Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЕТНАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

ЩЕ ВЛЕЗЕМ ЛИ В РАЯ НА ЗЕМЯТА

(януари 1990)

Габриела Цанева

web

Отминаха дните на Румънската революция. Предавана пряко по телевизията и ръководена по телевизията. Революция от края на ХХ век. Невероятна, кървава, истинска. Тя влезе в нашите кротки български домове по време на коледната седмица през телевизионните екрани и радиоапаратите. Накара ни да излезем по улиците. Накара ни да дадем от кръвта си за онези, които проливаха кръвта си отвъд Дунава - за свобода. Накара ни нас, нямащите, да дадем каквото можем на онези, умиращите отвъд Дунава - за свобода. Накара ни да обичаме и страдаме, да бъдем човечни, да ликуваме, да се надяваме...

През тази седмица започнах да мисля, че връщане назад няма. През тази седмица започнах да мисля, че моят народ се е възродил. Страхът е забравен, и благоразумието, и егоизмът... Наивница - започнах да мисля, че хората са станали братя. Вратата на нашия европейски дом е отворена и ние - окървавените и кръводарителите, тичайки, влизаме в него. Празникът на братството, на любовта и хуманизма започва. Заповядайте! Влизаме в Рая на земята през 1990! Влизаме - с желание за демокрация и бързи промени. Влизаме - с желание за свободна инициатива, свободна воля и свободно слово. Разкрепостяваме мисълта си - искаме човешки и граждански права. Влизаме в Рая на Земята - чист въздух и чиста вода, зелени гори, зелени поля - ако не за нас, то за децата ни...

...

Започна последното десетилетие на второто хилядолетие от рождението на Христа. И изведнъж - кой знае как - атеистите станаха християни. В гърдите им затрептя омраза и непримиримост към друговерците - те нямат място на нашата земя.

Изведнъж, кой знае как, възпитаните в социалистически интернационализъм станаха патриоти. Развяха се българските знамена, запяха се забравените песни - за небългарите няма място на българска земя.

И изведнъж - кой знае как - послушните започнаха да протестират. Митингите станаха желани, стачките - необходими.

И тези дни отминаха. Дните на национално изстъпление, на омраза и страх. Раят остана далеч.

Първите дни от първата година на последното десетилетие на ХХ век отминаха. Кой върна времето назад, или времето за нас бе спряло...

Мислех - те, виновните, с мръсни ръце и нечисти съвести, се страхуват. Те, насилниците и убийците се страхуват от гнева на потъпканото малцинство. Затова плашат наплашеното мнозинство - да се скрият зад него. А онези, другите - с чисти ръце и нечисти съвести чакат. Телевизията предава филтрирана информация за митингите на националистите. Напрежението расте. Манипулира се със страха от кървава разправа. Те чакат. Машината работи за тях. Приемат апели и декларации. Хулените са други. Те остават с чисти лица и широки усмивки. Чакат. Докато се разгарят верски и националистични страсти, борбата за демокрация е забравена.

И се питах - как стана възможно това.

Тичаме по свежата зелена тревица, израсла за няколко месеца върху сметището. И не знаем какво има под нея. Тичаме по крехката зелена тревица. Преди няколко седмици зловоние блъвна изпод краката ни.

И се питах - как стана възможно това.

Бях повярвала в народа си. Тъй дълго приспиван, той се събуди. Тъй дълго тъпкан - той пожела свободата си. Тъй дълго лъган - излъган бе пак.

И се питам - как стана така.

Вървях в онзи петък, когато автобуси докарваха недоволните от Кърджали пред Народното събрание. Вървях през площада около храма - да се отдалеча, като от прокълнато място. Чувах виковете на “патриотите”. Навярно така са викали римляните, когато християнските мъченици са били хвърляни на лъвовете. Вървях - сълзи на болка и недоумение се събираха в очите ми.

И тогава видях срещу мен група млади момчета - мои връстници навярно. Бяха препасали с трикольорни лентички челата си. Вятърът вееше косите им, очите им горяха. Млади лица, умни лица, пламнали бузи - възторг. Вееха българското знаме и пееха “...край Босфора шум се вдига...”

И сълзите ми потекоха - от възторг. От мъка и гордост за това, че съм българка.

После сълзите изсъхнаха. Този миг остана в подсъзнанието ми. Забравен, той се събужда днес, за да ми даде отговор на въпроса, как стана така, че моят благороден народ пожела злото на ближния.

Не говоря за убийците, нито за тези, чийто смисъл на живота е бил “възродителният процес”. Не говоря и за тези, с нечистите съвести, които чакат.

Говоря за момчетата, които вееха българското знаме. Те бяха пияни от това, че то се вееше самичко, непредвождано от едно друго знаме, със сърп и чук. Те пееха българската песен и плачеха. Пееха я с пълно гърло - какво пък, българи са. И без да искат, маршируваха, момчетата, които са се клели във вярност към друга държава.

И вече не се питам как стана така, че в края на ХХ век, в една малка европейска страна се събуди национализмът.

Когато 45 години един народ е бил унизяван, когато се е спекулирало с националната история и старателно се е заличавала родовата памет и са се унищожавали традиции, когато 45 години един народ е бил поставян в коленопреклонна благодарност за съмнителното си освобождение, не е чудно, че сега, глътнал първата глътка свобода, не може да различава патриотизъм от шовинизъм. И естествено е, че възпитаваните в любов към чужд народ и чужда държава не знаят как да обичат България.

 

 

© Габриела Цанева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.04.2005, № 4 (65)

Други публикации:
Габриела Цанева. Реши се и ще си свободен. София: Весела Люцканова, 2001.