ЧАСТ ВТОРА

(XVII)

Габриела Цанева

web | Миналото в мен

Дойде утрото - топло и свежо. Прозрачна мъгла забулваше слънцето. Неподвижна стоеше бялата роза срещу прозореца ми - крехък цвят, на върха на изсъхнал от есента дръглив храст. Дойде утрото, позлатено от слънчевите лъчи, докоснали жълтите листа на дървото - срещу прозореца ми. Дойде утрото, отворих прозореца, ято врабчета се разхвърчаха от оградата срещу него...

Тръгнахме на път - аз и татко, Васил Медведев, Георги Шаламанов, Стефан Ненов...

Пътуваме - към Базънската гора, към Писанец... Пътуваме - по пътя за морето... Толкова добре ми е познат - всяко лято изминаван... Говорят тримата мъже, шегуват се. Стари спомени ги свързват, но за днешния ден говорят - за купоните, за опашките, за децата, които учат, за парите, които не стигат, за квартирите, от които гонят... Говорят, шегуват се, познават се от ада...

Пътуваме - прав като стрела е пътят за Варна, от двете му страни са меките форми на равнината...

- Бавно карай вече, Цанко, тук трябва да е, отдясно на шосето... - казва бай Георги, почти изправен на задната седалка, съсредоточено гледащ навън. - Като в мъгла ми е, но тук някъде трябва да са могилите, гледайте за страничен път...

Татко натисна спирачките, залитнах напред, завихме по черния път, покрай рехав пояс акации, все още зелени, но вече плешиви... Отдясно е блокът, изоран. Мека, хълмиста равнина... Изкачихме се до билото, по чиято овална дъга бяхме забелязали две неравни гънки. Сега, вече стигнали до тях, почти изгубихме едната. През нея минаваха бразди. От другата, малко по-далеч, безславно стърчаха няколко проскубани треви и се извисяваха над околната изорана пръст...

- Гледайте, тук трябва да са могилите, не може да не се виждат. Двете - една до друга - най-много десетина-петнайсет метра да ги деляха... По-далечната, по-голямата, трябва да беше 10 метра висока, 20-30 метра в диаметър, а другата, отсам... и тя имаше 7-8 метра височина и двадесетина метра диаметър... Гледайте, аз не виждам, тук трябва да са... На 100-200 метра от гората в дерето... Ей там, нататък е гората, по поречието на Черни Лом... По-нататък Базънската гора се съединява с Нисовската, там Бели и Черни Лом се вливат и стават една река, Русенски Лом. Продължава нататък по деретата, до Русе, до Дунава... там се влива... а покрай реката - все гори са, гледайте...

Гледаме - разорани ниви - от хоризонт до хоризонт... Зад гърба ни е рехавият пояс от акации... Той продължава надолу по склона, малко се разширява и се слива с черното на земята... Къде ли е Базънската гора? Гледаме - пред нас са могилите, зад нас е гората... и само слепият Георги Шаламанов ги вижда след 40 години...

Продължихме към Писанец, опиянени от дъха на земята, който бяхме поели, търсейки мястото на сражението отпреди 40 години.

Прав като стрела е пътят за Варна, от двете му страни са меките форми на равнината... Завихме вляво, по тясна асфалтова алея... Слизаме надолу, надолу, в друг свят. Къщите са една върху друга, с дълбоко вкопани основи в стръмните склонове... Долната земя, приказна земя... Някъде горе е равнината, с меките заоблености на хълмовете си, разорани от хоризонт до хоризонт.

- В тази къща живееше Мишо, него потърсих за връзка с нелегалните. Беше добро момче - с голямо сърце и с чиста душа... Беше сляп. В Белене срещнах брат му, Дочо Христов, моряк. Беше ми добър приятел, умря. И той плати своя дан на свободата...

Пътуваме. Вият се улиците - надолу, надолу. Долната земя, приказна страна... Завихме по малка асфалтова уличка.

- Тук е - отново се обади Васил Медведев.

Спираме пред една къща, слизаме... Той отваря портата, влиза, чука на вратата, провиква се: "Бай Нено". Мълчание. Спи селото, само петлите се надпяват... Чакаме... Една кокошка извисява глас - на цял свят съобщава, че е снесла яйце...

- Онзи хълм там е Кукушница... Като закука пролет кукувицата... и онази пролет как кукаше... но кой да знае - черна пролет...

Васил се е върнал при нас и разказва за родното си село. "Какви празненства ставаха тук, какви кушии... надбягвания с коне... така им казвахме... всяка пролет, на Тодоровден... За победителя - агне. А за нас, децата - радост..."

Гледам Кукушница - тук, зад къщата... Зелена е още... Мамеща, близка, закрила...

Минава селянин по улицата - бавно върви, тежко стъпва, по средата...

- Добър ден, тук ли е бай Нено Рашков, знаеш ли?

- Тука е, тука - къде ще бъде? Почакайте - сигур е на гробища, нали е Задушница днес, ще се върне.

Гледам Долната земя - нагъната, шарена, друга... Като в приказка. Задават се по пътя - бавно, бавно - магаре с каручка. Възрастен селянин е седнал на капрата, закривил е каскет на ухото.

- Познавате ли го този, а? - казва някой.

- Че това е Нено, Нено е - казва друг и се провиква:

- Ей, Нено, Нено, гости са ти дошли.

Селянинът слиза от каруцата, бързо идва към нас, леко накуцвайки.

- Е-е, ти ли си бе, Василе, момче - стискат ръцете си, обрьща се - Стефане, Чалък, ти ли си? Брей, колко си побелял - прегръщат се, сълзи имат в очите си.

Георги Шаламанов пристъпва на място, тревожно обръща главата си - наляво, надясно, бавно се извръща към мен:

- Къде е Нено, къде е?

- Брей, Шаламане, ти ли си? Брей, доживяхме да се видим... колко години станаха...

И те пристъпват един към друг - единият буйно, отривисто; другият сковано, с протегнати ръце напред... Прегърнаха се... Единият - със син дочен панталон, с избеляла куртка, изпод която се подава зелена плетена фланела от остра овча вълна, с галоши. Другият - с елегантен панталон от фин плат, ушит с умение и усет, с дълъг бял шлифер, под който се подава пепитено сако в тон с панталона, с бяла риза, с вратовръзка. Прегърнати са старците. Сълзи блестят в очите им... Говорят всички едновременно, гледат се с обич... Щастливи са - отново са се срещнали след толкова години.

- Е-е, добре, че се видяхме... след толкова години... то всички сме... Манол го няма, бай Манол... Но нейсе, всички гроб ни чака - и бърше си очите Нено Рашков. - Василе, туй момиче твойто ли е?

- Не, не е, този е баща й - и сочи татко.

- А, тъй ли? А ти, момче, кое си?

- Наше момче е той - бързо се намесва Стефан Ненов. - Каже бе, Цанко, обясни.

Преглъща татко, смутен под погледа на Нено Рашков.

- Понеже спомена името Манол, ще започна оттам - той ми е чичо, брат на баща ми...

- А, така, така - кима одобрително старецът, навежда очи и пак потвърждава - така-така.

- А на майка ми сестра беше Цена...

Стефан Ненов продължава:

- Братовчедка ми Цена... нашата Цена... - както виждаш, и от двете страни момчето е наше...

Старецът не чува - той гледа татко, втренчил е в него очите си. Съвсем тихо промълви:

- Приличаш й...

После, кой знае откъде, при нас дойде една пъргава възрастна жена. Каза: "Хайде, влизайте вкъщи". Влязохме...

Сложи няколко стола пред къщата, седнахме. Бай Нено вкара каруцата в двора, разпрегна. Аз още се възхищавах на голямото къдраво магаре, когато за първи път в живота си видях бели пуйки. Те се разхождаха наперени из двора, писукаха и бях доволна, че между нас има мрежа...

А после говориха, говориха, говориха. За затвора, за лагерите, за борбата... За общи познати - кой е жив и кой е умрял. Кой се е предал... и кой се е продал...

Седим на столове пред къщата, говорят. Шета старата селянка покрай нас. Пъргаво ходи нагоре-надолу. Блестят радостно очите й - много любов има в тях. Любов към тези, които познава, които като мъжа й са се борили и страдали... и към нас, които не познава. Към нас, племенниците на Цена... и на Манол... А те говорят, говорят, говорят. От толкова време не са били заедно...

... Мен ме пуснаха от Белене на 31 декември 1962-ра. На 1 януари си бях у дома... С бай Манол заедно ни пуснаха. Аз му носех багажа - болеше го кракът него, много куцаше, не беше добре. Изпратих го до брат му - той живееше близо до гарата в Русе... Там го оставих... Манол... скоро след това умря...

Нено Рашков - истински селянин, истински син на земята, за която се е борил. Стар е вече - на 72, но продължава да я обработва, земята си, с къдравото магаре и с ръцете си. Здрави селски ръце - силни, работни... В едната, в дясната, още стои куршумът, с който са го ранили заради тая земя, която е обичал. Издута е китката му, неподвижни са трите му пръста, но пак я работи - земята, която обича... Говори Нено Рашков - бързо, накъсано. Трудно следя мисълта му, трудно разбирам диалекта му. Чувам непознати имена, непознати местности... Моите стари приятели ми помагат понякога, но по-често са заслушани в думите на Нено, потънали в общия спомен, ме забравят... Аз слушам, пиша, обърквам се... давя се - в новия информационен поток, който ме облива... Е, ако бях се родила преди 50 години в Писанец, сигурно всичко щеше да ми бъде ясно и много, много по-интересно. Защото Нено Рашков умее да разказва живо и картинно... (И нека ми прости, че не използвам неговите думи - просто не мога.)

... Цялата работа се почна, бай Цанка като щяха да арестуват... Той, бай Цанко, беше буен човек, не им мълчеше. По-преди беше председател на дружбата в нашето село... Та, разправях ви, как стана тя... Беше през август, 1950-та. Бяха задържали вече Жеко от Хлебарово, Гецо от Сваленик, Янко Минев, и него бяха хванали... Беше ред на бай Цанка... Ама то да не е шега работа Цанко Мечето да арестуваш... Отива при него Нейко, милиционерчето, меко момче беше то. Бай Цанко му вика: "Ти, момче, да вървиш да си гледаш работата. Бай си Цанка да не закачаш." И хванал гората... Аз отидох с моя брат след десет дена в гората - да му занесем хляб.Така продължих до края, до моето задържане... В началото нищо, ама минаха няколко месеца и много почнаха да ме следят. Долу на дувара - виждам ги. Отивам у бабалъка, те след мен. Ачик стана положението...

... Влизам един ден в бакалията - за цигари, за Цанкови. Показват се на вратата двама агенти. Викам му аз на бакалина: "Дай едни цигари, бе." Те отзад, зад гърба ми - как да се бръкна да плащам - ще ме хванат. И му казвам, на бакалина: "Пиши ги на Цанковата сметка!" Те прибеляха, отдръпнаха се към вратата... Вървя аз към тях, на кръста ми нож, в джоба - пистолет. А те застанали на пътя ми - искат да ме хванат. Вървя аз, държа се за пищова и се моля: "Боже, дано да не ме бутнат, няма да се дам." Като доближих до сами тях - отделиха се, минах... Като излязохме - те пак след мен...

После през комшиите, през Кукушница, хванах гората. След два-три дни се върнах в село, но видях, че не мога да остана... Спасовден беше, април-май 1951-ва... Аз като отидох, вече имаше много в гората... Но бай Цанко като излезе - беше сам. Той беше... и Димитър Мамулков.

Едва си пое дъх Нено Рашков и приятелите му започват да говорят - за този, за онзи. Отново изпускам нишката на разговора, татко до мен мълчи, навел глава. Вдигам очи и срещам очите на старата селянка, блестящи от радост, от обич. Старо и набръчкано е лицето й - обгорено от слънцето, обвяно от вятъра. Но тя е силна и жизнена. Усмихвам й се - обичам я. Целия свят обичам в този миг. Малката кокошчица, която тича по двора и минава покрай стола ми. Крушата, под която седим и чиито листа падат в скута ми, белите пуйки зад мрежата, Кукушница с всичките й кукувици, небето, земята, слънцето... съживените от топлината му насекоми... И миризмата - миризмата на земя, на живо.

Разговорът, навлязъл в познати за мен области, ме изтръгва от съзерцанието ми.

- Не, не. В тепавицата не съм бил нелегален. Още в село си бях. Там бяха Тодор Кожухаров, Димитър Ковачев, Боньо Ганчев... И Димитър Куманов и Петър Антонов бяха... те бяха демократи. Много не ги искахме, особено Куманов, той преди девети септември 1944-та беше в Държавна безопасност, полицай... Ама после, когато убиха Петър Антонов, колко мъка ни беше, на всички... Убили го от засада, сам бил... на 12 юни, казват... Те тогава и бай Цанко убили, в Хисаря, на гарата... В Държавна сигурност като бях, ми показаха снимката му, като убит... Главата му беше на един камък...

- На мен ми показаха винтягата му, отзад, на гърба, надупчена от куршуми... аз му я бях шил...

- На мен ми показаха карабината му, неговата, рязаната...

- Ти кажи за тепавицата. Тепавицата ще ходим да гледаме днес - намесва се Медведев.

- Тя, тепавицата я няма вече. Всичко са унищожили. И тепавицата, и хайдушката дупка... и извора... Нищо няма вече там - келеме... Тепавицата... няма да познаеш къде е била... дупката я взривиха... всичко попиляха...

- А за Цена, какво ще кажеш за Цена - какъв човек беше? - питам аз, най-после престрашила се да заговоря. Преди да довърша думите си, баба Иванка Рашкова отговаря:

- Хубава, много хубава беше - и очите й блясват от умиление.

- За мен от нея по-добра нямаше - казва Нено Рашков.

И старото му лице, загрубяло от слънцето и вятъра, омекна, тъжна усмивка имаше в погледа му. Когато го погледнах в очите - той ме заля с топлина.

- Когато ходех в гората да им давам хляб, на нея все й носех бонбони, обички - да го зарадвам, милото... Пък то ми вика: "Пази се, бати Нено, внимавай в гората"... Какво ли му е било - сам-самичко, далеч от дома... Малко преди провала, Венко отишъл в Смирненски - да й каже да се маха оттам... С Цвятко Железарчето и Кольо от Тетово дойдоха заедно тук, в Писанската гора... Рано пролетта беше...

Бърше чело с опакото на дланта си, намества си каскета... въздъхва и казва - "Чакайте малко, да си почина". Жена му донася още един стол, сяда на него. После пак става, бърше мушамата на масата, носи купа с грозде - жълто-зелено, събрало лъчите на слънцето и сладостта на земята... Грее слънцето, жужат насекомите... Топло е - като през лятото... Започваме да събличаме шлифери, пуловери, сака...

- За тепавицата питате... На тепавицата щяхме да се скараме... и за нея - кой ще я пази по-добре... По-после пак идваха да искат Цена, все хора от Завет - Боньо Ганчев, Димитър Ковачев, Тодор Кожухаров, ама тогава в гората нещо се размърда, не я дадохме... Цялата работа беше за безопасността й. Искаха да бъде в специална група, оттам да дава разпореждания... да не е все под куршум... Не би... Тя беше на Батаклията и при мелницата... с бай Цанко, с Пеньо, с Цвятко, с Кольо, с Васил... Аз не бях. И Христо не беше... Тоя ден сме били на нивата, да прекопаем... Там, на старата мелница, били гладни, жадни, полъгали ги с едно агне. Той Васил знае...

И Васил продължава.

- Там, на старата мелница, имаше кладенец, със застояла вода. Ходех с манерките да наливам вода... изгребвах я отгоре, да се покаже чиста... Много се забавих тоя ден, може и да са ме забелязали, може и да са ни чакали... Те почнаха да стрелят... и ние стреляхме - никой не вижда по кого... Трябваше да преминем реката, а те направили засада на моста, на едно повалено дърво... Но картечницата където е била, тревата беше отъпкана, видяхме... от друго място минахме... Аз свърших патроните и вадя пистолета, а тя, Ценка ми вика: "Пести си патроните, и за теб ще ти потрябват"... Отървахме се тогава - без нито един ранен или убит... Разпиляхме се...

Разговорът отново се изплъзва, загубих го. Васил разказваше пак нещо за бивак, за огън, за горска колиба, за една липа, която отсякъл и сложил в средата на колибата... за маскировка ли, за сянка ли, за хубост ли... И пак - помниш ли този, помниш ли онзи...

- Помниш ли името на онзи турчин от Хлебарово, който изпрати дъщеря си в гората - да ни донесе храна? - пита Васил.

- Кажи бе, Шаламане, бай Хасан Пехливана ли беше?

- Ти, Нено, него не го бъркай, той е от Базън... от Хлебарово, не знам...

- От Цар Калояново бе?

- Не знам...

И Васил Медведев продължава.

- Разбрал човекът, че го следят - не може да излезе от къщи. Ако тръгне - ще ги доведе при нас... Той често ни носеше храна, разчитахме на него... а сега, какво да прави? И ги изпратил, жена си и дъщеря си... Чакаме ние да дойде и гледаме - идва каруцата му с две жени. Спря. Кадъната седи вътре - с шалварите, забрадена... А момичето слезе, взе бохчата, даде паролата... "Тати го следят, каза да внимавате." И тръгна да си ходи. Беше 15-16-годишно, хубаво като картина... Качи се в каруцата, заминаха... И си мисля - бих ли пратил сега, през 90-та, дъщеря си в гората - да носи храна на 20 души бандити - както ни наричаха тогава, през 1950-та...

И аз си мисля - колко много е вярвал в горяните този баща... И колко много е държал на думата си, този човек... Мисля си - колко силна е била връзката между земята и селяните. И колко категоричен е бил отпорът им - срещу властта. Конфликт, помел всички етнически, религиозни и нравствени задръжки. Конфликт, от едната страна на който е бил народът, от другата...

- За всичко приказвахме, само за най-важното не каза - разкажи, бай Нено, как те раниха, за битката при Могилите разкажи...

- Какво да разказвам аз за битката... Те мен ме раниха в началото...

- Каквото знаеш, разкажи. Кои бяхте, какво стана?

- Бяхме аз, Цвятко, Цанко, Бог да ги прости, и Пеньо... След Батаклията се разделихме... Уж щяхме да се събираме пак, ама всичките не се събрахме. Ценка с Георги и с Кольо замина за Търговище. Васил отишъл в Русенските лозя, пък Димитър Рачев към Борисово, при леля си... Ние, четиримата, тръгнахме към Червена вода, Семерджиево и Базън - да търсим връзка с хора и за храна... Беше 1-2 юни... Обикаляхме три дни... Много несигурно беше. Много народ арестуваха в края на април, по Великден... Дебнеха. Тогава бай Цанко разбра, че и брат му Иван са хванали. Много омърлушен беше. За другите нищо не знаехме, но лошо ставаше...

... От Базън тръгнахме да се прибираме - към гората, по дерето... Пълно беше с агенти... Пътят ни беше отрязан... Останахме в житото... Цанко беше в лозята - с Пеньо ходиха за хляб... По едно време гледам - светва се с кибрит в ръжта, взимам карабината, щракам затвора. "Аз съм" - вика Цанко... Ама след малко минава един агент, проследил го. Аз бях под крушата, хукнах надолу. Тичаме в царевицата - там две жени и един мъж копаят - уплашиха се, но не викат... Пак се върнахме в ръжта... Заобиколихме тази група от Държавна сигурност. Тръгнахме към Базън, излязохме на шосето. По пътя видяхме една-две каруци - препускат. И те ни видяха - единият с брадва беше... Аз вървях отпред, другите след мен - на 10 метра един от друг... спуснахме се по дерето към селото. Гледаме - цялата гора заградена. Хванахме пак дерето. Вървим и изведнъж - двама агенти идват откъм келемето. "Да бягаме" - вика Цанко и пак хукнахме - аз, той, Цвятко и Пеньо... Трима милиционери по нашите дири тичат... Ожаднях много. Пак бяхме в житата. Мръкна се. Викам си - "сутринта отивам за вода, каквото ще да става". Спряхме. Успокоихме се... Цвятко извади да се бръсне - по вечеря вече беше. 6-ти юни... На другия ден, на 7-ми, беше Сборът. Тогава откриха огън. Гърмят...

- Тук се чуваше чак как гърмят - казва жена му, доволна, че може да разшири и уточни разказа му.

- Гърмят, на 15-20 метра от мен. Чух го Цвятко, че извика, обърнах се, видях го - лежеше на раницата си - ударен в сърцето и в челото... целият в кръв... Гръмнах два-три пъти... извадих бомбата, тогава ме удариха в ръката, изпуснах я... В това време един от нашите тича към мен, взе я, хвърли я... После дойдоха от ония... А техните продължават да стрелят... "Не гърмете, нас ще убиете" - викат... Пак нещо ме удари - в ребрата... Натовариха ни в една каруца с Цвятко. Закараха ни в общината, в Щръклево. Какво са направили с него, дали са го погребали, дали са го дали на неговите - не знам. Аз се оправих и ме съдиха... После - вие знаете...

- А на мене ми викат: "Мъжа ти го убиха". Писъци големи. Сложих черната кърпа - плача...

Плаче Иванка Рашкова. Текат сълзите по бузите й, крият се в бръчките й. После ги избърса със силната си селска длан. И отново заблестяха очите й: "После се разбра, че е жив."

- Съдиха го, в затвора лежа, по лагери ходи. Не беше леко. Аз с две малки деца сама останах... Не беше леко. Пращах му колети - събирах това-онова. На три месеца веднъж даваха... Изучих децата... После той се върна. За Нова година, 1963-та... Всичко нахалост беше - тъй бях почнала да мисля.... ама сега вече - връщане назад няма... Доживяхме...

И пак се разшета. Донесе хляб, сирене, кана с вино. Наредихме столовете около масата. "Да сме живи - звъннаха чашите. - Да се порадваме на живота..."

* * *

Тръгнахме си - с много усмивки, с обич, с влага в очите - от радост ли, от тъга ли... Тръгнахме си - дълго махаха старците след колата ни, дълго ги гледахме... И продължихме да слизаме надолу - в Долната земя... "В тази къща съм се родил, в тази съм израсъл" - разказва Васил Медведев, а ние слизаме, слизаме, слизаме... До реката. Пътят се вие, следи извивките й. От двете страни - скали. Високо там, на платото - гори. Жълти, оранжеви, кафяви, зелени - листа. Греят на слънцето с великолепието на цветовете си. Вие се реката - съвсем тясна, захлупена от туфите трева, които висят от бреговете й. Зелена трева, свежа, тучна... тръни, драки... Келеме. Келеме има между все по-разширяващите се скални брегове на дерето. Пътуваме. По равното дъно на Долната земя... Меките хълмове на равнината са там, горе, в небето. В друг свят... Пътуваме.

- Вижте, вдясно, това е пещера. Голяма, дълбока. Като деца сме играли в нея. По-нататък е Хайдушката дупка. Там си бяхме писали имената... не само ние... В камъка бяха издялани нарове... там са се крили през турско... Разрушили я - защо? Какво им е пречела... това е история, памет... Малко по-нататък, вляво... ей тук, зад завоя горе има скална църква... Когато слънцето грее в дупката се вижда кръстът, на скалата, в дъното... Ето я там, горе. Как се е стигало до нея - не знам. И като дете съм търсил пътека, и после... Никога не съм влизал... Казват, имало и купел вътре, издълбан в камъка. Там са правили кръщенетата през турско... Откъде се е влизало - така и не разбрах...

Високо в скалата е църквата. Отдолу се вижда като черно петно с големина на монета. Изглежда невероятно да бъде достигната отдолу, по стената-скала... Пътуваме. Край нас е реката - мръсен поток, отгоре плува пяна... Едри, изсъхнали магарешки тръни стърчат...

- Тук, покрай реката, имаше бахчи. Отглеждаха домати, зеленчуци - всичко, каквото трябва за ядене. А по реката имаше много мелници-караджейки и тепавици... Живот кипеше тук... Сега и следа няма. Реката беше бистра, чиста. Къпехме с в нея. Помня, баща ми ме водеше на едно място, дълбок вир, научи ме да плувам... Веднъж извадих един от водата. Другите му викат "Какво ще му дадеш, че те спаси, а?" А той: "Ще го заведа на дядо в градината - да си набере ябълки." Така, за една пазва ябълки го извадих, ама колко горд бях... Момчешки работи... А сега... как да влезеш в такава река... Всичко съсипаха...

Пътуваме, пътуваме, пътуваме...

- Това е къщата на Антон Петров. Тук идваше баща му като нелегален, да се нахрани. Момчето беше чобанин, овчар... Осъдиха го само за това, че е хранил баща си...

Спряхме на малък дървен мост, за каруци... Водата шуми под нас, листата над нас. Пак тръгнахме. Пеша, към тепавицата... Вървим покрай рекичката. Турлашката река. Тя се влива в Лом, идва от извора... Вървим... Поветът е нацъфтял с бели мъхове. Пролетен вид има гората. Вървим, ровим крака в прясната шума и мирише, мирише на земя, на гора, на чисто. Вървим, петимата. Говорим за дърветата, за гората, за тепавицата. За "тях", унищожили всичко... За този път, извървян някога... За цъфналия повет, за тревите, които растат под шумата, от които са правили "салата". Опитах ги - крехки, зелени листенца без вкус, с лек аромат на свежо и живо... Вървим и говорим... "Ти си млада, търси, търси истината" - ме заклева отново бай Георги. "Истината е не само при нас, тя е и при тези, които ние наричахме предатели... и при тези, от Държавна сигурност, и в архивите..."

Провираме се сред падналите клони. И търсим следи от тепавицата-храм, в която са се клели... Намерихме една поляна, малко над пътя, над реката... Полегата поляна с равна трева. Отстрани, откъм гората, имаше следи от зид от дялан камък.

- Това е - каза Васил. - И тук има слива, онова дърво там е слива... Имаше градина покрай тепавицата, от сливи...

Тръгнахме си. Стърчат магарешките бодили покрай рекичката. Рухнали са мъртвите дървета, гният, разяждани от червеи и влага... Боледува гората, неизчистена... Между Турлашката река и Лом - репеи виреят...

Отидохме си - от Долната земя...

Бариерата на Времето се срина пред мен. И с други очи видях пътищата, полетата, нивите, дърветата, горите и селата на България... За първи път ги видях. За първи път видях горите в равнината. И дърветата - силни, с широки корони и дебели стъбла, с дълбоки корени, потънали в пръстта на нивите. И нивите - вълнисти, изгорени - от огъня, където е имало пшеница, или от слънцето, където още стърчат изсъхналите слънчогледи...

И картинката от читанката - на кооперативния блок, еднакъв от хоризонт до хоризонт, се срути. Най-после се освободи съзнанието ми и можах да видя полето на България.

И разказите за гори, за пещери и за тепавици, за съскащи куршуми сред дърветата оплътняха и станаха истински - като изживян спомен...

Бариерата на времето се срина пред мен...

Отидохме си - от долната земя. Остана в нас - странна, дива, изоставена...

Пътуваме...

...Само това, че унищожиха хубавата ни земя, им стига - да бъдат съдени, осъдени. И това, че откъснаха добрия ни народ от нея... Защото, когато човек е откъснат от земята си - и той линее, и тя пустее... Това е най-голямото им престъпление... Унищожаваха...

© Габриела Цанева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.04.2010
Габриела Цанева. Миналото в мен. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Габриела Цанева. Миналото в мен. Документална повест. Велико Търново: Сеяч, 1994.