Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЦЕНТЪР И ПЕРИФЕРИЯ КАТО МЕТАЕЗИКОВИ УНИВЕРСАЛИИ В СРЕДНОВЕКОВНИТЕ ПРЕСЛАВСКИ ТЕКСТОВЕ

Христо Трендафилов

web

1. Метаезикът като медиевистична перспектива

Известно е, че средновековната литература може да се разглежда преди всичко в два плана: 1. Като я опишем с помощта на нашите съвременни критерии; 2. Като извършим описанието според средновековните представи. И двата случая крият много неизвестни - в първия рискуваме да извършим погрешен или прекалено свободен превод на съвременен литературоведски език, докато във втория явлението може да остане изобщо без превод и да потъне в богослужебно-прагматичния изолационизъм. Повече от ясно е, че е необходимо изграждането на метаезик1, който да направи възможно общуването между два естествени, но отдалечени във времето и затова неразбираеми езика - на средновековния и на съвременния човек. С други думи, метаезикът е изкуствен език-посредник, който прави възможен диалога между отделните епохи.

В тази връзка трябва да се потърсят онези общи критерии, които да отразяват не само служебно-прагматичната функция на средновековните текстове (което е било винаги приоритетно направление в медиевистиката), но и как тази функция поражда на свой ред цял кръг от други - естетически и философски внушения. Т.е. как един по природа утилитарен текст се превръща в процеса на създаване и възприемане от аудиторията в естетически. Тук е възможен паралел с превръщането на обикновената, нехудожествената реч в естетически факт, въпрос, който е централен за модерното езикознание и литературознание. По този повод Роман Якобсон пише: "Основният въпрос на поетиката е такъв: благодарение на какво речевото съобщение се превръща в произведение на изкуството?" (Якобсон 1975: 194). И наистина, погледнато от семиотичен ъгъл, явленията на денотация и конотация биха могли да се отнесат съответно към непосредствено-служебната и естетическата функция на средновековния текст. Как обаче традиционните пргматични значения започват да пораждат нов смисъл и възприемане, как деловата прагматика започва да се естетизира? Това означава, струва ни се, преди всичко да разкрием онези механизми, които генерално предопределят строежа на ръкописната книга, на отделното произведение и дори на неговите композиционни съставки, дефинирането на механизмите, от своя страна, би било проява на така необходимия за съвременната медиевистика нов език.

В този план особено значение придобива един комплексен подход, разглеждащ битуването на средновековния текст не само на неговата автономна жанрова територия, но и в рамките на по-големи текстови съвкупности (и най-вече сборници). Към тях трябва да се добавят и другите видове текст, които участват в изграждането на общия текстови универсум - украсата на книгата, уводните, заключителните и помощно-обяснителните пасажи. С други думи - цялата йерархия на текстове от различен порядък, които изграждат дадена книга или творба и определят мястото на отделната творба в книгата.

2. Универсалиите "център" и "периферия" и тяхното приложение в хуманитаристиката

Струва ни се, че в един първоначален изследвачески план изясняването на съподчинеността между звената на текстовия универсум (който до голяма степен се покрива с ръкописната книга и нейното възприемане), може да се представи като взаимоотношение между неговия "център" и "периферия". Иначе казано, между текстовете, носещи основното идейно-функционално съдържание на дадената ръкописна книга и различните второстепенни, сателитни текстове, имащи придатъчно-обяснителен, въвеждащ или заключителен характер. Те отграничават главния текст от реалността, но заедно с това го свързват с нея, като стимулират по определен начин възприемането му от аудиторията.

Използването на тези универсалии под различна форма е застъпено в редица хуманитарни (и "точни") дисциплини - например в лингвистиката, структурната антропология и митология, фолклора2. В съвременното литературознание (което борави изключително с материал от новото време), с този проблем кореспондира въпросът за началото и края на произведението, или - донякъде за неговата завършеност и незавършеност (Лотман 1966; 1990: 321-325; Георгиев 1965: 51-72), както и проблемът за сегментацията на литературния текст с т.нар. делимитатори (Dobrzynska 1974)3. Има и епизодични по-общи работи, но специално в литературоведската медиевистика съотношението "център"-"периферия" почти не е поставяно, в замяна на това намери значително приложение и резултати в изкуствоведските проучвания. По-точно - в изучаването на езика на живописното произведение и особено на иконата (Успенски 1992: 165-202; Жегин 1970; Флоренский 1993)4. Сумирайки с оглед на нашата тема някои изводи в тези разработки, можем да отбележим, че те се свеждат до следното:

    1. В своята централна и най-функционална част изображението се подчинява стриктно на идеологическите (и естетически) закони на времето си, то е сакрално и статично.

    2. По периферията на иконата, т.е. по нейната рамка или близо до нея се появяват изображения, които са много по-свободни и раздвижени и дори могат да изпреварят в художествено отношение традиционната нормативност. Поради това именно тук се наблюдават принципно нови явления като смяна на перспективата, повишаване на условността и усилване на декоративния елемент. Може да се предполага, че подобни изводи (по-скоро с иконологически5 и в частност - семиотически, отколкото с непосредствено иконографски характер) имат далеч по-широк методологически и практически обсег на приложение. На първо място това се отнася до средновековните литератури, а в нашия случай - до старобългарската.

    3. "Център" и "периферия" на средновековен книжовен паметник

Под "център" в старобългарската литература ще разбираме тези сакрално-идеологически натоварени и сакрално маркирани структурни цялости, които носят главната прагматична, а в ред случаи и естетическа функция на отделното произведение, сборник и в крайна сметка - на целия текстови универсум на ръкописната книга, които го подчиняват като цяло на традиционнта за времето нормативност. Съответно "периферията" се представя от всички специфични сигнали, които отграничават елементите на композиционната йерархия на всичките й равнища; именно в нея биха могли да се очакват повече или по-малко отклонения от нормата.

За нас са важни взаимоотношенията, които протичат между "центъра" и "периферията". Както може би ще покаже приведеният по-надолу конкретен материал, в "периферията" се проявяват твърде различни изобразителни принципи, които се противопоставят на "центъра" по признаците "сакралност-профанност", "норма-отклонение", "реалност-условност", "минало-съвременност", "вечност-бренност", "авторско име-анонимност". Поради това ще се опитаме да проследим някои по-характерни отношения между "центъра" и "периферията" в няколко класически старобългарски книжовни паметника от периода IX-X век.

4. "Център" и "периферия" в старобългарската литература от IX-X век (преславски текстове)

4.1. Учително евангелие на Константин Преславски

При отсъствието на други свидетелства може да се приеме, че най-старият и сравнително точно датиран (преди 894 г.) (Златарски 1923: 132-182.) сборник е Учителното евангелие. Паметникът е познат в 4 преписа, от които безспорно най-голям интерес буди най-старият - Синодален 262, XII в., съхраняван днес в Москва - ГИМ. Смята се, че именно този препис вероятно стои най-близо до недостигналия до нас оригинал на неговия съставител, преводач, а в известен смисъл и автор Константин Преславски. Както се знае, Синодален 262 има следния състав - миниатюрно изображение на княз Борис-Михаил, Азбучната молитва, прозаичен предговор, самото Учително евангелие, включващо 51 беседи (хомилии), Черковно сказание и Историкии.

Без съмнение, центърът на сборника се представя от посочените 51 беседи, т.е. от богослужебен (сакрален) и почти изцяло преводен текст. Той носи главната функция на целия сборник - да даде на младата българска Църква необходимия първоначален набор от поучителни беседи за неделните дни и заложи основите на новата християнска нравственост. В значителна степен е свързано с беседите по своята църковно-служебна прагматичност (а доколкото наред с тях е обслужвало вероятно и школите за свещеници в Плиска - и по своята педагогичност) (Георгиев 1987: 291-303; 1982: 67-78) и Черковното сказание, също така преводен текст (Куев 1981: 321-365).

"Периферията" на сборника се представя от няколко кратки текста от по-друг порядък. Най-периферен, т.е. първи от тях е миниатюрният портрет на княз Борис-Михаил 6. Това е особен род уводна миниатюра с образа на "ктитора" на книгата, или още по-точно - иконописен предговор, който подчертава чрез текста на изображението ролята на владетеля в изготвянето на книгата. Или този по същество иконописен текст е толкова въвеждащ, колкото да речем предисловието към Шестоднева на Йоан Екзарх Български, където се говори за княз Симеон; както и предговорът на същия книжовник към превода на Небеса, в който пък като наставник е представен Борисовият брат Докс ("честният", т.е. в случая почтеният, знатният монах Докс). Княз Борис-Михаил е едно от трите реални исторически лица, споменати от Константин Преславски изобщо в целия сборник. Другите двама - Наум и самият Константин - са упоменати също в периферен текст.

Идващата непосредствено след портретното изображение на княз Борис Азбучна молитва е по своето пряко предназначение предисловна молитва на книжовника за успех в начинанието (преводът на беседите), а по художествената си организация представлява лирическо стихотворение от декламативен тип (Кожухаров 1976: 35-54). И като предисловна молитва, и като образец на средновековната лирическа поезия, произведението попада в "периферията" на сборника. Там трябва да отнесем и третият предисловен текст, който идва след Азбучната молитва - прозаичният увод на Константин Преславски, в който той споделя накратко творческата история на своя труд, ролята на Наум като вдъхновител7, първоначалното си намерение да преведе беседи за всички дни на годината, колебанията си около начинанието. Наличието на автентични житейски факти, исторически лица и макар и бегло щрихирани психологически преживявания показват, че тук Константин се чувства по-свободен като книжовник, че още не е подчинен в пълна сила на магнитното поле на "центъра". И поради това плахо допуска елементи на по-късни художествени системи - ориентация със съвремеността и известни прояви на авторска и човешка индивидуалност. Следователно можем да говорим за един общ увод, изразен с три типа въвеждащо-периферни текстове - иконописно предисловие (изображение на княз Борис-Михаил), молитвено-стихотворно и прозаично-автобиографично (Азбучната молитва и прозаичният увод). Не е случаен фактът, че в текста на Синодален 262 Азбучната молитва и прозаичният увод са поместени под общо заглавие, т.е. самият автор ги смята като една обща предисловна цялост (Куев 1974: 187). Дори когато по-късно започва процес на разпадане на този състав на Учителното евангелие, стихотворната молитва и уводът в проза се откъсват и поставят в учителни евангелия, които не принадлежат на Константин Преславски или дори в сборници с друго съдържание; нещо повече - досега не е открит препис, където прозаичният увод да е предаден самостоятелно, т.е. без Азбучната молитва (Куев 1974: 64).

В края на сборника е поместена кратката хроника Историкии, представляваща първия исторически труд в славянските литератури. Покрай своята пряка функция - да разруши съществуващото първобългарско езическо летоброене и наложи новите християнски представи за време, Историкиите затварят формално сборника и съдържат съвременни хронологически податки. Така че проявите на "периферията" тук могат да се видят в два плана - като край на книгата (сборника) въобще и като израз на неговата времева детерминираност, при това на фона на световната история. Същата роля на заключителен пространствено-времеви сигнал играят и приписките8.

И така, от състава на Учителното евангелие на Константин Преславски по неговия най-стар препис може да приемем, че в "периферията" намират място миниатюрата, поетично-декламативният и прозаичният предговор и кратката хроника. Не е изключено този текстоорганизиращ код да е заложен още във Велика Моравия от Константин-Кирил. Например изглежда същата "периферна" функционалност спрямо Кириловия превод на Евангелието са имали Прогласът към евангелието и разсъжденията върху принципите на превода (запазени донякъде в т.нар. Македонски кирилски лист) (Wailant 1948: 5-2; Минчева 1981: 3-20; Добрев 1981: 20-33), чието написване се свързва също с името на славянския просветител. Ако Прогласът е бил поетично предисловие към евангелския превод, то размислите върху превода са оправдавали изключително отговорното начинание на преводача. И двата текста намират своето предисловно съответствие в Азбучната молитва и прозаичния увод на Константин Преславски. Към това може да се добави, че и самите беседи за неделните дни в Учителното евангелие се съотнасят с преведеното от Константин-Кирил кратко евангелие, което, както изглежда, е включвало четения само за неделните дни (Жуковская 1963: 73-82).

В тази връзка интерес предизвиква и композиционното членение на самите беседи, т.е. на централната част на сборника. Може да се отбележи, че и тук, на по-друго функционално равнище се запазва същото съотношение между "центъра" и "периферията", което е характерно за целия сборник. Ако основният текст на всички беседи (с изключение на 42-та) е преводен, то техните уводи и заключения (съставящи "периферията") са оригинално дело на Константин. С други думи, налице е релацията "преводно-оригинално", която в случая е еквивалент на "център-периферия". Това е съзнавал добре и книжовникът, който сигнализира за своята оригиналност (авторство) не само в посочената 42-ра беседа, но и преди уводите и заключенията (Куев 1974: 62). Забележително е, че в тези случаи Константин изнася името си в полето встрани от текста, измествайки по този начин знака за авторство в крайната, извънтекстова "периферия". Заедно с това организацията на беседите в Учителното евангелие показва и друга зависимост, която също илюстрира разглежданите взаимоотношения. В някои случаи уводите и заключенията на Константин добиват вид на тържествено красноречие, на похвално слово с (на места) поетични акценти. Това доказва, че именно тук книжовникът се е чувствал най-свободен, че точно тук той е автор, докато в същинската част на беседата - преводач. Константин обгражда с риторично-декламативна рамка "центъра" на хомилията (евангелският епизод и неговото поучително тълкуване), като произтичащото противопоставяне на "центъра" и "периферията" става по признаците "преводно-оригинално" (вариант на "свое-чуждо" и "поучение-похвала"). Следва да се има предвид, че именно чрез съпоставката между оригиналните пасажи в уводите на някои беседи и Азбучната молитва бяха приведени решаващи доказателства в полза на авторството на Константин Преславски (а не на Константин-Кирил), по отношение на молитвата. Биха могли да се посочат различни примери, но по-важното е, че аналогиите в организацията на "периферията" на различни нейни равнища хвърлят светлина върху нелекия въпрос на авторството. Знаците на авторството в ранната старобългарска литература са в голяма степен съсредоточени в "периферни" текстове. Като илюстрация на отношението "поучение-похвала" могат да се посочат и ред други уводи и заключения. Особено характерен е уводът на последната (т.е. най-"периферната") 51-ва беседа, върху част от която спира вниманието си по друг повод Куйо Куев (1974: 105).

Този организиран в симетрични серии увод звучи като самостоятелна похвала на Пасха. Ако към нея прибавим и внушителното заключение на беседата, то изводът за тържествено-риторичното обрамчване на наративно-дидактичното евангелско поучение става още по-допустим. Подобни явления се забелязват и в заключенията на 6-та, 7-та, 10-та и 43-та беседи, както и в уводите и заключенията на 45-та, 47-та, 48-та и 50-та беседи. Естествено, трябва да се има предвид, че това не е навсякъде - в някои случаи рамката се сраства стилно с централната част или дори Константин Преславски използва вече преведените фрази от други беседи за нуждите на уводите (Антоний 1892: 165-166)9. В тези случаи пък явно "центърът" упражнява правото си на идейно-стилен диктат и това става винаги за сметка на авторската свобода. С други думи, даже непълният композиционен разбор на Учителното евангелие по Синодалния препис от XIII в. показва една сравнително строга организация на текстовия универсум, която на първо време може да се опише с помощта на метаезиковите универсалии "център" и "периферия". В случая те играят ролята на оператори, с които се осъществява преводът от един естествен език на друг. Ако централната (функционалната) част се представя от 51 беседи и Черковното сказание, то в периферната намират място портретната миниатюра, поетичното предисловие, допълнено с актуален прозаичен увод и кратката хроника. На свой ред и самият център (беседите) се разпада на централна и периферна част.

4.2. Симеонов сборник в препис от 1073 г.

Много сходно на Учителното евангелие е и съотношението между "центъра" и "периферията" в Симеоновите сборници. Особено забележими са зависимостите в Симеоновия изборник, чийто най-стар припис е от 1073 г.10 - Москва, ГИМ. Така например, в неговото начало (л. 1 и л. 2) са поместени две миниатюри, изобразяващи съответно семейството на княза и "Спас". Веднага след тях на л. 26 се чете анонимната Похвала на цар Симеон - поетико-риторично въведение в сборника, величаещо неговия поръчител (срв. миниатюрата на княз Борис и Азбучната молитва в началото на Учителното евангелие)11. На л. 3 и л. 3б са изписани двата фронтисписа Събор на светите отци и едва след тях (на л. 4) се чете заглавието на сборника, т.е. едва сега той "започва". В края на л. 264 е поместена кратката хроника Летописец вкратце, съотнасяща се с Историкиите на Константин Преславски както по своето заключително място в сборника, така и по форма и съдържание (кратка хроника, основаваща се също на съответния исторически труд на патриарх Никифор) (Ангелов 1967: 75-88). Непосредствено преди Летописец вкратце (на л. 263) още веднъж е преписана Похвалата на цар Симеон. Изобщо, организацията на Симеоновия изборник забележимо напомня подредбата на съчиненията в Учителното евангелие; очевидно миниатюрата, стихотворният предговор и кратката хроника в ранните старобългарски (преславски) сборници са били "периферни" жанрове. И в Изборника от 1073 г. в "центъра" са разположени текстовете, съставящи основния му идейно-функционален замисъл - да даде в популярна форма едно нормативно богословие най-вече чрез Въпросите и отговорите на Анастасий Синаит. Тя, както следва да се очаква, е преводна и почива върху съответния гръцки кодекс.

Същевременно обаче се дели на две части, всяка от които притежава относително автономна организация. Първата завършва със записа на Дионисий на л. 122. На същия лист започва оглавлението на втората част, като при това на л. 128 и 128 б са изобразени два нови фронтисписа (Левочкин 1982: 424; Бибиков 1990; Бибиков 1991: 103-105; Каврус 1991: 103-105)12 и следват пак статии на отци на Църквата, т.е. извлечения от техни трудове. Трябва да се отбележи, че от л. 222 до самия край на сборника тази втора част има относително по-светски (познавателен) характер. Това се отнася преди всичко до поместените на л. 222 - л. 239 философски трактати на Максим Изповедник и Теодор Раитски и съчинението За фигурите на Георги Хировоск. Може да се спори къде трябва да се отнесат тези статии - дали към специфичните прояви на "центъра", или към периодическата поява на "вътрешна периферия", т.е. на онези по принцип кратки текстове или дори формули, които разчленяват основния текст. (В тази връзка е възможен известен паралел с т.нар. "медиални" формули във фолклора13, които сегментират епизодите в приказката (Рошиану 1974: 89-90). Подобно е значението и на други елементи от средновековния текстови универсум - например ирмоса в химнографията, обръщенията в омилетиката, инициалите в украсата на ръкописа и т.н.)

В края на на Симеоновия сборник се забелязват по-явни прояви на периферията - названията на месеците, зодиака, Индексът на забранените книги, приписката на руския преписвач дяк Йоан, повторно преписаната Похвала на цар Симеон и Летописец вкратце (л. 250 - л. 264).

5. Някои изводи

Може да се приеме, че до голяма степен в старобългарската литература и преди всичко в нейните преславски текстове от края на IX-нач. на X в., подобно на средновековната иконография "периферните" текстове в различните свои типове представят друг битиен подход, в тях книжовникът е по-свободен, по-историчен и по-оригинален. Приведените примери могат да бъдат само непълен увод към всеобхватното описание на по-значимите старобългарски книжовни паметници; то трябва да обхване най-напред другите Симеонови и Следсимеонови сборници (Кормчая XIV титула, Златоструй, Архивски исторически сборник, Изборник по препис от 1076 г.), познавателно-енциклопедични съчинения като Небеса и Шестоднев на Йоан Екзарх14, да слезе в крайна сметка до равнището на отделното произведение15. Това би могло да стане по-нататък (както и проследяването на историческите изменения, които настъпват в композицията на текста след XIV в.), а сега само ще подчертаем ролята на универсалиите "център" и "периферия" за изучаването на синтактиката и парадигматиката на средновековните текстове, а оттам и за изграждането на един метаезик, "език-еталон", който би ни изяснил езика на средновековната култура и по този начин би го направил по-разбираем.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Виж принципната постановка на понятието "метаезик", която предлага, опирайки се върху Рудолф Карнап, Борис Успенски (1965: 58-59). [обратно]

2. Ето някои по-характерни от достъпните за нас изследвания: Ревзин (1977: 91-95, 172-174), Бондарко (1984), Елиаде (1987: 38-42), Рошиану (1974). [обратно]

3. В този труд (където е изследвана и делиминацията на старополската църковна песен - с. 38-42) е начертана и програма за проучването на делиминационните явления. Тя трябва да включва: 1. извеждане на функционалната идентичност на елементите, които означават делиминацията; 2. разкриване на техните връзки с определени родове или жанрове; 3. посочване на факултативността при избора на делиминатор. [обратно]

4. Студиите на Майер Шапиро "За някои проблеми на семиотиката на визуалното изкуство: поле и средства при иконичните знаци" и "Понятието "стил" виж в Шапиро (1993: 214-279). [обратно]

5. Виж принципна постановка на този подход в Панофски (1986: 73-94). [обратно]

6. Виж изкуствоведско описание на тази миниатюра в Мавродинова (1976: 116-117; 1968: 98-108). [обратно]

7. В Синодален 262 името Наум не е споменато, но се чете в други преписи. [обратно]

8. Извънредно интересен пример тук ни дава известната приписка на Черноризец Тудор Доксов към Константиновия превод на Четирите слова против арианите от Атанасий Александрийски. Тя е наситена с летописни данни около превода и преписването, но също така известява за смъртта на княз Борис-Михаил и ни дава годината на българското покръстване - при това според първобългарското летоброене (eтхь бехти). По този начин приписката изважда съчинението от безвремието на догматичната статичност и го включва в динамиката на съвременността. В ред случаи приписката се отличава и формално от изписването на основния текст в полето (наричан "средник") (Панченко 1987: 27-28; 1984: 90-93). [обратно]

9. Но това отслабване като цяло на силата на сакралния "център" води към аналогично явление в езика, което е определено като "полуцентрично" (слабо) поле - в противовес на "моноцентричното", т.е. силното централно поле (Бондарко 1984: 58-98). [обратно]

10. Виж фототипно издание на паметника в Изборник (1983). За преписите виж в Куев (1979: 38-56; 1991: 34-98). [обратно]

11. Самата Похвала е обградена с орнаментална рамка, а заключителните й думи излизат извън нея и функционират като молитва - отговор на изобразения на миниатюрата "Спас". Или ако в единия случай изображението обгражда текста, то в другия текстът допълва изображението. [обратно]

12. Информация за непубликувания доклад върху византийските ръкописни аналози на Симеоновия Изборник на Марио Капалдо (Capaldo 1980: 59). [обратно]

13. За мястото и източниците на фронтисписите в Симеоновия Изборник виж в Подобедова (1977: 31-45). Изследвачката диференцира универсален тип фронтисписи (разчленяващи ръкописната книга на главни части) и вътрешнотекстов (представящ илюстрация към отделно произведение). Виж в Лихачева (1977: 204-217; 1986: 102-112); Мавродинова (1991: 113-127). [обратно]

14. Виж комплексна характеристика на Симеоновите сборници в Димитров (1995: 115-130; 1990: 3-16; 1993: 207-216). [обратно]

15. Казано с термините на Рикардо Пикио, трябва да се анализират "равнищата на компилация (при сборниците) и на композиция (при отделните произведения)" (Picchio 1981: 1-4). За Уйлям Федер и двете равнища са форми на "елементарната композиция" (Veder 1981: 49-50). [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Ангелов 1967: Ангелов, Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. II. София, 1967.

Антоний 1892: Антоний. Из истории християнской проповеди. Санкт Петербург, 1892.

Бибиков 1990: Бибиков, М. В. Изборник Святослава 1073 г. и его византийские прототипы: итоги и задачи изучения (Историографический обзор). // Древнейшие государства на територии СССР. Москва, 1990.

Бибиков 1991: Бибиков, М. В. Сравнительный анализ состава Изборника Святослава и его византийских аналогов. // Византийский временник, 51, 1991.

Бондарко 1984: Бондарко, А. В. Функциональная грамматика. Ленинград, 1984.

Георгиев 1965: Георгиев, Н. Завършеност и незавършеност на художественото литературно произведение. // Литературна мисъл, IX, 1965, № 3.

Георгиев 1982: Георгиев, П. За първоначалното седалище на българската архиепископия. // Средновековна България и Черноморието. Варна, 1982.

Георгиев 1987: Георгиев, П. За началото на славянската просветна и книжовна дейност в България (886-893). // Кирило-Методиевски студии, ІV, София, 1987.

Димитров 1993: Димитров, П. Културен хоризонт на Цар Симеоновите изборници. // Преслав. IV. София, 1993.

Димитров 1990: Димитров, П. Изборниците на цар Симеон. // Литературна мисъл, XXXIV, 1990, № 7.

Димитров 1995: Димитров, П. Изборниците на цар Симеон. // Преславска книжовна школа. Т. 1. София, 1995.

Добрев 1981: Добрев, Ив. Съдържа ли Македонският кирилски лист откъс от произведение на Константин-Кирил Философ за преводаческото изкуство? // Старобългарска литература, 1981, № 9.

Елиаде 1987: Елиаде, М. Космос и история. Москва, 1987.

Жегин 1970: Жегин, Л. В. Язык живописного произведения (Условность древнего искусства). Москва, 1970.

Жуковская 1963: Жуковская, Л. П. Об объеме первой славянской книги, переведенной с греческого Кириллом и Мефодием. // Вопросы славянского языкознания. Вып. 7. 1963.

Златарски 1923: Златарски, В. Най-старият исторически труд в старобългарската книжнина. // Списание на БАН, кн. XXVI, 1923.

Изборник 1983: Изборник Святослава 1073 г. Москва, 1983.

Каврус 1991: Каврус, Н. Ф. Греческие списки протографа "Изборника Святослава 1073" конца IX-первой половины X века (палеографический анализ). // Византийский временник, 51, 1991.

Кожухаров 1976: Кожухаров, Ст. Към въпроса за обема на понятието "старобългарска поезия". // Литературна мисъл, XVIIII, 1976, № 7.

Куев 1974: Куев, К. Азбучната молитва в славянските литератури. София, 1974.

Куев 1979: Куев, К. Археографски бележки за разпространението на Симеоновия (Светославов) сборник в старите славянски литератури. // Старобългарска литература, 1979, № 5.

Куев 1981: Куев, К. Иван-Александровият сборник от 1348 г. София, 1981.

Куев 1991: Куев, К. Поява и разпространение на Симеоновия сборник. // Симеонов сборник (по Светославовия препис от 1073 г.). Т. I. Изследвания и текст. София, 1991.

Левочкин 1982: Левочкин, И. В. Изборник царя Симеона (опыт реконструкции). // Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Симпозиум "Кирилометодиевистика и старобългаристика". София, 1982.

Лихачева 1977: Лихачева, В. Д. Византийские источники архитектурных фронтисписов Изборника 1073 г. // Изборник Святослава 1073 г. Москва, 1977.

Лихачева 1986: Лихачова, В. Етюди по средновековно изкуство. Византия. България. Русия. София, 1986.

Лотман 1966: Лотман, Ю. М. О моделирующим значении понятий "конца" и "начала" в художественных текстах. // Тезисы докладов во Второй летней школе по вторичным моделирующим системам. Тарту, 1966.

Лотман 1990: Лотман, Ю. М. Поетика. Типология на културата. София, 1990.

Мавродинова 1968: Мавродинова, В. За украсата на ръкописите в Преславската книжовна школа. // Преслав, I, София, 1968.

Мавродинова 1976: Мавродинова, В. Украса на ръкописите. // История на българското историческо изкуство. Т. I. София, 1976.

Мавродинова 1991: Мавродинова, В. Украсата на Светославовия изборник от 1073 г. // Симеонов сборник (по Светославовия препис от 1073 г.). Т. I. Изследвания и текст. София, 1991.

Минчева 1981: Минчева, А. За текста на Македонския кирилски лист и неговия автор. // Старобългарска литература, 1981, № 9.

Панофски 1986: Панофски, Е. Смисъл и значение в изобразителното изкуство. София, 1986.

Панченко 1984: Панченко, А. М. Русская культура в канун Петровских реформ. Ленинград, 1984.

Панченко 1987: Панченко, А. М. Русское скоморошество и "филологическая география" книжной страницы эпохи митрополита Киприана. // Литературна история, XIV, 1987.

Подобедова 1977: Подобедова, О. П. Изборник Святослава 1073 г. как тип книги. // Изборник Святослава 1073 г. Москва, 1977.

Ревзин 1977: Ревзин, В. И. Структурная лингвистика. Проблемы и методы. Москва, 1977.

Рошиану 1974: Рошиану, Н. Традиционнные формулы сказки. Москва, 1974.

Успенский 1965: Успенский, Б. А. Структурная типология языков. Москва, 1965.

Успенски 1992: Успенски, Б. Семиотика на иконата. // Успенски, Б. Съчинения. Т. I. Семиотика на изкуството. София, 1992.

Флоренский 1993: Флоренский, П. Иконостас. // Флоренский, П. Избранные труды по искусству. Санкт Петербург, 1993.

Шапиро 1993: Шапиро, М. Художник, общество, стил. София, 1993.

Якобсон 1975: Якобсон, Р. О. Лингвистика и поэтика. // Структурализм: "за" и "против". Москва, 1975.

 

Capaldo 1980: Capaldo, M. La structure de L' Izbornik Svjatoslava de l' an 1073 et son prototype Byzantine // Polata knigopisnaja. Nijmegen, 1980, № 3.

Dobrzynska 1974: Dobrzynska, T. Deliminacia tekstu literackiego. Wroclaw, Warszawa, Krakow, 1974.

Picchio 1981: Picchio, R. Compilation and Composition: Two Levels of Authorship in the Orthodox Slavic Tradition. // Cyrillomethodianum, V, 1981.

Veder 1981: Veder, W. Elementary Compilation in Slavic // Cyrillomethodianum, V, 1981.

Wailant 1948: Wailant, A. La preface de l' Evangeliare viex-slave. // Revue d' Etudes Slaves. t. XXIV, 1948, fasc.1-4.

 

 

© Христо Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.10.2009, № 10 (119)

Други публикации:
Проф. д.и.н. Тотю Тотев и столицата Велики Преслав. София, 2006, с. 409-419 (с някои промени).