Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

1300 ГОДИНИ СТИГАТ

(8)

Христо Леондиев

web | 1300 години стигат

АХМЕД се върна на пазара. Както винаги, първо обиколи сергиите с плодове, но този път търговците не му дадоха да опитва от стоката.

Нямаше щайга.

Накрая Ахмед се примири и приседна на тротоара до баща си.

- В домашен отпуск ли си? - попита го последният.

- Не.

- Трябва да са те уволнили!

- Не са.

- А къде тогава ти е щайгата?

Ахмед не знаеше какво да отговори. Баща му и бащите на неговите бащи не се бяха разделяли с щайгата си от времето на пророка. На пазара се говореше, че един от тях го примамил да заложи и обрал парите му.

- Ти вече не си мой син! - каза бащата на всеослушание, което в арабските страни имаше силата на обява в Държавен вестник.

ХРИСТО скиташе из пазара. Шумотевицата го объркваше и той вече се чудеше дали да си запуши ушите с ръце, или да ги държи по джобовете. Избра ушите и сбърка, защото на часа отмъкнаха малкото му пари.

Търговците не позволяваха на скитниците да опитват от стоката. Лениво пъдеха мухите, но ако някой ги доближи, се изправяха и викаха колкото глас имат.

Те така си говореха.

Гладът сякаш рисуваше червата някъде под кожата на Христо. Виеха се като змии в торба, която гърлото му едва държеше завързана.

Той спря при отрупана с ябълки сергия. Опита да преглътне изкушението, но една от змиите вече се беше промъкнала в главата му и му говореше:

- Открадни!

Не беше така лесно. Христо посегна към сергията и очите на всичките араби го проследиха. Направи се, че се почесва и продължи пътя си. Но змията беше измамила всичко в главата му и се гънеше вместо мозък.

По някое време Христо се върна при онази сергия. Мухите се бяха наяли и сега не бръмчаха толкова, а бризът носеше влага и сол към сънливите ябълки. Търговецът ги забърсваше една по една и ги нареждаше в щайга до следващия ден.

СКОРО на пазара останаха само празните щайги. Ахмед обърна една и нареди войнишките канчета отгоре й, защото трябваше все нещо да обади.

Но новините си бяха отишли.

Христо видя празната като корема му щайга. Изглежда, по-чевръсти крадци бяха вече отмъкнали стоката на търговеца. И двамата бяха в безпътица.

- Искаш ли да опиташ? - предложи Ахмед на български.

- Нямам пари.

- Може да опиташ безплатно!

- Наистина ли? - запита Христо с повече глад в гласа си, отколкото недоверие.

Ахмед се усмихна и каза:

- Трябва да си на моите години.

Христо нямаше какво да губи. Приведе се над щайгата и загледа топчето, което войнишките канчета захлупиха и затъркаляха.

Първия път му провървя.

- Мога да ти заема пари - предложи Ахмед.

- А какво трябва да направя за тях?

Главата на Осама бин Ладен струваше много пари.

- Ще отрежеш главата на един човек - започна Ахмед и се почуди колко бързо прие Христо. Изглежда, беше по-кръвожаден от Осама бин Ладен и сюнетчията, взети заедно.

А Христо беше просто гладен.

Сега ръцете на Ахмед се разтрепераха. Топчето задрънка толкова силно във войнишките канчета, че Христо лесно позна къде е.

- Не ти искам парите - каза той.

Ахмед беше минал по този път и знаеше какво иска Христо. Храна и квартира.

ХРИСТО се настани в къщата на сюнетчията. Жените още мереха въздуха с ръце, а езиците им цъкаха като оставени на воля часовници. Сякаш си шушукаха за някакви големи наденици или на Христо така му се искаше.

- Къде са надениците? - попита той.

- В мазето - отвърнаха вкупом жените.

Ахмед си замълча. Христо отмести щайгата и вратата се отвори сама.

Надениците затанцуваха.

Сюнетчията се спусна да вземе главата на Ахмед, който вдигна щайгата си като щит пред ножа. Острието се заклещи между дъските и не помръдна.

Сюнетчията напразно опитваше да го измъкне. По различни причини двамата с Ахмед бяха лишени от мъжественост, но не от мъжество. Телата им се сплетоха в кълбо и само щайгата разделяше лошата половина от добрата.

Щайгата за втори път спасяваше живота на Ахмед.

Христо влезе в мазето и се слиса от изобилието на зимнина, или както се наричаше зимнината в арабските страни, където никога нямаше зима. Безброй компоти остъкляваха стените, а от тавана се люлееха люти чушлета и глави чесън.

Христо посегна към летящите наденици и видя Осама бин Ладен току зад тях.

- Ти кой си?

- Осама бин Ладен.

- А надениците твои ли са?

- Не.

Осама бин Ладен побърза да се измъкне от мазето, преди някой пак да е подпрял вратата. Пътьом отърва сюнетчията и двамата хукнаха в нощта.

ЗМИИТЕ се бяха върнали в стомаха на Христо и пируваха с надениците. Главата му малко по малко се избистряше.

Ахмед не вкуси нищо. Оплака другарите си, които лежаха в мазето и сякаш до последно бяха търсили главите си между киселите зелки.

Понякога зелките много приличаха на глави.

Ахмед ридаеше.

Гащите на всички новобранци бяха събути до колене, макар и по съвсем друга причина от гащите на моряците. Един човек ги беше погубил.

ПОГРЕБАХА новобранците в градината и търкулнаха голям недялан камък отгоре им. После седнаха отгоре на камъка и се разговориха.

- Какво те води в Алжир? - поиска да научи Ахмед.

- Търся жена си Антоанета.

- Тя е в един фургон на строежа.

- Няма откъде да познаваш жена ми! - отсече Христо, но после го подпита за нея.

Бързо стана дума за каквото отдавна трябваше да стане дума.

Христо не повярва. Антоанета му се беше врекла веднъж на реката и втори път в църквата, а сега беше забягнала при циганин на име Гюнер. Прищевките й нямаха край, както нямаха край решенията на онова параметрично уравнение.

А математиката беше много точна наука.

Христо и Ахмед се поведоха към строежа.

ВСИЧКИТЕ фургони бяха изпоцапани. Ламарината им едва прозираше през кал и строителни материали, измежду които Ахмед потърси тебеширеното си кръстче.

Не го намери. Майсторите се суетяха около фургоните си. Някои помпеха гуми, а други изравяха тегличите от калта и ги подготвяха за дългия път.

- Къде сте тръгнали?

- На работа в България.

- Там няма работа за цигани - подучи ги Ахмед.

- На Горна Арда има.

Балоните от първата копка бяха долетели и тук. Никой не можеше да разубеди майсторите.

Ахмед и Христо огледаха калта. Безброй следи от грайфери се настъпваха една с друга и събираха дъждовната вода в причудливи къдрави локви.

- Къде е фургонът с кръстче от тебешир? - попита Ахмед.

- Вече замина.

Път назад нямаше. Майсторът седми разряд поведе кервана към обетованата земя България.

Предстояха му и трудности. Арабите например забъркваха хоросана с малко вода и много пясък, но на Горна Арда водата беше повече от пясъка. Там хоросанът се бъркаше обратно - с много вода и малко пясък.

- Отивам на Горна Арда - реши Христо.

- Вземи и мен.

- Не искам циганин за другар!

Христо тръгна към пристанището. Конникът на Майн Рид е препускал без глава в едноименната му книга, но моряците не можеха да плават така. Всички бяха мъртви.

Корабът беше голям за сам човек. Христо се спря. Не беше помислял как да стигне до Горна Арда.

ВОЕННАТА полиция спря Осама бин Ладен и сюнетчията на края на града.

- Какво става? - запитаха те други като тях.

- Търсят някакъв Гюнер.

- Защо?

- Не се явил на наборната комисия.

Полицията огледа нескопосаната редица пътници и отбра всички мъже от петнадесет до шестдесет. Осама бин Ладен и сюнетчията свалиха чалмите си, за да изглеждат по-нисички. Спотаяваха се в края и чакаха какво ще стане.

Араби с по няколко бели косъма твърдяха, че са преминали шестдесетте. По-младите не си даваха и петнадесет. Осама бин Ладен и сюнетчията бяха по средата на тази възрастова граница.

- Вече сме отбили службата - оправдаха се те.

- Тогава ще ви е лесно!

Осама бин Ладен се помъчи да отърве поне себе си, защото в родината му режеха краката на избягалите донаборници:

- Аз съм саудитски гражданин.

Арабските страни обаче нямаха онази глупава спогодба за признаване на службата, каквато подписаха България и Турция. Един човек служи само на една родина. И правата на човека не могат да направят от кръвта вода.

В АМЕРИКА бесели крадците на коне. Французите донесли гилотина в Алжир и години наред наказвали арабите с нея. Сега французите и гилотините ги нямаше, но арабите се бяха научили да секат главите сами.

Правеха го добре.

Ахмед и Христо обаче нямаше от какво да се боят и влязоха в конюшните на сюнетчията. Първият пъхна палци в устите на животните и огледа зъбите им за кариеси, а после надигна копитата им да провери подковите.

Накрая избра кранти. Бяха много стари и сякаш по-гърбави, отколкото е редно да са гърбави камилите.

Христо преметна връзка наденици. Ахмед напълни дисагите си с още зимнина и двамата се метнаха на седлата. Тръгнаха за Горна Арда.

Бяха преминали тесните улички и тъкмо се показа жълтото на пустинята, когато военната полиция спусна бариера и ги наобиколи.

Търсеха избягал донаборник на име Гюнер.

- Аз не ставам - каза Ахмед и събу гащи да се надупи към полицията.

Наистина не ставаше. Военната полиция гнусливо отмина и прикани Христо да събуе своите гащи.

- Аз съм български гражданин - отказа им той.

- Каква работа имаш в Алжир?

- Търся жена си.

- Сигурно търсиш Надежда Михайлова! - не свари да обърше лигите си полицията.

Целият свят харесваше Надежда Михайлова и тя с хъс го обикаляше. Министри и царедворци бяха готови да подпишат каквото си пожелае срещу една нейна усмивка. Понякога даже гонеха преводачите и разговаряха с нея на четири очи.

На онези канапета.

Някак прекалено бързо паднаха визите за Европа.

- Моята жена е друга - потръпна Христо.

ХРИСТО се захласна по красивата гледка. Сякаш Жълто море беше доплувало насам да умре и се вкамени. Свирепи дюни се надигаха и мълчаливо ревяха или се разбиваха на пръски от пясък.

Камилите напредваха бавно, а гърбиците им стърчаха от вълните като перки на космати акули. Но камилите и акулите се нуждаеха от вода.

Хората също.

- Трябваше да вземем вода! - досети се Ахмед насред пътя. Последните къщи на града едва бяха отминали, а в манерката му не беше останала и капка.

Христо се огледа. Навред имаше само нефтени кладенци и сонди, които се навеждаха и изправяха. Летливият въздух ги превръщаше на вятърни мелници и Дон Кихот щеше несъмнено да препусне натам.

На Христо и Ахмед им трябваше воденица.

Ахмед прегърна предната гърбица на камилата си и клюмна. Христо се облегна на задната. Безкрайната редица от дюни беше изгърбила и пясъка.

По някое време двамата седнаха под сянката на камилите и похапнаха. Надениците и туршията заситиха глада им, но още повече разпалиха жаждата.

И ПУСТИНЯТА като морето не беше до колене. Христо и Ахмед затъваха в нея само до глезен, но вече си бяха поделили последната глътка саламура.

Всеки се молеше на своя бог. Току поглеждаха към небето, където лешоядите бяха чули молитвите им много преди Аллах или Христос.

В пустинята можеше да се умре от много неща. Камилите наистина бяха безобидни животни, но в краката им лазеха змии и скорпиони. Нощем шеташе бялата смърт, а денем гореше клада и песъчинките светваха като въглени.

Най-страшнив пустинята бяха бунтовниците от Ислямския фронт за спасение. Понякога грабеха мандри или по-богатите оазиси.

Иначе се ровеха в шумата.

- Задава се керван - извика някой.

Четиридесет брадати бунтовници с радост наскачаха от шумата, защото шумата в тази пустош беше окапал и бодлив кактус. После като един се метнаха на седлата и препуснаха след кервана.

Пукнаха пушки. Ахмед и Христо видяха пушилка подире си и забиха нозе в корема на камилите, но срещнаха само кокалите им.

Едър бунтовник с едно око ги настигна пръв. Ахмед вече усещаше ножа опрян на гърлото си, когато и бялата камила на главатаря дотича запъхтяна.

- Този ми прилича на Ахмед - каза главатарят.

После се приведе към лицето на Ахмед и опита да разпознае нещо измежду събраната в мехури кожа.

- Сякаш наистина е Ахмед! - съгласи се едноокият.

Но главатарят беше свикнал да се съгласяват с него и не обърна много внимание.

Едноокият нямаше откъде да се знае с Ахмед.

- Ти Ахмед ли си? - приведе се главатарят с одраскани от пясъчни бури очила.

- Ахмед съм.

В това време изсипаха дисагите му. Намериха зимнината и кандидатстудентски справочник от България.

- Какво е това? - питаха се бунтовниците.

Справочникът обикаляше от ръка на ръка. На корицата му имаше рисунка на братята Кирил и Методий със свитъците на първата азбука, което съвсем ги объркваше.

- Това е коран от България! - реши главатарят, защото в арабския свят нямаше никакви други книги.

- А кои са двамата брадати мъже на корицата? - попитаха бунтовниците.

- Аллах и неговият пророк Мохамед!

Тогава всички задърпаха справочника. Никога преди не бяха виждали Аллах и неговия пророк Мохамед.

В джамиите не се окачваха икони. Мохамед беше забранил рисуването и ваенето, защото в деня на страшния съд хората на изкуството ще трябва да съживят изобразените от тях неща *.

Мюсюлманите нямаха художници и скулптори **. Но Мохамед беше забранил още пеенето, свиренето и танцуването. Тази негова културна революция щеше да се повтори след години и от великия Мао.

В същия смисъл пророкът Мохамед се е оказал повече от пророк.

Бунтовниците дълго разглеждаха справочника.

- Приличат си като братя! - каза някой.

Свети Свети Кирил и Методий наистина бяха родни братя, но бунтовниците нямаше откъде да знаят и говореха за Аллах и Мохамед. Накрая справочникът стигна при едноокия, който се подсмихна сякаш беше прочел корицата.

* Вж. "Биография на Мохамед" от Есад Бей, с. 182. - Б.а. [обратно]

** Ако не броим Вежди Рашидов. - Б.а. [обратно]

В ПУСТИНЯТА трудно се копаеха землянки, защото пясъкът се свличаше и затрупваше всичко живо под себе си. Така бяха умрели много бунтовници от шестдесетте години и смъртта им беше приписана на чуждестранния френски легион.

Шарл дьо Гол се беше подлъгал. Тогава Алжир получи своята независимост, но бунтовници и днес гинеха нелепо като преди.

Христо и Ахмед стигнаха лагера им. Неколцина бунтовници и още толкова камили клечаха в полукръг, а други подпираха пушките си и пазеха. Хлътнали землянки или повече гробове на умрели в съня си хора деляха дюните една от друга.

Живите чакаха сянката на нощта.

През целия път Христо хленчеше за вода. Едва в лагера успя да попита Ахмед:

- Откъде те познава главатарят?

- Навремето ми беше учител по вероучение.

ГЛАВАТАРЯТ беше седнал по турски и смучеше наргиле с огризан мундщук, а въздухът разтваряше дима и тревогите му във времето.

Христо и Ахмед влязоха в землянката. Тогава пясъкът под краката им се постла с мек килим и слънцето се смени с прохладна дебела сянка.

Едноокият правеше вятър с кърпа. От двете страни на главатаря стояха още голям зелен бидон и сандъче с окови, които не изпускаше от очи.

Ахмед се спусна да целуне ръка на учителя си. После разказа патилата си от игла до конец и попита на свой ред:

- Вие какво правите толкова навътре в пустинята?

- Не ми понесе светският режим.

Бяха съкратили часовете по вероучение наполовина и ги бяха заменили с геометрия.

- Няма кой да предава геометрия. Учителят по геометрия се увлякъл в пустинята като вас и загинал! - каза Ахмед.

- Знам.

Учителят по вероучение отвори големия зелен бидон и сам се опияни от миризмата на спирта. После пъхна ръце вътре и извади човешка глава с очила, която изцеди малко и обърна към Ахмед.

- Позна ли го?

- Че това е учителят по геометрия! - не повярва на очите си Ахмед.

В арабските държави науката беше на равнище осми клас, защото всеки увлякъл се по науката намираше смъртта си в пустинята. Изяждаха го лъвове или пък бунтовници отрязваха умната му глава.

Това беше само началото. Главатарят нави ръкав и забърка дълбоко в бидона, за да издърпа дългата коса на учителката по френски.

- Позна ли я?

Ахмед се извърна настрана.

- Тя беше толкова хубава...

- Още е.

Главатарят продължи да дърпа косата и скоро от бидона се показа учителката по френски, която спиртът беше запазил като жива.

От глава до пети.

- Сърце не ми даде да й отрежа само главата!

Ахмед се извърна назад. Даже едноокият се разтрепери или забърза да направи повече вятър с кърпата.

УЧИТЕЛЯТ по вероучение похлупи бидона си. Спиртът бързо отлетя във въздуха, както отлитат виденията.

Ахмед се съвзе. Кърпата се заклати с ветрец на облекчение и можеше да се клати още, ако главатарят не беше плеснал с ръце.

Едноокият излезе навън. Тежките му стъпки изтропаха над землянката и струйки пясък се посипаха измежду гредите на тавана.

Вратовете на всички долу се напълниха. Ахмед се сгърчи. Разпаса дрехата си и изтърси пясъка на килима. После пак се запаса. Огледа наредените греди и пресметна нещо наум.

- Тази землянка може да се срути.

- Най-отбраните ми младежи загинаха в землянките си - съгласи се и главатарят.

Ахмед се почуди на глупостта им. Бунтовниците, изглежда, се учеха съвсем на сляпо от партизанското движение другаде по света.

- Не трябва да живеете в землянки!

- А къде? - запита главатарят.

- В палатки.

Ахмед можеше да построи всичко, но никога преди не беше строил нищо. Палатковият лагер щеше да бъде началото. Или краят. Скоро едноокият бунтовник се върна с две пушки и два наниза патрони.

В арабския свят имаше двамина дипломирани архитекти - Ахмед и Ясър Арафат, макар че последният беше известен повече като бунтовник и никога не си е изкарвал хляба с наученото.

Сега неволята направи и Ахмед бунтовник.

АХМЕД не беше станал ходжа в Якоруда, но учителят по вероучение го направи ходжа на бунтовниците, или по-скоро комисар, както му викаха в отряда.

Комисарят беше пръв след главатаря. По пет пъти на ден събираше бунтовниците и им четеше някоя глава от Корана.

- Почети ни от българския коран! - помоли го веднъж учителят по вероучение.

Ахмед се задърпа:

- Нищо няма да разберете.

Но бунтовниците също настояваха да им почете от корана с картинки. Накрая трябваше да склони.

Ахмед извади справочника от дисагите си и зачете на глас. Помежду някой факултет споменаваше Аллах и бунтовниците мигом се навеждаха към килимчетата си.

Христо беше завършил Военноморското училище и иначе не се кланяше на разни университетчета, но гледаше какво ще направят бунтовниците и повтаряше същото. Едва сдържаше смеха си.

Онзи с едното око не можеше да се сдържа толкова много. Насреща му се разсмиваше и Ахмед.

Така от пустинята Сахара, през Мека и помашките села, българският език изместваше арабския в молитвите на правоверните. Никой друг език не можеше да се мери с неговата мелодия и красота.

Бунтовниците слушаха захласнати. После подпетяваха обувки и грижливо изтупваха килимчетата си от пясъка, сякаш се връщаха от плаж.

Ахмед четеше всеки ден по пет пъти. Страниците на справочника бързо се топяха.

ПОСЛЕДНАТА страница беше за Факултета по борба на Националната спортна академия. Тогава онзи с едното око спря да се смее и също като другарите си се заслуша.

Сланините му утихнаха някъде в шушляка. Единственото му око и дупката за другото не изпуснаха Ахмед след молитвата, когато бунтовниците навиваха килимчетата си.

Тогава Ахмед беше принуден пак да прочете последната страница.

Само за едноокия.

Приемните изпити за Факултета по борба бяха борба и български език. Едноокият наистина приличаше много на борец, но нямаше откъде да знае български, или поне Ахмед си мислеше така.

- Откажи се - посъветва го последният.

- Ще се преборя с българския език - стегна шушляка си едноокият.

По-скоро щеше да се пребори с преподавателя по български, защото разбираше борбата буквално и само на тепих.

ПАЛАТКОВИЯТ лагер растеше сред пустинята. Денят на страшния съд беше дошъл и сам Аллах караше Ахмед да оживи последната страница на скицника си.

Беше лесно. Наскоро бунтовниците бяха ограбили керван на Червения кръст с много палатки, които Ахмед опъваше по цял ден. Във всяка имаше спиртник, спален чувал и малко сандъче с лекарства.

- Как да ги пием? - питаха бунтовниците.

- Три пъти на ден по едно - прочете им указанията Ахмед.

Лагерът стана красив. Сякаш кръстоносците на Ричард III или някой друг християнски владетел бяха спрели да си почиват на път за Йерусалим.

Под сянката на божия знак.

Бунтовниците вече нямаше да погиват толкова нелепо, а нормите на международното право щяха да ги пазят и от куршуми.

НОЩЕМ слънцето се заравяше в най-големия пясъчник на света, а денем игрите му омръзваха и се прибираше на небето със зачервени бузки. Не му беше лесно да изкачи наведнъж толкова стъпала.

Ламарината на фургона се беше нажежила. Гюнер слезе да се разплати с шофьора и откачи теглича, а Антоанета плахо надникна през прозорчето.

- Къде сме? - захленчи тя.

- Сред природата.

- Но това е пясък!

- Природата в Алжир е само пясък.

Природата тук беше почти девствена, каквато Антоанета отдавна не беше. Тя си спомни онази Коледа край реката и пожела студения сняг.

Сега имаше само пясък. Ламарината гореше стъпалата й като дъно на котел, в който дяволът беше забравил да налее вода.

- Можеше да отидем на по-романтично място.

- Къде?

- Някъде край водата.

Ахмед все не сварваше да й угоди. Отново впрегна теглича, а после чукна с ръка по кабината на шофьора и му заръча да тръгва.

- Къде отиваме?

- На село.

Антоанета се намуси:

- Не искам на село!

БЕШЕ ред на Ахмед и Христо да се озъртат. От ранни зори правеха сянка на очите си и сменяха шепите си една с друга, когато слънцето ги нагрее.

Накрая оставиха озъртането на лешоядите и легнаха да поспят. Събуди ги рев на камион. Пътят на рали Париж - Дакар минаваше на запад от Алжир и този камион можеше да е само от керван.

- Керван! - провикнаха се двамата един през друг.

Бунтовниците се метнаха на камилите си и препуснаха да ограбят кервана, но камионът имаше мотор с много камилски сили.

Ламарината на фургона се покриваше с черни точки като наказана, а отвътре стените му проглеждаха. Куршумите теглеха подире си дълги слънчеви лъчи.

Гюнер тъкмо беше съборил Антоанета на пода и събираше меда от маргаритката й. Това ги спаси. Едновременно с тях свършиха и куршумите на бунтовниците. Фургонът потръпна след последния откос и се отпусна на пружините, както беше направила и Антоанета.

Гюнер погледна през многото пробити шпионки, но камили и хора вече се смаляваха назад.

СКОРО на пътя им се изпречи оазис. Палми пазеха водата от слънцето като зелени чадърчета, а в клоните им играеха маймунки или папагали учеха малките си да говорят.

- Нека спрем караваната тук! - примоли се Антоанета. За нея пустинята беше само голям и неуреден плаж.

- Ще спрем.

- Не ми се ходи на твоето село!

- Сега да се връщаме ли? - ядоса се Гюнер.

- Оставаме тук!

- Значи на село.

- На това село ли му казваш? - зарадва се Антоанета.

Селата в пустинята бяха точно колкото оазисите и всеки първолак можеше да ги изброи до едно. Сянка и вода нямаше никъде другаде.

Камионът спря пред къщата на Гюнер. Бибипна колкото глас му беше останало и забърза да се отърве от фургона, преди Антоанета да е намислила нещо ново.

През оградата надникнаха голи дечица. Гюнер не познаваше последните си братя и сестри.

Нито пък те него. Блудният син се беше завърнал. Бащата и майките на Гюнер го бяха отписали измежду живите, а сега той им водеше снаха. Слезе пръв от фургона и подаде ръка на Антоанета.

- Какво е това бялото? - попитаха децата.

- Жена от България.

Ноктите й не бяха отдавна рязани и отгоре на всичко имаха червен цвят. Бащата на Гюнер усети как нещо в него се надига и това не беше възмущение, защото възмущението не се надигаше в гащите.

- Много е кльощава.

- Нека видим колко работа може да свърши - заканиха се майките на Гюнер.

СВЕКЪРИТЕ в арабските страни имаха правото на първа брачна нощ със снахите си. Бащата на Гюнер вече беше женен четири пъти и снахата беше единствената, с която можеше да се почувства отново млад.

Беше и длъжен.

Мръкна се. Луната пекна като студено слънце. Кръвта на бащата закипя.

Гюнер сам му отвори вратата. Беше горещо и Антоанета дремеше голичка, а прозорчето осветяваше маргаритката й с изкуствена синя светлина.

Фургонът беше парник за едно скъпоценно цвете.

- Колко плати за тази кльощавата? - попита бащата.

- Нищо.

Гюнер тепърва имаше да си плаща.

Събудиха Антоанета. Тя се извърна с дупе към тях и пак се унесе в дрямка.

Не им трябваше повече.

- Не изглежда на честна! - помъдрува бащата.

Гюнер го остави сам.

Ребрата на Антоанета хвърляха сянка едно на друго и лесно можеха да се преброят, но бащата загуби бройката им някъде под мекото на гърдите и натисна да ги напипа пак. По навик от броеницата.

Антоанета нямаше такъв навик. Не броеше мъжете си от много време и хвана единственото ребро на бащата, което й вършеше работа. Господ и Адам бяха направили Ева по същия начин.

С ребро.

Сега бащата и Антоанета можеха да си направят някого, ако бащата не беше подминал маргаритката на Антоанета и наплюнчил малката пъпка над нея.

Арабите харесваха повече пъпките.

Антоанета извика. Пъпката се беше пропукала и помежду краката й сега имаше букет с две цъфнали маргаритки, което не беше на хубаво.

Бащата излезе навън. Развя чаршафа с голямата и червена като на японското знаме точка.

- Момата беше честна! - извика той.

От всички къщи се вееха по четири японски знамена или по-малко, ако се случеше някоя от жените да е съгрешила преди брака. Сякаш нова атомна бомба беше превърнала страната на изгряващото слънце в пустиня.

Пустинята Сахара.

МАЙКИТЕ на Гюнер се събудиха рано, както от години бяха научени. Но никоя не се спусна да шета. Стояха си в леглото и мислеха с каква работа да натоварят снаха си.

Работата на арабските снахи само привидно се делеше на четири и изглеждаше четири пъти по-малко. Всяка снаха имаше по четири свекърви и свекървите й намираха четири пъти повече работа.

Антоанета също стана рано. Навлече си фереджето и преметна през рамо развятото японско знаме, а после хукна към водата.

Свекървите чуха как се тряска вратата на фургона. Вкупом станаха от леглото и като завески се накачулиха на прозорците.

- Отива за вода! - доволно кимнаха те. Иначе това беше първата им работа за деня.

Но Антоанета постели чаршафа на пясъка и за срам на цялото село съблече фереджето си. Накрая се опъна гола и замижа.

Мигом четирите завески се дръпнаха от прозорците и хукнаха към водата да й направят параван.

- Криете ме от слънцето! - сопна се тя.

- Крием те от хората!

- Че какво ще ми направят хората?

- Ще те видят.

- За гледане пари не вземат!

Жените прехапаха фереджетата си.

- Махнете ми се от главата! - кресна Антоанета.

Хор от папагали повтори думите й стотици пъти, както се повтаря на глупаците.

Жените откриха паравана откъм небето. Останаха така до мръкнало, когато Антоанета се върна от плаж и простря японското знаме да съхне. Още много български момичета си развяваха знамената по света.

ВСИЧКО се повтори на другата сутрин. Антоанета излезе рано и се опъна гола на пясъка, а жените хукнаха да й правят параван от четирите страни.

В пустинята на слънце се препичаха само змиите.

Нямаше вече кой да шета. Къщната работа се запусна и бащата на Гюнер взе да недоволства.

Но скоро Антоанета промени навиците си. Кожата й изгоря толкова много, че нощем не можеше да си намери мястото в леглото.

Пъшкаше и се тръшкаше с викове. Сякаш Гюнер беше пукнал пъпките на друга маргаритка и всички се питаха дали не е посегнал на ушите й.

Накрая фургонът, или сега шивачницата на японски знамена, утихна. От тук нататък червеният плат щеше да идва само веднъж месечно.

Жените отдавна не се надяваха на снахата да им напълни менците. Ставаха рано както преди и изпращаха най-младата за вода.

Най-младата иначе беше пъргава с менците, но понякога се отплесваше. Гледаше се във вълшебното огледало на оазиса и го подпитваше това-онова, а после се подмиваше в него и пак от него пълнеше вода.

Едва тогава тръгваше на обратно.

Тази сутрин най-младата жена спря при фургона. Беше един набор с Антоанета и тайно се възхищаваше от нея. Надникна в прозорчето.

Антоанета тъкмо се белеше. Отлепяше края на кожата си и я дърпаше като тиксо, което час по-скоро искаше да развие от себе си.

Само змиите си сменяха кожите.

Най-младата жена хукна с менците, сякаш имаше да гаси пожар. Водата се изплиска по двора, а кобилицата се заклещи на врата й завинаги.

И без това трябваше да ходи пак за вода.

- Гюнер има змия във фургона! - извика тя отдалече.

БАЩАТА на Гюнер спеше най-сладкия си сън. Сънуваше как върви бос през поляна от маргаритки и пъпките им разцъфват след него като напролет. Току се привеждаше да откъсне и забоде някоя зад ухото си

Или се любуваше на миризмата им.

Маргаритките изведнъж разцъфнаха и пред него. Миришеха много лошо. Бащата на Гюнер посегна към първата и си убоде пръстите.

Събуди се.

Мюсюлманските жени се бръснеха между краката сутрин, но понякога забравяха и вместо маргаритка там израстваше магарешки бодил.

Бащата засмука болния си пръст.

- Гюнер си е взел змия в пазвата! - обадиха му жените.

Бяха се върнали обратно в постелите му, защото само тогава ги изслушваше.

- Във фургона! - поправи ги най-младата.

Бащата понечи да се обърне на другата страна, но това им беше неудобството на леглата в мюсюлманските страни. Накъдето и да се обърнеш - все жена.

Накрая им угаждаш.

Бащата на Гюнер не можеше даже да стане, защото най-младата жена беше легнала с кобилиците и затискаше врата му към възглавницата.

Обеща да изгони фургона от двора.

АНТОАНЕТА обели колкото можа от кожата си и по някое време излезе от фургона. Носеше четка и боички. Преметна разветия чаршаф и пак тръгна на плаж.

Не се опъна гола. Обедното слънце можеше да навие още много тиксо по кожата й, а сянката на иначе пъргавия параван беше останала в къщата.

Точно сега се нуждаеше от него.

Антоанета седна на мостчето. Краката й се потопиха наполовина във водата, която отнесе нанякъде черното между пръстите им.

Отново имаше вдъхновение да рисува. Във фургона на Гюнер Антоанета беше намерила валяци, всякакви четки и останали от строежите латексови бои. Триножникът не й потрябва. Тя разпъна чаршафа направо на мостчето и захвана да замацва червеното петно с бяла боя.

Сякаш се срамуваше от девствеността си.

Замацването на петно отнемаше много по-малко време от прането на цял чаршаф и скоро Антоанета започна да рисува на чисто. Натопи валяка в кофа синя боя и с два замаха боядиса всичко.

Така бялото петно остана отдолу като потънало корабче. Антоанета смени валяка с четка и нарисува друго бяло петно, а после остави картината да изсъхне на слънцето.

Двойна работа.

- Защо не оцвети крокодилчето зелено? - попита зад гърба й Гюнер.

- Това е корабче!

- Аз много не разбирам - призна Гюнер, който беше рисувал само на павета.

ГЮНЕР редуваше маргаритките на Антоанета както намери за добре. Някъде в гащите му жужеше работлива пчеличка и все гледаше да напълни торбичките си с мед.

Или по-скоро да ги изпразни. Не мина много време и коремът на Антоанета взе да се надува.

Гюнер беше подготвен. Имаше обзаведен по градска мода фургон, с който най-богатите къщи в село не можеха да се премерят. Само трябваше да се хване на работа. На пазара още споменаваха неговата сръчност и винаги търсеха хора да подхвърлят дини.

Антоанета обаче не беше толкова готова. Шетнята не й идваше отръки.

- Един ден ще се замогна и ще ти доведа още три жени - обеща Гюнер.

Антоанета не го разбра - в българския език нямаше дума за роднинска връзка между жени на един съпруг. Тези жени бяха близки и живееха заедно, но не носеха еднаква кръв и не можеха да се нарекат сестри. Не бяха етърви, стринки, зълви или братовчедки.

- Нека вземем и трима мъже! - предложи Антоанета. Щеше да е много хубаво, ако в караваната си направеха комуна с други хипита.

Така и щеше да стане.

Гюнер остави каквото правеше и сложи ръце на кръста си:

- Не си падам по мъже!

- Аз пък си падам.

Гюнер приближи все така с ръцете на кръста. Свали ги една по една и запретна ръкави да набие Антоанета.

Отдавна трябваше да го направи. Ако Аллах не искаше мъжете да бият жените си, щеше ли да им даде такава голяма сила?

Антоанета едва не пометна.

ГЮНЕР вече не беше в първата си младост. Сега дините му тежаха повече от медицински топки и често се случваше да отърве някоя.

Нямаше друг начин да изкара пари за семейството.

Връщаше се късно от пазара и заварваше жена си гола на пясъка.

- Мъжете те гледат! - негодуваше той. Кошмарите от детството му се връщаха като една натрапчива мисъл, която не го оставяше на мира ден и нощ.

- За гледане пари не вземат!

- Вземат - каза веднъж Гюнер.

Още на следващата сутрин огледа фургона за последно. Не се разколеба. Проводи Антоанета на плаж и намери теслата, с която навремето беше ковал колиби за кучето си.

Работата му спореше. Към обяд вече беше избил едната стена на фургона и изправил железни пръти на нейно място. После подгъна всички ръбове на ламарината и прокара отгоре им голия си пръст.

Нямаше кръв. Гюнер отстъпи крачка назад. Оставаше му само да боядиса железните пръти в резедаво и фургонът щеше да бъде като нов.

Привечер Антоанета се върна от плаж и завари Гюнер с четка в ръка.

- Какво си намислил?

- Оправям караваната.

- Така ще е по-хладно! - съгласи се тя.

Изпи едно котле вода и легна да почине.

Скоро заспа.

Гюнер привършваше. Прокара въженце над железните пръти и опъна завеса, която лесно се сваляше. Накрая се увери в непробудния сън на Антоанета и завика:

- Жена от България!

- Жена от България! - повториха папагалите.

Оазисът бързо се събра пред фургона.

ОСАМА бин Ладен и сюнетчията останаха дълго в мазето на комендантството. Там нямаше зимнина и само плъховете пробягваха като живи наденици, които двамата рядко успяваха да хванат.

Стрижеха ги гола глава и бръснеха брадите им до кръв. На разпит ги водеха един по един:

- Кой от вас е Гюнер?

Те отричаха. От тъмно до тъмно носеха камъни, а вечер се въргаляха в слама и насън проклинаха съдбата. Коремите им се стопиха. На стената нямаше повече място за чертичките, с които Осама бин Ладен и сюнетчията брояха дните.

- Кой от вас е Гюнер? - питаше военната полиция.

Накрая признаха.

Облякоха ги в зелени дрехи. На Осама бин Ладен не дадоха каска, защото чалмата му приличаше на мазна тенджера и можеше да спре куршумите също толкова добре. Сюнетчията нахлупи своята. Преметнаха им пушки и запасаха телата им с патрондаши.

Службата им тепърва започваше.

ОСАМА бин Ладен беше самият Че Гевара в ислямския свят. Беше победил в Афганистан и тръгнал за Алжир, така, както кумирът му беше победил в Куба и тръгнал да носи свободата на други народи.

Пътищата на Аллах бяха неведоми. Същите тези пътища бяха отвели Осама бин Ладен в България, но мюсюлманите там взривяваха сладкарници и влакове много преди някой някъде да е чувал за Осама бин Ладен.

Тогава на гара Бухово бяха убити седем невръстни деца.

Нищо хубаво не чакаше и днешните деца.

Осама бин Ладен нямаше работа в България. Че Гевара беше роден в Аржентина и намерил смъртта си в Боливия, а Осама бин Ладен беше роден в Саудитска Арабия и щеше да умре в Алжир.

- Такава е волята на Аллах! - обичаше да казва той.

И се подчиняваше.

Осама бин Ладен и сюнетчията ставаха много рано. Бягаха на двора до изнемога, а после го помитаха и обираха по-едрите хартишки.

Идваше ред на закуската. Тогава вадеха буркани от мазето или ловяха наденици, които обаче не се размножаваха самички като плъховете и намаляваха с всеки изминат ден.

После старшината ги подбираше да търсят самите себе си. Неуловимият Левски също е вървял редом с потерите и понякога това беше даже забавно.

Вечер се забавляваха.

АХМЕД беше опънал палатката на главатаря в средата на лагера. Отпреде й пазеше часови, който набиваше с приклад килнатите в пясъка колчета или натягаше въженцата.

Тази нощ трябваше да пази едноокият. Той смени другаря си по залез-слънце и настъпи четирите колчета само по веднъж. Повече не помръднаха.

Платът на палатката се изпъна. Тогава главатарят запали газената си лампа и неволно го направи прозрачен за тайните си. Първо се наслади на учителката по френски, а после върна тялото й в бидона и се загащи.

Взе си лекарствата.

- Три пъти на ден по едно! - все напомняше Ахмед.

Едноокият също трябваше да вземе своите лекарства, но не смееше да помръдне. Превръзката му се беше разместила и дупката отдолу й се кокореше ведно със здравото око.

Нещо проскърца. Главатарят отвори сандъчето си и зарови ръце в жълтиците, които звъннаха като будилници и светнаха по-силно от лампата. Всяка вечер ги броеше - бяха точно.

Накрая заспа спокоен.

Едноокият извади ножа си. Разпори палатката изотзад и с един замах отряза главата на учителя по вероучение. После му взе сандъчето, но в бързината не погледна какво има вътре.

Лекарства или жълтици.

ПОНЯКОГА миражите прожектираха откъси от кино, които бяха единственото развлечение в пустинята. Афиши обаче не се печатаха и бунтовниците рядко успяваха да сглобят нещо от откъсите.

Веднъж жените им изневеряваха със съседа, а друг път се редуваха картини от всички краища на света. Миражът показа и България.

- Това е раят! - наскачаха бунтовниците.

Небето попиваше високи и сини като него планини, а морето сучеше вода от пълноводните реки. Всичко останало беше зелено.

Само нивите през август бяха безкрайно жълти.

- Това е България! - казваше Христо.

Но бунтовниците искаха да отидат в рая точно както го беше нарекъл Мохамед.

И се молеха по пет пъти на ден. Постилаха килимчетата си и събуваха обувки на пясъка, а Ахмед отваряше справочника на някоя страница.

- Прочети ми за факултета по борба - нареди една сутрин едноокият.

Всички вече бяха научили наизуст факултета по борба и до смъртта си щяха да го споменават в молитвите. Напоследък обаче предпочитаха Консерваторията, а споровете решаваше главатарят.

- Главатарят вече съм аз! - отсече едноокият.

Това не се хареса на мнозина. Ахмед и Христо не разбраха какво става. В пустинята беше прекалено горещо и понякога по-нервните патрони сами гърмяха в патрондашите.

Мнозина бунтовници просто се срутиха. Едноокият беше много бърз с пушката си или патроните пак бяха гръмнали сами. Пясъците попиха кръвта на убитите, а небето отнесе душите им и върна лешояди.

- Сега се разотивайте по домовете! - нареди едноокият на останалите.

- Ами нашата борба?

По лицето на едноокия минаваха безчет шевове. Беше като сглобено от изстискани лимони и също толкова кисело.

- Борбата оставете на мен!

Бунтовниците се спогледаха смаяни. Летящите червеи на пустинята вече бяха отнесли другарите им, за да ги направят на гуано.

Ахмед и Христо не се чудиха толкова много. Метнаха се на камилите и забиха пети в ребрата им.

- Къде опивате двамата? - спря ги едноокият.

- На Горна Арда.

Едноокият качи сандъчето си на много едра камила. После сам се качи на още по-едра и тръгна с Ахмед и Христо.

- Каква работа имаш на Горна Арда? - не се сдържа да го попита Христо.

- Просто ми е на път. Аз съм от Смолян.

ОТ ДУМА на дума Ахмед позна стария си приятел Кольо.

- Какво правиш тук? - попита той.

- Пак обърках камионите.

Скоро на пътя им се изпречи оазис. Палми пазеха водата от слънцето като чадърчета, а в клоните им играеха маймунки и шарени папагали учеха малките си да говорят.

Описанието на оазиса съвпада с предходното описание на оазис, защото оазисът е един и същ и няма как да се опише по различен начин.

- Това е нашето село! - надигна се от седлото Ахмед.

В двора на баба му се беше насъбрал много народ или така се виждаше отдалеч. Народът обаче се беше събрал в двора на съседите и някой току подвикваше:

- Жена от България!

- Сигурно е Надежда Михайлова - предположи Христо.

- Каква работа ще има тук Надежда Михайлова? - попитаха Ахмед и Кольо.

- Тя си намира работа навсякъде!

Приближиха още. Ахмед сам беше подучил съседчето си да направи кучешката колиба по-голяма, но кучетата не растяха чак толкова много.

Това беше строителен фургон.

В пустинята не валяха много дъждове. Нямаше кой да измие тебеширеното кръстче, с което Ахмед беше белязал фургона на Гюнер.

- Антоанета е тук.

- Нали беше на Горна Арда?

Тогава Христо позна рисунката й на простира на съседите. Сякаш хартиеното корабче от детството им беше преминало Магелановия проток и сега шеташе между четирите японски острова.

ХРИСТО бързо прехвърли оградата. Разбута всички в двора на съседите и си отвори път към фургона, където Антоанета спеше съвсем гола.

- Какво е това бялото? - питаха Гюнер граждани и гости на оазиса.

- Жена от България.

- А хапе ли?

- Където поискаш.

Но Антоанета си подремваше сладко и хората не повярваха колко зла жена е всъщност. Гюнер реши да пребоядиса фургона в червено за следващото представление.

- Как се казва жената? - попита на свой ред Христо. Още се надяваше това да е Надежда Михайлова.

- Антоанета.

Нямаше съмнение.

Хората вече се разотиваха. Христо си запробива път към Гюнер, който му протегна звънлива кофичка. Представлението беше завършило и всеки трябваше да си плати.

Христо извади нож вместо пари.

КОЛЬО отвори решетките с голи ръце. Спаси Антоанета, която се отпусна в ръцете му като в сапунена опера и накара сланините му да заврат. Изглежда, представлението едва сега започваше и хората не мислеха да се разотиват.

Поръкопляскаха.

Кольо си беше грубиян по природа. Никога нямаше да рисува момичета с маргаритка между краката, защото знаеше какво имат там момичетата. Не се кланяше на цветята като Гюнер или на мостовете като Ахмед.

Кланяше се само на парите. Момичетата за него бяха лесен начин да спечели пари и навярно вместо маргаритка щеше да им нарисува спестовна касичка.

Кольо огледа Антоанета като познавач. Вложи дребната си монета в спестовната й касичка, която грухтеше насреща му. Не дръпнаха завесата на фургона.

Мюсюлманите иначе се гнусяха от свине, но сега останаха да гледат.

Христо също гледаше. Ножът висеше в ръката му като на ветеринарен лекар, който се опитва да скопи прекалено едрия шопар. Не смееше. Белите бъбречета на шопара се поклащаха току пред очите му, а зурлата на Антоанета беше по-влажна от обикновено.

Свинете наистина бяха всеядни.

Хората подвикваха. Христо не можа да търпи срама дълго. Отряза бъбреците на шопара, който изквича и продължи да се клати. Чаршафът се оцвети с още по-голяма червена точка, но този път никой не беше девствен.

МНОЗИНА от събраните зрители също искаха да участват в представлението и чакаха ред след Кольо, но видяха какво му се случи и си тръгнаха.

Христо се качи във фургона. Антоанета беше претърколила квичащия шопар от себе си и душеше въздуха за друг шопар с още недовършената си зурла.

В гнева си Христо понечи да скопи и нея. Много пъти беше гледал как докторът вади яйчници от женските прасета, но тази скоро щеше да има малки.

Христо прибра ножа си. Преди години със същия нож беше издълбал клетва в кората на едно дърво и трябваше да спазва своята част.

- Искам развод - каза той.

Антоанета отдавана беше забравила за клетвата си. Беше забравила как се сгъват хартиени корабчета и даже как се рисуват.

- Защо си оцветила корабчето зелено? - попита Христо изумен.

- Това е крокодилче! - каза му тя.

ПОСЛЕДНОТО представление беше харесало на хората и сега кофичката на Гюнер преливаше от монети.

- Накъде сте тръгнали? - запита той двамата другари.

- За Горна Арда.

Гюнер се примоли да го вземат. Ахмед и Христо впрегнаха камилите си във фургона на пътуващия му цирк и ги удариха с камшика.

Тепърва щеше да има нови представления.

Пясък беше навял на гумите и камилите напразно напъваха теглича. Ахмед и Гюнер държаха поводите, а Христо се спусна да ги изрови от пясъка.

- Какво ще прави моряк като теб на Горна Арда? - попита го Антоанета през решетките.

- Във всеки язовир има по едно корабче.

Камилите напънаха и фургонът се освободи от пясъка.

В арабските страни внучетата не се привързваха толкова към бабите си. Иначе бабите разказваха чудни приказки, но фереджетата им бяха като завеса на куклен театър и все не се спускаха.

Ахмед даже не се обади на баба си.

Само бащата на Гюнер излезе да ги изпрати. Беше обещал пред жените си да изгони фургона със змията, а погледнато от прозореца, гоненето и изпращането си приличаха.

Тук никога не са обичали чужденците. Мнозина бяха избити от бунтовниците, а тези, които оцеляха, не помислиха повече за живописното крайбрежие на Алжир. Всичките каравани си бяха отишли с французите.

Сега фургонът връщаше времето обратно в шестдесетте и четири брадати хипита споделяха караваната с Антоанета вместо четирите жени на Гюнер.

Винаги ставаше на нейното. Никой обаче не й посегна по пътя. Кольо не можеше, Ахмед не искаше, Гюнер се страхуваше, а Христо се гнусеше.

КОЛЬО остана затворен във фургона и наддаваше на тегло като всеки скопен шопар. Вече не можеше да се провре през огънатите железни пръти, нито имаше сила да ги огъне вече с голи ръце.

Антоанета споделяше кочината с него. Останалите водеха камилите за юздите или ги бутаха, ако се случи да затънат в пясъка.

На оазисите пълнеха вода и отмаряха. Гюнер чакаше всички да заспят и викаше:

- Жена от България!

Папагалите разнасяха новината като глашатаи. Събираха се зяпачи.

- Какво е това бялото? - питаха те.

- Жена от България.

- А какво е онова дебелото?

- Мъж от България - обясняваше Гюнер и го пляскаше с камшика през решетките за ужас на всички.

Кольо рядко се събуждаше от камшика. Понякога събираше бонбоните на децата и противно на очакванията благодареше с толкова тънък глас, че множеството прихваше да се смее като на клоун.

После Антоанета се разхождаше с кокилите си съвсем гола. Шопарът обаче не й обръщаше никакво внимание и всички се разотиваха. Представленията завършваха без коронния номер, но звънът на монетите и така беше голям.

Само Христо отказваше своя дял.

Славата на цирка изпреварваше фургона на всеки следващ оазис. Ахмед и Гюнер се бояха от Израел като повечето араби и настояха да заобиколят през Сирия и Ливан. На Антоанета и Кольо им беше безразлично, а Христо се водеше от жълтата карта на пустинята.

Там не бяха отбелязани граници.

На пътя се надигаха пясъчни бури. Но фургонът напредваше не толкова теглен от камилите и хората, колкото от новия световен ред.

ВЯТЪРЪТ огъваше ламарината, а песъчинките чукаха по нея като малки жълти гостенки. Не ги пускаха. Тогава гостенките отлитаха да търсят подслон някъде другаде по света. Всеки ден те превръщаха по сто и петдесет квадратни километра земя на пустиня.

На ред беше и България. Водите на Горна Арда нямаше да спрат песъчинките, защото водите и парите сега течаха към Ориента.

Идеше страшна суша.

В този климат можеха да оцелеят само другите. И всяка крачка напред към зелена Европа водеше назад към пустинята на Ориента. Управниците изпълняваха много условия. Насреща си получаваха още повече обещания и похвали, но нещо все не им достигаше.

Песъчинките на раздора вече се сипеха над България. Някои бяха донесени от вятъра или гласовете на ходжите, а други пъплеха с камиони за Горна Арда.

Камионите с хора или строителни материали винаги идеха откъм Мека.

СЪНИЩАТА на хората са като миражи в заспала пустиня. Обикновено си остават само сънища, но понякога се сбъдват за разлика от миражите.

Аз сънувам всяка вечер един и същ сън. Сутрин се събуждам в пустинята облян в пот и се моля никога да не се сбъдне това, което съм сънувал или написал в книгата си.

Не искам да живея в пустиня.

Искам да живея в България, но не мога да върна времето с шестдесет години назад. Тогава хората са вярвали в България и тя на свой ред е вярвала в хората.

Още има вярващи хора. Вярващите са разпъвани всеки ден от невярващите. Никоя друга вяра не е била толкова обречена и толкова силна.

ПУСТИНЯТА нямаше край. Новите учебници по география и глупавите държавници можеха да преместят Сахара на всяко място по света. Петимата другари така и не разбраха кога са стигнали България.

Пясък и само пясък.

Водата на Антоанета изтече в село Якоруда. Тя търпеливо изчака спътниците си да утолят жажда, а после роди отроче от мъжки пол.

Българите в този край бяха потурчени по времето на Кара Ибрахим или по-късно при Жельо Желев.

Антоанета не позна баба си под фереджето. На Владко му отърваше да крие голата си глава под чалмата и двамата с бабата си живееха щастливо. На останалите им отърваше Европа или НАТО.

Бабата събра други баби и заедно отрязаха пъпната връв на бебето, а ходжата го щипна и захвана да му пише кръщелното свидетелство.

- Как ще се казва?

- Лазар.

- Това не е ли име на неверник?

- Това е името на баща ми - обясни Антоанета и ходжата записа бебето Лазар.

После вдигна глава към нея:

- Лазар какъв?

Антоанета нарече бебето на своя баща, но не знаеше кой точно е бащата на самото бебе. Наведе глава.

Страховете й бяха напразни. В мюсюлманските кръщелни свидетелства нямаше място за бащино име, защото родът се определяше по майчина линия.

- Как се казваш? - попита ходжата.

- Антоанета.

Не му трябваше повече.

- Значи Лазар Антоанетов?

- С това ов наистина ще звучи като име на неверник! - възнегодува Гюнер.

Ходжата обаче не се съгласи. Прилежно попълни всичко в кръщелното свидетелство и го отдалечи от слабите си очи, за да може да го огледа хубаво. После каза:

- Имената на чеченците също завършват на ов!

За чеченците се говореше какво ли не, но още никой не беше посмял да ги нарече неверници.

АНТОАНЕТА беше родила съвсем черно дете. Никой обаче не се изненада от това, защото жени като Антоанета винаги раждаха черни деца.

Пъпната връв остана да стърчи от Антоанета още няколко дни. Харесваше й да има нещо между дългите си крака. Сякаш бащата на детето беше забравил да извади това нещо преди девет месеца.

Ходжата беше взел повече кръщелни свидетелства.

Кольо беше обрязан и знаеше Корана наизуст. Оставиха го с неговото си име както Тодор Живков беше оставил имената Вежди Рашидов и Йълдъз Ибрахимова.

- Един е Аллах и Мохамед е негов пророк! - каза той.

Антоанета повтори същото и се покри с чаршаф. Ходжата поиска да запише Христо с мюсюлманско име, но Христо не се съгласи. Повалиха го вкупом и докараха дръвник. Ахмед замахна с ятагана като за проба.

- Нали бяхме другари? - попита го Христо, когато въздухът изсвистя над главата му.

- Българин и турчин не може да са другари!

- Мислех те за циганин.

- То е същото - призна Ахмед.

Кольо и Гюнер наведоха Христо към дръвника. Ахмед отсече главата му и тя се търкулна в канавката между две дюни. Рогата не й попречиха.

ЦЪРКВАТА в Якоруда беше затрупана с много пясък. Само кръстът стърчеше като гробищен камък на християните, които бяха намерили смъртта си в нея.

Иманярите вече се навъртаха.

Пясъкът не беше пожалил и джамията в Якоруда. Сега тя приличаше на беседка с полумесец на покрива и ходжата не трябваше да се катери нагоре по минарето. Понякога обаче слизаше надолу по витите стълбички и се връщаше със зимнина, защото всичко надолу беше затрупано от пясъка и превърнато в мазе.

Ходжата покани приятелите си в беседката. Слънцето се почуди на подранилия тенекиен полумесец и опита да свери часовника си по сянката му. Големи и малки слънца в България си сверяваха часовниците по полумесеца.

И България все оставаше в сянката му.

ПРИКАЗКАТА не потръгна. Сега Владко не пиеше като истинските мюсюлмани и не беше толкова добър събеседник, а бабата нямаше право да сяда редом с мъжете.

Ахмед и Кольо познаваха ходжата от училище. Припомниха си хубавите неща и одумаха другарите си един по един. Накрая стигнаха до тях самите.

- Убиха всичките ми момичета в Чечения - оплака се Кольо, който сега търсеше нови момичета за моста. Образованието в България беше само до осми клас и не му оставаше друго.

Факултет по борба отдавна нямаше.

- Няма и кой да се бори - доволно каза ходжата.

Беше година 2000. Броячите на християнското летоброене се бяха превъртели на нула, сякаш Исус ни даваше възможност да започнем от началото.

Всичко обаче се повтаряше.

Главата на Владко беше прилежно увита в чалмата му като ашладисана с кичури коса или нови мисли. А беше племенникът на Тодор Живков. Крали Марко също е бил син на юнака Момчил, но после станал васал на турците.

Разговорът в беседката съвсем замря.

- Ние ще тръгваме вече! - каза Ахмед и двамата с Гюнер се поведоха към строежите на Горна Арда. Там им беше мястото, а не в Народното събрание.

И Кольо събра сланините си да тръгва.

- Аллах да ви поживи! - сбогува се той с всички.

Антоанета не искаше да живее на село. Остави детето на грижите на баба си и Владко, а тя самата тръгна с Кольо за Дунав мост.

Там й беше мястото.

Владко и бабата си нямаха свои деца. Много се зарадваха на малкия Лазар и обещаха да се грижат за него. И да го изучат с новите учебници по история.

АЗ ЩЕ изуча моите деца с най-стария учебник. Онази малка и голяма, писана на свещ история, която беше вдигала на бунт поколения българи.

Там пише така:

О, неразумнe и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четиш по свой език и не думаш? Или не са имали болгарите царство и господство? За толико лета царствували и били славни и чуени по сва земла и много пути от силни римлане и мудри грци дан възимали...

<<<

 

 

© Христо Леондиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2001

Христо Леондиев. 1300 години стигат. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Христо Леондиев. 1300 години стигат. Варна: Компас, 2001.