Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ЗАВРЪЩАНЕ В САНКТ ПЕТЕРБУРГ"

(44 ФРАГМЕНТА)

Христо Трендафилов

web

* * *

Вятърът гъне синьозелените раета на вълните.

Майско утро във Финския залив.

Невски проспект

Защо всеки ден съм на Невски проспект? Има толкова други улици - митове в този призрачен град? Сигурно следвам несъзнателно домашната традиция - в българския град има обикновено една главна улица, по която е разположено кажи-речи всичко значимо. Тази особеност се чувства и до днес в балканските градове, където се раждат и съзряват Българското възраждане и българската нация: Пловдив, Търново, Шумен, Габрово.

Но има и нещо друго. Чужденците и изобщо пришълците се насочват към централната улица или със самомнението на първооткриватели, или с комплексите на гости от провинцията. Неслучайно именно малорусинът Гогол и московчанинът Андрей Бели обезсмъртиха Невски проспект.

* * *

По ръкописа от ХVІ в. - капка восък. Застинала сълза по сбръчкания лик на времето.

* * *

На лекциите ми по История на българската култура в Санктпетербугския университет идваше редовно и една аспирантка - историчка от Волгоград.

Веднъж тя ми каза много любезно: "Вашата гледна точка - гледната точка на българите, учили в Русия, не е интересна за нас. Тя силно напомня руската гледна точка."

Възможно е. Но само една гледна точка ли има руската наука?

Чешкият консул

Май 1995 г. Катедрата по славянска филология, към която се числях и аз, чества Денят на Кирил и Методий в Актовата зала на Филологическия факултет. (Оттам се открива прекрасен изглед към Нева, Сенатския площад и Медния конник.)

Силно ме впечатли изказването на чешкия консул. Самият той го раздели на две части:

1) Служебна - подари много нови и хубави чешки книги на Катедрата;

2) Част за човешки размисли. Къде сме ние, славяните, и къде отиваме - попита малко тъжно, но с достойнство той. Нека най-сетне да общуваме по славянски.

Зад очилата му гледаха внимателни, умни и добри очи. Нелишени от рационалност, но рационалност, в която играеха отблясъци от оня общославянски огън, който някога запалиха Добровски, Шафарик, Иречек.

Удоволствието от Шестоднева

20 юни 1994 г. Разглеждам благовейно Шестоднева на Йоан Екзарх Български по препис от 15-ти век на Кирило-Белозерската сбирка. Почеркът е великолепен, но самият ръкопис е с разбити корици, без закопчалки, листовете са обгорели и покрити с петна. И точно това му придава достолепие. Удоволствието от ръкописа.

Пътят до книжовника обаче е далечен и неясен. Трябва да се преодолеят наносите на 500 години, които делят преписа от оригинала. Стигаш уж до дъното на един кладенец, но започват нови дълбини - трябва да се проучи отношението на Йоан Екзарх към редица други славянски и гръцки текстове от 10-ти век.

Всеки древен текст всъщност е бездънен кладенец, в който на определени равнища се мяркат смътните очертания на някаква физиономия. За кратко. Очертанията чезнат в други пластове, и отново.

Перспективата да стигнеш до края е толкова голяма, колкото да извършиш безпрепятствено пътуване с дилижанс из Дивия Запад.

Възпитателен роман

По Радио Санкт Петербург върви предаването "Класиците на рока".

Днес то е посветено на "Ролинг Стоунс". 1963-та: първото им предизвикателство към Истеблишмънта.

Тогава убиха Джон Кенеди.

Бях в пети клас и се учех все по-лошо.

После убиха Ли Харви Осуалд.

Последва войната във Виетнам.

Приеха ме в Комсомола.

Камъните се търкаляха неудържимо.

* * *

Докладите му са винаги твърде интересни. Това вече отегчава.

Археографът-поет

В един от пътеписите си знаменитият пътешественик-археограф Порфирий Успенски цитира стиха на гръцкия поет Антипатр от Солун:

Щурците са пияни от росата.

Човек наистина се опива от росата на този образ.

И си мисли, че само учен с тънък усет за поезия би се впечатлил от него.

За археографа изглежда поезията е жизнена необходимост. Инак може да затъне в прозата на каталози и преписи.

* * *

До преди няколко години само се разказваше почтително - римуваният анекдот за личностите на 1988-ма в Русия: "Година на Горбачов, Лихачов и Ала Пугачова". (Год Горбачева, Лихачева и Аллы Пугачевой.)

През 1992 г. някои вестници, близки до официалния руски печат, наричат вече Лихачов "джобния академик на Раиса Горбачова".

* * *

В Нева някой е изсипал жълтици.

Дали това са кубетата на Исакиевския събор, или пък иглата на Адмиралтейството блещука от дъното?

* * *

В полунощ звъни Панченко от Академическата болница. Изтръпнах. Оказа се, че му донесли за рецензия докторска дисертация от Ростов на Дон. Навсякъде чуждици, чуждици.

Лакеи, лакеи, лакеи! - вика почти в изстъпление академикът.

Завръщане от Лондон

В Петербург пристигна дъщерята на Сталин - Светлана Алилуева. Информациите за визитата й бяха твърде кратки: идва от Лондон, от приют за бездомни.

* * *

Бедното ръкописче, № 52 от сбирката на Волковския молитвен дом! Окъсано и окаяно, без корици, без никаква грижа за него и само загубило вяра в себе си, с изподрани страници, дрипаво, завито и завързано с най-проста хартия, изписано с грозен бързопис, то зъзне като никому ненужен дядка в старчески дом. Зъзне и очаква със смръщена надежда свиждане. А идва ли изобщо някой? За цялата си тъжна история (постъпил е в Публичната библиотека през 1940 г., както личи от подписа на Евгения Гранстрем) ръкописът е четен само от Лидия Баранкова през 1972 г. и от мен - през 1995-та.

Десетки хиляди подобни ръкописи пълнят шкафовете на библиотеките.

Защото и неугледното Волковско старче е приютило на свой ред под печалния си образ Йоан Екзарховия Шестоднев.

27 април 1995

По радиото - соната от Хайдн.

Мисля за Пейо и Мариус.

Сам.

Днес - девет години от Чернобил.

* * *

Чу се, че Дерида ще изнесе цикъл от лекции в Санктпетербургския университет. Явно е излязъл от мода и подобно на славни в миналото рок групи, търси публика на Изток.

* * *

Ние сме хора без метод. В непрекъснатото дирене на нови теории и книги е залегнал неизлечим комплекс; то е един неврастеничен порив към всезнайковщина, който идва да прикрие липсата на метод.

Големите не са алчни за знания и наистина не знаят много неща. Просто имат толкова знания, колкото им трябват. Сигурно затова Декарт казва: Може и да не съм по-умен от другите, но имам метод.

В Ермитажа

Мурильо, Йовков, Антониони.

Какви поети.

Питерските анархисти

Струва ми се, че тяхната група се състои от двама-трима души. Единият е сигурен - вече четири години стои пред Гостинния двор. Стои неотлъчно, облечен в черен шинел, препасан с дебел колан, с черно знаме в едната ръка и няколко броя от анархисткия вестник в другата. Анархистите участват във всички митинги, независимо кой ги организира, и тяхното черно знаме забележимо се откроява сред многото други, най-вече червени, знамена. Там, на фона на всеобщата анархия, скромната група на анархистите изглежда твърде организирана. Едва ли се надяват да агитират за каузата си - просто им се ще да поприказват с някого в пренаселената самота на Дворцовия площад.

Питерските анархисти - ненужна изрезка в бързо повяхващия албум на нашия Fin de siecle.

Прерията на каталога

Току-що ми донесоха Каталога на ръкописите в Новата Софийска ръкописна сбирка от 1918 г., фонд 905 на Публичната библиотека. Не бързам да го отворя. Каква сладостна надежда - започва пътуването по екзотичната прерия на описа, където те очакват индианци и скаути.

За слависта неизвестният каталог на ръкописи е и светъл рудимент от детството; той възкресява спомена за жадно погълнатите приключенски книги. Има трескаво търсене и трепетни илюзии.

И смътното предчувствие, че нищо интересно няма да се случи, че героите и ситуациите са отдавна познати.

Но и това е приключение.

* * *

Февруари 1993-та. След кратко боледуване почина Лев Дмитриев от Сектора по староруска литература на Пушкинския дом.

По този повод секретарката на Лихачов ми каза: "Знаете ли колко много съболезнователни телеграми пристигнаха от България? И знаете ли защо? Защото той приличаше на българин - беше изключително скромен."

* * *

Какви банкноти са се печатали през периода 1917-1924 в тези провинции на Руската империя, които обявяват независимост? За тях любопитни неща разказа петербургският историк Ростислав Всеволодович Николаев.

В Туркестан например, поради липса на злато, са обезпечавали парите с опиум. Така е пишело върху тях. Другаде, поради дефицит на хартия, са печатали копринени пари. Някъде пък са правели така: залепяли са върху картон пощенски марки и това е била тяхната стойност. В Далечния Изток са пускали в обръщение антиалкохолни пари. С тях, като с талони, е можело да се нахранят членовете на съответното антиалкохолно общество.

Бедността превръща народите в поети.

* * *

До мен в Публичната библиотека е разтворил лъскави албуми с репродукции на Дали изследвач на авангардизма. Със своите овехтели и пожълтели книги на слависти от ХІХ в. приличам май на отшелник, съжителстващ със шоумен.

Явно библиотеката е най-плуралистичното пространство.

* * *

Кучета на Невски проспект

Кучета, кучета, навсякъде кучета, които чинно водят своите стопани.

Масовата поява на кучета в града е остатък от неговото рустикално минало, плешив спомен по буйната природа. Всички моди, които се сменят в домашното отглеждане - костенурки, змии, плъхове, котки, папагали, рибки (представени са всички зоологични класове - риби, влечуги, птици, млекопитаещи) са израз на градския копнеж по някогашната природност.

В Москва някой дори е отглеждал лъв, но го застреляли.

Кучетата приличат на самотни овце, които унило търсят паша по изстиналото поле на булеварда.

* * *

На 24 май (1995 г.) разговаряхме с Панченко. Имал е предаване по Петербургската телевизия за честването на Кирил и Методий. По-точно, за празнуването му в Шумен през 1980 г., на което е присъствал. После говорихме за културната география и нейното огромно, но силно подценявано значение.

Нито Царска Русия, нито СССР - каза той - направиха нещо, за да запазят и развият големите стари културни центрове - Новгород, Твер, Псков, Суздал, Владимир. Никъде в тези линеещи градове не се откриха университети, академически институти. Напротив, като че ли се стимулираше един провинциализъм. Развиха се съвсем нови центрове - Одеса, Воронеж, Новосибирск.

Спомних си за полумъртвите днес възрожденски центрове - Копривщица, Котел, Карлово, Трявна. За цветущия някога Преслав не можах да си спомня.

Паметта ми го бранеше.

Вечният бит

В театралния преглед на радиото съобщиха, че български режисьор е поставил Йонеско с театър "Колело" от град Толиати.

Награден е за "битова реализация, в духа на скеча, на абсурдистка пиеса."

* * *

По повод тристагодишнината от рождението на Волтер в Публичната библиотека е организирана изложба. От нея научих, че само томовете с бележките на мислителя върху неговите книги превъзхождат събраните съчинения на нашите класици.

Оставил е и над 22 хиляди писма.

У нас като че ли се пише не само повърхностно, но и малко.

Власт и почерк

Гледам подписа на патриарх Никон върху ръкописа, съдържащ най-стария препис на Небеса на Йоан Екзарх Български. Зад енергичния бързопис от 1661 г. никне силуетът на мрачния, властолюбивия и амбициозния архиерей, с чиито реформи започва Големият разкол в Руската църква.

Из вицовете на перестройката

Най-разпространеното ястие по времето на перестройката - каша в глава.

* * *

Панченко разказваше, че коментирайки в статия пасаж от романа "Евгений Онегин", е имал непрекъснатото усещане, че някой вече го е анализирал именно по този начин.

И наистина открива своя анализ в коментара на Набоков към творбата на Пушкин. Ако ноосферата на Вернадски съществува, тя е обиталище на големите. Техният дух живее в едно иреално озарение, в което и живи, и мъртви се познават. Реалната действителност пречи на тази връзка, тя е цензурирана сурово и завистливо и единственият начин да бъде осъществена, е интуицията.

Чрез интуицията Панченко е провидял, че неговият коментар вече е изказан и е оставало само да се промъкне през загражденията на действителността, за да стигне до него.

* * *

Да четеш в метрото "Богословието" на св. Йоан Дамаскин - има ли нещо по-абсурдно от това?

Душата на манастира

Не е толкова важно дали своите уникални ръкописи Кирило-Белозерският манастир дължи на системните си контакти със славянския Юг. И другите големи руски манастири са поддържали такива връзки. Просто в него е бил изграден вкус към славянската старина, имало е въплътен в дух човек, който е наложил този интерес и го е превърнал поне за определено време в традиция.

Манастирите са имали душа, така както са я имали и градовете. Тази душа се е вграждала обикновено в невидимото, но вечно присъствие на основателите на манастири: Кирил Белозерски, Сергий Радонежки, Йосиф Волоцки; у нас - Иван Рилски.

Това отлично е доловил Умберто Еко, който чрез душата на един манастир е разкрил душата на цяла епоха.

Постоянните читатели

По наблюдения от Ленинската библиотека в Москва (днес - Руска държавна библиотека) и Публичната библиотека в Санкт Петербург (днес - Руска национална библиотека).

Представени в не много системен вид, това са няколко типа люде:

1. Големи учени.

2. Маниаци, които не спират да наливат знание в бездънните кладенци на своята посредственост.

3. Провинциалисти, решени твърдо да се издигнат в местния ВУЗ.

4. Аспиранти, заразени от аспирантската болест (да четеш безспир, без да пишеш).

4.1. Заразените само в начален стадий аспиранти идват и за да "хванат гадже".

5. Чужденци (особено немци) - големи, малки, млади, стари; трудят се показно.

6. Застаряващи самотници, за които библиотеката е Бюро "Запознанства".

7. Средна ръка хора и средни учени, чийто домашен бит е нещо отчайващо.

8. Старци, за които библиотеката - и особено пушалнята - е пенсионерски клуб.

9. Българи (почти изцяло от провинцията).

10. Инвалиди с много достойно поведение.

11. Луди, които не знаят това.

Наука и етнопсихология

През 1898 г., по повод на посещението си в Пловдивската библиотека, Михаил Сперански пише: "...въпреки тържествено висящият на вратата надпис "Библиотеката е отворена", се оказа, че не може да се занимаваш с ръкописи. Господин директорът излязъл в отпуск, заключил шкафа с ръкописите и е взел със себе си ключа, забравяйки да го предаде на своя заместник. Какво означава това? Ако е наистина така, то не е излишно да се посочи какъв е редът. Или пък това е своеобразна "отживелица", често срещана в България до ден днешен: страхът и колебанието, онаследени от вековете, пред "чуждия", недоверието към него?"

Театрална Москва

Когато се опитвам да си припомня театралните постановки, които съм гледал в Москва, винаги най-напред избликва сиянието на Театъра на куклите на Сергей Образцов. Не помня нито пиесата, нито каквото и да е било друго.

Само сиянието.

Виж, спектакъла "Енергични хора" по Василий Шукшин в Театър "Маяковски" си го спомням много добре - и сюжета, и играта на актьорите, и цели реплики.

Но там нямаше сияние.

* * *

Патриотизмът - това е последното убежище на негодяите.

Тези думи изрича Самуел Джонсън през ХVІІІ в., а ги записва в своя дневник Лев Толстой.

Подобна мисъл може да се роди и възприеме само в най-великите умове на една империя.

* * *

"История на славянската филология" на Ватрослав Ягич - потискащ с нечовешките си размери, ерудиция и безапелационен тон паметник, който сигурно трябва да се чете в по-късна възраст.

В противен случай мнозина биха се отказали от славистиката твърде рано.

* * *

На 2.ІІІ.1993 г. се проведе заседание на Сектора за староруска литература в Пушкинския дом. Доклад чете Гелиан Прохоров, интересен, с много допускания. После сбирката прерасна в общ и свободен разговор, нехарактерен за благовъзпитания етикетен стил на Сектора.

Лихачов похвали всички, че се връщат към основната, чисто научна линия. По повод на една покана за участие в конференция на тема "Православие и литература" (или нещо от този род), той направо забрани на членовете на Сектора да участват в нея. Според него тя била израз на политическа конюнктурност и пошлост. Както винаги Лихачов потърси аргументи в миналото на Сектора, и припомни как преди са ги агитирали да участват в марксистко-ленински конференции. На тези покани тогавашният ръководител на звеното Варвара Павловна Адрианова-Перетц неизменно е отговаряла: Ние в такава пошлост няма да участваме.

Някои направо благовеят пред Лихачов, други го смятат за отличен организатор, който не понася големи, самостоятелно мислещи фигури.

Накрая, както обещах на журналиста-подвижник Илия Пехливанов, му подарих новия брой на вестник "За буквите". Пое го вяло и благодари с добре култивирана сърдечност:

- Дълбок поклон.

Наближава 90-те и в очите му се долавят вече отраженията на другия свят. Но се оживява от младежки порив, когато заговори за бъдещите си планове. Днес, например, обеща, че през есента ще прочете доклад "за концептите в старата руска литература". Когато заговори за наука, избягва конкретиката, а търси универсалното. Това придава на изказванията му вид на притчи.

* * *

Равнището на лицемерието - най-сигурният белег за зрелостта на една култура.

Метафори

И поетът, и ученият създават метафори.

Ученият обаче трябва да ги доказва, а поетът - не.

Обратното е невъзможно. Ако поетът реши да доказва своите метафори - поезията умира; ако ученият не приведе доказателства - няма наука.

Класикът с ватенката

Интересни неща за професора по класическа литература Доватур разказа Милена Всеволодовна Рождественска от Пушкинския дом.

Бил е около 20 години в сталински лагер. Оттам се връща с ватенка, която упорито продължавал да носи, носел я в Ленинградския университет, навсякъде. Загрижени колеги дори му купили палто, но ефектът е бил нулев.

Както се изяснява после, в "Раково отделение" Солженицин го е обрисувал как в лагера пише върху снега гръцката азбука и учи другите. Заради тази простъпка е хвърлен в карцера.

В Университета срещу негов старогръцки текст е написан донос. Придвижен по канално-административен ред, текстът отново е стигнал до него, тъй като никой друг не е могъл да го прочете.

Самотен, без семейство, Доватур е обичал да работи в своите семинари само с момчета; за студентките не е имал високо мнение. В книжарниците е преглеждал най-внимателно какви книги са си купили неговите студенти и ако нещо е липсвало, им го е купувал сам.

Тъй като много негови студенти не са посещавали лекциите по марксизъм-ленинизъм, той е ходел вместо тях, записвал е старателно всичко и им го давал. За да не се провалят на изпита.

Всичко това Милена Рождественска разказа, тръгвайки от друг факт - тия дни е починал Яков Боровик, също известен професор - класик. Починал е на 98 години, четейки коректури.

Поразява устойчивостта, жизнеността, житейската екстраординерност на класиците - античници. Спомних си за Лосев и Олга Фрайденберг, за нашия Александър Балабанов. Те живеят в един друг свят, светът на най-автентичната цивилизация - старогръцката. И когато неизбежно навлязат в нашия свят, се олюляват като Бодлеровия Албатрос на фона на грубите моряшки подвиквания.

Но продължават да носят с чест своята ватенка.

Смъртта на изкуствоведа

1960-та. Умирайки, Александър Беноа изпада в безпаметност. В откъслечните му и непонятни бълнувания се долавяла ясно само една дума - Ермитаж.

* * *

Ще можем ли един ден и ние да повторим словата на Тинянов, които той изрича в писмото си до Шкловски: И въпреки че живеем лошо, живеем правилно.

На 30 август, 1996-та

(послеслов)

Светла августовска утрин.

Унесен във възпоменания за Пушкинския дом.

Нападна ме бездомно куче.

Не ме ухапа.

Гризна само спомена.

От раната се стече този фрагмент.

 

 

© Христо Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.07.2004, № 7 (56)

Други публикации:
Христо Трендафилов. Завръщане в Санкт Петербург. Велико Търново: Фабер, 2005.