И ФУТБОЛЪТ Е ХУМАНИЗЪМ

Христо Трендафилов

web

Екзистенциализмът е хуманизъм - декларира бъдещият нобелист Жан-Пол Сартр през 1946 г. в известната си програмна лекция.

Екзистенциализмът? Ала и футболът е хуманизъм.

Многократно съм се убеждавал. Но да припомня един случай. През декември 1985 г. бяхме в полския град Келце на конференция по повод 1100-годишнината от смъртта на Методий. Разговоряме (на някакъв общославянски език, включващ български, полски и руски думи) с полски доцент литературовед, за когото знаехме, че е направил съществени открития върху рецепцията на Под игото. В края на XIX-началото на XX в. романът се оказва най-четеното произведение в средите на няколкомилионната полска емиграция в САЩ. Темите и езиковите ресурси обаче скоро пресъхнаха и настъпи продължително и неловко мълчание. Изведнъж си спомних за мачовете на ЦСКА с Гурник (Забже) през есента на 1966 г., 4:0 в София и 0:3 на огромния стохиляден (и заледен) Шльонски стадион в миньорския център Хожув. Едва се класирахме, още от самото начало поляците упражниха бесен натиск, бях в осми клас, срещата се игра по обяд, за да я гледат и двете миньорски смени. Попитах:

- Близо ли е град Забже?

- Не е много близо, защо питате?

- През 1966 г. нашият ЦСКА игра с отбора на Гурник от този град и загуби, но продължи в турнира. Помните ли мача?

- Дали го помня ли? Че аз бях на стадиона, едвам с връзки намерих билет. Направо епически мач. Щяхме да се класираме, но при 3:0 Пол изпусна пеналти.

- Но преди това той вкара два гола.

- Вкара, но в най-важния момент не му издържаха нервите и се оля (последният глагол е в силно авторизиран мой превод). А и вашият голкипър усети ъгъла (става дума за Стоян Йорданов). Освен Пол ми харесаха таранът Любански и дребничкият халф Шолтишик. А от вашите пък ми се понрави Якѝмов, има бразилска техника, майсторски задържаше топката и притъпяваше нашите атаки.

Доцентът произнесе фамилията на Митата по-различно, но щом чух за бразилска техника, веднага разбрах за кого говори.

Настроението, а с него и приятелските чувства растяха. И за многобройните полски читатели на Вазов в Щатите говорихме, и за неговата предстояща защита на докторска дисертация, на която рецензенти щяха да му бъдат тогавашните корифеи на полската литературна теория Хенрик Маркевич и Михал Гловински.

Какъв велик провлак на Доброто е футболът, макар и заливан от мътните талази на Злото, Парите, а през последните десетилетия и на Политиката.

И затова футболът е хуманизъм.

Точно в такъв дух се изказва за футбола и бъдещият Нобелов лауреат, доста време близък на Сартр, Албер Камю (впоследствие авторът на Чужденецът и Чумата мина надясно, докато Сартр остана на леви, а по време на студентските вълнения в Париж през 1968 г. - на ултралеви позиции). А Камю е бил и вратар на юношеския национален отбор на Алжир. И тъй като тогава се е увличал силно и от театър, е запитан на какво ще отдаде приоритет, на спорта или на изкуството.

- Разбира се, че на футбола - отговорил той, без да се колебае.

Тежка форма на туберкулоза го заставя да се откаже от любимата игра и се насочва към други области - философията, театъра, прозата, политиката.

Към екзистенциализма и хуманизма.

От хуманизма на футбола към хуманизма на екзистенциализма.

И образованост

Осем милиона неграмотни бразилци се научили да четат, само и само за да прочетат автобиографичната книга Аз съм Пеле на Краля на футбола.

Нито една образователна програма на бразилското правителство не е дала такива резултати.

И мир

През 1970 две враждуващи групировки в Нигерия прекратиха за два дни военните действия, за да гледат в Лагос приятелски мач на Сантос с Пеле в състава си.

Но защо е Краля?

Нали и други притежават рязък старт и мълниеносна бързина, ослепителна техника и неотразим удар с двата крака и с глава? С какво е над тях?

С неподражаемата си фантазия.

В отделни случаи такова въображение проявяваха Джани Ривера (в неразгадаемия си, художествен пас), Франсиско Хенто (в каскадите си от финтове), Диего Марадона и Марко ван Бастен (при някои свои голове).

СССР - България 0:0

1983. Гледах мача между олимпийските отбори на България и СССР, квалификация за Лос Анжелис на 60-хилядния московския стадион Динамо. Зрителите бяха 18 000, а аз бях в компанията на поета Червенко Крумов и още няколко съветски творци, негови състуденти от Литературния институт "Максим Горки". Между тях бе Жората - така назовавахме белетриста Георгий Георгиевич Радов, син на една от най-популярните съветски поетеси Рима Казакова и на известния публицист и прозаик Георгий Радов (по-късно критиката го нарече руския Уилям Бъроуз). Настроението бе невъобразимо - Червенко дори развяваше българския национален флаг, чието състояние наистина асоциираше с нашия героичен исторически път. В състава на тима ни личаха някои бъдещи звезди, най-вече от Левски - Борислав Михайлов (направи два невероятни плонжа при удари на голмайстора Газаев, профучали покрай гредите), Николай Илиев (бореше се самоотвержено и спечели много въздушни двубои), капитанът Руси Гочев (не знам дали пипна повече от 1-2 пъти топката). От руснаците най-известните фигури бяха голмайсторът Валерий Газаев и треньорът Едуард Малофеев. Газаев, който е с осетински корени, има богата биография на футболист, треньор (под негово ръководство ЦСКА Москва спечели през 2005 Купата на УЕФА), политик и спортен писател. Малофеев е бивш централен нападател на Динамо Минск, четвърти със Сборная на Световното в Англия през 1966.

На мача присъстваха и много българи и тяхната агитка на моменти изглеждаше по-мощна и гласовита. Особено когато при някое по-остро нарушение на съветски футболист се понасяше типичният за тогавашните наши стадиони възглас:

- У-бий-ци!

Жората запита стреснато:

- Кого убиха?

И други от руските ни спътници недоумяваха:

- Наистина ли претрепаха някого?

Е, смънкахме някакво миролюбиво обяснение.

А и мачът завърши 0:0.

За финалите се класира съветският отбор, но и той не участва в Олимпийските игри в Лос Анжелис през 1984. Както и всички соцстрани, без Румъния.

След бурен и изпълнен с преживявания от всякакъв характер живот, Жората го завърши по одисеевски, в Индия през 2009.

Червенко Крумов бе 2 пъти депутат в Народното събрание, почина в родния си град Хасково през 2012.

Борислав Михайлов бе 102 пъти на вратата на нашия национален отбор и е недосегаем рекордьор по участия сред вратарите. Може да бъде изпреварен едва подир Потопа.

Отскоро е четвърти мандат президент на Българския футболен съюз - и тук засега е недосегаем. Но може да бъде изпреварен и преди Потопа.

Изкуство и мит

Моят абхазки спътник ми разказва с горчиво увлечение за погребението на прекрасния полузащитник на Динамо Тбилиси, Виталий Дараселия - един от тези, благодарение на които грузинският отбор спечели Купата на носителите на купи през 1981 г. Скоро след това той загина при нелеп и неясен инцидент.

Разказва за погребалното стълпотворение, за плачещата звезда на отбора Давид Кипиани, за паметника, който са издигнали на Дараселия неговите земляци абхазци. На него той е по екип, с фланелката на сборния отбор по футбол на СССР.

Спомних си за погребението на Аспарухов и Котков през 1971. За намерението ни да се издигне паметник на Гунди преди изборите през 1990 г.

Мичмана
Малка педагогическа поема

Анализът на играта в спортно-технически и в тактически план не бе силата на футболния коментатор Николай Колев-Мичмана. Затова пък моралът, видян често пъти с шлейф от анекдотичност, засягащ често любимия му отбор, правеше от него артист. А кои други национални коментатори помня?

От предтелевизионно време - радиошпикерите Любен Попов (най-вече), Митко Чуков, Петър Евтимов. Следва Мичмана. А подир него - потоп (le déluge), английски футбол днес може да коментира и Дядо Мраз. Но ще изтръскам напосоки от чекмеджето на паметта няколко примера от практиката на Николай Колев.

* * *

Само той от коментаторите използваше в предаванията си думата Морал.

* * *

През 1988 г. Левски отстрани в турнирен мач далеч по-силния от него отбор на Динамо (Киев) след 1:1 в украинската столица и 0:0 в София. Отстрани го с грозна и непривична за сините дефанзивна игра, пред своя публика. Огорчен, Мичмана все пак обърна внимание на една от крайно редките атаки на Левски с думите:

- Внимание-е-е, Гочев мина центъра!!!

Самомнение и самочувствие

Нещо за смятаното за резил или поне за най-странното поражение на Левски от Антверп с 3:4 през 1989 г. в Белгия: след като в последната, 90-а минута резултатът бе 3:1 за сините. Мичмана произнесе по телевизията прочувствена и моралистично обагрена реч, която завърши с обръщение към "звездите" на Левски (между които бяха имена като Божидар Искренов, Петър Михтарски, Здравко Здравков, а треньор бе участникът във финалите на четири световни Добромир Жечев):

- Те трябва да знаят, че самомнението е едно, а самочувствието - съвсем друго.

Два на две за Славия

В периода от 1974 до 1980 г. у нас най-красив, открит и нападателен футбол играеше Славия. Изобщо, през последните 50-55 години никой в нашето първенство не е играл така открито, с очарователна, стигаща до безразсъдство офанзивност. Нашенска версия на модерния тогава тотален футбол, демонстриран най-напред от Англия през 1966, но получил най-пълна изява в холандските клубове Аякс (с Йохан Кройф) и Фейенорд (с Вим Ван Ханегем), както и в Бундестима (с Гюнтер Нетцер) през периода 1970-1973.

Славия градеше играта си с ансамбъл от прекрасни млади, бързи и технични (какво повече!) изпълнители в нападение и в средната линия: Андрей Желязков (Жужо), Чавдар Цветков (Чаво), покойният днес Атанас Александров (Кимба), Ваньо Костов, редом с тях - вечният Божидар Григоров (Боб Григ). И без каквото и да е профетическо проникновение повече от ясни за бъдещето на отбора бяха две неща.

Че с тази зрелищно-красива, открита и гледаща с презрение на защитните и административно-социалните схеми игра, без да бъде толерирана никога от съдии и Федерация, Славия никога няма да стане шампион.

Че често пъти и без усилия белите мачкаха смятаните поне 45 години за най-големи клубове у нас (за да употребя понятието грандове, трябва да съм в особено състояние).

Точно за такъв мач и за крайния извод на неговия телевизионен коментатор искам да напомня. Срещата завърши 2:0 за Славия и Мичмана, без да бъде особено въодушевен (е, левскар си беше), я резюмира с характерната за него фина самоирония:

- Драги зрители, срещата, която проследихме, завърши при следния резултат:

Левски София - две греди.

Славия София (тук последва пауза) - два гола.

Дали накрая рече: благодаря ви, че бяхте с нас? Това вече не помня.

ЦСКА - Валенсия 2:1

С богата на разцветки и трудна за дешифриране интонация Мичмана заключи към края на мача:

- Никой, никой не може да каже кога Райнер Бонхоф ще се умори.

Дого

Седмокласници през есента на 1965. Играем футбол на хандбални врати в двора на училището. В нашия отбор бе и Дого - снажно, оставало поне две години турче, чието истинско име никой не знаеше. През първото полувреме той вкара два красиви гола по един и същи начин: застанал до гредата, посрещаше с гърди подавания отдясно. По време на почивката попитахме Дого, защо е вкарал головете с гърди, а не с глава. Той смутолеви, как не знаел, че във футбола е позволено да се играе с глава.

През второто полувреме върнахме Дого в защита, вкараха ни доста голове. Обвинихме Дого за меката му игра отзад, а той кротко ни обясни, че не знаел, дето във футбола е позволено да се спъва и блъска.

Гаро и Гарата

На всички железничари и локомотивци в рода ни

През малко лудогорско градче минава жп линия и съответно има гара. В денонощието на нея спираха два пътнически и 1-2 товарни влака. Всички пътници познаваха ръководителя на движението, който посрещаше и изпращаше влаковете. Викаха му Гаро, беше сравнително млад, хубав, дружелюбен, малко зализан, имаше май два несполучливи брака и изобщо сякаш предвещаваше появата на непознати тогава културни типове, нещо средно между организатор на светски партита и председател на фенклуб. Но само така изглеждаше. Всеки пътник (а по тази малка линия те се познаваха всички дори поименно) смяташе за свое задължение да размени няколко думи с него. Никой обаче не му задаваше професионални въпроси за жепето, за закъснения на влакове и за произшествия по трасето, не го питаха за домашно-житейски проблеми и за градски сплетни, а най-стандартният сюжет, този за времето, бе напълно изключен дори като виртуална възможност. Всички разговаряха с него, ала темата бе винаги една и съща:

Локо София.

Гаро се бе слял с нея, за него тя бе много повече от семейство, социален успех (подобен израз сякаш не фигурираше в неговия речник), професия, пиршества с приятели; Гаро стоеше като обикновена скулптура пред скромния, но все още непорутен съвсем палат на провинциалната гаричка.

Не е трудно да си спомня какво го питаха и какво им отговаряше с наглед малко сопната усмивка, всъщност добра и малко лукава.

- Вчера Котето пак нанизал два гола.

- Тоя път само два, смилила се е левачката му.

- Абе, що пуснаха Начко чак второто полувреме?

- Щото толкова им е акълът, такъв талант трябва да играе цял мач, нищо, че е на 17 години.

- Вярно ли е, че Иван Димитров щял да мине в "Спартак" София?

- Да минава, ще му дадат офицерски чин и парà. А при нас пък ще дойде Хери Смъртта (Георги Христакиев).

- Спиро Дебърски има май само едно бягане.

- Не-е, може и да дриблира, дай му пас в коридор, ще премине и Джалма Сантос.

- Гаро, ама и нашата "Славия" си я бива, я виж Шами, Монката, Чоко...

- Абе вие що не се откажете от вашата "Славия", гледай баща ви какъв достоен локомотивец е (така Гаро се обръщаше към двамата сина на бай Петър, един от най-честите му събеседници и подръжници, завършил като него ПЖИ "Тодор Каблешков" в София).

Софийското Локо по това време бе наистина голям отбор. Беше европейски железничарски първенец, през 1964 стана републикански шампион, а на следващата година бе втори, Котков бе голмайстор на А-група и бе обявен за "Футболист № 1 на България". В защитата изпъкваха национали: безкомпромисният бек Васил Методиев-Шпайдела (по-късно успешен треньор), "камбанарията" Иван Димитров, Апостол Чачевски. С Гунди бяха невероятен тандем в националния отбор и чуждите коментатори ги наричаха macchina da gol и ги сравняваха с двойката Ривера-Мацола в Скуадра адзура. Локото смаза шведския шампион Юргорден с 8:3, а Котков заби 5 гола. Този мач ми изниква в паметта винаги когато си спомня, че в предпоследните 7 мача срещу Швеция имаме голова разлика 0:21. Но Котков го няма вече 47 години. Няма го и Гунди, а двойката Мацола - Ривера се разпадна бързо поради градско (Милано), клубно (Интер - Милан) и лично съперничество.

Когато двамата играеха пак заедно в Скуадрата, Джани Ривера бе властният диригент, а явно по-скромният като характер (не като игра) Сандрино Мацола бе просто негова сянка в средата на терена. Така се получи и по-късно с Луиш Фиго след идването на Зинедин Зидан в Реал Мадрид - от първокласен диригент, португалецът се превърна в най-обикновен поддържащ халф в зоната на дясното крило. Но оставени свободни, без тягостното чуждо присъствие, и Мацола в Интер, и Фиго в националния отбор играеха пак своята игра.

Ривера, Златното момче, Bambino d' Oro на Италия, е наистина велик играч, но е известен и с огромното си честолюбие, дори искаше да съди треньора на Скуадрата Феручо Валкареджи, защото на Световното в Мексико през 1970 г. го пускаше само като резерва, при това именно на Мацола, пригласяше му и вратарят Дино Дзоф, който пък изобщо не влезе в игра на мястото на титуляра Албертози. Прелюбопитен момент: да съдиш треньор, който е извел отбора си до финал на Мондиал? Някъде обожествяват тези, които са станали четвърти. Но амбициите на Ривера не спряха дотук, след края на футболната си кариера той стана деятел в няколко партии, депутат в Европейския парламент, секретар на Италианския и т.н.).

И пак: няма го Котков, няма го Гунди

Няма го и Гаро.

Само Гарата е там.

Преди време минах с пътнишкия влак (пътника) през тази гара, но не Гаро посрещна малката композиция от няколко вагона. Попитах за него ръководителя на движението с недобро предчувствие.

- А, той почина отдавна - отвърна вяло той.

После вдигна слънчогледа (заповедния диск), даде път на влака и каза на кондуктора, който гледаше през отворения прозорец на отминаващия първи вагон:

- Времето се разваля, гледай какъв дъжд се задава, ще ви хване сигурно към Тодорово или още към Китанчево.

Бар Бай Акъ

Зад Гарата имаше съвсем малка пивница, изпусталяла барака с 5-6 очукани маси, която всички наричаха Бар Бай Акъ. Наричаха я по името на гостилничаря, чието име май всъщност беше Хакъ. Около 60-годишен, слабичък и подвижен, Бай Акъ чевръсто минаваше от единия на другия основен език, които се говореха в Бара, и от ракия на мента и ром или на коктейл Българското знаме (бяло, зелено и червено, мастика, мента и ликьор "Роза"). Специалитетът му бе универсален като мезе, и приличен като цена: консерва "Копърка" с нарязана на дребно глава червен лук, оцет и олио, на цена от 54 стотинки (често пъти му даваха 55 стотинки и великодушно го молеха да не им връща ресто).

Бих го сравнил с Калмука или с Меймлюд Кид, но се боя, че ще ме упрекнат в литературност.

Разговаряше, а нерядко и пийваше, но без да прекалява, с постоянната си клиентела, съставена от железничари, шофьори, трактористи, каруцари и яйчари, от къщите, които се строяха наблизо, идваха топракчии и калджии. И за Бай Акъ казваха, че първо започнал кариерата си като топракчия, после станал хигиенист и накрая минал в ресторантьорския бранш. Инцидентни диалози за футбол можеха да се чуят още по икиндия (14 часа), но се разпалваха истински по ракиено време, ракъ заман (17-18 часа), когато свършваха смените и нарядите в Жепето и в Транспред, затваряше и Яйцекоопът. Бай Акъ не беше особено компетентен във футбола, но точно незнанието му помагаше да балансира като тамада между спорещите и да притъпява остротата на дебатите. Освен това той бързо запомняше чутото от една от масите и го казваше от свое име на друга. Така всички се включваха в дискусията. Към 23 ч. той започваше своята късна пледоария с условно название "Хайде, ще метем".

Барът постепенно се опразваше, винаги последни оставаха двама жепейци, които с нежелание, но все пак си тръгваха някак. Единият бе заварчикът-стрелковак бай Атуф, който живееше в едно селце на четири километра от Гарата, участваше в бар-дебатите, но защитаваше по-скоро някаква обща Локо-идея, отколкото тима Локо София. Локото за него бе по-скоро един огромен парен локомотив, а не футболен отбор. Бай Акъ го изпращаше до неговата талижка и ослицата (ешека), наречена Миледи, които го чакаха пред Бара, за да го откарат в селцето. Помагаше му да се качи, самият Акъ залиташе леко и думаше:

- И пак да дойдете, от мене зарар няма.

Подир което бай Атуф надигаше за последно стограмовото "гагаринче" (юзче) с гроздова, за разлика от вехтозаветния Варлаам подвикваше с кротка нежност на ослицата "А‘ди, маря" и без да дочака отговора й, се тръшкаше в каручката, полагаше главата си върху една тиква, завита с вехта железничарска шуба, и заспиваше блажено. Ако тиквата почнеше да мърда или да му убива, я заменяше със заоблен каун. Миледи се понасяше с каручката в умерено темпо напред, а колелетата й запяваха мелодичен делиормански шансон. Ослицата познаваше отлично привичките и пътната карта на своя стопанин, за разлика от много водачи намаляваше ход и се оглеждаше на неохраняемия жп прелез и откарваше бай Атуф без никакви произшествия до къщата му и по-точно до саята и до яхъра.

Последният, който напускаше Бара, бе жп бригадирът Курти. Солидно напукан, той си тръгваше с клатушкане, отвреме навреме се спираше, вторачваше се в плискащата фосфор луна и виеше пронизително и дълго:

- Льо - ко - мо - т - и - в! Льо - ко - мо - т - и - в !

Гаро не ходеше никога в Бар Бай Акъ.

Бесове и арабии

Много от нас помнят римите на капитан Игнат Тимофеевич Лебядкин от романа Бесове (Бесы) на Достоевски.

През 1982 г. гледахме мач на стадион Нефтохимик в Бургас с чичо ми Веско - той не пропускаше среща нито на Черноморец, нито на Нафтата (макар последният да играеше в Б-група). Целият мач бе коментиран с неизтощима енергия в рими от един зрител, не му попречи и почивката между двете полувремена. От двучасовия римуван епиграматичен порой запомних едно двустишие, посветено на местната градска психология:

Всеки бургазлия
е голям арабѝя.

Явно жител на Бургас, фенът стихоплет ми се видя също благ и хрисим, не беше от Бесовете.

Топосите във футбола

Диего Марадона, Атанас (Начко) Михайлов, Ангел Йорданеску (Генерала). И тримата невисоки, набити, с фантастичен дрибъл и убийствени левачки.

И Меси има почти същите показатели, но за него е говорено предостатъчно.

Когато ме питат какво представляваше Симеон Симеонов, заедно с Георги Найденов - един от двамата ни най-велики вратари, им соча като аналог Икер Касиас. И двамата високи 181 см, и двамата невероятни най-вече в рамката на вратата, и двамата на 18 години бяха вече звезди. Но Симеонов спря след 10 години да играе и си отиде на 54 (друг път ще разкажа един сюжет за него и Котков, изпълнен с велика и странна за Балканите нравственост). Касияс отиде в Порто, но иска да се маха.

Или пък - когато слушам нескончаемо-баналните хвалби по адрес на дрибъла на Меси, си спомням за финтовете и демаража на Джордж Бест и се усмихвам. Освен това всички партньори на Меси в нападението на Барса са повече от елитни, докато Бест имаше през 60-е до себе си в Ман Юнайтед само един корифей, при това с твърде широк профил, и плеймейкър, и голаджия, и символ. Боби Чарлтън.

Ирландецът Бест не устоя на популярността и потъна в тресавището на масовата култура, за да се изгуби съвсем през 2005 г. Такава бе у нас участта на изключителния Георги Соколов, който прекрати кариерата си на 27. Наследниците му на дясното крило в Левски Войн Войнов, Божидар Искренов и Христо Йовов не бяха много по-различни, но при тях успехът бе станал далеч по-скъпоструващ, съответно и спортният режим се съблюдаваше по-строго, те играха доста повече, не само на Герена, станаха треньори, кандидати за кметове.

За футболната Мойра на най-надарения ни плеймейкър Петър Величков, Боби Чарлтън от Славия, не ми се и говори.

А, Гунди, Гунди какво представляваше? Питат ме люде все повече на брой и все по-малки от мен.

Може би напомняше Марко Ван Бастен и някои пориви на Карим Бензема. А най-много на Флориан Алберт (+2011), който му е почти връстник.

А пък Тотнъм изглежда е вечната Аркадия на централните нападатели и голаджиите. Ще отпочнем с най-великия, Джими Грийвс и ще свършим с Хари Кейн. А между тях са Мартин Чивърс, Гари Линекер, Теди Шерингам, донякъде Юрген Клинсман и Давид Жинола, Джермейн Дефо, и разбира се, Роби Кийн и Димитър Бербатов, в чиято богата на клубове биография (с географски диапазон от Благоевград до Индия) периодът в Тотнъм несъмнено е най-блестящият.

Безспорно най-знаменитата фигура в руския футбол е вратарят и неслучайно на емблемата на предстоящото световно първенство е Лев Яшин. Той е единственият голкипър, който е печелил наградата Златна топка на списание Франс футбол за най-добър футболист в Европа (за 1963). Но и преди него, а много повече след Яшин, СССР и Русия дадоха поредица от отлични вратари. Нека ги посочим.

1. Алексей Хомич (1920-1980), някои го смятат за по-голям и от Яшин.нУ нас днес е почти непознат.

2. Лев Яшин (1930-1990), възпят в стихотворения от поетите Р. Рождественски и Е. Евтушенко и в авторска песен от В. Висоцки.

3. Владимир Маслаченко (1937-2010), известен и като спортен журналист и комментатор.

4. Андзор Кавазашвили (1940).

5. Евгени Рудаков (1942-2011).

6. Ринат Дасаев (1957). Участник във финалите на три световни и едно европейско първенства.

7. Станислав Черчесов (1963). От 2016 е главен треньор на Националния отбор на Русия (Сборная), с договор до края на Световното.

8. Вячеслав Малафеев (1979).

9. Игор Акинфеев (1986). Капитан на ЦСКА (Москва) и на Сборная.

Но защо именно вратарите са големите на руския футбол? Не следват ли те многовековната традиция на националната героика, която се проявява най-силно при защитата на родната земя и се изразява в саможертва?

Точни науки

1983, юни. На една от многобройните спортни площадки, разположени между главната сграда на Московския университет и тази на Филологическия факултет (наричана стекляшка), почти всеки ден между 17 и 19 ч. играем футбол. В импровизираните отбори се чувстваше етническа пъстрота, ехтеше глъчка на различни езици, нерядко припламваха и гаснеха пререкания. В играта много често се включваше и един възрастен, сигурно наближаващ 60-те, преподавател, за когото казваха, че е професор по една от точните науки и живее уединено в самия университет. Беше сравнително нисък, набит и играеше винаги с един и същ анцуг, през който сякаш бе минал шрапнел. Никога не се обаждаше за нищо, бе изцяло погълнат от мача и играеше доста добре, а за годините си - направо отлично.

В един от мачовете обаче той проговори. Бяхме противници и ядосан от това, че ми отне топката (доста твърдо, но все пак по правилата), аз се засилих и много грубо го блъснах. Опомних се срутен върху асфалта, все едно, че бях се ударил в стена. Надвесен над мен, той ме гледаше загрижено дали не съм се ожулил някъде:

- Ничего?

- Нет - станах като пребит, опирайки се на подадената му ръка.

- Ну и слава Богу - отрони той, изгледа ме още веднъж внимателно и побърза да се върне в играта.

След време някой спомена, че е воювал при Сталинград.

М о и т е 10 в света

(за последните 60 години, без Алфредо Ди Стефано, Ференц Пушкаш и Джими Грийвс, които твърде малко съм гледал)

1. Пеле

2. Диего Марадона

3. Мануел Гаринча

4. Франц Бекенбауер

5. Йохан Кройф

6. Лев Яшин

7. Боби Чарлтън

8. Кристиано Роналдо

9. Джани Ривера

10. Марко ван Бастен

И 10 у нас

(според народния именослов)

1. Гунди

2. Камата

3. Ва‘нето

4. Зума

5. Бала

6. Чико

7. Митата

8. Шами

9. Бербо

10. Котето

© Христо Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.03.2018, № 3 (220)