Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХРАНАТА И ХРАНЕНЕТО КАТО ИДЕНТИФИКАЦИОННИ КОДОВЕ В "БАЙ ГАНЬО" ОТ АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ*

Георги Владимиров

web

Малцина са българските автори, чиито произведения биха могли да се похвалят с такова небивало изследователско внимание и интерес, както Алеко Константинов с неговия "Бай Ганьо". За творбата е писано невероятно много, повечето от дискусиите около нея все още са твърде актуални. Струва ми се обаче, че схоластични спорове от вида "национален или социален тип е героят Бай Ганьо" вече са изчерпали своя научен кредит на доверие и произведението на Алеко Константинов заслужава един по-различен, изчистен от излишни свръхинтерпретации и идеологически предразсъдъци прочит. Такива са идеите и намеренията на настоящия текст - да представи "различната" гледна точка спрямо тази твърде спорна, противоречива и до голяма степен предизвикателна книга. За целта ще се опитаме да разкрием и интерпретираме някои латентни семиотични полета от кодове и значения в творбата, които формират нейното специфично място в културното пространство на следосвобожденска България.

В настоящото изследване ще разгледаме един особен, сравнително слабо проучен детайл в композиционно-смисловата тъкан на "Бай Ганьо", присъстващ в почти всички негови епизоди. Става въпрос за образите на храната и акта на нейната консумация - храненето.

Храната и храненето попадат в сферата на културологичния интерес като контактна зона между "природа" и "култура" в най-широкия смисъл на тези две понятия. От една страна, както знаем, храненето е основна биологична потребност за всички живи същества с оглед на тяхното физическо оцеляване. От друга страна обаче, културата се явява онзи механизъм, който дистанцира човека от останалите видове, учейки го да удовлетворява тази своя потребност по индиректен, заобиколен начин. Така индивидът като духовен субект изгражда своя система от правила за добиване, съхраняване, обработване и консумиране на хранителните продукти. Тези специфични алгоритми постепенно се превръщат във фундамент на неговата личностна и културна идентификация. Именно техните структури ще се опитаме да потърсим и да анализираме в творбата на Алеко Константинов.

Ще започнем с образа на храната, който присъства в отделните епизоди на произведението под различна форма - от безличното "закуска и пиво", през "хлебеца и кашкавала" към далеч по-изкусителните "супа-чорба", "печена риба" и "риба майонез", "печено прасенце", "пасти" и т.н. Тези модификации се намират в специфична йерархия помежду си - обединяваща се оказва тяхната необикновена значимост за героя. Храната се явява активиращият импулс, катализаторът, който въвежда Бай Ганьо в нетрадиционни пътища и той попада в непривични нему среди и ситуации. Така той се озовава сред учените в трена, споделя трапезите на.Иречек и чешкото семейство и дори се появява в двореца. Там героят се сблъсква с често непознати хранителни образци, които се явяват агенти на кулинарно-вкусовите (разбирай културните) парадигми, функциониращи в тези сфери. Интерес представлява реакцията на Бай Ганьо в подобни моменти. В определени случаи той възприема тези парадигми и дори ги "похвалява". В други ситуации обаче героят се опитва да "наложи" свои предпочитания, да предефинира автентичните вкусови параметри на предлаганите му образци. Особено отчетлива е тази реакция в сцената на обяда у Иречек. Поднесената на трапезата супа е събирателен образ символ на европейската цивилизованост в нейните нежни и деликатни измерения. Тя е прекалено "бледна" за дисциплинирания в традициите на ориенталската кухня балкански субект, който твърде бързо успява да разреши този ситуативен гастрономичен конфликт - основен инструмент се явява екзотичната лютивина на арнаутската чушка. Тази кулинарна контаминация трансформира европейския облик на супата в нейния "въсточен" вариант - чорбата, която става особено, индивидуализирано ястие, от което "непривикнал човек би се отровил". Така вкусовата екзотика на лютото (на други места в текста заменено от соленото и киселото) се оказва в ролята на мощен идентификационен символ, благодарение на който героят отстоява своята културна легитимация в условията на непознатата, макар и съзнателно търсена и желана чуждост. Казваме "търсена и желана", защото полето на хранителното е единственият преднамерено осъществяван контакт с европейския свят, единственият обект на Бай-Ганьовия интерес, иронично определян от разказвача като "любознателност". Това е видно в онзи диалог на героя с майката на Иречек, в който той споделя: "- Аз много съм любопитен да изуча Европа. Ето сега например, да речем, у нас дойде ли пладне - сядат да обядват. У вас е инак наредено. Вий кога обядвате например?"

Показателна в този ред на мисли е и Бай-Ганьовата реакция в музея на пан Напрстка, когато визията на възможния обяд у домакина ликвидира дребните искрици на интерес на героя към "старините на Прага".

Тук е мястото да обърнем внимание на особените властови отношения, установяващи се между хранителните образци и техния "възторжен" консуматор в лицето на Бай Ганьо. От различните ситуации, в които се установява дискурс между тях, у читателя вероятно се създава впечатлението за властова доминация на Алеко-Константиновия герой над храната като пасивен културален носител. Това обаче е само едната страна на нещата. При един по-внимателен анализ ще установим аличието и на обратен властови поток, който на моменти се оказва приоритетен, раната като обект на Бай-Ганьовата "любознателност", както вече споменахме, ръководи и до голяма степен моделира поведението на героя, в определени случаи дори тя му "отмъщава" - "щях да се пукна от ядене, па през нощта..." ("Бай Ганьо в Дрезден"), или пък "взех, че си наблъсках джебовете с пасти, па те меки, да ги вземе дявола, че като се размазаха из джеба ми..." ("Бай Ганьо в двореца"). Властта на храната над героя се експлицира и в нейния вербален образ - в контекста на грубата, ориенталски деформирана Бай-Ганьова лексика хранителното се помества в умалителни, разнежени форми - "хлебец", "сиренце", "чушчица", "прасенце", "кафенце", "коняченце" и т.н. Това се оказва "малката слабост" на невероятния българин, ярък контрапункт на огромния му, граничещ с виталните възможности на индивида апетит. Тук той е уязвим и лесно манипулируем - факт, който разказвачът осъзнава и от който се възползва. Така Бай Ганьо е прогонен от купето на "учените диванета", така той е "убеден" да впише името си в книгата за посетители в дома на пан Напрстка. Неговата уж непоклатима индивидуалност се оказва вплетена в този властов дискурс, в резултат на което непрекъснато трябва да се брани и да се себедоказва. Това е особено видно в полето на реализацията му - става дума за самия акт на хранене.

Така преминаваме към анализа на втория заявен като изследователско намерение проблем - консумацията на хранителните образци. Съвременната културология интерпретира храненето като особено, конвенционално наситено поле, в което морално-репресивните удържащи механизми на културата активно манипулират човешката телесност. Това е деликатна дейност, често нарушавана от взривове на неовладяна природност, какъвто впрочем е и случаят с Алеко-Константиновия герой Бай Ганьо. Преди да опишем тези "зрелищни" негови изяви, нека върнем лентата малко назад, за да представим картината на храненето в нейните типично възрожденски измерения. В нея ще потърсим традиционните принципи в тази практика, които биха могли да рефлектират върху следосвобожденските й прояви.

Литературният образ на възрожденското хранене представлява класическа визия, подплътена с голяма доза топлина и уют. Нека само си припомним описаната от Вазов в "Под игото" вечеря на чорбаджи Марко и семейството му или пък трапезните раздумки на Хаджи Генчо и дядо Либен от Каравеловите "Българи от старо време". Пленителната идилия и хармония, които излъчват тези сцени, по неповторим начин се съчетават със спокойния, улегнал начин на живот на възрожденския българин. Дали атмосферата на храненето в Алеко-Константиновата творба може да се похвали с подобни характеристики? Вероятно ще се съгласите с констатацията, че наративната ритмика в произведението, съзвучна с пулса на следосвобожденската ни действителност, е значително по-динамична от тази в гореспоменатите патриархални сюжети. Картините на храненето у Алеко Константинов до голяма степен са лишени от типичното възрожденско спокойствие и кулинарно наслаждение - в тях се описва не актът на хранене на Бай Ганьо, а неговото "ядене", нещо повече, той "яде", "тъпче се", "плюска". Подобна градация е твърде показателна за темпераментната, агонално-стихийна ритмика, в която героят овладява полето на хранителното. Любопитното в случая е, че моделът на консумация, демонстративно налаган от Бай Ганьо, коренно се отличава от възрожденския. В него няма и следа от ясни правила и регламентации, той до голяма степен се явява индивидуално-импровизационна проява, на моменти добиваща измеренията на шарж. Разказвачът сякаш умишлено уплътнява наратива в подобни сцени, акцентирайки върху всеки детайл от консумативните изяви на своя герой. Самият Бай Гакьо се опитва да се изплъзне от този ситуативно-пародиен капан, като неведнъж оправдава своите странни, не особено адекватни действия с незнание - "не им зная реда на тия американци", или пък "ония ми ти закуски, не им зная имената". Тези негови опити обаче остават неуспешни, той за кой ли път бива уловен в мрежата на интелигентската власт. В тази връзка не е случаен фактът, че никъде в произведението разказвачът не демонстрира картината на собственото си хранене, такова, каквото според него би трябвало да бъде то. Така Бай-Ганьовото "зрелище" остава без алтернатива, която да бъде негов обективен коректив.

Картината на храненето в Алеко-Константиновата творба освен своите визуални характеристики притежава и специфични акустични. Самият автор признава безсилието си да облече в езикова форма подобна полифония. Особено интересен е случаят с вечерята у чешкото семейство - зрелищната тоналност иа Бай-Ганьовото хранене, съчетана с певческите му изяви, направо разбиват чуждия културно-музикален стереотип, ефектът от него попада в сянката на балкано-ориенталската неповторимост на героя. Тези подвизи на невероятния българин в скромния чешки дом са предшествани от една интересна сцена, която има отношение към проблема за модела на хранене, който героят демонстрира. Става дума за твърде колоритно описаната ситуация в чешката кухня, която с основание можем да квалифицираме като "кулинарна диверсия". Какви са основанията за подобна констатация? На първо място, топосът на действие е кухнята - една типично "женска" територия, в която според разказвача царуват ред и чистота (вероятно тук отново са кодирани авторовите разбирания за европейското като подредено и хигиенично). Именно в тази "лаборатория" на европейския вкус попада Алеко-Константиновият герой. И веднага започва да премоделира този вкус, откривайки в негово лице "нарушение на кулинарния занаят". Начинът на приготвяне на рибеното блюдо, който Бай Ганьо демонстрира, и съответстващият й начин на консумация се оказват твърде ретроградни и отдавна отречени в европейския свят. Става дума за активната употреба на "влакнатите ръце с неделикатни пръсти" в оперативните манипулации с хранителното като продукти и подправки. Моделите на "цивилизованото" хранене, както отбелязват Питър Фарб и Джордж Армелагос в едно изследване на този феномен, налагат като императив максимална дистанция между консуматор и консумирано чрез въвеждането на специфичен инструментариум - вилица, нож, лъжица. Този културален инвентар, макар и познат, сякаш умишлено е пренебрегнат от Алеко-Константиновия герой. Когато чешката домакиня посяга да разреже готовата вече риба, той решително се намесва, "разцепвайки" я с пръсти. Многобройните му мануални интервенции в полето на хранителното (бърка в солницата, "граби" и "натрива" рибата с пипер, изцежда лимона "с цяла шепа") нарушават присъщото за европейските привички изискване за кулинарна стерилност. Чрез подправките героят отново успява да моделира вкусовите специфики на някакъв силно индивидуализиран като консумативно намерение балкано-ориенталски "шедьовър", с който впоследствие лесно се справя. По този начин храненето на героя се превръща в особена егоцентрично-властова проява, изцяло еманципирана от моделите на цивилизованата чуждост. Тази проява е резултат от перманентната ситуативна провокация на външния свят към културните кодове на Бай-Ганьовата идентичност, които той "успешно" брани.

Образът на акта на консумация в произведението би бил непълен, ако не споменем и още една негова характеристика. Във вече цитираните по-горе възрожденски сцени на хранене трапезата освен консумативно е и традиционно комуникативно пространство. Тази специфика отсъства в зрелищното Бай-Ганьово "ядене", което не би могло да допусне подобни "празни" полета в своята пищна последователност. Самата комуникативно-духовна активност на героя обикновено се проектира непосредствено след консумативната изява, когато той вече е способен "да си излее душата" (у Иречек), да твори антрефилета за бъдещия си вестник ("Бай Ганьо журналист"), да описва пред събеседника си "що свят е изръшнал" и дори да попее на чешките си домакини. Подобна субординация в действията на героя сякаш идва да потвърди правотата на поддържаната от американския културантрополог Бронислав Малиновски концепция, че човек е преди всичко биологично, а след това и духовно същество. Подобно разбиране обаче е резултат от наблюдения над индивиди от т.нар. предмодерни общности. В този смисъл проявите на Бай Ганьо в полето на хранителното му отреждат едно неособено престижно място в йерархията на човешката цивилизованост.

В заключение бихме могли да добавим няколко обобщения. Храната и храненето са елементи от цялостните парадигмални поведенчески модели, изграждани и следвани от всяка човешка общност в стремежа й към социокултурна легитимация. Анализът им в Алековата творба показа недвусмислено, че те се поместват в тъканта на глобалния повествователен конфликт, разгърнат двупланово: хоризонтално - като опозиция между европейско и ориенталско, и вертикално - между полюсите на елитарното и масовото. Неразрешимостта на този конфликт в полето на Модерността - ето това бе голямото откритие на Щастливеца, поставило произведението му "Бай Ганьо" сред непреходните духовни продукти, истинско предизвикателство за всеки изследовател, изкушен в заниманията си от сложната и деликатна проблематика на модерната българска културна идентичност в нейните следосвобожденски измерения.

 

 

БЕЛЕЖКИ

* Настоящият текст бе изнесен като доклад на провелата се през февруари 1998 г. в катедра "Теория и история на културата" на СУ "Св. Климент Охридски" студентска конференция на тема "Бай Ганьо като парадигма на модерната българска културна идентичност". [обратно]

 

 

© Георги Владимиров
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2000, № 3-4
© Електронно списание LiterNet, 16.07.2001, № 7 (20)

Други публикации:
Български език и литература, 2000, № 3-4.