* * *

СТРАХЪТ -
отново движи ръката ми.
Страхът -
отново е изсушил гърлото ми.
Страхът - свил го е -
кълбо от пръст, или
топка от спечени емоции...

Страхът...

Искам да забравя:
миналото и бъдещето;
пропуснатото и небилото;
билото, което не е трябвало;
нетрябвалото, което е станало...

Късове спомени...
Не спомени -
време, в което стоим.
Там някъде, дреме.
Там някъде -
между миговете и
бреговете, които градим...
Там някъде -
между топлите гънки на мозъка,
където сивите клетки са скрити...

Не можах да науча
достатъчно математика,
за да стигна чрез нея
дотам.
Но знам -
там някъде бягат
изгубените измерения.

Там някъде -
отиваме...
Няма добри...
Там някъде -
няма раждане;
няма злини;
няма прераждане;
няма съдби...

Съществуваме
успоредно,
едновременно,
винаги.
Това сме,
което сме били.

Имагинерната Вселена -
абсурдно близо е до нас.
Скрита, свита, смалена -
в сивите клетки на ума -
трепти, изкривена,
другата представа за света.

Електроните се движат
с надсветлинна скорост
в атома -
скачайки от едно
енергетично ниво
на друго.

Същото е
с протоните
и неутроните
в ядрото.

С глуоните,
с мюоните
и с кварките
и с шарките...
с които боядисваме
света на силите,
които не познаваме.

Безсилие обгражда ни,
когато се опитваме
да видим;
да усетим;
да разберем;
да обясним...

Спим, прокуждайки
света, в който не
можем да влезем.

Математиката разсича
тъканта на битието.
Все по-навътре дълбае;
все по-дълбоко навлиза.

Уравненията й като ремъци
опасват изгубените ни
представи за идентичност
и смисленост.

Уравненията й опазват
изгубената действителност;
предпазват - от загуба на
самоличност.

Пак стоя на стария бряг.
Пак - в краката ми дреме
Битието.
Как да тръгна?
Как да стигна?
Как да вървя?

Омекнали,
коленете ми
пак се свиват -
на кълба.
Пак на топка -
увивам се.
Мека, кална, смалена...
Ще направя ли крачката?
Ще бъда ли - променена?

24.01.2002