ЧАСТ ПЪРВА

(VI)

Габриела Цанева

web | Миналото в мен

Къщата се е скрила зад дърветата в градината. Круши, дюли, ябълки - още хранят плодовете си... а черешите - само слънцето държат в листата си. Потънала е къщата в зеленина... Проскърца пътната врата, влязохме... Тясна циментова пътека. Над главите ни висят гроздове - тежки, още зелени - далеч е есента. Вървим... Жужат пчели, блъскат се в шарените глави на цветята... потъват в тях. После излитат, натежали от сладост... Топло е. Тежи въздухът. Лято. Само слънце има в синьото небе. Топли, задушава...

Извървяхме пътеката - с татко. Преминахме през райската градина... Стигнахме до къщата, почукахме. Отвори ни другата Цена.

Двете Цени - така ги знаели... Били приятелки от деца... Заедно играели, заедно учели... Цветана Коева и Цветана Попкоева... Заедно членували в ЗМС-а... До 1947-ма, когато го разтурили. Двете Цени били приятелки от деца... После - едната се омъжила, другата излязла в нелегалност... Запознах се с едната в топъл летен ден. Другата...

... Беше февруари, най-късно началото на март 1951-ва... Топъл ден, слънчев, пролет... Неделя беше, помня. Скоро се бях оженила - през ноември 1950-та, млада булка бях... Ценка ми дойде на гости. Отдавна не се бяхме виждали. Колко весела беше, как ми се радваше. Прегръщаше ме и викаше: "Колко си хубава, Тини, колко си хубава"... Много приказвахме тогава, не помня вече всичко... Не помня тогава ли за първи път разбрах за организацията, от по-рано ли знаех... или едва по-късно започнах да свързвам нещата... Помня, че поиска да я срещна с Димитър Рачев... Заведох я... В четвъртък изчезна...

Говори бързо. Нищо определено не казва, но усещам, нещо я смущава. Нещо около изчезването на приятелката й не е наред. Още тогава ли го е почувствала, или по-късно, с годините - не знам. Тя нищо не каза, аз не попитах... Вече бях чувала - не е било належащо излизането на Цветана Попкоева в нелегалност. Невярна парола била дадена... От кого, защо...

Мълчание. И от него излизат фактите - неясни, аморфни - витаят около мен, неуловими. Някъде някой нещо казал и станал провал. Кой? Защо? Слепнали са устните на хората. Говорят много - за себе си, за чистите. Но за съмненията си - мълчат. И след 40 години не искат да обвиняват. Цял живот могат да носят съмнението в себе си, но не могат да обвинят някой, който може би е невинен.

Говори Цветана Коева. Очите й блестят. Жизнена, устойчива, чужда на меланхолията, тя скача от година на година, от събитие на събитие. Иска да бъде точна и последователна, да не пропусне нещо, да започне отначало. С лист и молив в ръка пише годините: "През 1945-та бях в пети клас, т.е. в девети сегашен..." Лицето й сияе медно-розово - от летния загар. Косите й - меки, пухкави, непокорно се вият около него. През белите нишки прозира цветът им - меднорус... Красиви са били двете Цени - русата и тъмнокосата. Едната - нежна, мека, крехка. Другата - строга, твърда и устойчива. Едната вече е възрастна жена. Другата - 23-годишна, завинаги.

...Тя беше една година по-голяма от мен, но дружахме много. В гимназията като бяхме, всяка си имаше приятелки от класа, но не се забравяхме. Тя беше много умна, блестяща ученичка... От 1945-та до 1947-ма ходехме в клуба на опозиционния ЗМС, на улица "Ангел Кънчев", май беше № 34. Там сме се срещали и с Никола Петков, и със Здравко Бакалов, сина на Цанко Церковски. За какво са ни говорили - не помня. Помня, че животът ни в клуба беше много интересен - четяхме стихове, рецитирахме, поставяхме пиеси. Имахме хор. Ръководител на хора беше Димо Димов Лафчиев. Той беше и поет. Имам няколко стихотворения от него, още ги пазя. Съдиха го... умря...

Гласът й съвсем лекичко трепва, подвижното й лице замръзва за миг, погледът на блестящите й очи потъва някъде, мълчим. После пак започва.

... Беше към края на учебната година, 1947-ма, когато нападнаха клуба ни. Кои го нападнаха - не разбрах, но мисля, че не искаха да ни изловят. Влязоха през входа и ни оставиха да избягаме през прозорците. Тогава още не знаехме какво е станало, не предполагахме какво ще стане... Двете с Цена отидохме до дома на Емил Антонов, беше на улица "Раковски", към кея. Там беше и Сърбински, от него разбрахме, че са арестували Никола Петков от Народното събрание и са разтурили опозицията... Когато си тръгнахме, видяхме, че къщата вече е под наблюдение. Почти се сблъскахме с тях...

Усмихва се Цена, очите й са като на момиче. "Знаеш ли, казва, тогава аз бях много наперена. Вървя и се пъча - улицата е моя. Гледам ги право в очите - какво ще ми направите... А тя, Цена, ме стиска за ръката и ми шепне: "По-скромно, по-скромно, не предизвиквай съдбата..." Аз наведох очи, минахме бързо по улицата, беше вече тъмно, никой не ни закачи...

... Отидохме си. Скоро след това Антонов изчезна; чу се, че избягал в Турция. Затвориха клуба... Последната година от гимназията учих в Тутракан, при роднини. Не исках да имам неприятности... После всички ни направиха членове на ДСНМ. После завърших гимназия, върнах се при нашите, започнах да си търся работа. Все нямаше работа за мен... Накрая ми намериха място като детска учителка. Много се радвах, обичах да се занимавам с деца, да преподавам... Оставаше само на медицински преглед да мина, но не се тревожех - бях млада, здрава, силна, с червени бузи като праскови... Казаха ми, че имам каверна на белите дробове и не мога да бъда учителка. Отчаях се, майка ми и баща ми се поболяха от тревога... Много години по-късно брат ми ми каза, че когато научил в казармата, щял да се застреля, само заради мама и татко не го направил... Всеки ден чаках да умра. Работа вече не търсех - къде с такава диагноза... През 1949-та ме изключиха от ДСНМ, защото през 1947-ма в дома ми на гости бил идвал Антонов, околийският ръководител на опозицията. Беше ми все едно, но претекстът беше нелеп... По това време пак се срещнахме с Ценка. И тя не можеше да си намери работа. Говорехме, говорехме - и все за това. Тогава тя каза: "За да не ни дадат работа, са готови и охтичави да ни изкарат." Не каза, че нея са я "изкарали" туберкулозна, но нямаше откъде да знае моята диагноза... Скоро след това пак отидох на лекар - бях абсолютно здрава.

Мълчим. Хладно е в стаята, навън слънцето изгаря земята. В топлия въздух, попил аромата на цветя и плодове, пчели жужат. Пият нектара на цветовете, изпили сока на земята... Мълчим, после тя отново говори, бавно, замечтано...

... Какво да ти кажа за ония времена... През 1945-46-та всички хора бяха опозиция. През 1950-51-ва всички се страхуваха... В началото на пролетта на 1951-ва Димитър Рачев започна да събира помощи за организацията, преди всичко за подпомагане на нелегалните. Свекър ми даде 1000-2000 лева. Заради мен ги даде - по това време мъжът ми беше в казармата. Скоро след това, на Великден, арестуваха много хора. Колко се страхуваше свекър ми да не арестуват и Димитър; да не се разбере, че е давал пари. По цели нощи не спеше. Пожълтя, стопи се, старата му язва се обади... През 1923-та година бил бит. Много бит... и много се страхуваше да не го бият пак... Пред мен нито веднъж не се оплака. Дума не каза, че съжалява, задето е дал парите. Знаеше колко много обичам Ценка, колко близки бяхме. Отиде си - за две-три години си отиде...

Става, сяда, носи кафе, сладкиши. Усмихната, устремна, топла. Едва от час я познавам, а вече я чувствам близка. И пак говори, говори. Уж иска да бъде последователна, да не изпусне нещо, а прескача през годините, през събитията. А през синевата на очите й Времето изтича в мен.

... Да, говореше се за кооперации. Когато бяхме момчета, докато играехме в задния двор, чувахме речите през отворения прозорец на клуба... Да, искаха да се кооперират. По две-три или четири-пет семейства. Те сами да се изберат, да си вярват, да разчитат един на друг... да бъдат отговорни един пред друг. И пред себе си. Добре щяло да бъде, ако земите на един кооператив не бъдат на едно място, а на две - ако има градушка или суша, да не пропадне цялата реколта... Хората имаха идеи и желание за модерно земеделие. Обрулени от войната, надяваха се на по-добро... А различни кооперативи е имало още в края на миналия век. Били са сдружения за финансово подпомагане на членовете си, разполагали са с общ капитал, развивали са и търговска дейност. Помня, имаше магазини на Всестранната кооперация. Когато след войните дядо решил да се занимава със земеделие, от Всестранната кооперация поискал пари, за да започне. Поръчители му били един учител и жена му - никой не вярвал, че пари, хвърлени за купуване на диви лозови пръчки, могат да се възвърнат някога. А дядо вместо за пет години се издължил за три. И поставил началото на модерното лозарство, като пръв в нашия край внесъл американска лоза...

Удавили сме се в мълчание. Всеки затворен в своите спомени. В една стая сме, в един свят. Мъчително бавно се приближаваме един към друг. Изтеклото време ни разделя, преминало през нас различно. Един дълъг миг мълчание, невидимо и плътно, в което се блъскаме отново и отново, не можем да излезем от себе си...

Другата Цена отново се усмихва, блестят очите й, меднорусите коси разкъсват решетката на белите нишки и докосват медно-розовата кожа на лицето й. Характерът й не позволява тъгата задълго да обсеби духа й. Тя пак говори, говори...

... А как пееше Цена, какъв глас имаше... Мощен и красив. Като запееше, чак вкъщи я чувах, всички я слушаха. Толкова тъга имаше в гласа й, когато пееше любимата си песен... "...и не чу ли майка да говори - що ли прави мойто чедо мило, с чужди хора чужди хляб делило..." Плачех, като я слушах... и не само аз... А по-късно, когато... как ли е горчал хлябът й...

Плувнали са в сълзи сините очи на Цветана Коева. И вече без усмивка продължи...

...Бяхме още малки, трябва да е било преди 1945-та... На някакъв празник в салона на училището тя пя "Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин, хайдутин, майко, бунтовник"... Всеки, който я слуша тогава - не го забрави... Беше като пророчество...

© Габриела Цанева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.04.2010
Габриела Цанева. Миналото в мен. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Габриела Цанева. Миналото в мен. Документална повест. Велико Търново: Сеяч, 1994.