ЧАСТ ВТОРА

(XVIII)

Габриела Цанева

web | Миналото в мен

Пак сме в старата къща. Пак грее слънце в стаите - от всички страни. Есен е вече, ноември, Задушница. Грее слънцето, топъл е въздухът, вън. Студено е в къщата, в празните стаи. И пак тръгваме с татко, пак тръгваме... "Търси истината, тя не е само в нас, тя е и в тези, които наричахме предатели."

- Къде ще ходите, при оня ли? - скача баба и в очите й блесва непримиримост. Стиска ръкописа ми в малките си бели ръце. - Не давам да му го четете. Той я вкара в гроба, той е виновен... Разправяше тогава, след процеса: "На нея струпвах всичко, нали я нямаше там, не бяха я хванали... На нея струпвах всичко - другите да отърва..." Убиха детето... нямаше още 23... - и пак в очите й има само сълзи и мъка, неизплакана мъка за цял живот...

- Само ще питаме, бабо, няма какво да чета...

И тръгваме с татко двамата - ръка за ръка.

Обиколихме квартала, после още веднъж...

Ръка за ръка - влязохме в двора на училището.

Пуст е дворът. "Не мога да прекрача прага му. Той беше прокурорски свидетел... И не е вярно, че само върху нея всичко е трупал... Той беше пречупен... и искаше само себе си да спаси. Слушах го... Цяла есен... Цялата есен на 1951-ва... Всеки ден имаше заседания на съда... Сталинският окръжен съд... т.е. Варненският... заседаваше в Русе. Всяка седмица гледаха дела срещу земеделци, срещу горяни, срещу недоволни от колективизацията... По всяко дело имаше поне по десетина обвиняеми и всяко дело завършваше с поне две смъртни присъди... Всеки ден ходех в съда, всеки ден слушах... Заради делото на леля един разсилен ме криеше в залата, а аз слушах, слушах... Имаше свидетели и свидетели... Този, той беше пречупен..."

Вървим. Обикаляме квартала. Тихо е - на Задушница... съживяват се мъртвите - тихи... "Не мога да прекрача прага му... Той беше прокурорски свидетел и говореше това, което искаха да каже"...

...Помня, беше краят на август или началото на септември 1951-ва. Още бях във ваканция. Тогава ги пуснаха от Държавна сигурност. Станчеви - баща и син. Всички ги отбягваха... Но аз бях приятел със Стефан - от деца се знаехме и в гимназията с него и с Тодор най-много дружах, докато завършиха... Няколко дни Стефан не приличаше на себе си - лицето му беше подпухнало, беше изгубил чертите си. Тогава му казах: "Били сме приятели и ще бъдем, докато не се докаже, че си сътрудничил с тях." Оттогава често се срещахме, много говорехме. И пак започнаха да го поздравяват - като го виждаха с мен. Още един разговор помня с него. Наближаваха делата. Тогава той ми каза, че е прокурорски свидетел. Мисля, че се срамуваше от това, но пред себе си и пред мен се кълнеше, че в съда ще се отрече от показанията си. Много внимателно го наблюдавах на делото. Там той наистина поиска да промени показанията си. Започна да говори, но не му позволиха. Припомниха му протоколите, прочетоха му какво е говорил преди - те ги умеят тези неща... Баща му не беше такъв - каза каквото искаха... беше пречупен...

Вървяхме с татко, обикаляхме квартала - за кой ли път... И си спомням думите на моя чичо, Стефан, татковия брат: "Един от най-кошмарните ми детски спомени е този за Петър Станчев и тъпана... Тъпанът биеше, Петър Станчев вървеше отзад, с табела на гърдите: "Аз съм кулак, народен враг - влизайте в ТКЗС-то". Тогава съм бил малък - 12-13-годишен. Но в тази възраст децата помнят всичко. Всичко ги вълнува. Тогава започват да стават човеци... Беше страшно. Това беше най-жестоката гавра с човешкото достойнство, която съм виждал... А аз като студент съм виждал и руски лагер..."

Вървим с татко, обикаляме квартала - докога?

Прекрачихме прага. Влязохме в двора. Седи старец на малко столче и пълни зелки в бидон. "Добър ден, чичо Петре" - каза татко, спокоен. Вдига старецът главата си към нас. Няма изненада в лицето му. Дали ни е очаквал? Стана. Покани ни да седнем на столове под стряхата...

- За ония времена ни разкажи, чичо Петре, за 1949-та, 50-та, 51-ва... За леля разкажи, за чичо Манол, за Тодор, за Стефан, за теб ни разкажи...

Спокойно е лицето на стареца. Тъмносиви са очите зад очилата му. Гледат - право към мен, към баща ми. Седи старецът на стола си, изправен. И започва разказа си.

... Цена... Тя беше първа тук... Излезе нелегална при Цанко Мечето... Чичо ти Манол, знаеш, той беше председател на дружбата преди 1947-ма... Той беше вътре... За тая работа аз разбрах рано пролетта на 1951-ва... Тогава почнахме да събираме помощи. Хляб, едно-друго за нелегалните. Почнахме да се организираме - Манол, Пеньо, аз, Дани и Димитър Малакчиеви, Михо Стефанов... и други имаше, помагаха... Той Пеньо им носеше на нелегалните, той ходеше при тях... Малките - Стефан, Тодор, Михо Райков, те позиви пишеха... И Чалъчето, Стефан, и то беше с тях... По едно време чувам ги - моят Стефан, Тодор, Васил Миховият - приказват си - ще бягат зад граница... "Бре, викам им, момчета, къде ще ходите? Вярвате ли му на тоя, дето ще ви води? Ами ако там, на границата, почнат да стрелят по вас и ви избият? По-добре тук си стойте - и да ви хванат, няма да ви затрият..."

... Нас ни арестуваха навръх Великден, края на април беше, 1951-ва. Жена ми беше на църква. И малката беше с нея. Изкараха ме тук, на двора. "Горе ръцете, с лице към стената!" - командват. И сина събудиха, и него изведоха... Претърсиха всичко... Намериха пушките... Вкъщи имахме няколко пушки... Едната Стефан я донесе от един спортен клуб. Били с Михо Райков и Георги Симеонов - за организацията ги взели, с куршумите, с всичкото... момчешка им работа... Другата беше стара пушка, от Първата световна война ли, от Балканската ли - дълга, с щик половин метър... И една от баща ми имаше - като беше кмет му я дали... с нея пазеше лозята... Преди това имах и една карабина, но нея още веднага след 9-ти септември я предадох... Отведоха ни...

... Като излязохме навън видяхме - извеждат Манол и Тодор, Михо Стефанов... Разбрах - навсякъде арестуват. Закараха ни в Държавна сигурност. Там беше страшно... В едно мазе - колко хора бяхме... Целият бях мухлясал, всичко беше бяло - панталони, обувки, крака... Четири месеца - 120 дни... като в гроб - живи заровени. Нощем ни водеха на разпит. Когато Бог заспи - да не гледа... Какво сме изживели - само ние си знаем...

И той замълча. Гледа - право в очите ни. Леко треперят старческите му ръце. Въздъхна - "Такива времена бяха, жестоки..." И го питам: "Защо започнахте всичко - на какво се надявахте?" А той ме погледна, вдигна вежди, изправи се: "Как защо се вдигнахме? Ако някой дойде и ти вземе всичко, дето цял живот с труд си го събирал? Ако ти вземе всичко и ей тъй, джобовете ти изпразни... и съвсем гола те остави - няма ли да се вдигнеш, да се защитиш? Не можехме да не се вдигнем. На какво сме се надявали - не знам. Много комунисти нямаше, но тия, дето бяха, бяха зли... И войска имаше. Гранични войски, руски войски - ей там горе, на баира имаха землянки, щаб... Кога какви е имало - не знам... Бяхме им в ръцете... Но целият народ се вдигна... Организирахме се и всеки помагаше с каквото може."

И отново седна Петър Станчев - не много едър, не много дребен, твърде млад за 85-те си години. Истински днешен човек. Седи на стола си, гледа ни спокойно иззад очилата си и говори.

- Помня веднъж, ходихме на кантона на Казака. И нелегални щяха да идват. Манол цяло агне закла... Бяха Цанко и Цена с още двама мъже - не ги познавам. Аз от нелегалните само тях знам - Цанко и Цена. След събранието тръгнахме да се прибираме. Аз и Пеньо, и нелегалните. Мъжете ги заведох при един мой приятел. Иван Шаламанов, той там живееше - близо до кантона, с радост ги прие човекът. А Ценка тръгнахме да я водим у Пеньови... Тъмно, пусто, самодивско време. Вървим ние, държим се за карабините. И тя - с раницата на гърба, с пистолетите на кръста - леко стъпва, окото й не мига. Мъжко сърце носеше това момиче... Стигнахме, оставихме я в стаята - да се умие, да си почине. А ние се оглеждаме - да не ни е проследил някой, не изпускаме оръжието - ще стреляме, ако трябва... Чисто беше... На другата вечер ходихме в Долните лозя, в колибата на Георги Славчев. Много хора бяхме - от цялата околност се бяхме събрали. Говорихме за организацията - аз, Манол Цанев, Пеньо Дончев... другите - не ги познавах, ама все от старите бяхме... Тогава Ценка караулеше отвън. Момчетата ги нямаше...

Странно е, когато чуждите спомени съвпадат. Странно е, когато чуждите спомени, станали твои, се допълват... Бърза Стефан Ненов, закъснял е, забравил е паролата. И тя, Ценка, братлето, едва не го застрелва в тъмното, защото караули... Спокоен е разказът на Петър Станчев, спокойно е лицето му, спокойни са очите му, когато гледат в моите очи и в татковите. Такива ли са предателите? Такива ли са - с вдигнати глави? И дали тези, които наричаме предатели, са предатели...

- Кога ви пуснаха, чичо Петре?

- Четири месеца ни държаха - 120 дни. Пуснаха ни в началото на септември... Мен и Стефан, Трифон Казака... другите още ги държаха... по-после пуснаха и Михо Райков - той май и на лагер ходи... другите ги съдиха... Цена и Пеньо на смърт... ама Пеньо избяга в Америка...

- Чичо Петре, защо някои пуснаха по-рано, други по-късно? Защо някои ги съдиха, други - не?

- Те си знаят, Цанко, те си знаят. Едни прибират, други пускат, трети съдят - те си знаят...

И пак е спокоен. Гледа - в очите ни. Такива ли са - предателите?

А той говори, говори, говори...

... Мен ме отделиха от сина още в началото. Не знаех какво става с момчето ми. Сам бях аз, никого не познавах в килията... А хора имаше много - отвсякъде. Отблизо и далеч... Помня попа на Тетово... силен човек беше, не униваше... И едно момче помня, русначе, от Писанец... по-късно ги докараха.. Мухлясахме там, като в гроб. Никой не влизаше при нас, в килията... от един мехур пиехме вода. Нощем ни извеждаха, един по един, качваха ни в джипа и ни разкарваха в тъмното. На друго място ни разпитваха... Когато Господ спи...

Отново ме поразиха съвпаденията. Отново ме порази откритият му поглед. И пак си помислих - такива ли са предателите? До мен е татко - много блед, преглъща, пита:

- А в съда, чичо Петре, беше ли?

- Кой, аз? В съда? Какво ще правя в съда? Те мен ме пуснаха - те си знаят защо. Не ме съдиха.

Спокоен е Петър Станчев, съвсем спокоен. Спокойно е лицето му, очите му гледат открито - право в нас. А татко е още по-блед, едва изговаря думите.

- Може да са те питали нещо...

- Какво ще ме питат мене, в съда.Те тях ги съдиха... Мен - какво ще ме питат...

Право в нас гледат очите му. Спокойни, тъмносиви - иззад стъклата на очилата му... Отидохме си. Не си подадохме ръце.

© Габриела Цанева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.04.2010
Габриела Цанева. Миналото в мен. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Габриела Цанева. Миналото в мен. Документална повест. Велико Търново: Сеяч, 1994.