Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАШИМЕРИЯТА

Христо Трендафилов

web

Цивилизацията

I

За стария войник, особено този, който служи в кашимерия, понятието цивилизация няма бог знае какви култур-философски измерения; то еднозначно включва всичко онова, което е извън оградата на поделението.

Когато през пролетта на 1972 г. по нашата телевизия започна да се излъчва поредицата Цивилизацията на Кенет Кларк, старите войници забраняваха на нас, новобранците, да я гледаме.

Защото младите войници не трябвало да мислят за цивилни неща, а само за войнски.

II

Някои от старите войници все пак се опитваха да конкретизират понятието цивилизация и говореха за сифилизация.

III

В самото начало на книгата си Цивилизацията. Едно лично гледище, която отразява неговите телевизионни лекции, Кенет Кларк споделя:

Не мога да дам определение на цивилизацията, все още не. Но мога да я покажа, когато я видя.

Ако К. Кларк видеше нашата кашимерия, би ли я показал като крайно своеобразен пример на цивилизация?

 

Спътничето

Май 1972. Новобранци сме и строим танкодрум над с. Червен, в подножието на Родопите. Един от нас, плевенчанин, завършил с пълно отличие двегодишно касапско-колбасарско училище и още две години затвърждавал наученото в кланница, се провини с немарливост. Канчето му за храна бе преценено като "блажно" подир измиването и изтъркването с пясък от минаващата наблизо река Чая.

- Иванчо, хайде, мойто момче, спътниче на корпуса - обърна се неочаквано меко и почти любовно взводният, младши сержант от сливенските села. Иначе крещеше злостно и безспир раздаваше честолюбиво-комплексарски команди, освен това бе година по-малък от дефинирания от него като "мойто момче" Иванчо.

И Иванчо обикаляше ли, обикаляше бегом лагера. В това се състоеше наказанието "да бъдеш спътниче".

Свечери се, в небето проблясваха вече истински космически спътници, но всеки си имаше своя траектория. Както и Иванчо, който впрочем обикаляше без никакъв стремеж към рекорди и без никакъв спомен за кучето Лайка и неговия Спутник 2. Иванчо започна да си почива все по-често и да си спомня за преживяното в кланницата, както и да употребява още по-често някои типични за войската експресивни словосъчетания.

А с тях тръбата засвири галещия войнишкия толум химн Чорба-каша, чорба-каша, топъл хля-я-я-б и настъпи краят на космическия експеримент в полите на Родопите.

 

Към

Април 1972. Едно от по-меките издевателства, които практикуваха старите войници спрямо нас, новобранците, се състоеше в следното. Възпроизвеждайки пародийно командите, по които младите бойци трябваше най-напред да си кажат чина и фамилията, после да отидат под лоста, и накрая да започнат да правят коремни превъртания, старите изпъваха напред ръка в здраво стиснат юмрук и кресваха:

- Към!

- Редник Х - отговаряше с насилена бодрост новобранецът.

- Уреда! - викваха пак старите кокали, а младият изсъскваше "Слушам!", засилваше се и се удряше с все сила в братски протегнатия юмрук.

Напоследък си спомням за този обичай, когато видя статия, чието заглавие започва с "Към".

 

Заеко, бягай

- Заеко, бягай да вземеш клиренса!

- Паяк, само за три бройки да си донесъл кутията с луфтовете!

И докато безсмислието на втората повеля изглеждаше малко по-понятно, то комай нито един от кирливаните, не знаеше, че "клиренс" се нарича разстоянието (от 40 сантиметра) между повърхността, върху която се намира танкът и неговата най-ниска точка.

Тази инициация бе само дружелюбна апробация на всичко онова, което предстоеше.

 

На тия - само с омерзение

Чу се, че един от новобранците в нашата кашимерия не издържал на издевателствата и се обесил на колана си в някаква пещера извън поделението. Като научиха за станалото, двама стари войници от Кукерландия зацъкаха удивено с езици:

- Че как е успял да си направи примка? Той беше толкова смотан.

 

Откритието на охранения капрал

Да бъдеш Колумб всеки миг от живота си...

Веселин Ханчев, Поет

Юли 1973. На път за танкодрума един тлъст ефрейтор от Кукерландия ни разясни, че поп музиката се нарича така, защото е измислена от някакъв поп. Новобранците мълчаха, а старите не го слушаха.

Колко ли гледища са се наложили по този начин?

И колко ли ефрейтори?

 

Редник Ванков

А вчера ядох пердах. Господарят ме извлече за косата на двора и ме начеса с ремъка затова, че като люлеех детенцето им в люлката, без да ща, съм заспал.

Чехов, Ванка

Редник Ванков, новобранец в една южнобългарска кашимерия, застъпи дневален и когато ротата се унесе в сън, започна да пише писмо до свой аркадаш в столицата. Редник Ванков бе кореняк софиянец, но избягваше да разказва къде точно живее в столицата. С натежала от целодневната гонка глава, с изсъхнали от повтарянето на "Аз" и "Слушам" устни, с дрипав противогаз на гърба и нож на оръфания колан, той завърши писмото така:

Копеле, тук е пълно с етрополски селяне и ботевградски цигане, но в най-скоро време че правим тарка...

Тук Ванков се свлече от умора върху масата, заспа и веднага му се присъниха две гари. Първо София-Север, на която слезе дежурният по рота, после се мерна като тържествен мираж и Централна гара. С блажèн вид редникът стискаше в едната ръка химикалката, а в другата - парче сух хляб и ножа. Така го намериха подир половин час дежурният по рота и началникът на караула.

Но не те, а редица войници от Софийска област довършиха края на писмото.

 

Културните герои

Поназнайваме някои нещица за "културните герои". Но от практиката научих две важни техни особености.

Имената им се отлагат незаличимо в паметта.

Възрастта им по време на подвига е без значение.

С времето хората забравят подвига им, но не забравят самите тях - името на Прометей не може да бъде изтрито.

Така в нашата Първа панцерска (т.е. танкова) рота от механик-водача на "петнаесетката" (танк № 15) ефрейтор Панайотов узнахме, че гвоздей се забива по-добре, като се постави малко настрани, а не направо, освен това е хубаво първо да се навлажни. А командирът на "дванайсетката", младши сержант Димитров (софиянец и левскар, който също бе влязал в кашимерията подир нас), ни обдари с далеч по-перспективна иновация - как се отваря с вилица бутилка бира.

Де сте, де сте сега момчета, аз да ви отворя каса Шуменско?

 

Ефрейтори и майки

На ефрейторите от Първа панцерска Игнатов, Митрев и Петров.

И на техните Майки

7 април 1974. Двете години изтекоха и уволниха четирима механик-водачи на танкове Т-34 от Първа панцерска рота.

Веднага след като минаха през портала на поделението и кашимерията остана завинаги зад тях, те гостуваха първо на Старшината, Майката на ротата в Момчилград. Покани ги той, почерпи ги с кило домашна ракия и ловджийска салата за мезе, гледаше ги в очите и с треперещ, жален глас им каза за пръв път, че ги е обичал винаги. Нищо, че ги е наказвал неведнъж. Нещо много тъжно и мило напираше като никога и в тях, ала веригите на танка все още непреодолимо им тежаха, а 144-те железни трака, от които се състояха, газеха безмилостно чувствата им.

После гостуваха на единия от тях в кърджалийския квартал Гледка. Сякаш усещаха, че повече никога няма да се видят и ще си останат само с неръждаемия боекомплект от спомени. Така и стана - вече 54 години.

На изпроводяк Майката на техния домакин простена, задавена от сълзи, разтърсвана от хлипове:

- И да поздравите Майките си, чувате ли!

И четиримата изведнъж изтрезняха и онемели, едвам се затътриха към жп гарата.

Тримата тръгнаха с влакове в три посоки: водачът на танк № 11 към София, на № 18 към Хасково и на № 19 към Русе. Водачът на № 14 изпрати на гарата в Кърджали един по един всички, замръзнал като че За почест, при все, че в ротата никак не минаваше за добър строевак. И без да помаха с ръка на никого.

Когато подир време един от ефрейторите попадна на десетте съвета на Хемингуей към млади писатели, запамети само този, който гласеше:

- И помнете, че на тоя свят никой не дава пет пари за вас, освен собствената ви Майка!

22 август 2015 г. Същият бивш ефрейтор и водач пророни мъчително тези думи на гроба на Майка си, на годишнината от смъртта й.

 

За основите на лексикографията

За един бъдещ филолог лексикограф войнската служба е изключително благодатна. Особено службата в гарнизони с многоброен, събран от всички региони на страната, социално нееднороден и различно образован войнишки състав с преобладаващи в него мотострелковаци. В близкото минало у нас ги наричаха кашимерии (от кашик-лъжица), а за по-прочутите с мерзости и извращения се добавяше със своеобразна гордост и названието черни полкове.

Стълпотворението от диалекти, разговорни изрази, индивидуални и професионални езици може да предизвика удивление и интерес към многоцветната дъга на езика и да се превърне един ден в нерушима Вавилонска кула от думи, в речник.

Неслучайно авторът на ненадминатия Толковый словарь живого великорусского языка (1863-1866) Владимир Иванович Даль е служил около десет години в действащата армия като флотски мичман и военен лекар.

Неговият Речник съдържа 200 000 думи и 30 000 пословици.

 

На Оборище през 1972

Комай ни лъжат
тия синковци.

Вапцаров, Селска хроника

Май, 1972, Оборище. В това свещено за всеки българин място нашият танков полк положи клетва. Дълго стояхме в положение За почест, а после изслушахме на предела на силите си четиричасовата реч на Пеко Таков - член на Политбюро на БКП, заместник-председател на Държавния съвет и баща на телевизионния водещ Янчо Таков. Тематичните ядра в нея не изненадаха никого - ролята на Компартията за благоденствието на целокупния български народ, поразителният напредък на социализма, близкият край на войната във Виетнам и неизбежното светло бъдеще. Речта бе далеч по-смазваща от физическата ни изнемога - оскъден език, безсмислена фразеология, куха патетика, свлачище от клишета, Джузепе Гарибалди бе наречен Джузепе Верди. Разбира се, не говореше той, а управляващата хидра. Едва се крепяха и многото родители, деца и близки, особено тези, които, като моите и по-малкия ми брат, нямаха коли, и за да дойдат в Оборище, бяха пътували цяло денонощие (чакаше ги още едно на връщане), сменяха по няколко влака и автобуса, само на гара Филипово чакаха осем часа. Изгазили мъчително калта на нощта, те затънаха в жабуняка на зрелия социализъм. Едва ли някой мислеше за клетвата, а само и само да се оттече мътната словесна вада и да види чедото си.

Даваха ли си сметка високопоставеният оратор и неговите сподвижници, че на това място преди 96 години е произнесена Речта на Бенковски, монументален пролог и проглас към нашата Свобода?

 

 

© Христо Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.10.2018, № 10 (227)