ЧАСТ ПЪРВА

(V)

Габриела Цанева

web | Миналото в мен

Нахлуват спомените. Оцелели късове от потока на Времето. Живи късове живот. Вкъщи сме. Аз и леля Райна. Другата бабина сестра, живата. Тя не е много по-млада от баба, но изглежда много по-млада. По-силна е, по-здрава. Едра и стройна жена с още черни коси, макар да е вече на 70. Гледа ме с очите на баба. И с очите на момичето от снимката. Приличат си трите сестри. Времето не може да изтрие тази прилика.

...Помня, че когато се роди, мама много плака. А когато тате си дойде от работа, баба го посрещна на стълбите и му вика: "Колко има да се скиташ самичък, пак е момиче." А тати се усмихна, пусна поводите на коня и тича вкъщи. Почна да целува мама и да се радва на бебето. Вдига го нагоре, прегръща го и му приказва: "Колко си ми хубава и колко хубава ще станеш..." Мама почна да се смее през сълзи, на баба лицето просветна...

...Много й се радвахме като дете. Мама беше болна, само я къпеше. Ние я гледахме, най-много кака, баба ти. Много хубаво дете беше. Весело и обичливо. Но още тогава... като беше малка, беше различна. Другите деца играят, а тя повече вкъщи седи, с книгите. А като се връщаме от училище или от нивата, тя тича на двора, прегръща ни, смее се и пита какво сме правили, разказва какво е правила... Добро дете беше, обичливо и мило... Но всъщност не беше дете. Много малка беше, когато надрасна връстниците си. Играеше с тях, смееше се с тях, мъничка беше като тях, но... много по-голяма.

Сияе лицето на леля Райна. Широко лице, с големи, кръгли и влажни очи. Добро и младо - за седемдесетте й години.

... Мама беше набожна жена и на много хора помагаше. Знаеха - който почука на нашата врата, няма да си отиде гладен - и дрехи даваше, и хляб...

...Веднъж, аз вече бях омъжена и не живеех вкъщи, валяло дъжд. Почукало се на вратата. Ценка, вече голямо момиче, отворила. Гледа - на двора, каруца. А пред нея млад мъж пита за мама. Мама я нямало вкъщи. Като разбрал това, човекът се смутил и тръгнал надолу по стълбите. Ценка го попитала за какво му е мама и в същото време разбрала - жената в каруцата ражда. Слязла долу, запалила огън, стоплила вода. Казала им да влязат в стаята и да извикат когото трябва. Защото навън, на улицата, имало още няколко каруци... Тогава циганите още живееха на катуни...

Дъжд като из ведро, разкалян двор, подгизнала каруца. Измокрена до кости, измръзнала жена в родилни болки и смутен съпруг, незнаещ как да поиска помощ от дете.

Усмихва се леля Райна - родило се бебето. Останали с майката цялата нощ в топлата стая. На другия ден си тръгнали. Слънцето греело. Просторът бил пред тях.

Мълчим. Мълчанието пак става осезаемо, плътно, притискащо. Отделя ни и ни събира. Отделя ни във времето и ни събира днес. Аз не мога да бъда с нея в миналото. Там аз мога да отида сама, с нейния спомен. Мога да видя двете сестри. Малката, вече госпожица, а няма какво да облече освен ученическите дрехи. Голи следвоенни години. По-голямата, която...

...Уших й рокля от док. Тъмносив док. Дълга до глезените, с широка пола и широк колан, силно пристегната в кръста, по модата. Дадох да й избродират якичката. Хубава рокля стана. А тя, като я облече... Висока, стройна. Роклята като излята трепти на нея. Косата й - тежка, лъскава и непокорна, вдигната нагоре... Отидохме на вечеринка. Тя танцува, аз я гледам. Много хубава беше тая вечер... Имаше и военни, офицери. Един я покани на танц. Още докато танцуваха, видях, че сълзите й са на миглите... Той я гледал с омраза в очите и й казал: "По всичко личи, че си кулашка дъщеря." А тя, с обида и с болка: "По какво личи? На челото ми ли е написано?". "По всичко - казал той. - По начина, по който ходиш и държиш главата си изправена, по начина, по който гледаш." "Косата ми тежи, за първи път съм с дълга рокля..." Очите...

Очите били пълни със сълзи. Била мило, нежно, весело дете. Обичала всички и всички я обичали. Омразата в тези чужди очи, омразата, насочена към нея, я ударила болезнено и силно. Недоумявала - с какво я е предизвикала, защо? Защото сестра й с много вкус, усет и любов й ушила вечерна рокля от док? Защото Господ я създал красива и я дарил с очарование?

Усмихва се леля Райна. И в нейните очи има сълзи. Знаела ли е тя, че... след две, след три, след четири години същото момиче, но вече с дочен панталон и памуклийка, с каскет, нахлупен до очите, с ръце в джобове, в които има пистолет, ще обикаля в син сумрак улиците около бащината къща, ще каже сбогом на болната си майка и стария баща и ще се стопи в синия сумрак, преминала през дворове, градини, ниви, по черни пътища, сама в нощта...

Защо, защо...

* * *

Искам да изляза от капана на времето. От капана на накъсаното време на чуждите спомени, които избухват едновременно в главата ми, вече станали мои.

Всеки живее със своите спомени. Всеки, със своето време. Страшно, жестоко или само много тъжно, много тежко. И всеки, пленник на своя спомен, остава в своето време. И страда - в своята болка.

За мен времето започна да тече много по-късно. Моето време-спомен, спира далеч в бъдещето на онези години, в които влязох чрез чуждите спомени. Нахлух в тях като през водопад. С хиляди разбити капчици, накъсани, разкъсани. Нахлух в миналото. Изсипах се едновременно от няколко времепотока. И едновременно видях миналото с много очи. Разпилях се.

И пак събирам късове спомени.

* * *

"Защо се занимаваш с политика?! Гледай си уроците!" Външно спокойно, а вътрешно със страх се кара каката на малката сестричка. А момичето гледа с големи, още детски очи право в очите на Райна. "Как можеш спокойно да приемаш да наричат тати "кулак"? Тати, който цял живот е работил?" Недоумение, мъка и възмущение има в гласа на детето-девойка. А по-късно, при друг разговор, с разочарование и болка казва: "Така вярвах в Георги Димитров, а видя ли колко евтино продаде България?"

Било 1945-та, 1946-та, 1947-ма... Учела и се "занимавала с политика". Години по-късно, когато Райна молила братовчед си Георги Шаламанов, заместник-прокурор, да използва влиянието си, за да смекчат присъдата на Ценка, той казал: "Да сърба каквото е дробила. Аз знам, че е "патриотка" отпреди 1945-та."... А тогава тя ходела на танци и на родителите си помагала. Сестрите й може би се тревожели, но и през ум не им минавало какво ще стане. А то станало много бързо, почти изведнъж. Всичко изглеждало нормално, после - всичко се обърнало наопаки; накрая - капанът щракнал и тя останала вътре. Повечето, полуприщипани, успели да избягат. Други останали като нея - вътре... И всички се оказахме в клетка. И още сме в клетката. Полуприщипани, се опитвахме да изпълзим. И ни е трудно, много трудно. С омекнали гръбнаци да се изправим. И да вървим - с изправени глави. Да бъдем свободни, поне да се опитваме да бъдем.

...Един ден, беше краят на април 1952-ра, отивам да й нося дрехи и храна в затвора. А войникът на портала ме гледа някак си уплашено. Подкосиха ми се краката, но вървя... Не ме пуснаха. Казаха ми, че вече не е тук; да не я търся повече. И нищо да не нося... Не знам как излязох навън. Отпред в градинката ме среща Боню Доробанов, адвокатът. Случайно ли беше там, чакаше ли ме - не зная... Като го видях, и заплаках. А той ме успокоява - държи ми ръцете, приглажда косите ми и ми говори: "Недей да плачеш, от 1948-ма не са изпълнявали смъртни присъди. Има специални затвори, там ги пращат. Не плачи..."

...Как исках да вярвам, че е жива, че е някъде в затвор, но - жива... Как исках да вярвам, че е жива, нека никога да не я видим, но да е жива; нека никога да не чуем за нея, но да е жива... Как вярвах, че е жива... Някъде "там", жива... А сега, когато прочетох всичко за лагерите, когато всичко се разбра, видя... Събуждам се всяка нощ от ужас. Не мога вече да спя и се моля... на Господ ли, на кого ли - да са я убили, тогава. С един куршум да се е свършило всичко, да не е преживяла това, за което пишат...

Говори бързо-бързо. Сълзи не са й останали да плаче, само устните и ръцете й треперят. И ужасът й пропълзява в мен, скова ме. И аз ли ще се събуждам нощем с вик и ще се моля - никога да не намеря бабината сестра. Защото преди 20 години, на гробището, аз много исках да вярвам, че е жива и ще я намеря. За да не пали баба вече три свещи над гроба с двама мъртъвци...

А Райна разказва. Очите й гледат някъде далеч.

...Още тогава мъжът ми търси гроба й навсякъде - не го намери. Ходи в гората, при гара Разпределителна. Чуваше се, че там ги убивали. Носеше лопата и копаел, където мястото приличало на гроб. Но я нямаше... Направихме панихида. Поп Димо я опя... А няколко дни преди това Георги Костадинов, председателят на съвета, срещнал мама на улицата и засмян й казал: "Бабо Велико, съобщиха, че са изпълнили присъдата на Цена." Мама припаднала. Събрали се хора, завели я при кака. Тя отивала при нея с бастуна. Едва-едва ходеше вече...

Мълча и слушам - думите, които убиват, колко лесно се казват... Мълча и слушам разказа на леля Райна.

...Още когато я арестуваха, започнахме да обжалваме. Още тогава адвокатът й, Боню Доробанов казваше, че не е за смъртна присъда. Когато се върна от София след обжалването, ни каза решението на съда: "Не е за смъртна присъда, но местната партийна организация трябва да реши." Убиха я.

...Все не ми се вярваше, че от тях е зависело. Хора, които познавахме, хора, които я познаваха. И досега нямаше да го вярвам, ако един от тях не ми разказа... Събрали се и решили, че трябва да бъде убита, за да не бунтува хората... Убили са я от страх...

...Знам ги кои са - до един. Клела съм ги - земята да ги погълне. Погълна ги - измряха, до един...

Пак мълчим, седим една срещу друга, не се гледаме. Крием се в своите мисли. Едва сега осъзнавам колко малко е струвал човешкият живот тогава, когато правосъдието е постановявало въпросът за живота и смъртта да се решава на партийно събрание. Трудно ми е да определя що за душевност е имал така нареченият "редови комунист", който на партийно събрание, съвсем ежедневно, "по съвест", гласува смърт за 23-годишен човек. Не мога да проумея идеологията, унищожаваща човечността у хората...

..."С война дойдоха, с война ще си отидат" - й казвах аз, а тя... Тя вярваше, че ще си отидат с протести, със стачки, с народно недоволство... Права беше, така си отиват... след 40 години...

...Пък аз разправях на майка, тогава...

Плаче Райна, вече не крие сълзите си. "Виждаш ли, мамо, когато се роди, плака, че е момиче, а я загуби като момче... Все едно, че на война си я пратила..."

ИЗ ОБВИНИТЕЛНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ ПО СЛЕДСТВЕНО ДЕЛО № 44/1951 ГОДИНА

...ЦЕНА СТЕФАНОВА ГЕОРГИЕВА ... произхожда от кулашко семейство и има завършено средно образование. След 9.9.1944 година е станала член на ЗМС, а след излизане на Никола Петков в опозиция минава към ЗМС "Сърбински". Водила агитация сред учениците и ученичките против изпълнението на правителствените мероприятия... дружала с опозиционно настроени младежки... като чиновничка в селата Писанец и Смирненски е агитирала сред селяните против навлизането им в ТКЗС... Обвиняемата Цена Стефанова през 1949 година е била чиновничка в с. Писанец, Русенско, където била на квартира в дома на Цанко Иванов. През 1950 година се премества на работа в село Смирненски, Кубратско. След преминаването на Цанко Иванов в нелегалност тя го е подпомагала морално и материално, укривала го е и го е предупреждавала кога се намира в опасност - търсен от властта. Потърсена от властта за горните й деяния, на 13.02.1951 година минава в нелегалност и се свързва с бандата на нелегалния Цанко Иванов. Включва се в нея и започва открита въоръжена борба за свалянето на народната власт. Обвиняемата заедно с Цанко Иванов е ходела по селата в Русенски окръг, за да образуват нелегални организации... Като нелегална е взимала участие в престрелки с органите на властта. По нейна инициатива и на Цанко Иванов през месец март 1951 г. е свикана нелегалната конференция в тепавицата край село Писанец, на която са присъствали всички нелегални и делегати на брой около 40 от образуваните нелегални организации. На тая конференция обвиняемата е чела доклад за дейността и живота на нелегалните и е правила предложения... Същата и сега не е заловена и е в нелегалност.

ИЗ ОБВИНИТЕЛНОТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ ПО СЛЕДСТВЕНО ДЕЛО № 44/1951 ГОДИНА

...На нелегалната конференция, състояла се през месец март 1951 в една тепавица в землището на село Писанец, обвиняемият Тодор Манолов Цанев (Доробанов) присъствал като делегат и там той е положил клетва заедно с всички делегати и нелегални. Положената клетва е била писана лично от него и има следното съдържание: "ОБЕЩАВАМ ПРЕД ЦЕЛИЯ БЪЛГАРСКИ НАРОД ДА СЕ БОРЯ ЗА НЕГОВОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ И ЗА ДА ВЪЗТЪРЖЕСТВУВАТ СВОБОДАТА И ДЕМОКРАЦИЯТА. ЗНАЯ, ЧЕ ВСЯКО СВОЕВОЛИЕ И ПРЕДАТЕЛСТВО СЕ НАКАЗВАТ СЪС СМЪРТ - ЗАКЛЕХ СЕ."

...Воденото следствие по чл. 70 ал. 1 и ал. 11 и чл. 95 от НЗ и на основание чл. 282, 291 и 292 от ЗНС

ОБВИНЯВА:

1. Тодор Манолов Цанев - 20-годишен, бълг. гражданин, православен, грамотен, неженен, неосъждан

2. Димитър Рачев Недев - 25-годишен, бълг., грамотен, неженен, неосъждан, земеделец

3. Стефан Ненов Чалъков - 24-годишен, бълг., православен, грамотен, неженен, неосъждан, безработен

4. Манол Цанев Доробанов - 44-годишен, бълг., православен, грамотен, женен, неосъждан, земеделец

5. Димитър Тихолов Малакчиев - 50-годишен, бълг., православен, грамотен, женен, неосъждан, земеделец

6. Йордан Димитров Енчев - 45-годишен, българин, грамотен, женен, неосъждан, земеделец

7. Цена Стефанова Георгиева - 22-годишна, българка, грамотна, неомъжена, неосъждана, чиновничка

8. Пеню Дончев Митев - 33-годишен, бълг., православен, грамотен, женен, неосъждан, работник

... и ги предава на Сталински окръжен съд, за да бъдат съдени, признати за виновни и наказани: Тодор Цанев - чл. 70 ал. 1, чл. 211 ал. 1 и чл. 92 от НЗ; Димитър Рачев - чл. 70 ал. 2, предл. III, чл. 204 от НЗ; Манол Цанев - чл. 70 ал. 2 от НЗ; Стефан Чалъков - чл. 70 ал. 2 от НЗ; Димитър Малакчиев - чл. 95 ал. 1 от НЗ; Йордан Енчев - чл. 95 ал. 1 от НЗ; Цена Стефанова - чл. 95 ал. 1 и чл. 70 ал. 2 предл. III от НЗ; Пеню Дончев - чл. 95 ал. 1 и чл. 70 ал. 2 предл. ІІІ от НЗ.

© Габриела Цанева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.04.2010
Габриела Цанева. Миналото в мен. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Габриела Цанева. Миналото в мен. Документална повест. Велико Търново: Сеяч, 1994.