но каменният мост стоеше здрав и водата стигаше до него... Една покрита кола заскрибуца из пътя под него... Повърна се тичешката и се спусна подир колата... Мъчно му стана, искаше да се върне. Но в този миг колата затрака по моста и Марин трепна, хвърли гегата си на земята, спусна се и на два-три скока настигна колата. И като я подхвана за стърчишката, повдигна я със страшната си сила и я отхвърли през моста. Не видя нищо, не чу вик. Видя, че едина бивол беше паднал на предните си нозе и се изправи. И двата, като видяха, че колата я няма зад тях, повлякоха откършения процеп. Забързаха с издигнати глави и потънаха в тъмнината... Марин метна гегата си на рамо и като че нищо не беше се случило, бавно завъзпира нагоре из баира...

Зад него идеше пръчът.

Реакцията на дивия селски козар и на интелектуалния адвокат егоист е почти една и съща по своето безразличие. Но докато Кламанс е само ням свидетел на смъртта, Марин я причинява сам. Общото е, че и за двамата сякаш нищо не се е случило, за Марин е по-важно да не забрави гегата си. Неговият изблик на сила е сравнен не без ирония от Николай Райнов с подобна проява на Жан Валжан (Вечното в българската литература, 1941).

 

Алеко, Бай Ганьо

В последната, девета глава на първа част на творбата на Алека, наречена Бай Ганьо в Русия, се сблъскваме с един български "студент" с фамилия Асланов, в Петербург, мошеник, мерзавец и подлец, назован дори от Бай Ганьо хептен магаре. Разбрал, че Асланов е отмъкнал с лъжа и клевети и неговата нищожна месечна стипендия от 3 рубли, студентът Кочо, албанец (арнаутин), човек с гореща кръв и развито чувство за справедливост, решава да си отмъсти, като го хвърли в река Фонтанка от Аничкин мост. Точно на тази сцена стават свидетели разказвачът Васил и Бай Ганьо, които са отседнали в общежитието на потърпевшия.

Когато наближихме Аничкин мост, чуваме отдалеч един зверски вик, размесен с най-отчаяни псувни и хули, излизаме на моста и какво да видим... Кочо, разсвирепял като тигър, впил железните си пръсти в шията на един непознат господин, шапката на когото се валяше по камъните, навел му главата и се силеше да го хвърли от моста... още миг и жертвата щеше да полети в бистрите води на Фонтанка, когато... на няколко крачки от тях... жертвата, стресната от предстоящата гибел, направи отчаяно движение, изтръгна се от ръцете на албанеца, грабна си моментално оваляната шапка и хукна да бяга.

Нито захвърлената гега, нито оваляната шапка са забравени.

 

Захари Стоянов, Записки по българските въстания
Том втори, глава V. Потъпкване на въстанието

Избягал от зверствата в горящото Панагюрище българин разказва как е изоставил тичащата подир него своя жена.

Най-после той ни разказа, че когато бягал към гората, обърнал се няколко пъти наназад и видял с очите си, когато ударили жена му с куршум, която бягала подиря му с малко дете на ръце и с глас се молела да я не оставя в душмански ръце. Той не се спрял.

- Мълчи и не говори вече, низка твар! Ти, когато не си бил достоен да помогнеш на своята жена, когато не те е заболяло от нейните викове, не трябва да мърсиш тоя свят - каза Бенковски...

Тук няма падане от мост в река и отминаващ егоист, но ситуацията е донякъде същата; само че беглецът изоставя простреляната си съпруга с детето не поради човешка безчувственост, а за да спаси живота си от озверелите душмани. Воеводата влиза в ролята не само на морален, но и на национален съдия (как трябва да се пази отечество, жена и деца).

 

Хамлет

Може би най-далечен предтеча на падналата в Сена е обезумялата от скръб и разочарования Офелия от Хамлет на Шекспир, която се хвърля във водите на река Ейвън (на такъв случай е бил свидетел драматургът в своето детство). Нейната смърт е описана от кралицата в четвърто действие, седми акт на трагедията (предаваме го в превод на Валери Петров):

...след малко натежалите ѝ дрехи
повлекли плавно клетата девойка
от ложето и песенно към мрака
на тинестата смърт.

 

Клетниците

Човек се дави и в една от безсмъртните сцени на романа Клетниците, Les Misérables (1862) на Виктор Юго, творба, която бе вече цитирана. И в нея, както и в Падането на Камю виждаме в 1 часа през нощта силует на човек в черно, облакътен върху парапета на мост над Сена. После се навежда над придошлата река, скача в мрачните ѝ води, чува се глух плясък и тъмнината е единственият свидетел на потъващата сянка. Този мост също се намира в центъра на Париж и се нарича Понт-о-Шанж, Мост на сарафите (Pont au Change). Сцената е описана в том III, глава 1 на романа, представяме я на пресекулки според превода на Лилия Сталева, толкова, доколкото е съзвучна с падането на младата жена на Камю от Моста Роял. Разликите? Нейната смърт е само с предполагаеми причини и има един безучастен свидетел; смъртта на полицейския инспектор Жавер е обусловена от непреодолимото му раздвоение между човешката повеля и служебния дълг. Затова и в неговата нелека роля виждаме киноасове като Мишел Буке (1982), Джон Малкович (2000), Ръсел Кроу (2012). Ето я и смъртта:

Жавер се облакъти на парапета, опря брада на дланте си ...и се замисли дълбоко (...) облегна се в същата поза на парапета (...) Жавер наведе глава и се загледа във водата. Всичко беше черно (...) Долавяше се животинското дихание на преизподнята. Придошлата река (...) трагичният ромон на вълните, злокобните огромни сводове на моста, раззиналата се черна бездна, целият този мрак навяваха ужас. Жавер постоя няколко минути, загледан в дверите на вечната нощ. Миг след това върху парапета се появи висок, тъмен силует, който някой закъснял минувач би могъл да вземе за призрак, наведе се над Сена, после се изправи и скочи в мрака. Чу се глух плясък и мракът бе единствен свидетел на предсмъртните гърчове на тъмната сянка.

Да повторим още веднъж ...тъмен силует, който някой закъснял минувач би взел за призрак. Въображаемият окъснял (а не закъснял) минувач на Юго, който би сметнал силуета на Жавер за призрак, един ден ще се превърне в реалния среднощен минувач на Камю, вървящ по моста Понт Роял, който ще чуе демоничния смях на призрак, идващ от Сена, само че вече от друг мост, от Моста на изкуствата.

Жавер се хвърля в Сена от моста Понт-о-Шанж

Жавер се хвърля в Сена от моста Понт-о-Шанж.
Илюстрация от Франсуа Фламенг към съчиненията на Юго (1885-1889)

 

Неизвестната от Сена

В края на XIX век, като част от финала на Fin de siècle в Сена е открит труп на хубава девойка. По нея няма нито следи от насилие, нито е разложена от продължителния престой в речните води, никой не знае името ѝ, нито кога и как се е удавила. Предприемчиво ѝ е изготвена веднага посмъртна маска, назовават удавницата Неизвестната от Сена (L`Inconue de la Seine) и благодарение на запазената си красота и загадъчната усмивка тя става модна икона на парижката бохема и хората на изкуството през първите десетилетия на XX в. Именно Албер Камю сравнява особената ѝ, многозначна усмивка с тази на Мона Лиза.

По-късно, в Падането той сякаш възстановява как, от кой парижки мост и в близост до чий егоистичен силует Неизвестната от Сена се е хвърлила в реката. За да изплува един ден от прииждащото време като нова Джоконда, чиято загадъчна усмивка ще буди възхита и творчески порив. За каещия се съдия Жан Батист Кламанс ще си спомнят само изследвачите на "атеистичния" екзистенциализъм.

Неизвестната от Сена

Мона Лиза

Тя привлича през първата половина на века и много други автори: Жюл Супервиел, Райнер Мария Рилке, Луи Арагон, фотографът Мак Рей, Морис Бланшо, Луи-Фердинан Селин. Всички те включват Неизвестната от Сена в свои белетристични произведения, а творци като Владимир Набоков ѝ посвещават стихотворения.

 

Сребърен век на руската поезия: Недотыкомка и Незнакомка

Сродно явление се открива в началото на века в творбите на някои представители на Сребърния век на руската поезия. Енигматично, дяволско същество е герой в стихотворението на Фьодор Кузмич Сологуб Недотыкомка серая (1899). Заглавието е трудно преводима дума от новгородския диалект, може би най-близо до нея е неологизмът Недосегаемка Сива. Малко по-късно, през 1905 г. Сологуб я включва като героиня редом с главния персонаж в най-известното си произведение, романа Мелкий бес, на български преведен като Малкият демон, точният превод по-скоро е Дребният (Мъничкият) бес, или Дяволчето. В образа му се търсят паралели с бесовете на Гогол и Достоевски, бихме добавили един много по-стар образ, на съвсем малкия бес в староруската Повест за пътешествието на архиепископ Йоан Новгородски върху беса (XI в., по-късно бесовското в тази Повест е използвано от Гогол в Страшно отмъщение и от Михаил Булгаков в Майстора и Маргарита). Ще процитираме (в оригинал и в наш превод) част от стихотворението, където се споменава за утомителната усмивка на Недосегаемката:

Недотыкомка серая
Истомила коварной улыбкою,
Истомила присядкою зыбкою,-
Помоги мне, таинственный друг.

Недосегаемке сива
Томиш ме със усмивката коварна
Томиш ме с приклякането лихо.
Помогни ми, приятел потаен.

На следната година, 1906, Александър Блок създава един от шедьоврите си, Непознатата (Незнакомка). Самотна и незнайна красавица, седнала до прозореца в крайградска, претъпкана с пияници кръчма (преводът е на Валери Петров):

И веют древными поверьями
Ее упругие шелка,
И шляпа с траурными перьями,
И в кольцах узкая рука.

И с древни лъхват ме поверия,
коприни в пъргава игра,
и тази траурна феерия
на щраусовите пера.

Идва 1921 г. На 7 август умира Блок, а последното стихотворение, което написва той, професорски син, ректорски внук и зет на Менделеев, се нарича Пушкинский дом.

На 23 септември се хвърля в Малая Нева от Тучков мост съпругата на Сологуб, Анастасия Чеботаревская, феминистка, преводачка, екзалтиран, кипящ от планове и идеи творец, но неуравновесена като човек.

 

Два кратки послеслова

* * *

През 1992 г. академик Александър Панченко ми посочи уличния ъгъл, който е описан през 1912 г. от Блок в знаменитото осмостишие Ночь, улица, фонарь, аптека (за естетическите внушения на стихотворението никой не спори, но дискусиите за мястото на аптеката не стихват). После ми показа и мястото, където се е удавила жената на Сологуб.

 

Джек Лондон, Мартин Идън (1909), Jack London, Martin Eden

Постигнал след неимоверни усилия и лишения писателски и материален успех, бедният пролетарий от калифорнийското пристанище Оукланд, морякът Мартин Идън, усвоил самостоятелно идеите на Ницше, Херберт Спенсер и Блаватска, изпада от обичайното си състояние на несекващи амбиции и постоянен стрес в пълно творческо и житейско неудовлетворение и апатия. Измъчват го скука и безразличие към постигнатите слава и пари, разочарование от любовта и приятелството. Той решава да купи остров в Тихия океан, да се уедини на него и така да се спаси от потискащата го шумотевица, закъсняла и безсмислена. По пътя решава да се самоубие, и се хвърля от каютата си на парахода Марипоза в океана. Последните мигове от отиващия си живот на героя, предадени от автора, са и край на романа:

Все по-нататък плуваше той в дълбините на океана, докато не отслабнаха ръцете и краката му. Знаеше, че е достигнал до голяма дълбочина ...Изведнъж му се стори, че плува по някакво море от мъгляви видения. Обхвана го и го обкръжи някакво сияние и той сякаш се къпеше в една ярка и необикновено цветиста атмосфера. Но какво е това? Сякаш е фар. Не, в мозъка му светна нещо бяло, бляскаво. Светна веднъж, дваж, после засвятка все по-често и по-често, все по-бързо и по-бързо. Чуха се някакви гръмотевици и на Мартин се стори, че лети стремглаво надолу по широка и безкрайна стълба. Но някъде далече, на нейния край, той потъна в мрак. Само това знаеше: че потъна в мрак. И в същия тоя миг, когато го осени това съзнание, престана да чувства каквото и да е било.

Превод: Рачо Стоянов

 

Уилям Фокнър, Шум и ярост, William Faulkner, The Sound and the Fury

Над парапета на мост, само че над река Мисисипи, се навежда и Куентин, героят на втора глава Втори юни 1910 на романа Шум и ярост, превеждан и като Врява и безумство, на Уилям Фокнър (1929). Потресен от много обстоятелства, студентът в Харвард Куентин решава да свърши със себе си:

Щом мостът се затвори, преминах от другата страна и се наведох над парапета над плаващите жилища. Флотилията беше опустяла, всички врати бяха затворени... Сянката на моста, на парапетите и моята сянка падаха плоски върху водата. Беше толкова лесно да се самозалъжа, че тя няма да ме изостави. До водата имаше най-малко петдесет стъпки и само ако имах с какво да я притисна във водата и да я задържа там, докато се удави, така би станало и със сянката на изплувалата кутия от обувки. Негрите казват, че сянката на удавения вечно го наблюдава във водата. Там долу тя просветваше и блещукаше, сякаш диша...

Превод: Кръстан Дянков

 

* * *

Да съединим хронологически веригата от нещастия на самоудавили се млади (най-вече) люде. Офелия (Хамлет) - Жавер (Клетниците) - Неизвестната от Сена - Недосегаемката на Сологуб - Мартин Идън - съпругата на Сологуб Анастасия - студентът Куентин (Шум и ярост), младата жена в черно и нейният смях привидение (Падането) - накрая Паул Целан.

Накрая ще добавим и двама герои, които мъката от несподелената любов заставя да се удавят в езеро. Това са Лиза от повестта на Николай Карамзин Нещастната Лиза (Бедная Лиза), издадена през 1792 г. Популярността на озлочестената героиня е толкова голяма, че лобното езерце се нарича дълго време Лизин пруд, до затрупването му от съветската власт. Повече от век по-късно (през 1898) е публикувана ранната новела на Томас Ман Дребният господин Фридеман (Der kleine Herr Friedemann). Героят на новелата, гърбавият Фридеман, се дави в езеро, след като любовта му е презрително отхвърлена.

 

В Москва река

Много журналистически, лични, криминални и политически вълнения предизвика падането от мост в Москва река на Борис Николаевич Елцин, бъдещ пръв президент на Русия, тогавашен председател на Московския градски комитет (Горком) на Партията и депутат във Върховния съвет. Произшествието стана на 28.IX.1988, имаше такъв отзвук, че се обсъждаше дълго на заседание на Върховния съвет на СССР и се предаваше по Централната Московска телевизия. Специално отношение взе и генсекът Горбачов, който в крайна сметка заяви, че Елцин сигурно се е пошегувал. Появиха се различни версии, най-популярната от които бе за покушение, извършено от някакви типове с Жигули. На път за село Успенское, недалеч от столицата, те му слагат торба на главата и го хвърлят от мост, издигащ се на 10-15 м над Москва река, която там е дълбока едва 1-1,5 м. Трябва немалко шанс, за да оцелееш при тези условия. Все пак, макар и със сериозни физически и психически травми, Елцин успява да доплува до брега и е подслонен в близкия пост на милицията. След ред перипетии се добира до дома си. Следват нови композиции, при това с противоречиви сюжети: че Елцин просто се е напил, че отива при любовницата си (общителна прислужница на дачата на негов приятел), че произшествието е аматьорска инсценировка с политико-пропагандна цел, а не добре обмислен и професионално изпълнен атентат. Самият Елцин е възмутен, че се отделя такова внимание на нелеп инцидент с частен човек, а се загърбват многото проблеми, разтърсващи огромната страна. Случаят бе описан и коментиран в няколко мемоарни книги, на първо място в автобиографията на самия Елцин Изповед по зададена тема (1990), но също и в книгата на началника на охраната му Александър Коржаков Борис Елцин: от изгрева до залеза (1997), на журналиста и политика Александър Хинщейн Елцин. Кремъл. История на болестта (2006), на писателя и историка Николай Зенкович Покушения и инсценировки: От Ленин до Елцин (1998) и др. В тези книги нерядко ще видим контрастни анализи и хипотези. Но покушението привлече интереса на редица руски писатели, музиканти, хумористи. Движението Субтропическа Русия публикува сборник с оди Елциана (1995), появяват се анекдоти, музикантите от рок групата КазуС, начело с Рада Разборских реконструират падането на Елцин от моста според неговата собствена версия. Случаят отекна и във вампирския роман Empir "V". Повест за истинския свръхчовек (2006) на "папата" на руския постмодернизъм Виктор Пелевин. В него е описан ресторант, наречен Lе Yeltsine ivre (Пияният Елцин), снабден с кръгъл басейн и мостик.

Според общото мнение на руската общественост обаче, покушението срещу Борис Елцин, и съответно - падането му от моста в Москва река, истинско или мнимо, и цялото им журналистическо, политическо, мемоарно и анекдотично-художествено отражение не подронва престижа му на политик и човек, а напротив - повишава значително неговата личностна популярност.

 

В Дунав

Франц Йосиф мост се извисява над Дунава и свързва Буда и Пеща. От 1945 г. до днес се нарича Собочак хит, Мост на свободата. Казват, че от него най-много хора се хвърлят в реката, затова под моста постоянно кръжи спасително катерче. Други пък твърдят, че е назован Мост на свободата, защото там хората се освобождавали от житейските тегоби и несрети, потъвайки самоволно в речните глъбини.

 

В Марица

Всичко беше черно... Долавяше се животинското дихание на преизподнята. Придошлата река... раззиналата се черна бездна, целият този мрак навяваха ужас.

Юго, Клетниците

1957. Бях петгодишен и родителите ми ме заведоха в Пловдив. Първо ме заведоха в София, от която пазя снимка пред паметника Цар Освободител, после във Варна, споменът за нея е отдавна потопен в мъртвото вълнение на летните почивки. А какво запомних тогава от Пловдив? Единствено придошлата, разляла се широко и бушуваща под неспирния дъжд Марица.

Виждах само подивели, мъртво-черни талази.

По тъмнеещия и стенещ предсмъртно дървен скелет на Стария мост няколко души рискуваха и тръгнаха с плахи стъпки към другия бряг. Насъбралите се по двата бряга на реката хора гледаха смръзнали този непредвидим и абсурдно-зловещ спектакъл.

Малко преди смелчаците да стигнат до средата му, половината част от моста рухна под неудържимия речен порив. Хората се понесоха обратно по оцелялата част от него с бързи и храбри стъпки, очевидно нямаха време да се прекръстят, камо ли да ликуват.

Тук падна мостът, не хората; привидение не се появи.

Придошлият страх не се помръдваше, но реката почна полека да се оттича.

Дали се оттичаше в подземната Лета, щяхме да разберем по-късно и постепенно, един по един.

 

От Моста Мирабо през 1970

На 20 април 1970 се хвърля в Сена от Моста Мирабо Паул Целан, световен поет и преводач. Намерен е след десет дни в покрайнините на Париж.

Но защо се хвърля от мост, обезсмъртен от велик поет? Останал в изолация и подлаган на преследване, Целан потъва във водите на реката, за да запази жива Поезията.

Мостът Мирабо

Мостът Мирабо

 

 

© Христо Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.01.2021, № 1 (254)