ЧАСТ ВТОРА

(XVI)

Габриела Цанева

web | Миналото в мен

Изтича времето. Лятото се превърна в есен. Слънцето изгори тревите, пожълти листата. После листата се сляха със земята. Вятърът подгони облаците по небето... Изтича времето. И есента си отива.

Вървим с татко, ръка в ръка, срещу времето...

Изкачихме стръмното стълбище на новия блок. Позвънихме. Възрастна жена отвори вратата, зад нея - дребен старец с гладко чело, с гладки бузи, с очила. Протегнахме ръцете си. Докоснахме се - с очи, с усмивка, с доверие. Седнахме и заговорихме...

...Бог ни даваше силата, за да оцелеем...

Седи срещу мен старец - дребен, с гладко чело, с гладки бузи, с очила. Сплел е пръстите си - бели като порцелан. Гласът му е спокоен, ясен, чист - като лицето му, спокойно и далечно. Не срещам погледа му. Говори старецът...

...Познавам Ценка отдавна, много отдавна. Тя беше пламенна земсистка, беше отдадена на идеята... А идеята е велика работа, ако я прегърнеш от сърце... Ние бяхме по-близки от братя и сестри. Това ни запази - и тогава, когато бяхме свободни, по време на борбата... и после, по затвори и лагери...

Замълча старецът, главата му беше наведена, бузите му порозовяха - гладки като порцеланови. Отново заговори - с ясен, чист, спокоен глас.

... Тя беше много решително момиче. Беше едра, буйна, силна... увличаше... Много решителна и твърда по характер - това я тласна по пътя на нашата борба... много кураж е трябвало за това, което направи... Тя беше идеалистка - от малка я знам...

Млъкна старецът, сви устни, преглътна. Пое въздух, прибра се кръвта от лицето му. Пак сплете пръсти - бели, крехки като порцелан. Георги Шаламанов, навел е главата си - не виждам очите му. И пак заговори...

... За мен всичко започна няколко години по-рано... По време на изборите през 1946-та бях застъпник на опозицията в село Базън - жена ми е оттам. Базън е турско село, а тогава битът на хората беше друг - държаха да има две секции - мъжка и женска... Дойде денят на изборите. В моята секция всичко вървеше добре. Но по едно време дойде застъпничката на опозицията от другата секция. Беше много развълнувана и не знаеше какво да прави, защото чак сега забелязала, че една комунистка, забрадена с фередже, следяла жените - коя как гласува; опитала се да подменя бюлетините. Не знаех какво да правим. Обстановката ставаше тревожна. Заплахи и терор имаше и преди деня на изборите; имаше и манипулации. Хората се страхуваха - да не се опитат да фалшифицират изборите. Затворихме се ние, комисията, и започнахме да броим бюлетините. Селяните започнаха да удрят по вратата. Отивам да видя какво става, а те - "Момче, ти си малък, ще те излъжат, пусни ни да гледаме." "Не мога - казвам им, - нямам право." А те: "Ние ще мълчим, само ще гледаме." Отворих вратата, те влязоха - едри, възбудени, горят им очите. С тебешир очертах един кръг около масата с урните. Казах им да не го прескачат - все едно, че чертата е заключена врата. Усмириха се, долепиха се до стените на стаята и не мръднаха - едри, буйни мъже. И не изпуснаха от очите си нито един плик, нито една бюлетина. Опозицията спечели повече от 85%. Въпреки терора и манипулациите преди изборите, въпреки инцидента в женската секция... въпреки руската армия в България...

Висок и ясен е гласът на Георги Шаламанов. Бяло и гладко е лицето му, бели и крехки са ръцете му. Пое си въздух, замълча, преглътна и продължи - с висок и ясен глас, с леко наведена глава... Не срещах погледа му.

... Познавах Трифон Кунев. Той пишеше в зеленото "Земеделско знаме". Любимото ми занимание беше, като получа вестника, да прочета неговите "Ситни-дребни като камилчета". Последния път, като ходих в София, беше началото на юни 1947-а, току-що бяха арестували Никола Петков, той ми каза: "Лоши времена идват за нас и за България, Шаламане. Сега, като арестуваха бай Кольо, и нас ще подхванат. Вече нищо не може да ги спре. Ако можеш - напускай страната..."

... Нито аз я напуснах, нито той... Малко по-късно се срещнахме в лагера край Крушовене. Строяхме дига. Копаехме трапове два на три метра, дълбоки един. Изнасяхме пръстта - на стотина метра, на височина до 7-8 метра. Не беше лека работа. Там беше и Асен Стамболийски, и много, много хора от опозицията, от Земеделския ни съюз.

Обърна главата си към мен - леко вдигната, не срещам погледа му. Спокойно е седнал на стола си, с изправен гръбнак, със сплетени ръце в скута си. Пое си въздух и съвсем леко, незабележимо въздъхна. Порцеланово бледи са гладките му бузи.

... Май много се отклоних от това, за което питате, но събитията са свързани. Всъщност всичко, което стана 50-те години, започна оттогава... От фалшифицираните избори през 1946-та... А може би още по-преди... Аз бях на лагер почти три години. Когато се върнах, през 1949-та, вече се говореше за създаването на земеделски център, който да ни обедини - нас, земеделците, опозиционерите, на които вече беше забранено да се сдружаваме. През пролетта на 1950-та центърът вече беше образуван. През 1951-ва ги арестуваха - Янко Минев, Тодор Терзиев, Димо Лафчиев... Съдиха ги лятото на 51-ва, но преди да ги съдят, стана другият провал... За това - после...

... Аз Ценка, да я споменем, съм я виждал често като нелегална. Аз им носех храна, цигари, вест от къщи... само веднъж успях да им занеса и една бомба... Няма да забравя един случай... Беше рано пролетта на 1951-ва. Бях при тях, в гората край Базън. Вече си отивах и бай Цанко и Ценка тръгнаха да ме изпращат. Като се отдалечихме малко, аз питам за паролата, а бай Цанко казва: "Без парола, този път... Преди няколко дни стана страшно... паролата беше известна на Държавна сигурност." Беше угрижен, посърнал - нещо съвсем необичайно за него. Бай Цанко Мечето беше не много едър, но набит и здрав човек... Казват, Мечето му бил прякорът, защото с голи ръце преборил мечка навремето... Та такъв човек беше той - решителен и смел, не униваше. Такава невероятна жизненост имаше в него... Питам аз - кой дава паролата, а той - "Ценка я дава". Поглеждам я, а тя - ще се разплаче, очите й големи, тъмни, плувнали в сълзи - още малко, ще потекат по страните й... И нея не бях виждал такава. "Каква е тая работа, Цене? - питам. - Как даваш паролата?" А тя: "Пред всички, казва, я давам." Разбрах аз - сред тях е провокаторът... И те вече знаеха - сред тях е. Но кой...

Отново са порозовели бузите на Георги Шаламанов. Гладко е челото му, спокойно е лицето му. Изправен седи на стола си, ръцете лежат, вплетени една в друга в скута му. И само нахлулата в главата кръв показва какво става в душата му...

...Аз ви казах - чувствахме се по-близки от братя. А това не би могло да бъде така, ако не си вярвахме. И си вярвахме... Защото те, нелегалните, бяха зависими от нас. Ние им носехме хляба - можехме да им донесем и смърт. Те го знаеха и ни се доверяваха - до смърт... А още повече трябва да вярваш на този до теб. На този, който носи пистолет на кръста си и до когото заспиваш... Но можеш ли да погледнеш в душата на човек? Можеш ли да знаеш какво има в ума му? Можеш ли да бъдеш сигурен, че той наистина мисли това, което казва... Не знам как са се чувствали тези десет души в гората, когато вече са били сигурни, че един от тях е предател... После разбрали кой е. Бай Цанко го разстрелял... Бойчо, мисля, се казвал... Бил внедрен в организацията още в самото начало от Държавна сигурност.

...А бай Цанко го убили в Хисаря, в началото на юни. Не знам точно как е станало, а и не знам някой да знае - все легенди се носят... Към края на май пак бях в гората. Валеше дъжд. Току-що си бях ушил една винтяга - широка, топла, с качулка. С нея бях... Дадох, каквото носех на бай Цанко, разговорихме се. От този разговор подразбрах, че той ще заминава нанякъде. Помоли ме да ушия винтяги като моята за него и за Ценка, пък после и за другите... Аз се съблякох и му я дадох - за из път... Няколко месеца по-късно, вече бях арестуван, един следовател от ДС ми я показа - цялата беше надупчена от куршуми. Платът беше разкъсан отзад, на гърба. И кръв още имаше по нея... Пита ме, познавал ли съм тая дреха, аз ли съм я шил... А на мен ми причерняло пред очите, нещо ме души... Разбрах аз, убили са бай Цанко...

Вишневочервено е лицето на стареца, наведена е главата му, не виждам очите му. Изправен е гърбът му, като мъртви лежат белите ръце в скута му, още по-бели, по-крехки, по-чупливи - като порцеланови. Пое си въздух, напълни гърдите си - още повече се изправи на стола - изящен дребен старец, като фаянсова фигурка. Крехък и... нечуплив...

...За последен път видях Ценка на 31 май или 1 юни... Беше хубав ден, в самото начало на лятото. Всичко беше зелено, свежо и младо, отвсякъде бликаше живот... Така я запомних - млада, в самото начало на живота си, с бликаща жизненост. Тогава бай Цанко го нямаше. Тя сама ме посрещна, сама ме изпрати. Ръкувахме се, разделихме се... Така ще я запомня - сама в оная зелена гора, съвсем млада, в самото начало на лятото...

...Няколко дни по-късно, на 4-5 юни, е станала битката. Тогава са убили Цвятко Железарчето, както се бръснел. И Нено Рашков тогава са ранили в ръката, в китката... Тъкмо вдигал карабината, за да стреля... Трябва да отидем при него, той да ви разкаже за битката... Той няма да говори пред непознати... но ако аз ви заведа... или Стефан Чалъка... той нас ни познава, на нас вярва...

...Аз отидох на другия ден, след сражението, да им нося храна... Срещам Иван Чапкънов и Димитран от групата... Те живеят в северната част на селото... Спряхме се, казват ми: "Вчера стана, каквато стана. Голяма престрелка имаше по могилите, и бомби хвърляха, и с автомати се стреля... попиляха ги..."

Било по залез-слънце, когато чули първите изстрели... Бързо се ориентирали откъде идват и тръгнали натам, но не видели боя... само слушали гърмежите отблизо. Нашите, изглежда, се опитвали да пробият блокадата на север, към Русе, при могилите... Нищо не можаха да кажат - успели ли са, спасил ли се е някой...

Много време по-късно, в лагера, Димитър Герзов от Смирненски ми каза, че в неговата къща са били Цена и Георги Йоргов, през зимата на 1951-52-ра... Той ги криел в един трап на двора, под сайванта. Над него били нахвърляни снопи царевица - селска купа, така му се казва.

...Но тогава, след битката в Базънската гора, при могилите... аз не знаех съдбата й... Затова, по мое предложение, нарекохме нашата група на нейното име - Цветана Чалъкова... В такива моменти човек си мисли за най-лошото... А Стефан Ненов, Чалъка, братовчед й - той пък доскоро вярваше, че е жива, че е някъде из Русия, по лагерите... Какво ли не му минава през главата на човек... но те си отидоха - Цена, Георги Йоргов, Кольо Засмянков, Кожухаров - баща... Всички със смъртни присъди, всички убити... За Кожухаров разправяха, че при арестуването му го простреляли с автоматичен откос през кръста, лекували го в болница и след това изпълнили смъртната присъда... Такива времена бяха тогава - жестоки... Хората искаха да се махне властта на комунистите, както и сега искат... Но не тогава е било времето... Борбата се беше подела, духът беше силен в нас. Ние знаехме, че ще дойде времето, когато ще си идат... но не знаехме кой ще оцелее... И то дойде... Но те си заминаха... Бай Цанко, Цена, Георги, Цвятко, Кольо... ние оставихме младостта си в затвори и лагери... Димо Лафчиев, Неделчо Балбозанов... умряха след затвора... а другите, другите, които живяха след това... и не доживяха да видят как си отиват... Ние поне видяхме - стари сме вече, за да живеем... но благодарим на Бога, че ни остави живи, да видим... Вие сте млади... ще поживеете... И тя, ако беше жива, щеше още да е млада, да поживее...

Ясен е гласът на Георги Шаламанов, изправен е гръбнакът му... Ридания разкъсаха думите му... Вдигна ръка, свали очилата си... трепереха белите пръсти, изящните бели пръсти, крехки като порцелан. Остави ги върху масата, ръцете си, неподвижни. Лежаха върху масата като чужди, като мъртви. А тялото му се разтърсваше от сподавени ридания. Тресяха се раменете му, навел беше главата си, но гръбнакът, гръбнакът му беше изправен. Не сбърчи челото си, не изкриви устните си - спокойно остана лицето му - вишневочервено. После отново вдигна ръце, избърса очилата си и пак заговори - с висок ясен глас. "Прощавайте, така се развълнувах... спомени... Много години минаха оттогава, но за близки хора все боли."

Слушам и мълча. Не зная как да го погледна, какво да кажа, как да го успокоя... Бих искала да хвана ръцете му в дланите си, да надникна в очите му... и някак без думи да му кажа, че го обичам, че ги обичам и тях, мъртвите... и че всичко, всичко, което се е случило на този грешен свят през тези адски години, е без значение... щом хората още могат да обичат...

Скърца моливът ми върху листа, записва последните му думи... Не мога да докосна с ръката си ръцете му - не той има нужда от силата ми - аз имам нужда от неговата. Мълча - защото всяка моя дума ще бъде грозна и не-истинска... Защото за неговата мъка успокоение няма... Защото всяка куха дума ще прокънти в душата му като плесница. И всеки жест на състрадание към страдал от нестрадал - ще бъде подигравка...

Скърца моливът ми върху листа, записва новите му думи...

...След битката излязох в нелегалност, криех се из русенските лозя... След разговора си с Чапкънов се върнах в Русе. Прибрах се вкъщи от страничната врата. Жена ми каза, че цял ден са я следили двама души и къщата ни е под наблюдение. Разбрах, че трябва да се махам. Излязох пак от страничната врата и минах през дворовете на комшиите... Така отново напуснах Русе. Беше вече тъмно, но не тръгнах по шосето, отстрани вървях... В това време, в Базън Чапкънов се свързал с един човек и се разбрали да отиде в кьошка му. Но тъкмо преди да тръгне към кьошка, дошли от Държавна сигурност. Заградили двора - пиле не може да прехвръкне. Нямало накъде да бяга... ровели навсякъде. А той бил навън, под ореха... качил се на дървото. Гледал ги отгоре - как обикалят, търсят, псуват. Кръстосвали двора, минавали под дървото, крещели... той ги виждал, но те не го виждали... Не вдигнали глави нагоре... Стъмнило се, той дълго чакал и към 2-3 часа през нощта тихо слязъл от дървото и през дворовете - излязъл от селото... Заедно бяхме на кьошка... Към един месец се крихме така.

Замълча за малко, после викна: "Недке, ела, ако обичаш." И продължи към нас: "Тя ще ни каже откога съм бил в нелегалност." Тя влезе - възрастна жена - с мило, кръгло лице, с топли очи, с нежни топли ръце. Цялата беше усмивка. Седна на ръба на леглото. Излъчваше добрина.

- Кога излязох в нелегалност, Недке, помниш ли точната дата?

- На осми юни беше - казва тя.

Усмихва се, навежда глава. Продължава.

...На 8 юни излезе в нелегалност. Тогава аз ходих до гарата да посрещам брат си. Видях, че ме следят. Като си дойде Георги, казах му. Същата вечер замина. Знаех къде се крият, ходех понякога там. Арестуваха ги на 9 юли, сутринта. Всъщност арестуваха ни, защото и аз бях при тях...

Усмихва се жената, от очите й струи добрина. А мъжът й продължава - замислен, спокоен:

...Процесът ни беше на 9 и на 10 ноември 1951-ва. Два дни. Тогава всички дела се гледаха от Сталинския окръжен съд... Помня, нашето дело веднъж се отложи... Съдиха ме по чл. 70, ал. 1... най-страшната алинея... Наказанията по нея бяха смърт, 20 години и 15 години строг тъмничен затвор... За мен тогава искаха най-тежкото наказание... Но след отлагането на делото прокурорът беше друг... Така се разминах със смъртта... Кръстникът на жена ми беше комунист, народен съдия. Баща й го молил да ме спаси... А преди години, преди 1944-та, кръстикът беше в затвора... Веднъж баща й ми каза: "Георги, дай половината от кожата на твоята свиня - да направим цървули, да изпратим в затвора." Дадох. Направи добро, пък го хвърли - то пак се връща...

След процеса жена ми плакала - какво ще прави без мен толкова години. Пък баща й казал: "Щом е жив, бързо ще се върне." Върнахме се по-бързо, отколкото ни бяха осъдили. Не ни беше леко, но... Тя не се върна... толкова народ избиха...

Въздъхна старецът, замълча. Само лицето му ставаше ту порцелановобяло, ту розово. Въздухът трудно излизаше от гърлото му... Свали очилата си, избърса с кърпа стъклата им, избърса очите си и продължи.

...През 1953-та година бях в Софийския централен затвор. Едно цивилно лице, бивш милиционер, дойде при мен. Каза ми, че присъствал на обиска у дома... каза, че жена ми я гонели - нямала право да живее в Русе без жителство... Разказа ми и някаква история за това как саботирал властта и бил репресиран. Не знам колко да му вярвам, но друго исках да ви кажа...

...Той пазел Цена в затвора - лично той видял как я изнесли от килията в Държавна сигурност, за да я разстрелят. Убивали ги в салкъмовата гора край гара Разпределителна... "Като си излезем, потърси ме"... Повече не го видях в затвора. След това не съм го търсил... твърде много време беше минало, а и не знаех дали ми е казал истината...

Ако някой знае какво е станало с нея, това е Тодор обущарят... Преди 9 септември работеше в обущарница "Черната котка", оттогава го познавам. След това стана мошеник, мръсник. През 1951-ва беше началник на карцерите в Държавна сигурност. Той сигурно я е виждал и знае какво е станало с нея... Още е жив, но нищо няма да каже. На него дължа ей това...

Свали очилата си. Трепереха белите пръсти. И устните му трепереха. Вдигната беше главата му. Продължи. Гласът му беше ясен и чист.

...12 диоптъра... Нищо не виждам на метър от мен - освен силуети. Ако ме срещнете по улицата и не ви поздравя - не мислете, че бай Георги е разсеян и се прави, че не ви познава... Аз нищо не виждам. Той ме би по време на следствието. Изправяше ме до стената и натискаше главата ми в нея. Хващаше ме за брадата и я вдигаше нагоре... и притискаше, притискаше тила в стената... После биеше, риташе... Така ми унищожи очните дъна...

Трепери старецът - от болка и от мъка. Жена му го гледа - само мъка и добрина са останали в нея. Как иска да го докосне с ръка, да му помогне. Но не той има нужда от утеха, а ние...

Ние, които никога не сме страдали истински, които винаги сме били вън - наблюдатели на собствения си живот. Наблюдатели на живота. Ние, които сме останали на прага, на брега. Ние, които не сме могли, или не сме поискали - да влезем вътре, в мръсното, и да живеем. И да приемем предизвикателството - да останем чисти. Ние, които сме чисти... защото не сме живели. Живи ли сме?

...Ще доживеем ли да видим как архивите се отварят? Ще имаме ли щастието да видим как истината излиза наяве, документирана? Вие сте млади, ще видите... Сега вече комунистите - щат не щат - ще вървят към демокрация...

..."Нищо не е вечно на тоя свят и това няма да бъде" - казваше баща ми... Но много години минаха и той си замина... не видя какво става...

Премрежени от сълзи са добрите очи на жената. Загледани са някъде толкова далеч... дали в миналото, или в отвъдното...

А той, Георги Шаламанов, говори, говори...

... Дълги бяха тези десет години, много дълги... През много затвори и лагери минах, с много хора се срещнах... На никого от нас не му беше ясно какво ще стане, какво ни очаква... но ние бяхме заедно, бяхме много и това, че бяхме много, ни даваше сили... Имаше хора от всички краища на България - от Сливенско, от Пловдивско, от Пазарджишко, от Видинско... от Варненско... отвсякъде имаше... Много нещо мина през главата ни, но Бог ни помогна да оцелеем. Макар че и доносници пускаха между нас... и нас се опитваха да направят доносници... Помня веднъж, на карето... Вървим, аз гледам надолу, само крака виждам - стари обувки, кърпени панталони - затворнически крака... Изведнъж гледам - едни лачени обувки, нов панталон - вдигам глава нагоре - виждам познато лице, Илия Кошов... Заговорихме се за това-онова. По едно време го питам: "Защо убихте Цена?" А той, навел глава, мънка: "И аз не исках, но я убиха"... Още приказвахме. Пита ме: "Искаш ли да отидем горе, там да си поговорим на спокойствие?" Отказах, знаех какво значи това - ще искат да ме правят доносник. А на доносниците животът им беше по-лек - получаваха по-често писма и колети... в затвора това е много... Когато тъгуваш, тъгуваш за вкъщи...

... Дълги бяха тези десет години, много дълги... Но най-дълги ми се видяха петте месеца през есента на 1960-та... Тогава работех на кариерата в Огняново... Бяхме аз, Стефан Чалъка и Стефан Цветков от Нисово - заедно работехме, на една норма бяхме. Аз и тогава си бях дребен, слаб, трудно издържах да си изкарам нормата. Но те, двамата Стефановци, те бяха здрави, силни мъже - изкарваха и за мен... Дали това се зловидя на някого, или заради нещо друго, но един ден дойдоха на обекта с джип и ме прибраха. Затвориха ме в Пазарджишкия затвор, в единочка. Пет месеца бях сам - забравих да говоря... И колко бавно течеше времето тогава... Единственото ми разнообразие, единствената ми радост бяха разходките... но и в карето ме извеждаха сам... Жива душа не виждах... Тогава почнах да събирам трохи от хляба си. Когато ме извеждаха - хвърлях ги след себе си. Врабчетата кацаха по двора и ги кълвяха. Боричкаха се, цвърчаха - живи душици. И така - всеки ден... Накрая вече ме познаваха - щом ме извеждаха, долитаха и кацаха... знаеха, че ще ги нахраня... Те ми бяха другарите...

... Един ден - влизат при мен и ме питат - искам ли да работя в шивачницата на затвора. Как да не искам, мисля си - нали ще бъда сред хора. Казвам им: "Мен моят майстор ме е учил да шия, хубаво да шия - и за комунисти, и за всички..." Едва ми излязоха от гърлото думите - за толкова време самота - бях си загубил гласа... Така отидох в затворническата кооперация... Вече се усещаше, че ще ни пускат. Бяха закрили кариерата. Искаха да ни охранят и да ни подготвят за "навън". Стефан Ненов го направили мозайкаджия, Димитър Рачев - зидар... Аз си бях със занаята. Изглежда, харесваше им как шия, защото един ден един началник дойде да си шие костюм при мен. Даде ми плата и ме пита: "Е, как е, харесва ли ти, майсторе, хубав костюм ли ще стане?" Пък аз, винаги съм си бил устат, му казвам: "Хубав е, ама само за вас има." Ядоса се той, засегнах го - видях. Но нищо не ми каза. Един друг му шушне: "Те от десет години са все по затворите - не знаят как е навън." След няколко дни същият, инспектор Маринов се казваше, нареди да ни дадат нови дрехи - на мен и на Медведев... Изведоха ни с файтон. Отидохме в Пазарджик. Само ние тримата - без охрана. Поне не се виждаше да има... Заведе ни в един магазин за дрехи - конфекция. И ми вика: "Е, гледай, какво ще кажеш - имат ли хората?" А аз му казвам: "Като си отидем вкъщи ще ти кажа." И на втория етаж ни заведе - да гледаме мебели. И в един ресторант влязохме... Вътре хората насядали - смеят се, приказват, ядат... Имаше оркестър, певица. Развълнувах се. Изглежда, той забеляза, изведе ни навън и ни каза: "Вие сте затворници, нямам право да ви почерпя тук." Но ни заведе в една малка сладкарничка, купи ни пасти и боза... За първи път хапнах човешка храна - от толкова време... В затвора имахме право на един колет за три месеца и на половин страница писмо на месец...

... Още един път ни изведоха преди да ни пуснат. Един автобус хора бяхме, на екскурзия. Голям автобус, мерцедес... Казаха ни да не се опитваме да бягаме, защото сме лежали по десет години, а вече скоро ще ни пуснат... Това беше в началото на май 1961-ва... Казаха ни да не казваме, че сме затворници. Ако ни питат - да казваме, че сме миньори. Така и казвахме, пък като ни питаха къде сме тръгнали без жените си - мълчахме... В друг свят бяхме попаднали...

... Още по-бавно минаваха дните след това... Един ден бях отишъл да дремна в килията за половин час, преди да довърша смяната си в шивачницата. Бях се унесъл, когато Медведев ме разтърси: "Ставай! - вика - Освобождават ги!"... Скочих аз от леглото - причерня ми от вълнение... Тичаме навън двамата, а те - вече на портала - Димитър Рачев и Стефан Чалъка... В това време чувам и моето име - Георги Шаламанов...

Треперят белите пръсти, вдигнал е нагоре лицето си - гладко и бяло... Още миг - и ще докосне свободата... Ще я види - през 12-те диоптъра на очите си... После отново помръкна. Наведе глава, зарея невиждащия си поглед - някъде в себе си. Затвори се, остана изолиран от нас, от стаята, от днешния ден... Помълча и пак заговори, с ясен и чист глас. Високо, спокойно...

... Отидох в управлението - там бяха всички началници - и директорът на затвора, и другите. И инспектор Маринов беше. Казват ми: "Е, Шаламанов, освободихме те - доволен ли си?" А аз - коленете ми треперят от вълнение... След толкова години, след толкова мъки... Момче влязох в затвора - мъж излизах... Преглътнах няколко пъти - да ми дойде гласът, и пак верен на себе си, им казвам: "Вие навън ме пускате, ама работа ще ми дадете ли? Защото без работа - какво да правя навън?" А инспектор Маринов ме гледа в очите и се смее: "Ще ти дадем работа. Е, не да управляваш... Занаята си да работиш." А аз: - "Ако не ми дадат работа, от Вас ще я поискам, гражданино инспектор" - така казвам...

... Освободиха ни до вечерта - всички. Беше 18 май 1961-ва. Натоварихме се във влака - цяла нощ пътувахме... Но колко ни беше леко... Аз бях в нов костюм - последните дни жена ми изпрати 100 лева, навремето бяха много пари... купих си - от оня магазин... На 19 май сутринта си бях вкъщи...

Лицето му е ведро и спокойно, разказва - с висок и ясен глас. Слушам го, а той говори, говори...

... Тръгнах да си търся работа, но навсякъде ми затваряха вратите... ако някъде ми приемеха документите - дълго ги бавеха, въртяха ме, не ме назначаваха... Аз не съм от хората, които ще се молят и ще лазят по корем. Не за това съм бил в затвора толкова години... Минаха 3-4 месеца. Тогава написах писма - до Главна дирекция на затворите, до Пазарджишкия затвор и лично до инспектор Маринов... Писах всичко, както си е, а накрая завърших: "Ако не мога да работя, за да изкарвам хляба си, ми остава само едно - да крада. Това ли искате - да ме вкарате отново в затвора, като криминален?" Пуснах писмата и зачаках... След няколко дни ме извикаха в Държавна сигурност с призовка. Тръгнахме заедно с жена ми - тя остана в чакалнята, аз влязох. Казах й - ако не изляза до час, - пак са ме прибрали.

... Бяха много любезни - казаха ми да отида там, където си бях подал документите, вече нямало да има проблеми... Така и стана - на другия ден ме назначиха...

... И пак не беше лесно... Хората ме отбягваха, извръщаха глави по улиците... страхуваха се да ме поздравяват... Сега е друго - сега се надпреварват да ми казват "добър ден"...

Усмихва се Георги Шаламанов. И усмивката му не е усмивка с устни, а сияние, озарило лицето му.

... Бог ни даде сила - да оцелеем в ада на земята. Бог пожела да доживеем и да видим как "те" си отиват... А вие, вие сте млади и ще живеете...

После обърна главата си към мен... Срещнахме погледите си - през преградата на 12-те диоптъра... После той каза: "Ти си млада, ще живееш... и ще търсиш истината - за онези години и за онези хора, които си отидоха..."

Светеше лампата в стаята, обливаше ни в жълти лъчи. Отделяше ни - от заспалия град, от света. Мълчахме като хипнотизирани - възрастни мъж и жена, щастливи, че са доживели. Баща ми, 15 години по-млад от тях - доволен, че е видял и ще поживее... И аз, 30 години по-млада от него - стъписана, че ще живея... Заклета - да живея и да търся истината...

После станахме, сбогувахме се, отидохме си. Аз и татко, ръка в ръка, потънахме в тъмните улици на заспалия град.

© Габриела Цанева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.04.2010
Габриела Цанева. Миналото в мен. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Габриела Цанева. Миналото в мен. Документална повест. Велико Търново: Сеяч, 1994.