ЧАСТ ПЪРВА

(I)

Габриела Цанева

web | Миналото в мен

"Като не наказваме и дори не порицаваме злодеите, не просто съхраняваме техните нищожни старини,
но и подкопаваме за новите поколения всякакви основи на справедливостта."

Александър Солженицин

Събитията, които ще разкажа, са се случили през петдесетте години на ХХ-ти век, в България.

Сега, започвайки да пиша тази книга, аз все още не знам какво точно е станало тогава. Не знам, но се надявам да науча и да разкажа.

За мен всичко започна по времето, когато се учех да чета.

* * *

Беше горещ ден и пътят до гробището ме бе изморил. Едва ходех след баба и исках вече да сме стигнали до гроба. Бели каменни паметници. Някои бяха позеленели от времето и приличаха на кръстове. Други бяха нови. Стигнахме. Единственият черен гроб в гробището блестеше на слънцето като звездно небе. Спряхме. Баба извади изсъхналите цветя от вазата и сложи нови. Изскуба няколко стръка трева. Засричах имената, написани на черната плоча. Бащата, бабата и дядото на дядо ми. Не ги познавах и не ми беше мъчно за тях. Запалихме три свещи и тръгнахме. Продължихме сред белите гробове. Обърках се. Най-после баба спря пред един от тях. Как разбра точно пред кой да спре - не знаех. И за да се уверя, че не сме сбъркали, докато баба слагаше свежи цветя във вазата, аз зачетох имената върху бялата плоча. Имената на бабините родители - буква по буква ги намерих. Помнех бащата на баба. Един много, много стар дядо. Той беше все болен и мисля, че не ме познаваше. Но аз го познавах и ми беше мъчно за него. Затова поисках аз да му запаля свещичка. Да му свети - там, долу (или там, горе?!). Баба запали свещичката, аз я държах, помъчих се да я залепя на камъка. Защо задуха вятър в този горещ ден - не знам. Помня, че свещта ми угасна и баба пак я запали. Тя запали още две свещи. Първо помислих, че е заради вятъра - ако угасне едната, ще останат точно две - колкото трябва. После, когато видях трите трепкащи пламъчета, помислих, че баба е забравила за моята свещ. За да съм сигурна, че всичко е наред, попитах защо сме запалили три свещи за двама мъртъвци.

* * *

И баба заплака.

Не всеки ден човек може да види как баба му плаче. Сега бих казала, че съм била потресена от сълзите в очите й. Тогава сигурно не съм знаела тази дума. Тогава просто ми е било много, много мъчно. И сложих пухкавата си, малко мръсна и малко потна ръчичка върху все още гладката тогава бабина буза. "Бабо, защо плачеш?" - съм попитала навярно. А тя, свлечена, седеше върху пръстта на гроба и каза: "3а леля ти Ценка... плача..." и продължи да плаче...

Трите свещи горяха върху гроба с двама мъртъвци.

Тогава за първи път чух името на леля Ценка. Най-малката бабина сестра. Не знам кога разбрах, че момичето от снимката на стената е тя, най-малката сестра. Винаги бях мислила, че това е баба на младини - толкова много си приличаха 20-годишното момиче и 55-годишната жена.

А баба плачеше, закрила лицето си с ръце. Дори тогава, едва научила се да чета, знаех, че така се плаче само за нещо, което е загубено завинаги. "Умряла ли е?" - питам. А баба плаче и казва: "Убиха я..."

Тази дума на всяка възраст предизвиква грозни асоциации. И за мен слънцето угасна. Представих си черна нощ, кална и студена. Чух лай на кучета и вой на кукумявки. Гола поляна, криво дърво. През клоните му, през облаците - за миг се показва луната - голяма и кръгла и пак изчезва. Но вече е осветила черна кола, черни мъже и едно черно момиче. Вятърът вее, свири в сухите клони на дървото. Момичето тича, хлъзга се в калта, пада и става. А мъжете тропат с тежки обувки. Черна нощ, вятър. И само бялото лице на момичето свети. После "те" я убиват. Как точно става това - не знам.

Все още не знам. Мисля, че никой не знае. Никой, който би имал смелостта да разкаже. На светло, очи в очи - с баба.

Всъщност в детската ми представа същинско убийство нямаше. И понеже гроб също нямаше, и понеже труп също е нямало, тогава, 5-6-годишна, реших, че може би и смърт е нямало.

Не си вярвах много, но все пак... Баба плачеше и аз й обещах, че един ден ще намеря сестра й. Не си вярвах много. И все пак...

...Три свещи горят на гроб с двама мъртъвци...

* * *

Годините минаваха и аз бавно я намирах. От случайно дочут разговор, от някоя изпусната дума. Тя бавно излизаше от нищото. Двадесет и три годишна - завинаги. Подведена, излъгана; героиня, лидер. За мен тя беше тайнствена личност.

И досега не съм я разбрала. В какво е вярвала, какво е искала, на какво се е надявала.

Но тогава, когато бях дете, за мен тя беше тайнствена личност, защото вече знаех, но не разбирах как тя, от небитието, можеше да влияе върху съдбата на хората, които са й били близки. Защото още тогава, като дете, вече бях дочула, че заради нея майка й умряла; че заради нея баща й, онзи стар, стар дядо, когото познавах, но който не ме познаваше, е бил в Белене (още не знаех какво е Белене); че заради нея баба ми е болна; че заради нея татко е бил трудовак и е работил в оловно-цинкови мини (не знаех какво е оловно-цинкови мини)... че заради нея и аз трябва да мълча, за да не ме сполети нещастие...

...А трите свещи горят на гроба с двама мъртъвци...

* * *

Годините минаваха. Тя бавно излизаше от нищото. Ученичка в гимназията, в която учех. После - задочно осъдена на смърт. И предадена. Този факт научих преди няколко дни от баба. За предателя на Цветана Попкоева (Чалъкова) е била предвидена награда. А щом има награда за предателя, намира се и предател. 50 хиляди лева е струвала тя, бабината сестра. Много или малко, не мога да преценя колко е струвала съвестта на предателя. Защото държавата получава тялото на предадения и съвестта на предателя. За 50 хиляди лева "те" са купили живота на тази, от която са се страхували. Съвестта й е останала недостъпна за тях... Защото тя, бабината сестра, е била личност.

* * *

Убили са я "те". За Първи май. Така каза баба. Просто и естествено - "Убиха я за Първи май". И си помислих - върбови клонки се кършат за Връбница. Яйца се варят и боядисват - за Великден. За Коледа се коли прасето. А за Първи май... Убиха я за Първи май...

Дете бях още тогава, когато разбрах, че докато ние, пионерите, достойна смяна на Партията, учим стихотворения и пеем песни за Първи май; докато нашите родители, славната работническа класа, резервът на Нашата Партия, се трудят и преизпълняват планове в чест на Първи май; докато всички ние, манифестирайки, славим деня на труда... други, най-верните, най-достойните синове на Партията, убиват в чест на Първи май.

Минаха години от времето, когато на гърдите ми трептеше червената връзка, напоена с кръвта на героите. Много години минаха от времето, когато аз все пак с гордост носех тази връзка. Но през всичките тези години на първи май аз запалвах в съзнанието си три свещи върху гроба с двама мъртъвци.

И живеех. Вече без надежда, че някой ден ще намеря бабината сестра.

* * *

Рядко питах за нея. Само двама души можех да питам - татко и баба. Баба винаги плачеше и не исках да я разплаквам. Аз - млада, груба, чужда, жива. Отдалечена във времето, все се препъвах в нейната болка, залитайки, пак наранявах. Баба плачеше. А татко мълчеше. Затворен и твърд, пропит от максимата "колкото по-малко знаеш, толкова по-добре".

Изстрадана максима. Научена отдавна, от нея. Защото тя пазела момчето на сестра си. Буен и непреклонен хлапак. Приятелите и братовчедите му, с две-три години по-големи от него, изгорели. Дълги години се влачели по лагери и затвори; после още по-дълги години били с тежки досиета. Той останал настрани, чист. Само три години казарма в мините и кариерите. И само чуждата сянка тежала в неговото досие. Останал "чист", неосъждан. Опазила го тя, със смъртната присъда. Опазила буйния хлапак. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. И моят татко ме пазеше. Колкото по-малко знам, толкова по-добре. Защото той знае - нейната сянка тежи и в моето досие. Предава се по наследство. Като срамна болест. И само се надяваме, че с поколенията олеква и отровата й по-малко убива.

Човек живее в границите на свободата, която му определят "те".

* * *

Съществува в отреденото му пространство и бавно загива, осъзнал невъзможността да прекрачи границите му. А границите се стесняват, стесняват, оставяйки ти само правото да работиш, за да не умреш от глад. Правото да съществуваш без надежди, без стремежи. Без желание да живееш, защото знаеш - техен си. Техен си от рождението до смъртта.

А границите, в които имаш право да съществуваш, се стесняват, стесняват. Притискат те, смачкват те. Изпълваш ги и се задушаваш.

Но "те" не знаят, че границите на свободата не могат да се свиват безкрайно. Те не знаят, че когато границите се свият до точка и единствената алтернатива на свободата стане смъртта, тогава... вече не си техен.

Свободата, превърната в точка, чиято алтернатива е смъртта, става безкрайна. Тя пробива тяхното време-пространство и те изхвърля в друга Вселена, където ставаш недосегаем.

Колко ли хора, в желанието си да ги впримчат, "те" са изхвърлили в тази друга Вселена?

* * *

А тогава, преди почти един живот... В един студен зимен ден баба приготвяла сладкиши за двете си момчета. На улицата пред къщата спряла камионетка. Дядо излязъл навън. Видял колата и същия милиционер, който преди година арестувал брат му и племенника му. И дядо разбрал...

... Отивам при него, а той ми казва: "Ти не ми трябваш, извикай жена си"... Влизам вкъщи, баба ти меси. Като ме видя, изскочи навън, а милиционерът й казва да се облече - студено било...

Баба продължава да разказва, спокойна, далечна. Потънала в себе си. Недосегаема.

... Излязох, а навън студено, през февруари беше. Колата беше спряла отсреща, през улицата. Отвориха ми вратата. Тя - вътре, седи вързана. До нея имаше и едно момче, младо, и то вързано. Гледа ме и ми казва да не правим нищо на своя глава. Каза ми да се обадим на един човек, наш братовчед, заместник-прокурор беше... той щял да ни обясни какво да правим... Ходих при него - нищо. "Каквото е дробила, това ще сърба." А милиционерът разправяше, че може и да не я убият. Да обжалваме - предала се без съпротива. Може и да не я убият... "Донесете й дрехи" - каза...

Разказва баба, потънала във времето. Стара е вече баба. И очите й са стари - помътнели от годините и от сълзите.

Разказва баба как е ходила в Държавна сигурност да занесе дрехи и юрган на сестра си - да стопли детето, което е отгледала. Разказва баба как е чакала по коридорите, как е говорила със следователи и адвокати. "Не я бият, казал адвокатът, отдавна всичко се знае, няма какво да я питат." И нещо като усмивка има в очите на баба - не са мъчили детето, което е отгледала. А дядо тихо мърмори: "Те там бият, и без да питат, бият." Но тя не го чува и се усмихва...

... Като беше в гимназията, водех я по вечеринки. Тогава така беше - момичетата ходеха с придружител. Младежи - смеят се, приказват, танцуват. А после почват да спорят - "ремса, земса, ремса, земса." И се карат. И тя... Знаела ли съм, че така ще стане...

Разказва баба, а в очите й има тревога. И знам, тревогата й е за мен. "И сега е така, като тогава - всичко може да стане." Аз й се усмихвам, не вярвам. Не вярвам, че сега е като тогава. Не вярвам, че сега може да има насилие, не вярвам...

Защото днес живея. Днес, когато демокрацията се възражда, а не тогава, когато е загивала.

* * *

Баба ме гледа със старите си очи. И от тях потичат сълзи, както тогава, преди 20 години, на гробището. Само сълзите вече не се стичат по бузите. Те лъкатушат и се губят в бръчките. "Изгоря ми душата... веднъж вече изгоря."

И очите й пресъхват и продължава да говори: "Пари искат да ми дават за нея. Не им ща парите. Сестра ми да върнат."

С 50 хиляди лева преди 40 години са купили една продажна съвест. Срещу 50 хиляди лева са получили живота й. Сега с 15 хиляди лева искат да купят спокойствие за нечистите си съвести. С пари искат да измият пролятата кръв. С пари искат да заплатят осакатените човешки съдби.

С пари искат да измият позора на лагерите си, на тайните нощни убийства, на земята ни, разорана от гробове и на гробовете без мъртъвци. С пари искат да купят чистота за престъпните си съвести. С пари искат да приспят и нашите съвести.

Отново и отново. Като на непослушни псета, опитали се да ухапят ръката на стопанина си, искат да ни хвърлят мръвка. Кървава мръвка, откъсната от нас.

И ние вием, пречупвани и гладни. Въртим опашки, слюнки капят от отворените ни усти. Ще ни нахранят ли, или ще ни набият... Но не можем, не можем да захапем мръвката, откъсната от нашата плът.

И те остават с неизпрани съвести. Напразно носят цветя на нашите гробове. Не могат да възкръснат мъртвите. И прошки няма, още няма. Защото болят пропилените години, задушените мечти, зазиданите ни стремежи. Боли болката в любимите очи, болят спомените, боли миналото.

Боли и настоящето.

Парад на фокусничество и клоунада. В който клоуните сменят дрехите, но не и номерата си. И се усмихват със същите гримирани червени устни. Хищни устни. Когато фокусниците от нищетата вадят новите илюзии. Илюзии за новост и за чистота. Фокусниците... Слагат в цилиндъра стари престъпници и вадят новите лидери...

И боли, боли времето.

* * *

Нахлува миналото, грозно като настоящето. Разказва баба.

... Казаха ни да обжалваме присъдата. Обжалвахме. А после казаха, че всичко ще зависи от общественото мнение...

И почнала баба да събира подписи в защита на своята сестра. В защита на 22-годишното момиче, на което предстояло да умре.

Събрала баба подписи. Много подписи в защита на живота. Подписвали се хората и разрушавали страха, започнал да ги вкаменява. Подписвали се и в тях се възраждала надеждата, че могат да решават, да променят; да искат и да постигат нещо. Нещо свое. Дали и баба се е надявала, че може да спаси?

Дошли от Държавна сигурност. И започнали да разпитват сред "трудовите колективи". Мълчали хората, разпънати между страха и съвестта си. Мълчали хората. А комунистите започнали да скандират: "Смърт!" Мълчали хората, комунистите скандирали. А слугите на злото питали очи в очи - "Ти, за какво си?" И страхът отварял слепените устни. Страхът от смъртта казвал "смърт".

И надеждата, че можеш да решаваш, да променяш; да искаш, да постигаш... умирала. И всеки път произнасяната присъда убивала надеждата, че можеш да бъдеш човек.

"...Две жени бяха, две комунистки. Защо? Какво им бе направила..."

Пита баба и отговор не чака. 40 години не е могла да проумее какво може да накара едно човешко същество да пожелае смъртта на друго. И тя не пита защо прокурорът е поискал присъдата, нито защо съдията я е произнесъл; нито защо палачът е натиснал спусъка. Просто защо две жени са пожелали смъртта на човек?

Нахлува миналото, грозно като настоящето. И се питам - каква е силата, която ни противопоставя? Какво ни кара да се подозираме и да се мразим? Кому е нужно?

И колко е нужно да се превърне омразата в кръв?

Времето се връща назад и годините плашат с безсмислието на жестокостта си.

Годините, през които живях - с безсмислието на безнадеждността. И годините, за които разказвам - с безсмислието на терора.

Нощни хайки, яма, безименен гроб. Нощни хайки, лагер, пречупен живот. Насилие, наложен живот и борба. Присъди и пак смърт, пак лагер с пречупен живот.

И години, години мълчание.

© Габриела Цанева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.04.2010
Габриела Цанева. Миналото в мен. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Габриела Цанева. Миналото в мен. Документална повест. Велико Търново: Сеяч, 1994.