Христо Трендафилов

web

---

TWO STAGES OF THE PRE-RENAISSANCE IN BULGARIA

Abstract: The article discusses the two stages of the Pre-Renaissance in Bulgaria as an ideological movement and their manifestations in literary and historical monuments. In the first of them, the Hagiology (Житието) of the Serbian prince Stefan Lazarevic is being analyzed. It is written in 1431 by the Bulgarian writer Konstantin Kostenechki the Philosopher (Constantine of Kostenets) and is called by us Biography-Chronicle. In this work the influence of the ancient culture can be clearly discerned and generally the new traits of European Pre-Renaissance in relation to the Human and History. The second stage of the Bulgarian Pre-Renaissance takes its course in XVII century. It is represented by authors well educated in Italy, Bulgarians by birth and of Catholic faith. They write works in Latin which are dedicated to the Bulgarian history and oriented towards the religious and patriotic propaganda among the Bulgarian Catholics in Northwest Bulgaria. This Pre-Renaissance is closer to a degree to the Baroque but in Bulgaria it applies above all to the architecture, especially in Plovdiv. Due to political and religious reasons both stages of the Pre-Renaissance neither develop nor turn into a Renaissance. The evolution of the Bulgarian Renaissance in XIX century is in broad outlines self-contained.

Key words: stage, influence, Biography-Chronicle, Philosopher, Pre-Renessance, Baroque

---

В памет на Светла Матхаузерова

Ще разгледаме накратко двете исторически форми, другояче казано - двата етапа на Българското Предвъзраждане. На нашето несъстояло се в пълния смисъл Предвъзраждане. През XV в. то потъва в тъмата на иноземното иго, а през XVIII в. е породено и предназначено за една ограничена католическа територия в Северозападна България. Подир разорението на тези земи и изселването на живущите там българи, оцелелите писмени паметници на това едва започнало духовно движение остават в католически библиотеки и архиви. В България се запазват следи от паралелния на него Барок, но най-вече в архитектурата¹.

I.

Ще започнем с първата, най-ярка и може би единствена манифестация на Предвъзраждането, не толкова във вече завоюваната наша страна, а по-скоро на Балканите. Тя е дело на българина Константин Костенечки, служещ в културно-политическото обкръжение на сръбския деспот Стефан Лазаревич (1377-1427). След смъртта на княза Константин написва пространно житие за него, но жанровите му особености ни заставят да го дефинираме по-скоро като Биография-Летопис.

Биография-Летопис на Стефан Лазаревич от Константин Костенечки

а) Константин Костенечки и неговата творба - явления на Православното Предвъзраждане

И в посочената връзка, и взето самостоятелно, особено следва да се изтъкне Пространното житие на деспот (княз) Стефан Лазаревич от Константин Костенечки. То се назовава и Биография, и Животопис, защото се доближава до светския мемоар и животoписите на Плутарх (за литературния им характер вж.: Аверинцев 1973: 119-159). Това се потвърждава от немалкото цитати на Успоредните жизнеописания в труда на Константин, както и от други антични поети, философи, историци и митологически персонажи като Омир, Херодот, Тукидид, Аристотел, Темистокъл, Александър Македонски, Дарий, Ксеркс, Крез, Орфей, Хермес, Еол (Коил) (Сване 1978: 2-38). Цитираният датски славист се опира върху изследванията на Растислав Марич (за влиянието на старогръцките историци и в частност - на Плутарховата Биография на Александър Македонски върху Константиновото житие), и на Миливое Васич (за въздействието на Херодот върху агиографа), към които добавя и свои наблюдения. Срв. също и Петканова (2001: 566-570).

Повече от ясно е, че Константин Философ е чел Плутарх и другите гръцки автори в оригинал, защото те нямат славянски преводи. Къде и доколко е усвоил античната образованост, в каква гръцка школа е учил, той не споменава изобщо, изтъква само, че се е обучавал при ученика на патриарх Евтимий Андроник. Това Константин споделя не в Житието на Стефан Лазаревич, а в друго свое съчинение, Сказание за буквите (втора глава):

...За кратко някой си Андроник от Романийската област на онзи дивен в словото мъж, и той ни стана учител в писмото и показа, че на здрава основа ще се задържи всичко здраво и тежко, което иззидаш върху ѝ, което е и главното в учението. Затова и той, момче в началото, след като е изучил това, сега е по-съвършен в писмото и в тълкуванията. И излагайки това, сега откровено ще кажа, че светилата на писмеността угаснаха, като се почне от Марица, та до Солун и Белград, с изключение на някои търновци, които се намират тук и там, или пък на техните ученици (Тотоманова 1993: 16-17).

Може да се сметне, че Константин Костенечки се е домогнал до два типа образованост:

1. за кратко време се е обучавал при ученика на Евтимий Андроник, където е усвоил принципите на търновския правопис и преводачески подходи, те за него са представителните в характеристиката му на филолог и книжовник и тях той изтъква;

2. античните реминисценции в Житието на княза, отношението на агиографа към глобални концепти като Природата, Града, Човека, Митологията и Историята в различни негови трудове явно показват, че Константин е придобил и друго образование, в някоя византийска (и най-вероятно - константинополска, поради което е назован и философ²) школа, която е носела духа на Палеологовия ренесанс (1261-1453). Усвоен от славянски книжовник и пренесен в друга етнокултурна локация, той не е могъл да се копира цялостно, а се е превръщал в половинчато Възраждане, в Предвъзраждане. За тази друга своя образованост обаче Константин благоразумно мълчи, тя изглежда е била нещо одиозно и компрометиращо личността.

Житието е преведено на датски, немски, съвременен сръбски и съвременен български език: непълен превод на Божан Ангелов (Ангелов, Генов 1922: 537-542, с паралелен старобългарски текст), от Иван Дуйчев (Кристанов, Дуйчев 1954: 245-251), от Ангелина Минчева (СБЛ IV: 248-279), и пълен на Ана-Мария Тотоманова (1993: 136-197). През 2007 г. Житието бе преведено на турски език от Хюсеин Мевсин и издадено в книга с обширен негов предговор за Константин Костенечки и за непознатата в Турция старобългарска литература. Книгата се нарича Житие на Стефан Лазаревич от Константин Костенечки - български писател от 15. век и е предизвикала интерес сред турските научни и културни среди с въвеждането в научен оборот на многото и неизвестни за тях сведения относно османската експанзия на Балканите.

В началото Константин не е склонен да напише житие на владетеля, но по-късно, под въздействие на патриарха на всички сръбски и поморски земи Никон, на воеводата и на други овластени лица, се съгласява. Могат да се изтъкнат различни причини, които са го накарали да се колебае - редица от тях са посочени от датския славист Гунар Сване (+2012, вж. Сване 1978: 21-25). Както изглежда, най-важната от тях се състои в това, че нароченият за агиограф Константин Костенечки не само е изпреварил далече своите съвременници в разбиранията си за жанра на средновековното житие и неговата еволюция, но и за същността и изображението на човека: той е носител на нова, хуманистична образованост и култура. Дори един такъв близкостоящ до Константин ерудит като Григорий Цамблак, при това също българин и също възпитаник на Търновската школа на Патриарх Евтимий, изглежда идейно-стилистично по-консервативен в своята иначе многостранна книжовна дейност на полигистър, и църковна - на висш администратор. Реминисценции от античната литература, философия и митология при него липсват. Независимо от това и Цамблак е причисляван към дейците на южнославянския Предренесанс (Велчев 1961: 15-38).

Съществуващите житиеписни стереотипи са твърде тесни за Константин и когато все пак се съгласява да напише Житието, той на практика го превръща в почти съвременна биография (макар и да е принуден частично да отчита и изискванията на традицията).

Героят на произведението, княз (деспот) Стефан Лазаревич наследява през 1389 г. на престола убития в Косовската битка свой баща Лазар. Управлява Сърбия по време на османската военно-политическа експанзия на Балканите, умира през 1417 г. Житието му е завършено през 1427 г. и днес е запазено в три редакции. Като най-близка до оригинала се смята първата, в по-фрагментарната втора редакция са внесени промени и допълнения и някои са склонни да я отдадат на Владислав Граматик, който също ни е оставил прочувствено-тъжни редове за покоряването на Балканите от турците (вж. по-долу). Князът е представен като изкусен дипломат, който в наглед безнадеждни политически и военни условия успява да съхрани княжеството за близо две десетилетия. Същевременно Стефан Лазаревич преобразява линеещата и тънеща в разрушения столица Белград, строи църкви, манастири, болници, полага големи грижи за развитието на книжнината. В Житието той е сравнен с Птолемей заради това, че покровителства преводачите, и със старозаветния Моисей, който избавя от чуждоземно иго народа си. (По същия начин и цар Симеон е сравнен с Птолемей в Похвалата в Изборника 1073, а с пророк Моисей, избавителя на еврейския народ, българският владетел се съпоставя сам в кореспонденцията си с константинополския патриарх Николай Мистик).

Независимо от своята разножанрова съвкупност (историко-географски трактат, биография, житие) този обемен текст, един от най-обширните в старите православно-славянски литератури, представлява особен вид летопис, както и самият автор е отбелязал в края на произведението. Разножанрова е и цялата книжовна дейност на Константин, той е полигистър в пълния смисъл на тази дума - пише филологически и натурфилософски съчинения, пътепис до Светите места, смятан е за инициатор на съставянето на сръбските родослови и за преводач на вехтозаветни книги (Песен на песните) и може би на патристични трудове (всичките 100 глави на Богословие на Йоан Дамаскин). Но на кои страни и на кои събития е посветен този Летопис?

б) Историко-географски пластове

Можем да набележим няколко историко-географски пласта в творбата на Константин Костенечки, съдържащи съответния брой лични имена и топоними, сумирането на тяхната насоченост ще спомогне да определим целта и спецификата му.

1. Първият пласт включва сръбска топонимия и лични имена, градове, крепости, места на битки, имена на князе, деспоти, княгини, вòйни, духовници.

2. Вторият пласт обема локуси и персоналии в балкански страни, съседни на Сърбия: България, Влахия, Албания. Като особено важни са отбелязани проповедите на ересиарха Ян Хус, неговото осъждане на Констанцкия събор и последвалото му изгаряне.

3. В третия бегло са споменати по определен повод както някои европейски (главно централноевропейски) страни и градове: Унгария (Буда), Чехия (Прага), Германия (Констанц), Рим, Британия, така и значително по-далечни държави като Китай и Индия.

4. Четвърти пласт съставят местата, които бележат пътя на османската инвазия от Анадола ("Източните страни") през Галиполи до Балканите, Буда и др. В този пласт влизат и имената на турските султани, бейове, военоначалници и ренегати-участници в непрекъснатите междуособици и борби за власт.

5. Петият пласт обема в себе си представени като автентични диалози между княз Стефан и османски водачи като Баязид, призивни обръщения на същия Баязид към неговите ратници. Тук причисляваме и крайно интересната извадка от някакъв градски завет на Белград, създаден и воден от владетеля. Може би става дума за сплав от градски летопис и законник на столицата, воден подир нейното възстановяване. Възниква въпросът: дали агиографът е използвал биографични (или изобщо някакви) бележки на Стефан Лазаревич, или последният му е разказвал редица житейски и исторически епизоди по време на продължителното им общуване. Но не е изключено и друго обяснение - житиеписецът не е ли редактирал или направо съставял речите на историческите лица? Подобно на своите учители Тукидид и Плутарх.

6. Шестият пласт е библейски и включва топоними от Вехтия и Новия Завет, чиято поява е обусловена от изискванията на сакрално-символическия паралелизъм.

В тези пластове (които при необходимост могат още да се детайлизират) намираме цели 343 имена: 180 лични и 163 местни. Пред нас е географско описание на Сърбия и в частност на Белград, история на тяхното (и на Балканите като цяло) завоюване от турците, а в тези слоеве е вместена политическата биография на сръбския владетел Стефан Лазаревич.

Трябва да се отбележи, че повече от 50 лични имена и топоними в Биографията-Летопис съвпадат с тези в сръбската Александрия от XIII-XIV в. и в старобългарския превод на Манасиевата хроника от XIV в. (Коцева 1991: 153; за сръбската Александрия вж. Маринкович 1969: 617-638). Ще добавим, че само 5 от тези общи имена и топоними отвеждат към Античността, останалите са библейски, преимуществено исторически и възхождат към вехтозаветното Осмокнижие.

в) Стилова и жанрова динамика: от контурите на Предвъзраждането към силуета на Предромана

Наблюдаваме една версия на познатия жанров конструкт текст в текста, поставен и разработен през 60-те години на XX в. (Лотман 1992: 148-160). Собствено, виждаме княжеска биография в рамките на историко-географски компендиум за Сърбия и Балканите през времето от XIV до началото на XV в. Някои изследвачи са склонни дори да подхвърлят жанровия термин роман, без да се задълбочават прекомерно в неговата аргументация. Трябва да се каже, че Житието на Стефан Лазаревич действително притежава някои черти на роман, при това не толкова средновековен (такъв православните славянски литератури не познават), а на роман изобщо, или по-точно - на биографичен роман (по-скоро - предроман) на историческа тема. Бихме могли да ги сумираме примерно така:

1. Героят "тръгва" по текстовия друм като житиен, трансформира се в биографичен, за да се превърне в едноличен, почти романов, в Герой на своето време. А тогавашният балкански герой е както пълководецът и войнът защитник на Отечеството, така и държавникът, който с цената на ловки дипломатически ходове и политически компромиси се стреми да запази своя народ и държава от изключително агресивен и далеч по-силен във военно-организационно отношение противник.

2. Дейността му протича паралелно на събитията около турското завоевание на Балканите.

3. Дадени са много географски названия и подробности.

Или, казано другояче, пред нас е предроман за живота и деянията на балкански владетел по време на османската инвазия на Балканите. Идеята за предроман изниква по същия начин, както на времето се лансираше идеята за Предвъзраждане на Балканите и в Русия през XIV-XV в. В палеославистиката тя се отстояваше от Дмитрий Лихачов (1973: 75-126; 1976: 307-359), Велчо Велчев (1961: 15-38), ала като цяло не бе възприета и постепенно изоставена.

Романът има значителен брой разновидности, но дефинициите му не са много. А ако прибегнем до определението на романа като епопея на буржоазното общество (Дьорд Лукач, Томас Ман), предвестниците на буржоазно общество, идващи от Италия и Рагуза (и забелязващи се на Балканите), могат да породят и жанров предвестник на романа, биографията-летопис. Знаем, че според изтъкнати литературоведи теоретици западноевропейският средновековен и ренесансов роман възникват от сцеплението на новели, така е и в пространните жития, така е и в Житието на Стефан Лазаревич, където връзката между отделните летописни епизоди е принципно аналогична на циментирането между новелите.

В изброените пластове дори не са упоменати такива обширни славянски държавни обединения като Московска и Литовска Русия. При това Църквите и на двете са оглавявани от митрополити българи: Киприан (до 1406) и Григорий Цамблак (до 1419). Константин отбелязва, че Стефан Лазаревич е присъствал на Констанцкия вселенски църковен събор, но не споменава, че Цамблак също участва в Събора и произнася на него реч, чийто латински превод е записан и запазен в дневника на кардинал Гийом Филастр (виден католически богослов и познавач на древни езици). Може би речта на българина - литовски митрополит, пристигнал начело на 300-членна делегация, е възприета в Сърбия (както и в Московска Русия, а и до днес от някои изследвачи) за неприемлив униатски призив и поради това Григорий и представената от него Литовска Църква са загърбени.

г) Балканският Аноним, Константин Костенечки, Владислав Граматик

Хрониката, наречена тук Балкански Аноним, е позната под различни имена, но най-често е наричана "Българска хроника от XV в.". Така я нарича нейният откривател и обстоен изследвач Йоан Богдан. Това название е прието почти безрезервно от родната наука чак до наши дни. През 1922 г. тя обаче е назована "Молдавска" (Ангелов, Генов 1922: 66-70). Наричат я и "Безименна българска хроника от началото на XV в.", или само "Българска безименна хроника", както я назовава Иван Божилов (СБЛ III: 85, 368). Според Думитру Настасе тя представлява славяно-румънска версия на изгубената византийска хроника на Йоан Хортазмен (+1431) и може да се назове и "Тисманска" (1977: 100-171); за Константин Мечев, Кую Куев и Веселин Панайотов тя е "Хроника на Исай", по името на книжовника, фиксирал името си на л. 449б, като Мечев дори идентифицира автора ѝ със стареца Исай Серски. Б. Ст. Ангелов я нарича също "Българска хроника", но отбелязва, че "строго погледнато", в нея се говори не толкова за българите, за тяхната история, колкото за всички балкански народи (Ангелов 1974: 232). Единственият ръкопис, който съдържа Хрониката, се пази от 1923 г. в Централната научна библиотека "В. И. Вернадски" на Украинската академия на науките в Киев под сигнатура Поч./Бер. 47 116. През 1874 г. е пренесен в Библиотеката на Киевската духовна академия, а преди това е бил в ръкописната сбирка на Почаевската лавра в Югозападна Украйна. Хрониката е издавана неведнъж, през последния четвърт век - от наскоро отишлия си Иван Тютюнджиев (1992) и от Веселин Панайотов (2004).

Константин Костенечки несъмнено е познавал Балканския Аноним (БА), така ние наричаме Безименната хроника от XV в., но използва данните ѝ внимателно, с интелектуално самочувствие, пестеливо и само на няколко места в своя труд прибягва до нея. Споменато е напр. сражението с Йоан Мирча отвъд Дунава, в което сръбският княз подкрепя Баязид, и в което загиват известните Вълкашин и Марко. Но въздействието най-вече личи при описанието на битката на турците с обединените западни войски, предвождани от унгарския крал Сигизмунд. Общо е описанието на поражението на "западняците", издавянето им с конете в Дунав и позорното бягство на краля с корабите (в Житието е допълнено, че първо са отишли в Царския град, т.е. Константинопол и оттам се добрали до спасителните острови). Но ако разгромът на антиосманската коалиция е предаден по сравнително аналогичен начин, в Житието на Стефан Лазаревич е вместен и един твърде интересен епизод, който показва умелата пълководческа риторика на Баязид, проявена в решаващия за изхода на битката момент. Когато турските войски започват да отстъпват вследствие натиска на противника, султанът ги връща обратно в боя с апела:

И къде ще избягаме от техните ръце, ако днес ни победят окончателно, защото ще бъдем пред тях на острието на меча им, както те преди малко пред нас. А чадата ви и жените ви в техните ръце. И не е ли по-добре за нас веднага днес или да умрем, или да удържим победа над тях. Защото ако днес победим, аз ще ви наситя с много и неизречими блага от тяхната земя (Тотоманова 1993: 155; срв. СБЛ IV: 254).

Книжовникът Владислав Граматик, известен с мащабните си сборници с разнообразно съдържание (изчерпателен археографски опис на седемте му сборника в: Христова 1996: 11-132) помества в един от тях, наречен Рилски панегерик от 1469 г., своята Рилска повест. В това кратко съчинение (чиято тема е пълното със страдалчески оптимизъм пренасяне на мощите на св. Иван Рилски от Търново във възстановената негова Рилска обител) той излага в много сбит вид част от сведенията в БА и по-точно тези за отслабването на Гръцкото царство, османската инвазия на Балканите, победите на турците в Чирменската и Косовската битка, завоюването на Сърбия и България и последвалото обезлюдяване на цели области и унищожаване на храмове и манастири (много е възможно обаче Владислав Граматик да е познавал и Житието на Стефан Лазаревич и както вече стана дума, да го е редактирал съгласно нуждите на времето си):

...когато властта на Гръцкото царство отслабна и дори напълно изтъня, според присъдата на Бог и на незнайните му промисли, измаилтянският народ нападна всички източни и южни области в Азия, и ги завладя, стигна до Тракия и подчини и нея.

След като поголовно разбиха тези сръбски войски, които бяха в Тракия, измаилтяните веднага поеха срещу Сръбското господарство. И стана жестока битка в местността, наречена Косово. В боя загина и лютият нашественик, който ги предвождаше. Твърде скоро той получи справедлива отплата заради своето безбожие като по ужасен и срамен начин изпусна варварската си душа: насред боя той неочаквано бе погубен от сръбски воѝни. Но грехът надделя, уви, поради нашите престъпления и Сръбската земя падна под гнета на насилниците.

Малко подир това измаилтяните завладяха и българските области, подобно на някое безпомощно гнездо, заедно с оня удивителен град (Търново - б.м., Х.Т.), в който лежаха чудодейните мощи на чудотворния отец (СБЛ III: 92-93; СБЛ IV: 383-384; издание на оригинала на приведения текст по трите му преписа: Христова 1996: 166-167). Преводът е на В. Сл. Киселков с редица наши промени.

Със смъртта на деспот Стефан Лазаревич през 1427 и на Константин Костенечки след 1431 г. заглъхват и наченките на Първото предвъзраждане. Над Балканите се спуска робска нощ, чиято непредвидима продължителност долавя друг балкански творец от XV в., Димитър Кантакузин в своята разтърсваща Молитва към Богородица.

II.

Както се спомена в началото, у нас се говори и за друго, второ и по-късно Предвъзраждане, което се покриваше с католическата книжнина и проявите на Барок през XVIII век в Северозападна България (и по-точно в Чипровския край). Тук се отнасят различните форми на книжовна дейност на автори като Кръстьо Пейкич, Петър Бакшич, Петър и Георги Парчевичи, Филип Станиславов, Христофор Жефарович. През 70-те години тази част от българската литература бе сериозно обсъждана в нашето теоретично литературознание (Георгиев 1973: 116-148; Бехиньова 1975: 82-97; Динеков 1982: 81-90), макар да бе разискавана още от Боян Пенев в неговата История на новата българска литература (1976: 197-234). Барокът в книжнината на Балканите и на славяните изобщо бе поставен и в дискурса на така нар. Бароков славизъм - понятие, лансирано още през 30-те години на XX в. от известни представители на компаративната славистика като Франк Волман, Рудо Бртан, Димитро Чижевски (вж. аналитична характеристика на понятието с акцент върху общославянските му измерения при Светла Матхаузерова 1996: 150-154). Същата дълбока и оригинална пражка теоретичка засяга тези проблеми и в други свои статии и книги: Матхаузерова (1968; 1976; 1979).

Ще упоменем и тези истории, които са затворени (вж. обосновка на понятието: Трендафилов (2018: 8-12) за дълъг период от време и след това са възкръснали. Три много характерни примера на такива истории, готвени за издание, но запазени в по един препис, са плод на католическата пропаганда сред български маси в Северозападна България. Техни автори са францискански духовници, които пишат както по поръка на населението на будния и процъфтяващ тогава град Чипровци, така и на католическите институции.

а) История на България на Блазиус Клайнер (+1785). Написана е на латински език през 1761 г., само година преди История славянобългарска на Паисий Хилендарски и е запазена в един препис, съхраняван днес в Архива на францисканците в Будапеща. Открита е в края на XIX в. и излага научно нашата история до 1453 г. Преди четири десетилетия бе преведена на български език от Карол Телбизов и издадена (Клайнер 1977).

б) История на Петър Богдан Бакшич (1601-1674), написана на латински език през 1668 г. и запазена под заглавието Петър Богдан, за древността на бащината земя и за българските неща.

Единственият пълен ръкопис на тази История бе оповестен информативно буквално преди месеци (Илиева 2018: 98-103) - истинска манна небесна за по-пълната обосновка на понятието затворена история.

С почти детски възторг откритието бе окачествено като епохално. Всъщност за съществуването на Историята на католическия архиепископ се знае отдавна, още от XIX в. През 1930 г. най-големият историк на нашата възрожденска литература Боян Пенев пише предположително, но далновидно: ...това е една история в десет глави на католицизма и пропагандата му в България (Пенев 1976: 215). През 1979 г. беше открит съкратен препис на четири глави от труда на Бакшич, превод на които бе публикуван под заглавието, дадено от преписвача: История на София и на България (СБЛ III: 95-99). Работата по превода и анализа на новооткрития препис предстои, засега може да се каже, че той се състои от 200 страници и 70 глави, че между посочените в полето на страниците извори са историографските трудове на Мавро Орбини и Цезар Бароний. Вероятно пред нас е един вид Царство на българите, несъмнено ориентирано към съвсем ограничен географски регион и към целите на католическата пропаганда в Северозападна България и по-точно - в Чипровския край. Историята на Бакшич е готвена за печатно издание във Венеция, за което някои смятат, че е реализирано след смъртта му и несъмнено един ден ще бъде открито.

Подобен оптимизъм безспорно заслужава уважение, имайки предвид, че за около 340 г. не е намерен нито един екземпляр от изданието.

Появиха се и опити за противопоставяне на Историите на Бакшич и Паисий. В най-общ план и двете си схождат-преследват изваждането на България и българите от бездната на историческата анонимност и пробуждането им за нов и в перспектива - свободен живот. Именно Моисей на Българското пробуждане е наречен Паисий от поета и теоретик на символизма Емануил Попдимитров.

Заедно с това се набелязват и някои разлики:

- Петър Бакшич пише за ограничен етногеографски регион, Северозападна България, и по-точно за Чипровския край.

Паисий пише за цяла България и за всички българи.

- Историята на Бакшич е написана на латински и има като своя аудитория тесен кръг от образовани люде.

Паисий пише на онароднен църковнославянски език, разбираем за всички грамотни българи, а и не само за тях.

- Бакшич пише преди всичко за католици.

Паисий - за православни.

- Единственият препис на Историята на Бакшич е намерен 340 години подир нейното написване, тя практически не е имала своите читатели и съгласно предложената от нас в друго изследване класификация, е типичен пример за затворена история.

Историята на Паисий е запазена в 50 преписа и преправки (Пеев 2012: 58-65; Димитрова, Пеев 2012: 50-72), при това авторът, почти като таксидиот, дамаскинар или основател на комитети разнася сам творбата си за преписване из угнетеното Отечество.

в) История на България, HISTORIA BULGARORUM на хърватина с български корени Франц (Францискус, Франьо) Ксавер Иван де Пеячевич (1707-1781). Фактите, с които разполагаме, се дължат на една статия на философа Божидар Пейчев, който е открил съчинението, от чийто латински текст досега са преведени само откъси, при това в популярно издание (Пейчев 1976: 14-16).

Вече 42 години изминаха след намирането на латински труд по българска история, а той не е нито преведен, нито коментиран!

Пред нас е още един католически историк, съвременник на Паисий. Според признанието на автора, той произхождал от търновски болярски род, напуснал превзетата от османците столица през 1399 г., почèтен с титлата "барон" от император Карл VI. Учен, преподавател и ректор в различни университети на Австрийската империя: Линц, Загреб, Печ, Пожега, Грац. Автор на теологически, полемически и исторически трудове, а ръкописът на споменатата История е намерен в Университетската библиотека в Загреб под заглавие Книга от завещанието на светейшия абат Францискус Ксаверий Пеячевич, поверена при смъртта му на Георги Баряктари, 5.X.1781. Завещани са и 1000 форинта за издаването, което обаче не се осъществява, вероятно поради смъртта на самия Баряктари (професор и колега на Пеячевич) през 1788.

От упоменатата публикация все пак узнаваме някои отделни и достатъчно интересни факти. Изложението на събитията отпочва с появата на българи и славяни в края на V в. и завършва с 1685 г. Приведен е своеобразен Именник на българските владетели, много преди откриването и първата публикация на Именника на българските ханове от руския славист Андрей Попов през 1866 г. От 679 г. насам особено впечатление правят изброените ханове: Аспарух, Кормесий, Сабин, Паган, Телериг, Кардам, Крум, Омуртаг, Маламир, Пресиян, Михаил (т.е. Борис), Владимир, Симеон, Петър. Пеячевич говори за първобългари, етническо понятие, което бе въведено и основателно се използваше през XX в. от Веселин Бешевлиев (у нас по-често е в употреба означението прабългари).

От Пеячевич е останала една История на Сърбия, която е съставена от 13 разговора между българин и сърбин по религиозни въпроси и има за цел чрез инсцениран дебат да приобщи сърби и българи към Римокатолическата църква. В съчинението присъстват и много факти от българската история.

Любопитен момент в осветяването на упоменатите латиноезични истории на България и други средновековни писмени паметници като откритият от Трендафил Кръстанов Ватикански кирилски палимпсест (вж. издание на това кратко Изборно Евангелие от X в.: Ватиканско евангелие 1996) е, че те не са дело на така наречените "тесни специалисти" (старобългаристи филолози и историци), а на хора, командировани във Ватикана по определен повод. В този смисъл Ватикана се очертава като потенциален Клондайк на българската медиевистика. И действително, нови златоносни участъци се откриват в чужди библиотеки и архиви през интервал от няколко десетилетия.

Но независимо от случилите се или предстоящи находки, и това Второ Предвъзраждане далеч не успява да се реализира в пълния смисъл в книжнината, а по-скоро в бароковата архитектура. За нея стана дума в началото на нашето изложение.

И така, две половинчати и практически несъстояли се Предвъзраждания.

Първото, православно-славянско приключва в зародиш, със смъртта на единствения си представител и единственото предвъзрожденско творение.

Второто, католико-славянско, има няколко дейци, но единствените преписи на произведенията им остават блокирани и нечетени в продължение на три и повече столетия. И след намирането им обществото не бърза да ги преведе и въведе в научен и читателски оборот.

Класическото Българско Възраждане (1762-1878) има малко допирни точки с тези Предвъзраждания и следва свой път.

БЕЛЕЖКИ

1. През XVII и особено през XVIII в. в България идват три основни потока на бароково влияние. Първият и най-мощен поток идва от Австрия (Виена) и засяга предимно Подунавието и Северозапада. Вторият тръгва от Дубровник и засяга книжовността, третият - турският или османски Барок идва от юг и представлява сложна архитектурно-строителна сплав от западноевропейски и мюсюлмански (персийски и арабски) мотиви. Някои дворци в Истанбул си схождат с виенски палати като Белведере. За "най-барочен" град у нас, за столица на българския барок се смята Пловдив (Матеев 2003), прояви на стила се срещат и в ред къщи в Копривщица, Карлово, Самоков. За Барока в България като цяло виж мащабното, придружено с богат илюстративен материал изследване на Матей Матеев (2007). Първопроходец в това отношение обаче е Милко Бичев със своята книга "Български барок" (1955). Точно тази монография показва ролята на Виенския барок за появата и развитието на българския и естествено, е рязко разкритикувана от нашите официални академични среди. [обратно]

2. За титлата философ като столично-академичен и изобщо като интелектуален индекс: Дворник (1933: 80-81), Гранстрем (1970: 20-28). Титлата философ се е защитавала пред съответната университетска комисия, но е могла да означава изобщо учен и знаещ човек. В старите православно-славянски литератури през периода IX-XV тази титла носят Константин-Кирил (IX в.), философ е наричан в някои чужди хроники цар Симеон (+927), българинът Григорий Философ, сътрудник на киевския митрополит-грък Георги през 60-те г. на XI в., руснакът - киевски митрополит Климент Смолятич (1147-1154), българският книжовник Закхей Философ, работил в Атон през първата половина на XIV в., Константин Философ Костенечки, Малахия Чернец Философ Грек, дошъл в Русия през 1381 г. и се подвизавал около 60 г. като архимандрит и митрополитски наместник във Владимир; така е наричан и иконописецът Феофан Грек (+1410), творил най-вече в Новгород. Последните четирима творци повече или по-малко са свързани с Палеологовия ренесанс. Или - философи се появяват в тези литератури на интервал от около 100-150 години. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Ангелов 1974: Ангелов, Б. За авторството на "Българската хроника" от началото на XV в. // Ангелов, Б. Страници из историята на старобългарската литература. София: Наука и изкуство, 1974.

Ангелов, Генов 1922: Ангелов, Б., Генов, М. Българската литература в примери, преводи и библиография. Ч. II. Стара българска литература (IX-XVIII в.). София, 1922.

Бехиньова 1975: Бехиньова, В. Барокът в литературата на българските католици. // Литературна мисъл, XIX, 1975, 2.

Бичев 1955: Бичев, М. Български барок. София: Наука и изкуство, 1955.

Ватиканско евангелие 1996: Ватиканско евангелие. Старобългарски кратък апракос от X в. в палимпсестен кодекс Vat. Gr. 25. Подготвили за издаване: Трендафил Кръстанов, Анна-Мария Тотоманова, Иван Добрев. София: SIBAL, 1996.

Велчев 1961: Велчев В. Творчеството на Григорий Цамблак в светлината на южнославянския предренесанс. // Език и литература, XVI, 1961, 2.

Георгиев 1973: Георгиев, Е. Българското Предвъзраждане. // Георгиев, Е. Българската литература в общославянското и общоевропейското развитие. София: Наука и изкуство, 1973.

Гранстрем 1970: Гранстрем, Е. Э. Почему митрополита Климента Смолятича назвали "философом"? // ТОДРЛ, XXV, 1970.

Дворник 1933: Dvornik, F. Les légendes de Constantin et de Méthode, vues de Byzance. Prague, 1933.

Димитрова, Пеев 2012: Димитрова, М., Пеев, Д. Из историята на Историята - преписи и преработки на Паисиевия текст. // Пловдивски университет "Паисий Хилендарски". Научни трудове. Том 50. Книга 1: Сб. А, 2012 - Филология.

Динеков 1982: Динеков, П. Католишката книжнина в историята на българската литература (Методологически въпроси. // Динеков, П. Литература и култура. София: Наука и изкуство, 1982.

Илиева 2018: Илиева, Л. Открит е първият трактат върху българската история: Петър Богдан за древността на бащината земя и за българските неща. // Балканистичен форум, XXVII, 2018, 1.

Клайнер 1977: История на България от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г. Превел К. Телбизов. Сверил Ив. Дуйчев. София: БАН, 1977.

Коцева 1991: Коцева, Е. Добродетелите на владетеля според Житието на Стефан Лазаревич от Константин Костенечки. // Старобългарска литература, 1991, 25-26.

Кристанов, Дуйчев 1954: Кристанов, Цв., Дуйчев, Ив. Естествознанието в средновековна България. Сборник от исторически извори. София: БАН, 1954.

Лихачов 1973: Лихачев, Д. С. Развитие русской литературы X-XVII веков. Эпохи и стили. Ленинград: Наука, 1973.

Лихачов 1976: Лихачов, Д. С. Предвъзраждането в литературата. // Лихачов, Д. С. Големият свят на руската литература. Изследвания и статии. Прев. Св. Николова. София: Наука и изкуство, 1976.

Лотман 1992: Лотман, Ю. М. Текст в тексте. // Лотман, Ю. М. Избранные статьи в трех томах. Том I: Статьи по семиотике и типологии культуры. Таллин, 1992.

Маринкович 1969: Маринковић, Р. Српска Александрида. Историја основног текста. Београд, 1969.

Матеев 2003: Матеев, М. Пловдив - столица на българския Барок. Принос към историята на българската архитектура. Пловдив: НАА, 2003.

Матеев 2007: Матеев, М. История на Българския барок. София: Creative solusions, 2007.

Матхаузерова 1968: Mathauzerova, Svetla. Baroko v ruské literature XVII. stoleti Ceskoslovenské prědnášky pro VI. mezinárodni sjezd slavistů. Praha, 1968.

Матхаузерова 1976: Матхаузерова, С. Две теории текста в русской литературе XVII в. // ТОДРЛ, XXXI, Ленинград: Наука, 1976.

Матхаузерова 1979: Матхаузерова, С. Древнерусские теории искусства слова. Praha, 1979.

Матхаузерова 1996: Матхаузерова, С. Барочный славизм. // ТОДРЛ, L, Санкт Петербург: Дмитрий Буланин, 1996.

Настасе 1977: Nastase, D. Une chronique byzantine perdue et sa version roumanie (la chrinique de Tismana, 1411-1413). // Cyrillomethodianum, 1977, 4.

Панайотов 2004: Панайотов, В. Хроника на Исай. // Архив за старобългарски извори. II. Отг. ред. Хр. Трендафилов. Шумен: УИ "Епископ Константин Преславски", 2004.

Пеев 2012: Пеев, Д. История славянобългарска - география на преписите в миналото и днес. // "История славянобългарска" 1762-2012. Научни хоризонти на четвъртхилядолетието. София, 2012.

Петканова 2001: Петканова, Д. Българска средновековна литература. Четвърто разширено издание. Велико Търново: Абагар, 2001.

Пейчев 1976: Пейчев, Б. Франц Ксавер Иван де Пеячевич - професор от XVIII в. и неговата "HISTORIA BULGARORUM". // Отечество, 1976, 18.

Пенев 1976: Пенев, Б. История на новата българска литература. Том I: Начало на Българското възраждане. Българската литература през XVII и XVIII век. София: Български писател, 1976.

Сване 1978: Сване, Г. Константин Костенечкий и его биография сербского деспота Стефана Лазаревича. // Старобългарска литература, 1978, 4.

СБЛ III: Стара българска литература. Тoм 3: Исторически съчинения. Съст. и ред. Иван Божилов. София: Български писател, 1983.

СБЛ IV: Стара българска литература. Том 4: Житиеписни творби. Съст. и ред. Климентина Иванова. София: Български писател, 1986.

Трендафилов 2018: Трендафилов, Хр. Затворената история и нейните проливи. Велико Търново: Фабер, 2018.

Тютюнджиев 1992: Тютюнджиев, Ив. Българската хроника от XV в. Велико Търново: Елпис, 1992.

Христова 1996: Христова, Б. Опис на ръкописите на Владислав Граматик. Велико Търново: ПИК, 1996.

© Христо Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.11.2018, № 11 (227)