ПЕТНАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

18.11.1989

Габриела Цанева

web

Трудно се пише първият ред върху белия лист. Неоформените, неподредени и неясни идеи се разбягват, съзнанието остава пусто. Познато усещане - да се избистри мисълта, да се намерят най-точните думи, сбито и ясно да се каже - истината. Върху него се наслагва ново чувство - на отговорност за написаното. Защото случилото се днес ме кара да мисля, че това, което пиша, вече може да бъде прочетено.

През последните дни се случиха невероятни, според доскорошните ни критерии, неща. Нека всеки ги разбира и преценява посвоему. Не искам да пиша за скептицизма, станал надежда. Нито за вярата, нито за страха. Не мога и не искам да правя характеристика на промените, настъпващи в обществения живот. Не мога да прогнозирам.

Искам да пиша за моите чувства и мисли, предизвикани от едно конкретно събитие - митингът на площад “Александър Невски”.

Отидох там почти случайно. Тръгнах, без да бързам - не очаквах нещо изключително. Думата “митинг” в нашето съзнание е придобила сив цвят с вкус на задължителност и досада.

Вървях - хората вървяха край мен, малко възбудени, малко любопитни - да отидем, да видим. Вървях, не мислех - от много мисли в съзнанието не остава нито една, която може да бъде изказана с думи.

Станах част от тълпата. Рехава тълпа - в периферията. Кой чул, кой недочул. Четат се лозунгите - кой видял, кой не видял. Разветите български знамена се посрещат със същото въодушевление, както и хората по дърветата. Кой разбрал, кой не разбрал... Идват, отиват си.

Потъвам в тълпата. Гласовете на ораторите най-после стигат до мен. Чувам цели изречения. Смисълът на казаното стига до съзнанието ми. И всичко наоколо изчезва - далечните сгради, дърветата, хората. Остава само българското слово - мощно, честно, свободно.

Бавно напредвам към входа на храма. Гледам лицата около себе си - млади и стари, скептични и вярващи; критични, искащи, възторжени и недоволни; надяващи се. Апатични не видях.

И почувствах силата на тълпата. На тази рехава и още незнаеща какво точно иска тълпа. Може би, защото вече знае какво не иска.

Митингът свърши - тръгнах си. Малко от речите запомних - не речите са важни. Митингът свърши. Вървях по улиците и гледах лицата около себе си. И тези лица бяха апатични. Не се питах моето лице какво е.

Вървях и мислех, че промяната ще бъде трудна. Не промяната във властниците и не промяната в обществото. Промяната в нас ще бъде трудна. Страхът е в нас и благоразумието, карало ни да мълчим. Инертност в мислите и поведението ни. Свикнали сме с безнадеждността - надеждата - стъписва ни.

Вкъщи съм. В упор гледам белия лист. Трябва да променяме живота си... И изтръпнала пиша - “Трябва да променя живота си”. Всеки своя живот да променя. Всеки своята отговорност да вземе.

Вкъщи съм. Трудно е да променя живота си - ще го направя ли? Ще мога ли да бъда себе си? Ще мога ли с крехкия си гръбнак да вървя изправена, на светло. Каква тежест ще може да поеме той? И се питам - тази ли съм, за която се мисля? Мога ли да рискувам? Ако изляза “навън”, ще устоя ли...

Ще можем ли да излезем от себе си.

* * *

Пиша. И това, което написах, се отклони много от това, което исках да напиша.

Връщам се в началото - митингът на площад “Александър Невски”. Или още пó в началото - дните от десети ноември насам. Много неща станаха, много думи се казаха. Много мнения се изказаха - кои по-умерени, кои по-революционни. Нередности се откриха, виновници се потърсиха.

За престъпления се заговори, наказания се поискаха.

Никой не каза СРАМ МЕ Е.

Срам ме е, че мълчах и заговорих, когато ми позволиха.

© Габриела Цанева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.11.2004, № 11 (60)

Други публикации:
Отключени думи. Антология. София: Отворено общество, 1999.
Габриела Цанева. Реши се и ще си свободен. София: Весела Люцканова, 2001.