Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЕТНАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

ОТКЛЮЧЕНИ ДУШИ

Габриела Цанева

web

18.02.1990

Множеството е замръзнало от студ и тъмнина. Греем ръцете си на свещи. Вятърът пронизва телата, разклаща светлинките в дланите ни. Гаси ги. И протягаш почернялата свещ към трепкащото пламъче на човека до теб. И изгорелият мъртъв конец на твоята свещ пламва и поглеждаш очите на човека до теб. И душата пламва. Стопля те. Вятърът пронизва телата. Разклаща светлинките в дланите, гаси ги. И към теб се протяга почернялата свещ на човека до теб. И нейният черен мъртъв конец пламва от пламъчето в дланта ти. И очите ти запалват душата на човека до теб - срещайки погледа му. Сгъстява се тъмнината около множеството. Вятърът духа - ще ни отвее...

Реши се и ще бъдеш свободен.

Сълзи текат в очите ми - от вятъра ли?

Множеството обикаля храма, пеейки. Със свещи в ръце. Като на Великден. И денят става Велик ден. Реши се и ще бъдеш свободен... Обикаляхме храма и пеехме и бяхме братя. Обречени, нещастни и свободни. Пеехме и думите засядаха в гърлата ни, стегнати от сълзи. “Аз зная, зная, ти плачеш, майко, затуй, че ти си черна робиня, затуй, че твоят свещен глас, майко, е глас без помощ, глас във пустиня...” И духаше пустинен вятър и ни пронизваше. Стояхме скупчени пред храма и пеехме. И стискахме огън в измръзналите си ръце. И песните, писани в робство, за да събуждат заспали робски души, излизаха от стегнатите ни гърла, за да събуждат заспали робски души на прага на нова свобода.

И гърлата се отвориха и зареваха “Долу”. Долу на обезсмисленото ни настояще. Долу на миналото, обезсмислило настоящето. Долу на цинично прекроената история. Долу на обещаваното от нея светло бъдеще...

И се отвори гърлото ми, стегнато от плача.

И викът, изтръгнал се от него, разтвори стиснатите зъби.

Отключена е душата.

Реши се и ще бъдеш свободен.

 

26.02.1990

В полутъмния ъгъл на една научна библиотека пиша за слънцето. Просмукани от прах, неотваряни от години, кротко подредени в сини униформи, стоят край мен списания. Мъртви трудове на живи хора.

Дишам застоялия въздух и пиша за слънцето над площада, който ще се казва площад “Демокрация”. И ще започна да пиша, както се пишат приказките.

Беше топъл зимен ден. Небето беше дълбоко и синьо, без следа от облаци. Слънцето припичаше. Нажежаваше камъните. Въздухът над тях трептеше - мараня. Хората бързаха. С разкопчани палта, с разкопчани сака, с разкопчани ризи. Хванали под мишница зимните кожуси, потни, бързаха по тениски към площада, който щяха да нарекат площад “Демокрация”.

Бързах и слънцето подпалваше черните ми коси както през лятото.

Беше топъл зимен ден. Последният ден на зимата, сковала воли, мозъци, действие. Слънцето нажежаваше жълтите плочки и въздуха над площада, който стана площад “Демокрация”. Улиците, водещи към него приличаха на улеи, по които се изсипваше човешка маса. Усмихнати лица. Подреждат се плътно - човек до човек, глава до глава, очи до очи. Площадът е малък. Запълват се съседните улици, градинките, дърветата, первазите на прозорците на строгите сгради, покрай които се ходеше на пръсти.

Слънцето нажежаваше въздуха и човешкото присъствие го нажежаваше. Именно - човешкото присъствие. Тук бяхме - с телата, с душите и с волите си.

И може би съществува критична маса не само в атомната физика.

На 25.02.1990, на площад “Демокрация” достигнахме критичната маса и душите ни избухнаха. Осъзнахме себе си, осъзнахме силата си. Осъзнахме, че съществуваме.

Връщане назад няма.

Защото бащите държаха децата на раменете си, а те протягаха ръчички към небето със знака на победата.

Защото момчетата вдигаха момичетата на раменете си, а те казваха, че виждат човешки глави, докъдето стига погледът им.

Защото викахме и ехото от нашите гласове заглушаваше ораторите ни.

И връщане назад няма.

* * *

В полутъмния ъгъл на прашна научна библиотека пиша за слънцето, което превърна надеждата в увереност.

Мога ли да погледна в бъдещето...

Мога ли да оценя настоящето?

Мога да кажа - промени в живота ще има. Започнаха да се променят душите.

26.02.1990, София

Мили мамо и татко,

Вчера бяхме на митинг. Сигурно сте го гледали по телевизията - разбира се, показаха съвсем малка част от изказванията, както винаги - не най-важното.

Митингът беше огромен. Ние бяхме съвсем близо до трибуната (до банката). Подскачахме, за да видим края на множеството, но не го виждахме. И Тони Маркуча не виждаше нищо друго, освен човешки глави. Някои вдигаха по раменете си деца, а децата казваха, че хора има до Университета. Беше пролет. Един от ораторите каза: “Зимата на нашето недоволство свърши, започва пролетта на нашата борба”.

Трудно е да си представиш усещането, какво е да си един от 200-те или 300-те хиляди души, които викат “СДС”. А ние викахме. И ехото на нашите гласове дълго кънтеше, отразено в каменните сгради, покрай които доскоро стъпвахме на пръсти. Имаше хора по дърветата, имаше хора, стъпили по первазите на прозорците на Партийния дом. Там, където още се вее съветското знаме и стърчи петолъчката.

Бяхме възторжени, слънцето ни огряваше и видяхме - за първи път осъзнахме, колко сме силни. Мисля, че след вчерашния митинг нищо няма да бъде същото.

Когато митингът свърши, един приятел на Тони ми каза: “След декемврийските студове и нощни бдения доживяхме да се видим на слънце”. В такъв момент ти се иска да прегърнеш всички около себе си.

Довечера пак ще бъдем там - със свещи. Както бяхме със свещи на 17-ти февруари. Тогава беше тъмно и аз бях сама. Бях със свещ в ръка и пазех пламъчето в дланта си от вятъра. А когато то загасваше, протягах ръка към човека до мен. Свещта ми пламваше, очите ни се срещаха. И душите пламваха. И огънят в очите вятърът не можеше да изгаси. Когато литургията свърши, запяхме. Пеехме през стиснати гърла и сълзите ни течаха. Тогава за първи път започнах да викам. Закрещях с пълно гърло това, което отдавна крещи душата ми. “Долу!” Тогава бяхме малко - несравнимо по-малко, отколкото вчера. Беше тъмно и със свещи обикаляхме храма - да се стоплим. Изпяхме всички възрожденски песни. И всяка извиква сълзи в очите - “Хубава си моя горо, миришеш на младост, но вселяваш в сърца ни само скръб и жалост.” Или “Хей, народ поробен, що си тъй заспал, ил живот свободен теб не ти е мил”... за да завършим с “Дружно, братя българи”. Текат сълзите - мислили ли са авторите на тези песни, че след 120 години поробените им потомци отново ще ги пеят нощем, искайки свобода?

След два дни, на 19-ти февруари, отново бяхме на митинг. Тъй като официалното духовенство отслужваше литургия за Левски в храма, ние продължихме и отидохме на площада пред картинната галерия. И за първи път застанахме с гръб към мавзолея.

А вчера, когато си тръгвахме от митинга, сигурно защото беше Заговезни, Господ или обстоятелствата позволиха да стане една карнавална манифестация. Множеството беше огромно и като на манифестация се изля пред трибуната на мавзолея. А на трибуната имаше хора. Навярно се бяха качили там, за да виждат и чуват по-добре. Един от тях беше с маската на Тодор Живков. И пародията стана - вместо да викаме “Да живее...” викахме “Долу БКП!”... Е, вярно, викахме и “Мумията вън!”, но какво общо има тя с българските светини?

 

27.02.1990

Снощи беше първото голямо бдение за демокрация.

Отидох малко след обявеното време и видях един площад с огньове. Изкачих се на площадката пред входа на картинната галерия. Безброй ръце, протегнати нагоре, и крехки пламъчета, духани от вятъра. И тих звън, чийто източник не можах да открия веднага. После видях - безброй ключове звъняха в нощта. Ключове, заключили домовете ни, колите ни, службите ни и душите ни. Излязоха от джобовете и зазвъняха в нощта.

Заключени врати. Затръшвани пред лицата ни. За да не ни допуснат пред рая за избраници. Спуснати бариери, отрязващи пътя към самоосъществяването ни. Телени мрежи, зазидани граници. Барикади пред всяка пътека. И само един главен охраняван път, застлан с рози, превърнати в тръни. Върви и възхвалявай строителите му. Проправяй го напред в избраната от тях посока. Върви, не спирай. Тъпчи на място, но не спирай. Не се оглеждай, не мисли. Назад не се обръщай... Марширувай оптимистично по единствено верния път.

Заключени врати. Затръшваме ги зад гърба си. Изграждаме килиите си. Изолирани сме. Оставяме света зад себе си и, скрити в домовете си, живеем... далеч от невъзможни надежди. Далеч от фанфарите, известяващи поредната победа над несъществуващ враг. Заключваме душите си и в упор гледаме света. Неуязвими сме. Невярващи и апатични оцеляваме в собствените си брони. Устояваме - на света, заплашващ да смаже крехкото ни “аз”.

Звънят ключове...

Силен порив на вятъра загаси свещите и на площада стана тъмно. Духа вятърът, и тогава разбираш, колко е трудно да си отгледаш огънче. То подпалва дланите ти, или изгасва. Духа вятърът. Избирай...

Духа вятърът. И нощта над площад “Демокрация” е светла. Духа вятърът. Свещите горят и дланите горят. И земята тътне под краката ни. И ехото се блъска в каменните сгради - “Ние сме народът”.

И звездата на партийния дом свети - някъде встрани. И едно червено знаме със сърп и чук се вее - някъде встрани.

Земята тътне.

Ние сме народът.

28.02.1990

Може ли човек да си тръгне от бдение, преди да е свършило бдението?

Отидох рано - малко преди шест. Още е светло. Много хора на групи запълват площада. Ще се съберем ли - на забраненото бдение? Мракът оплътнява и множеството оплътнява. Вадим свещите от чанти и джобове, пробиваме дъната на чашки от кафета и сокове. Пламват малки факли. И вятърът не ги гаси. Гори площадът. Бдим.

Гледам часовника на отсрещната сграда. Гледам часовника на ръката си. Стрелките се местят бавно, но се местят, и времето, когато трябва да си тръгна, идва. Аз съм се сляла с множеството. Гори в ръката ми пластмасова факла и разпръсква мрака. Гласът ми е слят с гласа на множеството - глас народен, глас Божи. И краката ми са се сраснали със земята, на която съм стъпила. Тътне земята - ние сме народът. Бдим. Не мога да тръгна... ако тръгна - ще бъда отстъпник.

Тръгвам. Бавно отстъпвам към периферията със запалена свещ, скандирайки. Не бих могла да понеса презрението на очите около мен. На границата съм - все още една от тези, които бдят. Гори свещта ми. Хората скандират, вперили очи някъде далеч. Никой няма да види как гася свещта и я слагам в джоба си. Не мога да я изгася.

И тръгвам със свещ в ръка по улица “Руски”. Вървя. Вече не се чувствам като предател, а като апостол. Вървя. И стискам свещта си, за да не падна. И все пак, лесно е, докато виждам незапалени свещи в ръцете на хората, идващи срещу мен. Бързам. И чувам някъде зад себе си плътен глас: “Браво, момиченце, във вас е бъдещето!” Стискам свещта като предтеча и твърдо стъпвам по земята. Някой тревожно пита: “Гонят ли?” “Не, отговарям, не гонят”. Баща с количка ме спира - “Против какво протестирате?” “Против всичко”, казвам. “Така, така, добре...”

Пресякох улица “Раковски” и останах във вакуум. Чудя се как свещта ми не угасна, как дишах. Плувах в човешкото множество. Тъмнината ме обгръщаше. Вървях. Не бях нито отстъпник, нито апостол. Бях жива душа в царството на мъртвите. Ако духна свещта си, ще умра и аз. Продължих да вървя - нека свещта изгасне, когато догори...

Някой се провикна “СДС”. Със симпатия ли беше? Плувах през множеството. Спокойна и неуязвима. Светеха оранжеви лампи и правеха небето мастилено. Разминавах се с бледи фосфоресциращи лица. Вървях, прегърнала пламъчето си, което осветяваше лицето ми и правеше цвета му жив. Вятърът вееше и не го гасеше...

Когато слизах по стълбите на подлеза пред Университета, чух някой да казва “откачена”. Но думата не звучеше оскърбително. В гласа имаше по-скоро любопитство и мъничко възторг.

Когато излязох от подлеза, свещта ми догоря.

Това беше моето причастие.

 

02.03.1990

Бдението продължава. Тихо се събираме, палим свещите, мълчим. С гръб към мавзолея слушаме Божието слово и повтаряме първата молитва в живота си. “Отче наш, който си на небето...” Тихо мълвим думите - непознати и вкоренени дълбоко в паметта. В онази памет, която не помним. Бдим. Цял площад безбожници протягаме молитвено ръце към небесата - “Боже, пази България!” Бдим... Тихо повтаряме думите на молитвата - богослужение на открито или...

Мълчим, впили очи в пламъците на свещите. Цял площад неверници невярващи се молим. Боже, прости ни греховете, както ние прощаваме на длъжниците си.

Прощаваме ли на длъжниците си? Можем ли да им простим...

Можем ли да простим лъжите, сред които израснахме, лъжите, с които ни възпитаваха, лъжите, в които трябваше да вярваме... Мелница за човешки души. Можем ли ние, полусмлени-полуоцелели да простим? Можем ли да простим безверието, безнадеждността и безразличието на нашето юношество, когато мечтите рухват и изпълзяваме под тях силни и бронирани, примирени с безперспективността на съществуването си? Можем ли да простим безсмислието на младостта си? Можем ли да простим пропилените години, сили, нерви, ум - в гонене на призраци... Ние, лишаваните от бъдеще, как да простим?

Бдим. Цял площад безбожници. Протягаме молитвено ръце към небесата. Отче наш, не ни въвеждай в изкушение...

Не ни напомняй миналото. Не ни напомняй осакатения живот на близките ни. Не ни напомняй затвори, лагери, разстрели. И мъртъвци без гробове...

Отче наш, не ни въвеждай в изкушение, прости ни греховете, както ние сме простили на длъжниците си.

Защото трябва да сложим край на безкрайния кръговрат на насилията.

Нека почиват в мир костите на убитите и убийците. Обществото, изградено върху кръв и терор не можа да даде щастие и благоденствие никому. И нека го покрие забравата...

Неверници невярващи стоим и бдим. Цял площад протегнати ръце нагоре.

Ще бдим.

Ще бдим...

03.03.1990

Заваля сняг. Мокър, зъзнещ. Стояхме скупчени около храма “Св. Александър Невски”. Валеше снегът, стичаше се по лицата ни. Стояхме уморени и пресипнало викахме и напрегнато слушахме ораторите си. Вееха се българските знамена над площада. 3-ти март... Вееха се българските знамена под уличните лампи - две по две, в старите халки, предназначени за чужди знамена.

Трудно ми е да пиша за 3-ти март. Властниците отново избързаха и ни подариха онова, което се страхуваха, че ще спечелим. Поднесоха ни го - новия национален празник - с подходящо слово за благодарност и вечна вярност. Поднесоха ни го... претекст за нова порция лъжи.

Трудно ми е да мисля за 3-ти март. За оня 3-ти март, отпреди 112 години; за 3-ти март днес. Този ден винаги е имал двояко значение за народа ни и за историята ни. Денят, в който две воюващи държави сключват мирен договор и българските земи от владение на победената минават под контрола на победилата. Трудно ми е да пиша за 3-ти март - невежество сковава мисълта ми.

Тихо пада снегът над измръзналото множество. Мокри косите и лицата ни. Засипва ни - отново сме сковани в мраз. И слушаме уроци по история - от някои изстрадани, от други подозирани. Лесно е да викаш “долу!”. Трудно е да изградиш разрушеното от тези, които трябва да отидат долу. Мокър 3-ти март. Накара ни да мислим. Не се изчистват задръстени души и умове със сняг...

Валеше сняг върху главата ми...

...За мене 3-ти март е ден на благодарността. Но - що е “благодарност”?

Учили са ни - благодарността е благородно чувство. И трябва да сме благодарни. Но... Винаги ли трябва да сме благодарни? Кому и за какво?

За мене 3-ти март е ден на благодарността. Отдавна мисля - що е благодарност? Кой може да благодари? Кому? Защо?

Може да се благодари на безкористния.

За свобода - от свобода. За храброст - от признание. За жертви - с преклонение.

Но 3-ти март не е ден на тази благодарност.

Защото благодарността на слабия към силния се нарича раболепие. Защото несвободният, когато е благодарен, е покорен. Благодарността се превръща в средство за подчиняване, за обезличаване, за унижаване. И благодарните започват да мразят.

3-ти март, Денят на Свободата...

Вали сняг върху главата ми и не зная - да се радвам ли, да плача ли...

Има чистилище преди рая...

 

25.03.1990

Не помня откога не съм писала...

Днес искам да пиша за пролетното увеселение в Южния парк, за Благовещение, за зелената трева и конфетите от цъфнали цветове. За дъжда, плиснал от планински облак и за слънцето, което изгори лицето ми... И за моите нови приятели, които намерих през студените нощни бдения, опознах ги по митингите и шествията, и които чувствам по-близки от тези, с които съм преживяла живота си.

Стоим под палещото слънце, пред импровизирана естрада. Благовещение е. Викаме “честито” - на Блага Димитрова. Тя не е на подиума, но там е Ха. Ще пее Хани... крехко, вече българско момиче със звънлив като камбана глас...

Ха ме върна почти 20 години в миналото, към моята първа среща с Блага Димитрова. И към моя първи дневник. И към онова лято, когато за първи път разглеждах България, когато за първи път бях голяма и получавах първите си уроци по история...

Лятото на моята първа ученическа ваканция.

Когато за първи път се изкачих на връх Шипка и видях равнината в краката си. Тогава треперех - от възторг и ужас, че стъпвам върху кости и кръв. Дали знаех стихотворението на Вазов, дали мислех за пра-пра-дядо си, опълченеца - не помня. Помня, че в дневника за пред “другарката” писах нещо за братята-освободители и душата ми се бунтуваше.

Помня костницата в църквата на село Шипка и нечий кичур коси.

Помня Сопот и музея на Вазов; Карлово - с къщата на Левски. Помня, че и за тях писах не точно това, което мислех.

Помня Чудните мостове и зелената закръгленост на родопските хълмове. Помня празника в душата си.

Помня и как трудно се движеше ръката ми, несвикнала да пише с мастило, върху грапавите листи на официалния дневник. Перото на писалката дереше фини сламчици, мастилото се разливаше грозно и неравно, сълзите висяха на върха на миглите ми. Ужасявах се, че ще капнат върху изписаните редове, ще размажат буквите и ще трябва да преписвам тетрадката. И колко ме болеше ръката, колко ме болеше душата.

През това лято прочетох “Виетнамски дневник” и в моя дневник писах нещо за войната, а душата ми пак се бунтуваше.

Хубав дневник стана. В него имаше много искреност, много благоговение от първото докосване до българските светини, до българската природа, до човечността.

Моят дневник стана толкова хубав, че остана неразбран.

 

29.03.1990

Заваля дъжд. Намокри въздуха, замириса на прах. Вятър гони облаците в небето, огъва тънките клони на дърветата. Развява косите и дрехите на хората. Бързам - към площада пред Пантеона, за да присъствам за първи път на митинг в провинцията.

Ситен дъжд вали над рехавото множество, събрано на митинг за демокрация на площада на възрожденците, в града на възрожденците.

Духа вятърът, ораторите говорят - за промяната в душите. И нежните клони на дърветата с едри, свежозелени листа се веят над тях. Говорят ораторите - за цветовете на ранната пролет, настъпила след безпаметна зима. И въздухът, наситен с миризма на цветя, опива - ще позволим ли на закъснял мраз да убие плодовете в душите ни?

Говорят ораторите и очите на множеството светят. Заключени души, искат свобода, надничат през очите.

Вдигам ръце и викам. Напрягам гърлото си до предел, нещо ще се скъса в него, все едно - викам... Да надвикам тишината. Крещи... тишината.

Гледам момичето до мен. Нежно високо момиче - познаваме се от деца. Мълчаливо русо момиче - очите й, кръгли от напрежение, крещят. Устните й са стиснати. Зъбите й са стиснати. Мълчи.

Ръката ми в ръката на баща ми се огъва. Стави, кости, сухожилия - преплитат се, разместват се и се свиват до онова положение, което би им позволило да заемат най-малко пространство. Стиска ръката ми баща ми. Другата му ръка е вдигната. Мълчи.

А тишината крещи. Нещо се скъса в мен. Млъкнах.

Знам колко трудно е да се извика за първи път. Помня нощните бдения, на които замръзвах, на които мълчах. Вдигах ръка и мълчах и заключената ми душа искаше да излезе и не можеше. Първият вик. Ако не извикаш навреме ще останеш мъртвороден.

Говорят ораторите. Ще позволим ли на тези, които упражниха геноцид над собствения си народ, да продължат да ни управляват...

...Вятърът ли засвири, или уредбата се повреди, или мълчанието изригна... Чу се един мощен ропот, едно дълго “у-у-у”, което се превърна в “убийци”.

Един площад хора се родиха.

 

01.04.1990

Синя вечер. Неравна настилка пред още новия блок. Влизам в съвсем новия апартамент на приятел, който навършва 30 години. Малко тъжна годишнина, когато човек започва да мисли, че вече не е толкова млад, колкото е бил до вчера, колкото продължава да бъде в себе си. Почти едновременно дойдоха всички гости. И почти всички тази година стават на 30. Съученици - шест момчета и едно момиче. Вече - седем семейства. Някои познавам съвсем бегло, други - по-добре; някои за първи път виждам. Аз съм най-младата, най-чуждата, най-скоро дошлата сред тях. И се чувствам неловко - крадец на спомени, на човешка близост, на изживян живот. Трудно се вмествам сред вече създадени отношения. Усмихвам се, усмихват се - ще бъде хубава вечер в този чист и празен апартамент. Наблюдавам с празна душа. Усмихвам се, усмихват се. Вибрират тонколоните на касетофона - естествено, Майкъл Джексън. Говорим - естествено, за политика.

Съученици. Шест момчета и едно момиче. Някои от тях са били заедно от детската градина до последния клас на гимназията. Различни момчета, различни съдби. Но всяко лято са заедно - малък залив, скали и лунна пътека. Различни мечти, различни професии, различни интереси. И петнадесетгодишно приятелство.

* * *

Говорим... Не запомних всички разговори и не във всички участвах. Но това, което се случи тази вечер, няма да забравя. Няма да забравя очите на тази, която ми каза: ”Опитай се да ме разбереш, интересува ме само дали децата ми са болни, или не.” Съпругът й е лекар. Разпъната на кръст душа.

Най-чуждата, най-скоро дошлата между тях - не исках да говоря повече. Усмихвах се, мълчах и слушах.

“Там не е за хора, тук съм добре” - каза завърналият се от Коми и отиде да посреща гости от Съветския съюз.

Блусове смениха Майкъл Джексън. Танцувахме, нощта напредваше. Умора изместваше шегите и споровете, и усмивките.

* * *

Седях на един пластмасов стол в голата стая на новия дом. Срещу мен седеше момичето. Крехка, нежна, елегантна. С фино лице и бели нишки в косите си.

- Ние сме едно осакатено поколение...

Мълчание. Не я ли чуха, или не поискаха?

Тихо свири музиката. Ние сме осакатено поколение.

- Кой, аз, осакатен? - сепва се някой, устните увисват в пресилено-учудена гримаса. - Защо да съм осакатен?!

- Щом сам не го разбираш, безсмислено е да говорим...

Тихо свири музиката. Стаята опустява. В другата стая е шумно. Там спорят - естествено, за политика.

Нахлува нощта през отворената врата - последната мартенска нощ. В стаята сме четирима. Мълча - не искам с думите си пак да наранявам измъчени разклатени души. Мълча и слушам, и зная - няма да забравя.

- Ние сме едно излъгано поколение... - гледам нежното момиче, седнало срещу мен... фино лице и бели нишки в косите...

- Значи, лъгани, осакатени... Още нещо? - питат приятелите от детинство с леко развеселени очи.

- Оставени без цел в живота, без стимул за труд, за успех... Затова нашият умен и работен народ е стигнал дотук.

Открит присмех:

- В коя книжка си чела, че народът бил работен?

- Да, бил е. Вече не е. Но ако вижда смисъл в труда, пак ще стане.

Думите се удрят в четирите голи стени на стаята. Не мога да мълча повече:

- Сега имаме шанс да променим живота си. Сега е моментът, когато можем да направим нещо, за да материализираме мечтите си... и да се опитаме да живеем нормално в едно нормално общество.

- Нормалното общество е другаде. Не ме интересува какво ще стане с тази държава - казва събеседникът ми и пояснява. - Последното нещо, в което негодникът се вкопчва, е патриотизмът.

Изречението ме удря. Самата аз го казвах скоро, но по друг повод... А откровението продължава:

- Ще замина за Канада, не искам да живея тук като бедняк.

Мълча и мисля, че е малко недостойно да бягаме точно сега, когато имаме възможност да променим мъничкия свят, в който сме родени.

Чуждите очи са съвсем близо до моите. В тях има тъга, много тъга...

- Влагаш много емоции... Емоциите са правопропорционални на неразбирането на даден проблем... - сентенцията ми е смътно позната от времето, когато, между детството и юношеството, търсех отговор на въпросите без отговор във философията на Просвещението. Гледам чуждите очи, които надничат в моите. Как да обясня, че с разума си съм дала превес на вярата, за да мога да просъществувам днес... и утре...

- Все ми е едно кой ще ме управлява - заявява рожденикът в празната стая на новия си дом.

Потънала в своя спор, аз забравих другите спорещи.

- Всеки нормален човек, който е чел за лагера в Ловеч, не може да бъде безразличен. Само това е достатъчно, за да не искаш същите хора, същата партия, да продължи да те управлява... и да не позволиш никога да дойде на власт отново... Ние сме осакатено, лъгано поколение...

- Сама го казваш... Защо трябва да им вярвам на тези? Откъде мога да бъда сигурен, че всичко, което се казва и пише, е истина?

- ...Не трябва да позволяваме вечно да ни лъжат. Не искам вече да ме лъжат. Не искам да ми казват какво трябва да мисля и как трябва да живея. Не искам дъщеря ми, четиригодишна, да ходи в униформа. Не искам и нея да смачкат...

- А откъде можеш да си сигурна, че и тези няма да ти казват как да живееш? Какво ще спечелим, ако СДС дойде на власт?!

Мълчах. Думите резонираха в мен. Знаех, че всичко, което пише за лагерите е истина. Но откъде можех да бъда сигурна, че...

- Ела - каза някой, - разплакаха жена ти.

И моят събеседник си тръгна заедно с тази, която не иска да се разболяват децата й.

* * *

Останахме половината. Нощта нахлуваше през отворената врата.

- Системата агонизира и умирайки, пак ни удря - не смеех да погледна в очите й.

Аз, чуждата, най-скоро дошлата сред тях, не можех да разбера болката на тази, която губеше едно дълго приятелство.

Говорехме, спорехме. Нощта нахлуваше през отворената врата. Последната мартенска нощ.

Тръгнахме си.

И тази, която, излъгана, на 20 години бе станала член на БКП, сега, 30-годишна, пияна от болка по убитото приятелство, крещеше срещу слепите прозорци: “СДС”...

 

03.04.1990

Зелена гора, синьо небе, слънце. Топъл полъх, влажна земя, мирис на цветя, насекоми.

Зелено поле, разорани ниви, гора.

Осакатена гора, заградена с ограда. Дъбове - познавам ги по нарязаните листа; зелени шубраци, жълти храсти, тук-там цъфнали плодни дръвчета - сливи навярно. Видях една огромна круша - висока и силна. Беше извън оградата, до шосето. Май имаше и няколко бора. Тъмнозелени, строги, чужди на свежото пролетно великолепие на току-що събудилите се широколистни дървета. С малко криви стъбла, малко опушени, окаляни, те стърчаха над зелената корона на гората...

Завой - изведнъж видях другите. Хилави разкривени драки, безброй протегнати към небето голи клони. Под тях тревата беше неприлично зелена. Между тях като фонтан изригваше - зелен храст, зелен бор, зелено дърво. И пак море от акации. Голи клони, забити в небето. Чужди клони - на слънцето, на свежия аромат на земята. Страшни клони, недокоснати от пролетта.

Асоциацията беше неизбежна. Тя ме порази в мига, в който видях дърветата зад завоя.

И тази, осакатена от безразборно строени промишлени сгради и заградена с тук-там разкъсана мрежа, гора стана България. Малкото обрулени, окъсани борове се превърнаха в незаспивали съвести. Пролетта, събудила дремещия живот в сърцевината на дърветата, накарала ги лудо да цъфтят и зеленеят през март и с новите си листа да пият слънце, е този неудържим, необратим тласък към демокрация, накарал ни да поискаме да живеем и с нови очи да гледаме света.

Мъка ме порази в мига, в който видях неразлистените дървета. Мъка за дърветата, отминати от пролетта...

Мъка за хората... Голи души, черни, раздърпани. Сухи пръсти, впити в небето. Стенещи, молещи, безнадеждни, примирени. Клетници, на дъното на преизподнята, неподозиращи къде са... Отминати...

Заградена гора, синьо небе, слънце, пролет. Топъл вятър, топла земя, мирис на цветя, насекоми.

Акации... Половин гора акации...

Ще дойде юни и акациите ще цъфнат. Опиянени пчели ще смучат нектара им. Опиянени ще дишаме мириса на бледите им цветове. Бяло-зелени - ще избухнат с великолепието си.

И неразлистени ще останат само мъртвите дървета.

 

 

© Габриела Цанева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.06.2005, № 6 (67)

Други публикации:
Габриела Цанева. Реши се и ще си свободен. София: Весела Люцканова, 2001.