Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НАЦИОНАЛЕН ХАРАКТЕР И НАУЧЕН КАНОН

ХристоТрендафилов

web

Проблемът за националния характер е ставал често пъти актуален за народ като нашия, който неведнъж е трябвало да се взира в себе си, за да търси причините за поредната катастрофа. Но днес проблемът изпъква и с още нещо - той е част от наистина глобалните въпроси за глобализацията и за съхраняването на националната идентичност. Прави впечатление, че при сравнително силното развитие на народопсихологията у нас, темата за българския научен тип е засягана съвсем епизодично и то съвсем за отделни области на знанието. Това ни подтиква да погледнем по-съсредоточено към него, като се ограничим с някои размисли за българския хуманитарен тип. Доколко го има изобщо като отделна прослойка в рамките на общия етносоциален и психологически портрет на българина? Разполага ли с достатъчно устойчив запас от традиции, за да устои (или да се приспособи) на технологическия смерч и изглеждащата неизбежна унификация? Нашата интелектуална история мълчи, просто защото не е написана. Но можем да си спомним за онези, които се опитаха да напишат поне проглас към тази история - например за безжалостния и сигурно максималистичен критически анализ, който прави големият наш литературовед Боян Пенев на психологическия тип на българския писател и българската интелигенция като цяло. В него Б. Пенев открива прекомерно голяма трезвост и заземеност, делнична практичност и битово-наподобителен реализъм, пълно отсъствие на мистика и високи идеални пориви, липса на дълбока философска концептуалност; намира груб и дебелашки хумор и, разбира се, най-страшното - пълната липса на фантазия. Максимализмът на критика обаче може да ни подтикне да изясним, доколкото е възможно, неговите основания и да видим дали не крие и нещо позитивно.

Нашата страна заема ключово геополитическо и културно положение на Балканите; изкушаваме се да наречем това положение “осево” - според мащабната цивилизационна теория на К. Ясперс. Именно нейната “осева” диспозиция е една от причините, която я превръща в мощен ретранслатор на цивилизационно излъчване (най-малко на два пъти) за другите православнославянски народи - най-напред през Х и ХI в., а после и през ХIV-ХV в. Но българската цивилизация (и преди всичко нейната върхова изява - Преславската) е била на свой ред пространственовремеви пласт (автономен наистина, но все пак пласт) в рамките на други световни, хипер - по думите на френския етнолог М. Мос - цивилизации.

Такава хиперцивилизация за нас е преди всичко Византия. От нейната хилядолетна култура, съчетала в себе си изящната пространствена пластика на вечния античен космос с разтърсващия пророчески финализъм на близкоизточно-юдейския свят, ние усвояваме по-късния й средновизантийски вариант, добил зрялост именно през епохата на нашето покръстване и последвалото го славянско просвещение. Благодарение на византийските мисионери Константин-Кирил и Методий и на техните славянски ученици и последователи у нас се формира типът мисионер-педагог, който играе огромна роля както във вътрешнопросветния им живот, така и в приобщаването на другите православнославянски народи към християнското просвещение. При това, ако зад византийското мисионерство обикновено стоят имперскохегемонистични кроежи, българското мисионерство има чисто просветни цели. Но рожба на Византия и нейния прословут духовен традиционализъм са и други, твърде същностни черти на българския интелектуален тип и както изглежда този тип възприема и затвърждава в себе си следната дисциплинарна - според термина на Т. Кун - матрица.

Най-напред това е органичната алергия и дори ненавист към теорията, философията и изобщо към всякакъв вид рефлексия и всякакъв род система. Тя се възприема като злостно мъдруване, като суетно-вероломна дяволска еквилибристика, като нагло и греховно състезание с истинската, Божията премъдрост. Дори за въплъщението на Божията премъдрост, на философията, византийско-славянското православие е избрало не рационален научен концепт, а многозначен поетико-религиозен символ - забуленият в загадъчна мистика и женствен лиризъм образ на София Премъдрост. Напълно аналогично е отношението към художествеността в литературата и изкуството, която, подобно на философията, се възприема като елинска съблазън: и съответно - творецът е личност одиозна, поддала се на нездраво и опасно изкушение и потънала в грях.

Друга черта, която нашите далечни старобългарски предшественици са усвоили от Византия, е консерватизмът и конформизмът - новото е пак суетно и нечестиво въстание срещу установения от Бога и неговия земен наместник, императора, ред. Основите на това явление са социални, защото и учителят, и университетският преподавател, и поетът, и дори високопоставеният клирик са твърде бедни люде и са непреодолимо зависими от благоволението на държавата. Византийският интелектуал е по възпитание официоз и държи повече или по-малко (но обикновено повече) страната на властта. Изключително развитата имперско-бюрократична машина го превръща лесно в чиновник, силно зависим от висшия управленски апарат и сам населяващ долните етажи на държавната номенклатура.

Атеоретичната природа на средновековния православен интелектуалец, нежеланието и неможенето да борави с рационални понятия и строго формулирани категории (западноевропейските теологични суми на знанието от рода на знаменитата Summa Theologiaе Universalis на Тома Аквински е немислимо да бъдат написани във Византия и България) и неговата отчаяна социална безпомощност водят към друго комплексно явление - разцветът на полемиката и поезията. Полемиката - като социално-охранителен, а в някои случаи и като антисоциален и стихийно-неконформистки инструмент. В последния случай можем да посочим като пример радикалните реформационни проекти на българския поп Богомил и неговите следовници. Техният анархистичен “дух на отрицанието” (според точното определение на П. Мутафчиев) е далечен предходник на най-борческата част от нашата интелигенция (или - по нечии разбирания - полуинтелигенция), а с нея и на полуобразования, но обладан от грандиозни идеи и шеметни замисли учен-революционер или революционер с научни наклонности. Нереализираната философска идея и страстната, дори неистова защита или безкомпромисна атака на някаква позиция се превръща в безкрайна полемика, в едно постоянно упрекване на някого и нещо. От своя страна, поезията и по-точно - поетическото мислене, се появява като последица от лирично-образното осмисляне на термини и категории и невъзможността те да бъдат дефинирани по рационален път. Понятието се стапя в лиричния воал на образа и на свещената светлина, която струи от иконите и мозайките - най-великото художествено творение на средновековния православен гений. Науката се потапя в призрачния сън на поезията, за чиито внушения не са нужни доводи и системи. Чистата форма, плотиновият ейдос са непостижими в интелектуална среда, раздирана от полемики и бунтове, среда - много често лишена от онази елементарна социална обезпеченост, която да освободи от оковите на бита категориалното мислене.

Но нашето средновековно възпитание личи и в отношението ни към националната история. В облъчената от преводни византийски хроники българска книжовна почва няма място за национална българска история. Това е нещастието да бъдем така близо до мощен цивилизационен център като Константинопол: скорозрейните бляскави възходи твърде бързо обезсилват нашия интелектуален ерос. Българите творят енергично история и сякаш не им остават време и сили да я запечатат в писмен текст. Поради това българска история през Средновековието се появява само тогава, когато на всяка цена народът трябва да бъде събуден: през епохата на византийско владичество това е Българският апокрифен летопис, през ХVIII в. - Историята на Паисий. Но това са истории преднаучни, месианско-патриотични и публицистични. В края на ХIХ в. такава роля (при цялата си научност) изиграва Историята на българите на Константин Иречек, породила на свой ред монументалната историческа епопея на В. Златарски.

С тези черти българският интелектуал преминава през епохите на чуждо владичество и навлиза във времето на националното Възраждане. То прибавя ред нови, но не много по-различни характеристики към вече утвърдените. Суровата борба за духовно и физическо оцеляване прави българина краен прагматик, хитроумен (при случай - само хитър), невероятно адаптивен, изпълва го с трудно обозримо здравомислие, лесно преминаващо в подозрителност, особено що се отнася до теорията и философията. Грандиозните научни утопии на П. Берон, неговите “Славянска философия, съдържаща основните черти на всички естествени и морални науки”, издадена в Прага през 1855 г. и “Панепистемия или синтез на физическите и природни науки и на метафизическите и моралните науки”, публикувана в Париж през периода от 1861 до 1867 г. и обхващаща 7 тома, са безнадеждно изостанали за Запада и твърде подранили за нуждаещото се преди всичко от буквари българско общество. Духовната и политическа борба през Възраждането всъщност само затвърждава полемичните и поетичните основи на българското интелектуално мислене. Върховен изразител на тези две тенденции, както и на цялата събуждаща се част от българския народ е публицистиката и поезията на Христо Ботев.

Културата на нова България, обхващаща времето от Освобождението до наши дни, придаде завършен вид на българския мисловен тип и българския научен манталитет. Те се доизграждат както върху основата на исторически наложилите се старобългарски и възрожденски архитипи, така и под силното въздействие на руската и немската наука и академични традиции. Това съчетание е съвсем естествено - самата руска наука възниква и се развива със значителното участие на немците-академици. През този период кристализират главните черти на българския хуманитарен научен тип: безкрайно, стигащо понякога до фетишизъм преклонение пред факта, пред всичко онова, което на научен жаргон се нарича “история на въпроса”, пред емпириката и плътното залесяване с цитати на текста, подозрителна скептичност спрямо смелите, огрени от полета на въображението идеи, бавно, но упорито и неотклонно движение към постепенни и внимателни, гъмжащи от безброй уговорки изводи. Именно през златните за българската наука години - 20-те и 30-те на ХХ в. се изгражда фундаментът от обобщаващи трудове с непреходно научно значение практически във всички области на хуманитаристиката. Струва ни се, че и най-беглият поглед убеждава в това: тритомната история на българския език на Б. Цонев и излязлата на немски език История на българския език на Ст. Младенов, четиритомната История на българската литература на Б. Пенев, персоналистичната история на българското Възраждане и очерково-студийната история на българския фолклор на М. Арнаудов, недовършената историографска епопея на В. Златарски и историософските трудове на П. Мутафчиев: “История на българите” и “Книга за българите”, социологическите книги на Ив. Хаджийски върху бита и душевността на българския народ; трудовете на Ив. Снегаров върху историята на Българската църква, на Кр. Миятев, Б. Филов и Н. Мавродинов върху българската архитектура и изкуство, психологическите съчинения на Сп. Казанджиев и философските на Д. Михалчев, книгите на Д. Христов върху техническия строеж на българската народна музика и на Ст. Джуджев върху нейния ритъм и размер, мащабните проучвания на отделни периоди и области на Ив. Шишманов, Л. Милетич, Ив. Гошев, П. Ников, Й. Иванов, В. Ганев и много други.

Може да се каже, че точно между двете войни само за две десетилетия се налага по естествен път националният научно-академичен канон в хуманитарните науки. Но какво да разбираме под национален канон? Без да навлизаме в цялата сложност на проблема, върху който напоследък много се дискутира у нас, ще предложим едно съвсем опростено определение. Националният научен канон - това са тези непреходни книги и автори, които в своята съвкупност съставят корпуса от свещени, т.е. неподлежащи на обща преоценка книги на религията, наречена “българознание”. Той почива върху най-близкото по време руско-немско научно възпитание, върху наглед странното единство на възрожденския идеализъм и възрожденския прагматизъм; а в по-далечна перспектива - върху византийския традиционализъм, антитеоретичност и официозност и противостоящия й стихиен дух на повсеместното анархистично отрицание. Българският канон е в основата си позитивистичен и в него превалира съдържанието. През същите години между двете световни войни се формира и националният канон в критиката, взета и в нейния собствено-литературен, и в по-общия й културно-оценъчен смисъл; формира се чрез литературни списания като “Везни”, “Златорог”, “Хиперион”, “Изкуство и критика”, “Философски преглед”. В техните разностранни и съдържателни рубрики се изгражда и вторият (след чисто академичният ) тип на български хуманитар - критикът есеист и полемист. Личност, която също страни от философския апарат и логическата системност, личност, която няма или не иска да декларира зашеметяваща ерудиция, личност скептична, деятелна и по своему жертвоготовна - качества, които също идват от възрожденско-старобългарски времена и от някои руски класически образци от ХХ в. Най-репрезентативният изразител на тази критико-хуманитарна насока си остава големият строител на българската литература и театър между двете войни Вл. Василев.

Тези типични представители на така формиралия се научен канон влязоха с неизбежна задружност в периода, настъпил след Втората световна война. Сигурно е рано за отиващи далеч изводи, но все пак може да се отбележи, че като принципна ментална характеристика те не се промениха сериозно и се смалиха единствено като научна валоризация, като конкретен резултат. Напротив, идеологическите табута направиха още по-забележими техните отдавна заложени отличителни черти.

Живеем в постмодерната ситуация. В съгласие с нея, с огромния поток от преводна научна литература, у нас се надигна безпрецедентна теоретична вълна, която е донякъде плод на вековни мисловни комплекси. Ще бъде ли пометен националният научен канон? Ако това стане, би било проява на особен род богохулство, на студено изуверство, на ерес, или в най-добрия случай на инфантилен реформаторски порив. Спрямо нашия научен канон ние можем да бъдем само тълкуватели и интерпретатори. Защото, да бъде заличен научният канон означава да бъде заличена българската интелектуална идея, а с нея и българският национален характер.

А това е вече тема за времето след потопа.

 

 

© Христо Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.10.2004, № 10 (59)

Други публикации:
Литературен форум, № 43, 25.12.2001-1.01.2002.