ПО СЛЕДИТЕ НА ЕДНА БИОГРАФИЯ, ИЛИ "МИНАЛОТО В МЕН"

Габриела Цанева

web | Миналото в мен

"Никоя вина не може да бъде забравена напълно, докато съвестта си спомня за нея."

Стефан Цвайг

Родена съм в Русе на 16 юни 1964 година. Майка ми е учителка по литература, баща ми - по математика. Учители е имало в рода ми дотам, докъдето стига кратката ни родова памет.

За първи път се сблъсках със злото в нашия свят случайно. Вторият ми сблъсък със света, в който живеех, беше закономерен - тръгнах на училище. Тогава всеки малък човек започва да бъде вграждан в системата. Тогава започва да се гради моделът на Колектива... Залепиха пчелички в тетрадките на някои. На други - не. Започнахме да се намразваме, започнахме да трупаме пчелички. Внушено ни бе да искаме да приличаме на пчелички. Безлични работнички на Царицата-майка, на майката-Партия. Противопоставиха ни едни на други - не си вярвахме вече. Започнаха да се раждат доносници. Започнаха да се раждат лакеи. Противопоставихме се - едни на други.

Вързаха ни червените връзки. Започнаха да се раждат кариеристи... И учехме - литературата на Партията, историята на Партията, географията на Партията, биологията на Партията... Завършихме основното училище.

През 1978 година станах ученичка в Математическата гимназия (не е измислена математика на Партията). Започнах да пиша. През 1981 изпратих едно есе в списание "Родна реч" - за България. Наградиха го, публикуваха го. Поискаха ми второ. Второто беше за мен. За безизходицата на "съвременния млад човек". Казаха, че е хубаво, но не го публикуваха - не можели от трибуната на тяхното списание да проповядват песимизъм. Изпратих откъс от един пътепис - откъсите от пътеписи не будят възражения... Завърших гимназия с диплома за програмист.

През 1982 станах студентка във Висшия химикотехнологичен институт в София (не е измислена нито песимистична, нито оптимистична химия). Тук видях модела на тоталитарната система, изграден до съвършенство. Тук започна тоталното ни обезличаване. Тук смазаха всичко човешко, оцеляло в нас... Продължих да пиша - като противоотрова на въздуха, който дишах.

През лятото на 1987 станах инженер-химик. С дипломата си бях никой. По силата на крепостното право бях длъжна да отида там, където съм "разпределена". По силата на същото крепостно право престоят ми в столицата ставаше незаконен - след деня на дипломирането ми.

През зимата на 1987 спечелих конкурс за аспирантура в катедрата, която завърших. През пролетта на 1988 бях вече редовен аспирант. Съчетавайки гимназиалното и университетското си образование, правех дисертация на тема "Оптимизация на синтеза на...". Дните ме смазваха един след друг - еднакви. Почти бях престанала да пиша... Вестта за свалянето на Първия ми прозвуча като анекдот.

Присъствах на митинга на 18 ноември. И писах - за митинга, за нас... После ходех на всички опозиционни митинги, бдения, шествия. И пишех за тях. Някои от есетата ми бяха публикувани във в. "Век 21"...

Загубихме изборите. И в болката си започнахме да наричаме народа си "робски". Тогава започнах да пиша тази книга. За да се знае, че народът ни не е робски, защото с кръв е платил последната си глътка свобода.

декември 1990

Написах първата си книга за четири месеца, заедно с дисертацията си - време за губене нямаше. През следващите четири месеца бе сложена под печат и смъкната от печат. Толкова бързо стана, че не разбрах как... Откъс от нея бе публикуван във вестник "Огнище"...

Животът се променяше, променяше ни; променях се и аз. Продължих да ходя по митинги, бдения, шествия. И да пиша - като противоотрова на отровата, която се събираше вътре в мен; вътре в нас... После... "Ние" се разпадна. Продължих да пиша.

През есента на 1991 година срокът на аспирантурата ми изтече - свободна бях. Престоят ми в столицата вече не бе забранен - отидох си. Започнах да се приближавам към народа си. Продължих да пиша... и да променям живота си.

Започнах да уча политология и право. Спечелихме изборите. И ги загубихме - загубили себе си. Продължих да пиша.

През 1992 година станах кореспондент на вестник "Народно земеделско знаме", който по-късно стана "Земеделско знаме". Да пиша ми стана професия. Продължих да уча.

През 1993 година защитих дисертацията си и станах "доктор на техническите науки". Започнах работа като инженер-химик. Продължих да уча. Специализирах в Германия, в Австрия, в Англия...

През 1994 година излезе от печат книгата, която написах през 1990-та, "Миналото в мен".

И всичките ми есета, писани през всичките тези години - подхвърляни, отхвърляни, захвърляни - започнаха да крещят и да ме будят нощем, като незаспали съвести. И да искат - право на съществуване.

... Променя се животът, незабелязано. И ние се променяме, не забелязваме.

Но добре е да помним - какви сме били. И да не забравяме - какви искахме да бъдем...

април 1996

През 1996 година и втората ми книга - "Реши се и ще си свободен", бе сложена под печат и смъкната от печат - пак стана толкова бързо, че не разбрах как... А после ръкописът се изгуби - есе по есе го събирах отново. Отказах се от политиката - завинаги. Но продължих да пиша... есета... И стихове... Продължих да уча.

През 1997 година завърших право. Отказах се от работата си като инженер-химик - завинаги. Станах съдебен кандидат. Продължих да променям живота си.

През 1998 година станах адвокат.

През 1998 година излезе от печат и първата ми стихосбирка - "Догонвам бягащия ден"...

Денят все бяга...

Ще го догоня ли?

ноември 1999

През 2000 година бе публикуван и първият ми роман - "Треви под снега".

Променя се животът.

Променихме го.

А себе си?

През 2001 година най-после есетата ми се превърнаха в книга, "Реши се и ще си свободен" стана литературен факт.

Защо ли?

Изгубили всички мечти и надежда за други... дали ще се върнем към себе си?

декември 2001

Мислех, че сме изгубили всичко. Изгубих и себе си.

Все по-дълбоко потъвах в ежедневието си на адвокат. Все по-далече бягах - от същността си и от живота, който се случваше - отново вън от мен, отново чужд и озъбен. Аз бях без зъби - вече не пишех есета, само стихове - тежки като павета.

И проза... когато осъзнах, че вече всичко съм направила, а още рано е - за още... "Толкова е рано" - така нарекох романът, който още не съм довършила. Роман, или сборник с етюди и стихове - не знам. Все едно - събрах стиховете в книжка и ги поверих не на хартията, а на електронната мрежа. През 2008 година стихосбирката "Заскрежени птици" полетя във въртопа на виртуалната вселена. Нещо дълбоко в мен започна да се пука. Изтупах праха на един стар ръкопис, който разказва трагичната история на трима шофьори и така, през същата 2008 година бе публикувана и електронната новела "Шофьори"...

Почти незабелязано, от адвокат започнах пак да ставам нещо друго... Какво - не знам... Събрах още една стихосбирка. Как исках - по "Светлата пътека към звездите" да се измъкна...

Публикацията съвпадна със светлата дата 10 ноември...

... 20 години по-късно... всякакви люде започнаха да си спомнят и да говорят... за Прехода, за Демокрацията, за Преди това и за това, че демокрацията ни била такава, каквато била, защото не сме я искали, не сме я страдали, не сме я платили... с кръв...

Разбрах - дошло е времето - за още...

За още едно издание на тази книга...

За ОЩЕ...

ноември 2009

© Габриела Цанева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.04.2010
Габриела Цанева. Миналото в мен. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Габриела Цанева. Миналото в мен. Документална повест. Велико Търново: Сеяч, 1994.