СЪЩЕСТВУВАЛА ЛИ Е ОРИГИНАЛНА БЪЛГАРСКА ИСТОРИОГРАФИЯ?

Христо Трендафилов

web

Наред със съвършено невъзстановимата система на старобългарското образование и образованост, въпросът за наличието на оригинална старобългарска историография е един от най-сложните и нерешени въпроси в нашата медиевистика. Преди всичко се налага да уточним съдържанието на концепта "история" в епистемологията. В общи линии съществуват две основни разбирания за историята:

• res gestae - отговарящо до 18. век на немския термин Geschichte и на английския the history;
• historia rerum gestarum - повествование за вече протекли, станали събития, отговарящо на немското historien (мн.ч.) и на английското а history.¹

Ако направим известна аналогия с литературознанието, това съотношение отговаря приблизително на релацията между фабула и сюжет; фабулата, разбирана като верига от последователни събития, а сюжетът - като художествено организирано разпределение на събитията.² Тези два концепта ще наричаме в случая съответно "история" и "историография".

В нашия случай ще имаме предвид най-вече втория тип история, организираното повествование за станали вече събития, като ще говорим за периода на ранния разцвет на старобългарската литература през 9.-10. век, макар и проблемите да се отнасят за цялото Българско средновековие. Действително историографията липсва през тази иначе цветуща и пребогата на събития епоха, история, разбира се, има, но тя се възстановява изключително по чужди, най-вече византийски извори. Това отсъствие озадачава, особено в тогавашните условия на безпрецедентен за България културен изблик, наричан "Златен век", Pax Syimeonica, "Преславска цивилизация".³

Но осъзнава ли се една цивилизация като такава, след като не описва своето минало и не разсъждава върху него, след като й липсва историография?

Отсъствието на национална историография, на специализирани исторически съчинения е, разбира се, забелязано отдавна и е предизвиквало опити за обяснение. В повечето случаи те имат публицистично-есеистичен и дори мистичен характер. Например, вината се стоварва върху нашата национална историческа съдба; ръкописите с историческо съдържание не са достигнали до нас, защото са били унищожени от византийците, или преминали на руска и сръбска почва, не са били преписвани, тъй като не са представлявали интерес за чуждите книжовници. Веднага обаче възниква въпросът - защо същите тези книжовници са преписали грижливо на три пъти Именника на първобългарските ханове, списък с владетели, които дори не са християни, а годината на заемане на властта от тях е дадена според чудноватото и напълно непонятно за християнските преписвачи тюркско летоброене?⁴ С какво този необичаен и съвсем кратък писмен паметник е бил по-привлекателен от предполагаемите християнски исторически съчинения?

Действително, липсата на оригинални старобългарски исторически трудове е предизвиквала отдавна удивление у тези чужди историци, които са се опитали да опишат делата на народа ни. Удивлява се още францисканският монах Блазиус Клайнер, автор на написаната една година преди Историята на Паисий (през 1761 г.) История на България. "Този извънредно войнствен народ - пише Блазиус Клайнер, слабо загрижен за писмеността (тук авторът или има предвид историческата книжнина, или има твърде бегла представа за стореното от българите именно в областта на писмеността), е бил склонен повече да върти славни и достойни за споменаване дела, отколкото да ги описва."⁵ Подобни публицистико-етнопсихологически обяснения като цитираното обаче трудно могат да задоволят съвременния изследвач, който иска да проникне в тайните на отсъствието на историята. Но и чисто научните експликации са епизодични; те не биха могли да бъдат и много при липсата на извори. Все пак не можем да не посочим опитът в тази насока на гениалния руски филолог Алексей Шахматов в неговия текстологичен анализ на най-стария руски летопис Повесть временных лет (Разказ за изминалите години) през 1908 г.⁶ да диференцира в неговия текст два епизода, които според него се основават на старобългарски извори: разказът за походите на княз Святослав Киевски в България и известната Реч на Философа (верско наставление на гръцки философ - мисионер, отправено към руския княз Владимир с оглед покръстването на русите), поместено в Летописа под 986 г.⁷ В плана на често пъти дефицитната научна обективност е любопитно да се отбележи, че хипотезата на Шахматов бе подложена на аргументирана критика от страна на български историци като П. Мутафчиев.⁸ След Втората световна война хипотезата на А. Шахматов за наличие на български елемент в състава на староруските летописни сводове бе предпазливо продължена в дисертацията на рано отишлия си руски медиевист Енгелс Зиков⁹ - защитена под ръководството на Д. Лихачов. Говори се също, главно от съвременни български автори, за "историческа тема"¹⁰ в старобългарската литература; това на практика води до смесване на понятията "исторически факт" и "историческо съчинение".

Преминавайки към свое обяснение за отсъствието на старобългарска историография, ще отбележим най-напред, че за да се напише един исторически труд са необходими три задължителни съставки:

1. исторически извори (устни или писмени факти);

2. исторически образци (технология за правене на историята);

3. идея за история, т.е. мотивация за история, било тя национална или универсалистична, политическа или конфесионална. С други думи, идеята за история може да бъде държавно или църковно обединителна, да бъде чисто философска, може да прославя дадено управление или да преследва повдигане на националното съзнание в условията на иноземно владичество.

Присъстват ли тези съставки в старобългарската писмена традиция, най-малкото през ранния й и най-цветущ период на 9.-10. век?

Да започнем с образците. Такива е имало достатъчно сред пребогатата на исторически съчинения византийска литература. Както е известно, византийската историография включва два обширни дяла: собствено исторически съчинения и хроники.¹¹ Първият дял е дело на блестящо образовани личности, отлични познавачи на класическия гръцки език и на античната историография. Тези историци са следвали в своите творения моделите за историческо повествование на Херодот и особено на Тукидид и са били обикновено силно свързани с императорския двор, някои от тях са били и императори: Константин Порфирогенет (Багрянородни), Анна Комнина, Михаил Псел, Никита Хониат, Йоан Кантакузин. Учейки се от Тукидид, те най-често описват събитията, протекли в един неголям период от време. Такива исторически съчинения у нас не са преведени на старобългарски език и това е логично. Техният превод би могъл да бъде осъществен само от реципрочни по своята подготовка личности, а за никой друг, освен цар Симеон и може би Йоан Екзарх ние не разполагаме със сигурни сведения, че са учили в Константинополския университет. При това изворите дават противоречива характеристика на познанията на българския владетел по гръцки език: ако латинският хронист Лиутпранд хвали неговите знания и дори го нарича "полугрък", византийското Слово за мира с българите внушава една съвсем различна представа.

Вторият дял на византийската историография е представен от хроники, дело на монаси. Те следват строго една подчертано линейна концепция за историята, започват от Сътворението на света според старозаветния разказ и стигат до византийския император, който управлява в момента. Писани са обикновено в провинциални манастири от не особено (или по-скоро едностранчиво) образовани монаси и се делят на кратки хроники (хронографикони) и пространни (вселенски) хроники. От вселенските хроники трябва да отбележим хрониките на Йоан Малала, на Георги Синкел, Теофан Изповедник, Георги Амартол. Значителна част от този корпус от вселенски монашески хроники е преведен по времето на цар Симеон (с изключение на Хрониката на Теофан Изповедник, която е близо в някои отношения до класическите исторически съчинения) и заедно с популярни през Средновековието творби като Александрията от Псевдо Калистен и История на юдейската война от Йосиф Флавий са включени във фундаменталния Исторически сборник на цар Симеон (наричан още Архивски или Юдейски хронограф), датиран около 921 г.¹²

Идеалът за история в монашеските хроники е общохристиянски, те описват и прославят християнския свят в неговата по-късна (9. век) историософска версия - Pax Byzantina, т.е. универсалния православен ойкумен под скиптъра на византийския император. Погледнато в сравнителен план, западноевропейските историци - монаси от същата епоха, творят анали, в които пропагандират средновековната държавност, при това този процес се стимулира от папата. Така че исторически образци е имало достатъчно, макар и да не са били от най-представителните.

Най-сложен е въпросът с домашните извори, славянски и първобългарски. Какво собствено биха могли да запишат и подредят в система симеоновите книжовници в своите предполагаеми исторически трудове?

Първобългарските исторически източници са представени от каменните надписи.¹³ От тези епиграфски паметници реално биха могли да се използват за историографски цели летописните, договорните, строителните, военните и донякъде възпоменателните. Тази традиция е била жива и няколко десетилетия след приемането на християнството в България, за което говори Цар-Симеоновият договорен надпис от 904 г. при Филипи. Трудно е да се приеме, че въз основа на тези надписи, фиксиращи ограничен набор от определени събития, може да се организира последователно историческо повествование. Как и от кого биха могли да се съберат и съгласуват данните в тях през 10. век? Те с труд бяха събрани (и по-точно около сто от тях) от изследвачите в ново време за повече от столетие. Действително, подобни инициативи изглежда е имало на първобългарска почва - например Маламировият надпис, разказващ за период от 30 години, или Именникът на първобългарските ханове. Те обаче засягат управлението на даден хан или ханове. Още по-сложен и тъмен е въпросът за наличието на устни (езически) епически сказания у първобългари и славяни - откъслечните известия не могат да съблазнят дори белетристите, да не говорим за фолклористите - фантазьори. Славянски исторически данни от християнската епоха има, но те са употребени за нуждите на агиографията, например историята на Кирило-Методиевото дело във Велика Моравия е разтворено в житията за двамата братя и за техните ученици Климент и Наум. Сингуларните (единични) известия, които се съдържат в гръцкото Житие на петнадесетте тивериопулски (струмишки) мъченици от Теофилакт Охридски - за проникването на християнството в двора на хан Омуртаг, за страдалчески погиналия за вярата негов син Енравота Воин, за откопаване на мощите на светците (според В. Златарски дори инициаторът на откопаването княз Борис-Михаил се явява пръв български археолог), могат да бъдат част от недостигнало до нас Житие на княз Борис¹⁴ или от някакъв гръцки разказ за покръстването на българите. Главната цел на Житието обаче е друга - да представи християнизацията на България като органическа част от християнизацията изобщо. Естествено, това не е цялостна българска история, а фрагментарно повествование за покръстването на българите и за първоначалното проникване на християнската религия в суровите езически времена.

Друга перспектива за тогавашните потенциални български историци е давало отделянето и обединяването в единно цяло на известията за България, поместени както във вече преведените, така и в непреведените гръцки хроники. Подобен подход обаче е изисквал наличието на солидна традиция и пълно чувство за синтагматиката на събитията; изисквал е умение за пресяване на тенденциозното в чуждия източник или за неговото пренасочване в руслото на друга пристрастност. Проблеми несъмнено би създало и унифицирането на хронологизацията, което е трудно и за съвременния, притежаващ отлична справочна екипировка, историк. Следователно, в ненадминатия в цивилизационно отношение у нас 10. век не е имало нито необходимите домашни извори, нито нужния опит за филтрирането на сведенията за България в чужди исторически съчинения, нито идея за интерпретирането им в единна идейна, хронологическа и събитийна система.

Своята роля в този антиисториографски процес в България през 9.-10. век е изиграл и намиращият се у нас гръцки духовен кръг. Както вече имахме възможност да пишем по този повод, гръцкият кръг е успял да наложи (с присъщите за великите култури демагогия и опит) две сериозни забрани - върху оригиналната преславска агиография и оригиналната преславска историография.¹⁵ Този процес е така видим и устойчив, че се долавя и днес: връщането на автографа на Паисиевата история едва ли е само справедлив административно-юридически акт, зад него стои стародавната традиция за "експроприацията" или недопускането на българска национално-политическа историография. И накрая, опитът по създаването на първия руски летопис показва, че неговата поява и развитие са обусловени най-вече от държавно-обединителни причини, летописът е представлявал мощен политико-пропаганден инструмент за централизацията на една огромна, но раздирана от чести сепаратистки междуособици страна.¹⁶ Такъв инструмент за Цар-Симеонова България през 10. век просто не е бил необходим.

Ако се опитаме да обобщим причините, довели до отсъствието на ранна старобългарска историография, можем да приемем, че те са няколко. Старобългарски исторически съчинения не са били написани, защото най-напред са липсвали необходимите домашни извори, които да бъдат съчетани в последователен разказ. Спрямо чуждите извори книжовниците са нямали нужния професионален опит да извлекат и систематизират поместените в тях известия за България. На второ място стремежът на българския владетел да изгради (или по-скоро да наследи) един универсален християнски ойкумен от елинистично-имперски тип (това обяснява интереса на цар Симеон към личността и завоеванията на Александър Македонски и пълното загърбване на историята на републиканския Рим от старобългарския преводач при превода на Хрониката на Йоан Малала) го е заставял да търси измеренията на световната, а не на българската история. Този интерес се е поддържал по други причини и от образования гръцки кръг, който се е намирал в България. И накрая, национална история, написана с политико-обединителна цел (както е при русите) също не е била необходима в този исторически момент.

Съвкупността от тези обстоятелства се е оказала пагубна за българската историография и историческо мислене, а сетнините от тяхното отсъствие се чувстват болезнено векове наред.

БЕЛЕЖКИ

1. Успенски, Б. История и семиотика (Възприемането на времето като семиотичен проблем). // Успенски, Б. Съчинения. T. ІІ. Семиотика на културата. С., 2000, с. 255, бел. 2; срв. Успенский, Б. А. Избранные труды. Т. 1. Семиотика истории. Семиотика культуры. Москва, 1996, с. 45. [обратно]

2. Томашевский, Б. Теория литературы. Поэтика. Москва - Ленинград, 1927, 134-135; срв. Успенски, Б. История и семиотика..., с. 254, бел. 2. [обратно]

3. Вж. за тези понятия: Божилов, Ив. Културата на средновековна България. С., 1996, с. 95-144. [обратно]

4. За Именника вж. Москов, М. Именник на българските ханове (ново тълкуване). С., 1988. [обратно]

5. История на България от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г. Под редакцията на Ив. Дуйчев и К. Телбизов. С., 1977, с. 25. [обратно]

6. Шахматов, А. А. Разыскания о древнейших русских летописных сводов. М., 1908, с. 121-155; срв. Шахматов, А. А. Повесть временных лет и ее источники. // Труды Отдела древнерусской литературы, ІV, Ленинград, 1940, с. 47-84. [обратно]

7. Вж. издание на Речта на философа: Памятники литературы Древней Руси. Начало русской литературы ХІ - начало ХІІ века. Москва, 1978, с. 100-121. [обратно]

8. Мутафчиев, П. Към въпроса за българските извори на руските летописни известия. // Списание на БАН, ІІІ, 1912, с. 135-148. [обратно]

9. Зыков, Э. Г. Памятники болгарской оригинальной литературы старшей поры (конца ІХ-Х вв.). Автореферат диссертации на соискании ученой степени кандидата наук. Петрозаводск, 1970, 23 с.; Зыков, Э. Г. Известия о Болгарии в Повести временных лет и их источники. // Труды отдела древнерусской литературы, т. ХХІV, 1969, с. 48-53. [обратно]

10. Каймакамова, М. Българска средновековна историопис (от края на VІІ - до първата четвърт на ХV в.). С., 1990. [обратно]

11. Мещерский, Н. А. Источники и состав древней славяно-русской переводной письменности ІХ-ХV веков. Ленинград, 1978, с. 68-69. [обратно]

12. За този сборник вж. Димитров, П. Изборниците на цар Симеон. // Преславска книжовна школа. Т. 1. С., 1995, с. 119-125; Димитров, П. Културен хоризонт на Цар Симеоновите изборници. // Преслав, Т. ІV., С., 1993, с. 207-216. [обратно]

13. Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. С., 1979; Бешевлиев, В. Първобългарите - бит и култура. С., 1981. [обратно]

14. Драгова, Н. Старобългарските извори на Житието за петнадесетте тивериопулски мъченици от Теофилакт Охридски. // Studia Balcanica. 2. Проучвания по случай ІІ конгрес по балканистика. С., 1970. [обратно]

15. Трендафилов, Х. Гръцкият кръг при Цар Симеон. Доклад, четен на конференцията "Цар Симеон Велики - епоха и дела" във Велики Преслав през 1997 г. [обратно]

16. Лихачев, Д. С. Русские летописи и их культурно-историческое значение. Москва-Ленинград, 1947. [обратно]

© Христо Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.09.2003, № 9 (46)

Други публикации:
Словесност и литература. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. дфн Енчо Мутафов. Благоевград: УИ "Н. Рилски", 2003, 85-91.