ЧАСТ ВТОРА

(XIV)

Габриела Цанева

web | Миналото в мен

Тъмно е и вали като из ведро. Плискат капки по стъклата и изпълват стаята с шума си. Бягат минутите. Неусетно се изцежда времето като потъващите в пръстта водни струи... Чакаме Васил Медведев и говорим с жена му и дъщерите му пред чашки горещо тъмно кафе с черешово сладко в чинийки, в каквито баба някога го поднасяше на гостенките си. Разбуди се споменът от онези забравени дни, населени с мечти за звезди и неизвестни светове, несмутени от страх и несвободност... Забравени детски дни, недокоснати още от представата за убийство в бурна лунна нощ...

В стаята влезе Васил Медведев - мокър, с мирис на дъжд и вятър. Протегна ръка за поздрав. Седна - уморен и усмихнат. И разговорът, започнал преди два месеца, в началото на юли, продължи... Накъсани спомени за времето отпреди 40 години... В тази дъждовна септемврийска вечер те се лееха леко, несмущавани от тъга. Проектозаконът за земята лежеше на масата, пред нас... и борбата, затворите, Белене - вече не изглеждаха безсмислени. След 40 години проектозаконът за земята е готов и може би ще стане закон... земята ще бъде върната на тези, от които е била отнета... И борбата на младостта няма да е напразна... Леко се леят спомените, несмущавани от тъга...

...Батаклията е местност между Щръклево и Писанец, гора. Там имаше стара мелница, полуразрушена. Бяхме отишли към нея, но не я приближавахме, защото се страхувахме, че може да я наблюдават. Не бяхме яли от два-три дни, а и вода нямахме. Тогава, като по чудо видяхме едно агне, изгубено. Хванахме го... Там, на Батаклията, беше първото ми сражение. Започнаха да стрелят, когато отидох за вода до кладенеца на мелницата... Тя беше стара, кладенецът - неизползван от години... Водата му беше замърсена и доста се забавихме, докато си налеем...

... Започнаха да стрелят. Цялата местност беше блокирана от цивилни агенти на Държавна сигурност и от комунисти от селото... Като гръмне пушка в гората, куршумите рикошират по дърветата, не се разбира откъде идват. Беше първото ми сражение. Имах стара ръждясала пушка... когато стрелях за пръв път, тя изхвръкна от ръцете ми... Не бях ходил войник... Не знаех какво да правя - накъде да гледам, откъде да се пазя. Куршумите пищяха покрай ушите ми, идваха отвсякъде и само трънките в гората ми бяха защита... Ние бяхме 17-18 души... Бай Цанко Мечето беше, Цветана беше, бяха Нено Рашков, Георги Йоргов, Димитър Рачев... и други имаше... Цвятко Недялков, после го убиха... След сражението се разпръснахме. Аз отидох в Русе за няколко дни, но не можех да остана дълго - всъщност вече бях извън закона... Пак се върнах в гората, при нелегалните... Пак се събрахме...

От загорялото лице ме гледат светли очи - светлокафяви, а не сини, каквито бяха останали в съзнанието ми от първата ни среща. Светлокафяви, топли, твърди... Очи, видели много. И може би простили, може би... Може би миналото може да бъде простено - таванските стаи на хотел "Севастопол", затворите, студа, Белене с дървениците, с въшките, със случайните разстрели... годините безнадеждност - ако... "те" си отидат и ни оставят бъдещето... Проектозаконът за земята е на масата. Смисълът на толкова много съдби. И трябва да стане закон. Изкупление за толкова много страдания... Гледа ме Васил Медведев с твърдите си светли очи...

...Докато още живеех в Русе, работех в завода за трактори. Обичах работата си. Обичах да майсторя. Направих няколко бомби - отбранително-нападателни. Нападателните бомби трябва да гърмят силно, за да плашат. В тях има много барут, който разкъсва обшивката, но само няколко парчета могат да се разхвърчат. Те не са ефективни бомби - не убиват. А отбранителните бомби трябва да поразяват противника. Когато избухват, трябва да се разхвърчават на много късове... Аз се опитах да направя такива, които да съчетават и двете качества... Използвах сачми от лагери. Бях направил около 20 парчета... По-късно разбрах, че такива бомби са били използвани за първи път в Корейската война...

...Двама души от моята група работеха в завода за жп транспорт. Привикаха ги в Държавна сигурност - от завода били изчезнали чертежи на вагон за превозване на танкове... Тогава потърсих връзка с нелегалните...

Удря дъждът по стъклата, нахлува нощта в нас. Момчето, което не е ходило войник, отива в гората - с ученическия си панталон и с 20 бомби, пълни със сачми от лагери... И разбира как пищят куршумите между дърветата, как рикошират и не се знае откъде идват...

...Правехме и учения, при среща с Държавна сигурност да знаем как да реагираме... Бай Цанко беше моторът, силата, организаторът на всичко... Цветана беше духът... Никога не съм срещал по-силна воля у някого... Тя беше жена и беше най-младата от всички. Но когато отидох в гората, именно тя ме порази със силата си. Аз бях с две-три години по-малък от нея и всъщност, аз станах най-младият в групата... Бях още момче и край нея се чувствах още по-малък.

Лицето му е затворено, отнесено в спомена. После се усмихва - почернял, мургав, светлоок.

...Помня, веднъж беше ранно утро. Свежо, хладно. Роса блестеше по тревата, слънцето изгряло. Лято, юни... Ние ставахме, разкършвахме се след съня, стягахме се... Навеждам се да си оправя цървулите и - панталонът ми се разпра отзад. Ами сега - какво да правя? Изтръпнах - друг панталон нямам, пък този - все едно, че съм без него... Тя ми го заши.

Продължава, вече с друг глас. Гледам ръцете му - бързо мърдат пръстите, мачкат листите пред него... Угаснали са очите му.

...В един такъв ден убиха Цвятко Недялков от Смирненски... Бръснел се. Стреляли и го убили на място... Нашите нищо не усетили... После се разбра, че Ангел Календжиев, председател на ТКЗС-то, ги видял и ги предал... Така започнало сражението в Базънската гора. Казвам "сражение", защото продължило повече от два часа... Нашите разкъсали обръча с бомби и се разпръснали в гората... Тогава ранили и Нено Рашков от Писанец. Хвърлил бомба, която не избухнала. Ранен, в ръката и в гърдите, го заловили и го закарали в Щръклево, сложен под трупа на Цвятко... Остана жив, още е жив... Съдиха го. По лагерите пак се виждахме... Сега живее на село. Но можеш да се срещнеш с дъщеря му, познавам я, добра жена е и доста неща знае от баща си... Жив е иАнтон Петров Антонов, син на Петър Антонов. Петър Антонов също беше нелегален, но не беше в нашата група. Беше демократ. Те имаха друга група, в Завет - бяха той, Димитър Куманов и Димитър Ковачев. И тримата са убити. А Антон го съдиха и го осъдиха, задето е хранел баща си... Такива бяха те - искаха децата да предават бащите си и бащите - да предават децата си. Като вашия дядо Стефан - заради дъщеря му го пратиха в Белене, вместо дъщеря му... Добър старец беше - кротък и издръжлив. От лагера го познавам, много добре го познавам.

Удря дъждът в стъклата, барабани. Искам да извикам в паметта си образа на дядо Стефан - не мога. Виждам само леглото в дъното на стаята и един много, много стар дядо в него. Един старец, когото познавах, но който не ме познаваше. Един човек, от когото не запомних нито лице, нито жест, нито дума. За мен той остана символ на старостта, на разрухата, на безпомощността. И само снимката му, сложена до снимката на дъщеря му, на най-малката, дойде пред очите ми. Не си отива слабото му, продълговато, строго лице...

...След престрелката два-три дни се укривах при леля Неда, в яслата, при кравата. Една сутрин излязох заедно с кравите и тръгнах към Русе. Вървях цял ден и вечерта легнах да спя край една чешма, близо до Базън бях още. Имах кама, пистолет и три бомби. Заспах като къпан - толкова бях изморен. На сутринта се събуждам - водата шурти, чучулигите пеят. Лежа в ръжта, земята ухае на треви, на цветя, на пръст... Като в рая се чувствах. Райска е тая земя... Изведнъж - гледам над мен двама - по всичко личи, че са агенти, кобурите им висят тежко... Предполагам, че още за нас обикаляха... Стреснах се аз, но да бягам - не става... Почнах да им обяснявам, че съм си ходил на село, пък нямам пари за автобус, че трябва да се връщам на училище. Още си бях с ученическата униформа - омърляна, смачкана, с цървули на краката, но все пак - ученик. Молех се само да не са видели железата по мен... Не ме арестуваха. Продължих към Русе, излязох на червеноводското шосе, край паметника на офицерите, разстреляни по време на русофилския бунт. През 1941-42-ра е бил разрушен и бяха останали само руини от черен гранит... Укривах се известно време в нашето лозе, после отидох при един братовчед на майка ми. Той ме нахрани, даде ми дрехи, една хубава топла шуба, кон и ме изпрати в неговото лозе. Там останах дълго, няколко месеца. Мина лятото, дойде есента. Всеки ден си казвах, че трябва да тръгвам, че става опасно. Хора минават, все някой ще ме види. Но не ми се напускаше къщата. Стените й ми даваха сигурност. А и не знаех какво да правя, когато изляза оттам. Не знаех дали ще намеря пак нелегалните. През юни, в Хисаря, на гарата, бяха убили бай Цанко. Той носел оръжие, но на перона имало много хора и не стрелял. А те го убили - с автоматичен откос - през кръста... в гърба... Бях се обезверил. Нахалост отиваше всичко. И за нас, нелегалните, оставаше само един път - през границата... Пеньо избяга. Първо в Югославия - и там бил на лагер, но после отишъл в Италия, а оттам - в Щатите. Беше зидар. Преуспя... Но за мен това не беше изход. Аз не исках да напусна България. Имах родина и в нея щях да остана. За мен алтернатива нямаше...

...Помнех баща си. Той беше едър, силен, ловджия. С много хора ходеше, с големи компании - веселяха се... Да, "човек на живота", такъв беше баща ми... Но винаги носеше в себе си, на гърдите си, една торбичка с родна земя и една икона на света Богородица. С тази икона майка му го изпратила на пристанището в Одеса, благословила го. Напоила родната земя със сълзите си. Весел човек беше баща ми. Но такъв беше само отвън. Няма да забравя очите му, когато вадеше торбичката с родната пръст... Дърво без корен беше баща ми, отвяно от бурята. Не исках да бъда като него... Баща ми бил офицер, есер. Избягал от революцията. Тук се заселил на село, оженил се за майка ми, аз съм се родил... Изглеждало, че съвсем се е натурализирал... Но след Сталинградската битка през 1943-та ни напусна. Избяга още пò на запад. Толкова ужас му вдъхваха комунистите. Изглежда, предчувстваше, че ще стигнат дотук. Страхуваше, че към него, беглеца, ще бъдат безпощадни. Напусна и втората си родина. Установил се във Франция... През 1970-та година получих писмо от Париж. Негов приятел ми пишеше, че е починал, изпращаше ми адреса си - да му пиша; ако искам някои вещи на баща си, да ми ги изпрати... Не посмях да му отговоря тогава... а вече сигурно е много късно... Но не затова исках да ти говоря. Не за баща си, а за мен. За торбичката с родна земя и майчината икона... Невероятно жив беше този детски спомен в душата ми. Затова алтернатива пред мен нямаше. Твърде отблизо познавах съдбата на емигранта. Имах родина и емигрант нямаше да стана...

Дълго мълча, а в светлите му, твърди очи имаше сълзи. Непролети сълзи. Ръцете му мачкаха проектозакона за земята. Земята, родната земя, която го бе задържала. Земята, чийто ад бе предпочел, пред свободата другаде... Дълго мълча, в очите му горяха непролети сълзи и погледът му беше далечен и чужд. После пак заговори, пак се оживи. Гледах го, слушах го и не можех да избягам от чувството за нещо обречено...

...Всеки ден си казвах, че трябва да напусна къщата, но нямаше къде да отида и стоях... Веднъж, беше още топло, бях оставил шубата просната отвън, пред вратата... Покрай къщата мина семейство с две деца, видяха шубата. Изглежда, бяха комшии - зачудиха се какво прави пред къщата... Отидоха си. Аз останах - не ми се тръгваше... После няколко дни гледах един човек как копае нивата отсреща. Гледах го и все ми се струваше, че има нещо нередно... После чак осъзнах - копаеше разорана нива. Вече реших да бягам - явно, този човек ме следеше, нямах повече време за губене... На сутринта ме арестуваха... Можех да избягам, но... Ти знаеш останалото...

...След като ме арестуваха, първо лежах в Русенския затвор. Той е строен още по турско време, стените му бяха дебели два-три метра... Прозорците приличаха на тунели. Това ме порази в този затвор - прозорците-тунели. Толкова далечен изглеждаше светът през тях... Там стоях малко. През зимата на 1952-ра ме прехвърлиха във Варненския затвор... Там видях много хора - от различни краища на България. Едва там осъзнах колко много сме били... Всъщност това е естествено - навсякъде из страната е било едно и също, навсякъде хората са еднакви. От това, което чух, останах с впечатление, че из Балкана и в Южна България движението е било още по-масово, имали са повече акции... Все пак нищо определено не мога да кажа... Имаше едно момче от Брегово, Видинско... Беше със смъртна присъда. Цяла година всеки ден го водеха на разстрел. Накрая съвсем побеля, като старец... После бях в Белене, от 1953-та до 1956-та. Бях понтонер, превозвах дърва от острова. Оттам по болест ме изпратиха в Плевенския затвор... Дворът на затвора беше ограден от всички страни с високи стени, с кули по ъглите. Оттам стреляха - за щяло и нещяло... Бяхме откъснати от света, ние, в затвора. А и цялата страна - от свободния свят. Комунизмът беше в настъпление - всичко друго изглеждаше забравено, сякаш никога не е било... И все пак от Плевенския затвор имам един спомен, който няма да забравя никога... Никога няма да забравя, че тогава, въпреки всичко, още имаше хора...

...Беше през лятото, юни. Слънце грееше, беше топло дори в нашите килии. Покрай затвора минаваше път, селски път. По него вървяха жени с кошници, пълни с цветя, с плодовете на земята. Беше красиво и тъжно. Болеше ме душата - от мъка. И запях... Запях арията на Каварадоси, от затвора... и беше още по-красиво и още по-тъжно... Защото бях затворник и пеех арията на затворник. Болеше ме душата от мъка и плачех, пеейки... Тогава едната жена - млада и хубава, се отби от пътя и хвърли цвете към зида на затвора... Беше като приказка... Тогава започнаха да стрелят по нас. Стреляха по решетката на прозореца, един куршум откъсна парче желязо от нея, рикошира по стените... По чудо не уби никого... След това забраниха да се пее... Сиви и еднакви продължиха да текат затворническите дни...

Гледах го и слушах. Висок и слаб, с още мургаво от лятото лице, с посребрели коси, с непролети сълзи в очите. Гледах го и слушах. Разговорът скачаше от миналото в настоящето, после пак потъваше в миналото. Ръцете му мачкаха проектозакона за земята и говорехме, говорехме, говорехме.

...Земеделските идеи са силни и жизнени като земята. Защото в земята е силата и устойчивостта на човека. И в природата, от която сме произлезли и без която не можем да съществуваме... Някога, когато бяхме млади, се борехме, за да запазим земята за хората. Защото в посегателството срещу земята виждахме посегателство срещу човешкото достойнство и срещу човешкото битие. И срещу свободата... Защото българинът обича земята. С любовта си е вързан към нея, но е и свободен. Свободен се чувства българинът на земята си. Свободен се чувства - да я оре, да я сее, да събира плодовете й... да заравя пръсти в пръстта. Оттам да черпи силата си... Земеделските идеи са силни и жизнени като земята. Ние бяхме млади и бяхме готови да умрем за тях... и умираха за тях... Сега ние вече остаряхме, побеляха главите ни, а идеите са още жизнени и млади... Само че младите не ги познават. Младите и земята не познават, страхуват се от нея - не я обичат, не я разбират... А не бива идеите ни да пропаднат - в тях има още толкова много живот...

Говори Васил Медведев, дете на руски емигрант и българска селянка, влюбено в родната си земя... Светлите му очи, станали нежни и меки, ме гледат. И казват това, което устата не изрича: "Питай за миналото, търси хората, търси историята, но не забравяй земята. За земята се борехме и умирахме... нея обичахме, в нея е всичко - и свободата, и достойнството, и благоденствието... обичай земята." Очите му ме заклинат - "обичай земята"... А аз се страхувам от нея... Страхувам се от убийствените лъчи на слънцето, изсипващи се от синьото небе, страхувам се от черната пръст на нивите, страхувам се от себе си, останала между тях...

От порцелановосиньото небе се изсипва огънят на септемврийското слънце. Шепа разпилени деца лазят в пръстта. Влачат щайги, берат домати. Мръсни детски ръце се протягат към зелените стръкове. Докосват окапващите плодове на земята. Червено-прозрачната ципа остава в пръстите, изпуснала зловонното си съдържание. Протягат се детските пръсти към зелените стръкове. Берат домати - зелени и твърди; розови, дъхави, вкусни... оставащи в ръцете червено-прозрачни ципи с разкапана плът... Горят ръцете, червени от докосването на тревите, от зелените доматени листа. Танцуват пред очите жълти кръгове - слънцето е запалило главите ни... Изпълнихме бригадирската норма.

Блестят бригадирските ножове. Пораснали са с една година учениците. Отново между небето и земята, черната, с безкрайни редове цвекло. Блестят бригадирските ножове, свистят, разсичат въздуха, отсичат листата на цвеклата. Отсичат, отсичат, отсичат. Шепа разпилени деца - остават зад нас труповете на цвеклата, пред нас са безкрайните зелени редове, черните бразди; слънцето, порцелановосиньото небе - над нас са. Свистят бригадирските ножове, секат. Отсечен детски вик, фонтан от кръв, пречупен детски пръст... Жълти кръгове танцуват пред очите. Изпълнихме бригадирската норма.

Детски труд - робски труд. Принудително-доброволен комсомолски труд.

Тежък, неефективен, крадящ от ваканциите ни, крадящ от семестрите ни; крадящ почивка и знания. Ограбван труд от безсъвестни председатели на ТКЗС-та и корумпирани комсомолски ръководители. Труд-ад, който ни накара да се страхуваме от земята и да я мразим... Земята, даваща свобода, достойнство и благоденствие... Обругана, отровена, изоставена.

Отиват си виденията от бригадирското детство, от бригадирските лагери. Избледня порцелановосиньото на небето. Угаснаха лъчите на слънцето... Удря дъждът в стъклата, тъмно е. И говорим, говорим, говорим. От настоящето разговорът отново потъва в миналото, когато младежите са умирали заради любовта си към земята.

...Кой я е предал - не знам. Но познавам един от тези, при които се е укривала. Димитър Герзов от Смирненски. Беше в Белене с 20-годишна присъда. Бил каруцар, арестували го по пътя... А конят сам закарал каруцата до дома му. Кой я е предал - не знам. Но знам, че са я предали... Тя беше станала легенда приживе. Цяла година не можеха да я хванат. Легенда беше и символ... Сама ще се убедиш...

Стана, порови в някакви книжа и ми даде една зелена папка с няколко листа в нея. Каза ми да си взема един екземпляр, да го задържа за себе си. Беше обвинителното заключение по делото на Георги Шаламанов. Прибрах го.

- Добре ще е да се срещнеш с него, много неща може да ти разкаже - каза Васил Медведев. - Той живее наблизо, комшия е. А при дъщерята на Нено Рашков ще те заведе жена ми.

Усмихва се жена му - нежна, крехка, с фини черти на лицето. Стискаме си ръцете, отиваме си.

Вървим с татко в нощта, дъждът се изсипва върху нас, барабани по чадърите, попива в дрехите, бълбука в локвите. Въздухът е като в баня - влажен от изпаренията и свеж от минаващата през него вода. Вървим с татко - ръка в ръка. Отиваме си. Минахме покрай първото ми училище, в което първата ми учителка смаза характера ми. Отминахме. Нова тъга се наслоява в душата ми... Защо не можем да върнем времето и да изживеем живота си отново? Да изживеем своя живот и да изхвърлим завинаги оня, чуждия, наложен ни от някой друг...

* * *

Отново се затворих в конус от жълти лъчи с трите машинописни страници от обвинителното заключение по Следствено дело 180/1951-ва година. Обвинителното заключение по делото на Георги Шаламанов. Човекът, при който ме изпрати Стефан Ненов, при който ме изпраща и Васил Медведев.

Чета: "В началото на 1950-та година в Русе е бил създаден "Областен земеделски център 1" - нелегална противодържавна организация, която си е поставила за цел да води борба срещу народнодемократичната ни власт... През есента на 1950-та "Центьрът" е разкрит от органите на ДС, членовете му арестувани, а по-късно съдени и изпратени по затвори. Не бе заловен само Цанко Иванов Цанков... който в края на 1950 година, въоръжен, преминава в нелегалност и организира въоръжена група..."

Познатите фрази се леят, враговете на властта "ни" се залавят... Чета познатата вече история на Земеделски център 1, разказана накратко като увод към следващото "престъпление" - на Георги Иванов Шаламанов, "активен враг на народната ни власт след 9.IX.1944 година, изпращан в ТВО за разпространяване на вражески слухове и активна противонародна дейност, враг на ТКЗС..." Леят се познатите фрази, като лепкави кошмари, изпълзели от вчерашния ден... Толкова близък още, така плътно залепнал за гърбовете ни... още. И толкова бързо забравен, толкова бързо изхвърлен от нас. Изпълзяват клишетата от листа в ръцете ми, като забравен кошмар.

Чета: "... На Великден 1951-ва година в дома на Стойно Спасов Стойков, в село Базън се събрали Георги Шаламанов, Димитър Илиев, Йордан Илиев Георгиев, Иван Чапкънов, Георги Георгиев, Марин Марков и образували нелегална група в село Базън... Като се върнал от Базън, той решил да образува също такава нелегална противодържавна група в Русе... поканил в дома си в Русе Димо Георгиев, Донка Христова и Васил Рачев. Обяснил, че по получени от Цанко Цанков инструкции се основава тая група със задачи - да се привличат в нея активни николапетковисти, засегнати от мероприятията на народната власт, изпращани в ТВО; за да събират храна, пари и оръжие... за да продоволстват нелегалната въоръжена група на Цанко Цанков..." Като член и организатор Георги Шаламанов е развил следната дейност: завербувал членове за организацията, събирал помощи - хляб, пари, цигари, оръжие..."

Продължих да чета, после се препънах в следващия пасаж: "Донка Петкова Христова от град Русе е била завербувана за членка на организираната от Шаламанов нелегална група "Цветана Чалъкова"... Дълго гледах името й, написано в кавички. И разбрах защо Васил Медведев ми каза, че е била легенда приживе... Как бих искала да знам - каква е била тя, бабината сестра. Как бих искала да я видя с очите си, да я докосна с ръцете си. Да чуя гласа и думите й... Как бих искала да разбера - кое я е направило жива легенда. Как бих искала да познавам бабината сестра... Не ми остава друго, освен да я търся в очите, в ръцете и в думите на хората, с които се срещам, които са я познавали... За които е била дете-сестра, леля-сестра, приятелка, лидер, легенда...

Чета обвинителното заключение: "Петкова произхожда от богато селско семейство. Баща й притежавал мелница-караджейка и 1/12 от национализирана вършачка." Препънах се - в критериите за богатство. Мелница-караджейка и 1/12 от вършачка... 1/12 от вършачка... Първо ме порази с нищожността си това богатство... А после, после проумях, че няколко души са имали една вършачка... че всъщност... са били кооперирани. Събрали пари и си купили една вършачка - за да обработват земите си с нея. Вложили са парите си в едно начинание - заедно... А после "те" са национализирали вършачката им, унищожили са кооперацията им... После отново са искали да ги кооперират... Но не тези няколко души, които са имали доверие един в друг и заедно са градели успехите си - с труд, с пари и с идеи... а всички... Всички... Колективно натъпкани в ТКЗС-то.

Свети зелената лампа на бюрото ми. В конус от жълти лъчи съм. В конус от жълти лъчи съм - боли ме. За всички...

Всички. Събираха ни, разбъркваха ни, изравняваха ни. Правеха ни еднакви и ни възпитаваха в "дух на колективизъм". Правеха ни еднакви, разбъркваха ни, размесваха ни. Правеха ни на тесто... За да не бъдем никога различни, личности, мислещи... С кръв са месили тестото...

* * *

Грее слънцето. Топлото есенно слънце. Чета ръкописа на Васил Медведев. Лепя картината на времето. Късове спомен, късове болка. С тъга запълвам пукнатините - в картината на времето. И с вяра - не всичко е било напразно. Чета ръкописа. И моят спомен за миналото става още по-жив.

"Там, в джендема на България, в този смъртоносен въртоп, последователите на поп Кръстя, на Юда, на Дзерджински, на Берия и Торквемада решиха, че нас, българите, потомците на онзи могъщ ствол на земеделското движение, наследниците на Александър Стамболийски и Никола Петков, трябва да ни прекроят в трудововъзпитателни общежития. Нас - орачите, копачите и сеячите - да ни учат на труд, на чест и достойнство. Тия, които гниеха по войнишките окопи и изхранваха цял един народ. И днес, когато си спомням тези дни, не мога без погнуса да приема извиненията на съвременните "покръстени" последователи на БКП, мъчещи се като Пилат Понтийски да измият ръцете си вместо с вода, с кръвта на борците за свобода. Човешко било, казват, да се греши. Да! Човешко е, но не и когато се убива. Не случайно над портала на Втори обект в Белене бе закачена да виси убита кукумявка, а над нея - злокобната сентенция на идеолога на НКВД - Ф. Дзердзкински - "Врагът, когато не се предава, се унищожава". И те унищожаваха и унищожаваха. Но... "Не се гаси туй, що не гасне". Всички сме българи и знаем, че българин го е казал. Знам го и аз, защото съм помнил винаги онова най-българско стихотворение "Аз съм българче".

Отклоних мисълта си от пътеката на спомените, за да изразя тези свои мисли и да си спомня за онези, с които бях рамо до рамо в трудни дни на мъка и борба. Все близки и знайни имена: командирът Цанко Мечето, Цена Чалъкова, Нено Рашков, Пеньо и Георги, Цвятко и Димитър, Петър и неговият син Антон Петров, Атанас Райков от Тюркмен, Слави Варадинов и Димитър Стайков, Иван Боримечката от Панагюрище, Йоската и Любен Ценков, Георги Денин и Горан от Тръстеник, Слави Бонев със своята смъртна присъда, чакал цели четири години изпълнението й. А после - бели коси, но желязна воля за живот и свобода. И още много други от плеядата на инакомислещите.

Всички ние - и живите, и мъртвите - всички сме закърмени с първия залък на тази земя.

Трудно беше в тези дни на Белене. Целият ни народ беше впримчен в тази смъртоносна схватка, за да не може той да извисява своя свободолюбив дух и народовластнически идеи.

На всяка стъпка дебнеше смъртта, по всеки път - табели "гранична зона", "стрелба без предупреждение". Ако се отклониш - Бог да ти е на помощ.

Но в тези дни на страдание имаше и дни на хумор, на победа на човешкия дух.

Неизличим спомен ще остане в аналите на мисълта ми Новата година 1953-1954-та. На печката къкреше бака с боб, вътре с малко сланина и люти чушки. Бях главният "кашавар" за случая. Направих тавичка от няколко консервени кутии за изпичане на торта от царевично брашно, малко нишесте и халва от колетите. Бяхме понтонерска бригада от парома на Слави Варадинов и още няколко понтона. Все свои - съидейници, земеделци. Вечеряхме. А после - песни и стихове. "Проклятието на певеца", "Лудият" на Петьофи, "Гърмиш и жигосваш" и "Носталгия" на Сергей Румянцев, тя само как вълнуваше сърцата ни. Всеки декламираше според силите си и никой не мислеше за утрешния ден. Какво ли ще ни донесе? Може би среща със смъртта? Или свобода...

...Пролет е, черна пролет. Пролетен разлив или черешови води са покрили целия Персин. А е и Великден. Около 20 души сме на парома за дърва. Около нас е цялата Вселена - разляната вода с нейната флора и фауна. Какво ли няма тук - диви патици, юрдечки, диви кокошки - "карабашаци", костенурки. Наоколо просто гъмжи от жаби, риби и водни змии - деликатес в нашата кухня. За първи път видях и черен щъркел. Всичко има, всичко диша и живее. Но тук витае и смъртта. Великден е, казах. Свещи си нямаме, но три червени яйца и коматче козунак имахме. И после... После - "Аве Мария" и "Санта Лучия" - чете ги католикът Илия Конов от село Ореш. Спокойни сме, но наоколо нещо дебне, може би днешният ден, може би утрешният, а може би тя - смъртта. Спокойни сме. Прочетохме молитвата и знаем - там, горе, някой бди за нас.

И друг един случай - не знам - да плачеш ли, или да се смееш. Зима е, и то суровата зима на 1953-та година. Пак сме за дърва. Охранява ни едно конте от Видинския край. Пита: "Като ме гледате така, какво образование ми давате?" Какво да кажем - мислим си, трябва да внимаваме. "Може би средно?" - питаме. "Не - казва той, - с основно съм, но три пъти съм прочел "Разораната целина". Явно бяхме попаднали на интелектуалец. Вие, които четете тия редове, трябва да ми простите за пристрастието, с което описвам тези времена, но то е обяснимо за хора като мен и "земя непозната" за хора, гледащи и слушащи.

Всички трябва да знаят и помнят, защото земя и народ без история са нищо, свобода без борба не е свобода. Тук му е мястото да кажа и за клетвата, която давахме пред олтара на свободата. Кълняхме се навсякъде - по гори и поляни, по тепавици и пещери, пред цялата тая свещена земя, че ще й бъдем верни докрай. Ние, от рода Дуло, потомци на Стамболийски и Петков, на Райна Попгеоргиева, съратниците на Цветана Попкоева (Чалъкова) се клехме и пак ще се кълнем, ако потрябва, докато сме живи."

© Габриела Цанева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.04.2010
Габриела Цанева. Миналото в мен. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Габриела Цанева. Миналото в мен. Документална повест. Велико Търново: Сеяч, 1994.